Орхан Памук
Бялата крепост (5)

4.

Един ден към края на лятото чухме, че тялото на главния астролог Хюсеин ефенди било намерено на брега на Истиние. Най-сетне пашата бил получил фетва^[1] за премахването му, а астрологът, силно обезпокоен, разкрил своето тайно убежище чрез разпратените тук-таме писма, в които твърдял, че според звездите Садък паша скоро ще умре. Докато бягал с лодка към Анадол, палачите го застигнали и го удушили. Научавайки, че имуществото на астролога е конфискувано, Ходжа моментално се задейства да се сдобие с ръкописите, книгите и тефтерите му; изразходва всичките си скътани пари за рушвети. За седмица погълна хилядите страници, пренесени в огромен сандък една привечер у дома, сетне с яд изрече, че би се справил по-добре от него.

Помогнах му да осъществи изреченото. Разказах му за красивите коне, за обикновените магарета, за зайците и гущерите сред обширните градини на къщата ни в Емполи и из ливадите — тези описания му послужиха за двата трактата, озаглавени „Животинският свят“ и „Чудните творения“, които реши да дари на падишаха. Когато Ходжа заключи, че силата на моето въображение е доста ограничена, аз се сетих за мустакатите франкски жаби в басейна с водните лилии, за сините папагали, говорещи на сицилиански диалект, за катериците, които преди да се чифтосат, се изправят една срещу друга и почистват козината си, та му разказах и за тях. Грижливо и продължително подготвяхме частта от трактата, описваща живота на мравките — тема, която явно занимаваше султана, но му липсваха нужните познания, тъй като в първия двор^[2] на двореца се поддържаше изрядна чистота.

Ходжа си въобразяваше, че чрез описанието на организирания, логичен живот на мравките ще образоваме детето-падишах. И тъй като сметна, че за постигането на тази цел не е достатъчно да се опишат единствено познатите ни черни мравки, разказа за съществуващите порядки и в живота на американските червени мравки. Това от своя страна породи у него идеята да сътвори книга, хем печална, хем вълнуваща, за ленивите туземци, които от памтивек не променят начина си на живот сред препълнената със змии страна, наречена Америка. Докато ми разясняваше най-подробно, че ще опише историята на едно дете-крал, което харесвало животните и лова, но не се интересувало от наука и поради това испанските неверници го набили на кол, аз си казвах, че така и няма да се осмели да завърши тази история. И двамата останахме разочаровани от рисунките на поканения да изобрази по-достъпно крилатите биволи, шесткраките волове и двуглавите змии майстор-миниатюрист. „Някога реалността е била такава — рече Ходжа, — ама сега всичко е триизмерно, реалността си има своите сенки, не виждаш ли? Дори най-обикновената мравка смирено и търпеливо мъкне сянката си, сякаш мъкне своя близнак на гърба си.“

Понеже напоследък падишахът не питаше за Ходжа, той бе решил да дари трактатите си на падишаха чрез посредничеството на пашата, ала по-късно съжали. Науката за звездите, рекъл пашата, си е чист софизъм, главният астролог Хюсеин ефенди се забърка в неща, дето не се оказаха лъжица за неговата уста, занимаваше се с политически интриги, опасявам се, рекъл пашата на Ходжа, че си хвърлил око на освободеното място, не че не вярвам, рекъл му, в тъй наречената наука, ала тя е обвързана повече с оръжията, отколкото със звездите, дейността на главния астролог е обречена, всички, заемали тая длъжност, то си е очевидно, са били в края на краищата или убивани, или, което е по-лошо, щом се докопвали до някоя тайна, изчезвали безследно, та това е, рекъл пашата на Ходжа, причината, поради която не ми се ще моят вярващ в науката любимец Ходжа да става астролог, то и без друго главен астролог ще става Съткъ ефенди, човек достатъчно глупав и простодушен, за да се справи с работата, чух, рекъл още пашата на Ходжа, как си се сдобил с книгите на предишния главен астролог, никак не ми се ще да се забъркваш в подобни истории. Ходжа отвърнал, че друго, освен науката, не го вълнува и връчил трактатите ни на пашата, та да стигнат до падишаха. Това, че нищо, освен науката, не го вълнува и че ще стори всичко възможно, за да се занимава с наука, го заяви вечерта, у дома; и първото, което стори бе, че прокле пашата.

През следващия месец, докато се чудехме как детето ще възприеме оцветените, претворени чрез силата на нашето въображение животни, Ходжа не спря да се пита защо все още не ни викат в двореца. Най-сетне ни викнаха — да участваме в лов; явихме се в двореца Мирахор на брега на река Кяътхане — той стоеше до падишаха, пък аз наблюдавах отдалече; имаше сума ти народ; главният бостанджъ^[3] се бе погрижил за всичко — зайците и лисиците бяха пуснати на свобода, хрътките се емнаха подире им, а ние наблюдавахме: един от зайците се отдели от останалите, хвърли се във водата и всички погледи се приковаха в него; с плуване се добра до отсрещния бряг, бостанджиите^[4] понечиха да пуснат кучетата, ама ние, макар и отдалече, чухме. Падишахът не позволи, рече: „Оставете заека на свобода.“ На отсрещния бряг обаче имаше някакво чуждо куче, заекът отново скочи във водата кучето го застигна и го захапа, бостанджиите се разтичаха и грабнаха заека от устата на кучето. Отнесоха го на падишаха. Детето тутакси прегледало животинката, установило с радост, че нараняванията не са сериозни; заповядало да отнесат заека високо в планината и там да го пуснат на воля. После видях как цялото множество, заедно с Ходжа и с червенокосото джудже се стълпи около падишаха.

Вечерта Ходжа сподели, че падишахът пожелал да му се изтълкува събитието. Дошъл редът и на Ходжа, той бил последен, и Ходжа рекъл, че в най-неподозирано за султана място ще се намножат врагове, обаче той ще съумее да се измъкне невредим от опасността. Множеството, сред което се намирал и новият главен астролог Съткъ ефенди, понечило да оплюе това тълкувание, което говорело за врагове и смъртна опасност и дори приравнявало падишаха със заека, ала султанът не позволил; казал, че думите на Ходжа ще му бъдат като обеца на ухото. После, докато наблюдавали кръжащият над соколите орел, и мъчителния край на отбраняващата се, обзета от смъртен ужас лисица, разкъсвана на парчета от озверелите хрътки, султанът споделил, че лъвицата му се е сдобила с две лъвчета — мъжко и женско, — които доста си приличали. Разпитал го за биковете със сини крила в ливадите край Нил и за розовите котки. Ходжа изпитал особено, триумфално опиянение, примесено със страх.

Чак подир време узнахме, че в двореца действително се бе случило нещо: Кьосем султан се споразумяла с агите на еничарите и организирала заговор за убийството на султана и майка му, та на престола да се възкачи принц Сюлейман, ала заговорът бил предотвратен. Душили Кьосем султан, докато от устата и от носа й не рукнала кръв и я умъртвили. Ходжа разбра за случилото се от клюките на своите глупави муваккитханетски приятелчета и престана да ходи където и да било, освен в школото.

По някое време през есента понечи да се върне към космографската си теория, ала го обзе безнадеждност — нуждаеше се от обсерватория; както глупаците не служат на звездите, така и звездите не служат на глупаците, то си е тъй. Дойде зимата и в занизалите се дни на отшелничество ние научихме, че пашата бил отстранен от длъжност. Възнамерявали да го удушат, ама валиде султан^[5] се възпротивила, присвоили имуществото му и го пратили на заточение в Ерзиджан. Друга вест за него, освен за смъртта му, не чухме. Ходжа каза, че повече няма от кого да се бои, че не дължи благодарност никому, и докато го изричаше, не знаех какви бяха намеренията му спрямо мене — ще усвоява ли, или няма да усвоява нещо от мене. Не се притеснявал повече ни от детето, ни от майка му. Това, въпреки че кротувахме вкъщи сред книгите и мечтаехме за нова „Книга за мравката“, описваща червените американски мравки, напомняше поговорката „или всичко, или нищо“.

И тая зима, досущ като предходните и последвалите я, останахме у дома; не се случи нищо. Прекарвахме студените вечери в приземния етаж на къщата, дето изпод вратата и през комина проникваше североизточният вятър, и си приказвахме. Вече не ме презираше или поне се правеше, че не ме презира. Отдавах сближаването ни на факта, че никой не го потърси било от двореца, било от приближените на двореца среди. Понякога ми се струваше, че, също като мен, отчита нашата прилика, надявах се, че гледайки ме, вече открива себе си. Какво ли си казваше? Приключихме дълъг трактат за животните, но той така си и остана на масата, понеже пашата бе заточен, а Ходжа не се чувстваше готов да изтърпи капризите на когото и да било от своите бегли познати с достъп до двореца. Притеснен от безсмислието на дните, прелиствах от време на време страниците на трактата, взирах се в нарисуваните от мен лилави скакалци и летящи риби, и се чудех какво ли ще си рече падишахът, изчитайки тези редове.

Повикаха Ходжа едва напролет. Детето му се израдвало много; всеки жест, всяка дума на детето, според Ходжа, подсказвали, че то неведнъж се е сещало за него, ала не го е потърсило под влияние на свитата си от глупаци. Детето веднага заговорило за баба си, напомнило му как Ходжа предвидил тази опасност, но и предвидил също така, че султанът ще се отърве невредим от нея. Вечерта в двореца детето изобщо не се стреснало, като чуло крясъците на осъдените на смърт; то си припомнило вероломното куче, впило зъбите си в заека. След похвалните слова падишахът заповядал Ходжа да бъде подсигурен с дохода от някое подходящо място. Ходжа се видял принуден да не остава по време на предсказанията и решил да напусне; обяснили му, че ще получи берата^[6] за дохода към края на лятото.

Разчитайки на този доход, Ходжа, докато чакаше, реши да построи в градината обсерватория с неголям диаметър; изчисли размерите на трапа, който трябваше да се изкопае, стойността на астрономическите инструменти, които трябваше да се инсталират, ала начинанието бързо му втръсна. Тъкмо тогава бе открил у един антиквар зле преписан екземпляр от книгата на Такиюддин, побрала основните изводи от астрономическите му наблюдения. Изгуби два месеца да сверява истинността на неговите астрономически изследвания, ала накрая, разядосан, се отказа от тази работа, понеже така и не проумя коя от грешките се дължеше на собствените му евтини инструменти, коя на Такиюддин, коя на небрежността на калпавия писар.

Другото, дето му съсипа нервите, бяха ритмичните, римувани стихове, вместени между тригонометричните линейни таблици. Ползвайки нумерологията и някои други методи за предсказване на събитията, създателят на книгата бе стигнал до твърде скромни заключения за бъдещето на света — в края бе отбелязал, че първите четири от всеки пет новородени ще бъдат момичета, че ще пламне чумна епидемия, която ще разграничи праведника от грешника, че съседът му Бахаттин ефенди ще умре. Изчитайки тия предсказания, Ходжа се развесели, после пък изпадна в униние. Вече говореше с особена, плашеща убеденост за съдържимото в главите ни, сякаш говореше за сандъци, в които ще надникнем, като отворим капаците им, или пък за долапите в стаята.

Не получи обещания от падишаха доход нито до края на лятото, нито през зимата. Напролет рекли на Ходжа, че изработвали нов регистър; да чака. През това време, макар и рядко, все пак го викаха в двореца, за да отговори на някои падишахски въпроси — налагаше се да изтълкува какво означава спуканото огледало, зелената мълния, паднала в открито море край остров Яссъ, разтрошаването, без някой да я докосне, на кървавочервената гарафа, пълна с вишнев сироп, както и да пояснява описаните в последния ни трактат животни. Върнеше ли се вкъщи, не пропускаше да спомене, че детето е навлязло в пубертета; това бил периодът, в който човек се поддава на най-голямо въздействие, тъй че падишахът му бил в ръцете.

За целта се захвана със съвсем нова книга. От мен беше чувал за края на ацтеките и за спомените на Кортес, а пък от по-рано си имаше наум историята за нещастното дете-крал, набито на кол, задето пренебрегвало науката. В тези редове се говореше за това, как докато добрите хора дремят, безчестните, след като са ги победили със своите топове, бойни съоръжения, легенди и оръжия, постепенно им налагат порядките си; но дълго, след като бе приключил, той укриваше написаното от мен. Усещах, че очаква сам да проявя интерес, ала през онези дни мъката по родината ме тласкаше към някаква невъобразима безнадеждност и удвояваше омразата, която изпитвах към него; потиснах любопитството си и успях да създам усещането, че изводите, до които се е добрал творческият му ум, са безинтересни, плод на моите разкази и на елементарните книги с разпокъсани подвързии и без всякаква стойност. Така, ден подир ден, с удоволствие наблюдавах как се топи вярата му първо в себе си, после в нещата, които по онова време се мъчеше да сътвори.

Качваше се в стаичката на горния етаж — беше я превърнал в собствена работна стая, — настаняваше се зад нашата маса, която бях поръчал да изработят, размишляваше дори, ала така и не захващаше да пише, усещаше, че зная още неща, които не можеше да пресъздаде; сигурен бях, нямаше как да се осмели да пропише, преди да се добере до моето мнение. Губеше вяра в себе си, това е, което му липсваше, а не се нуждаеше от моите обикновени мисли, тях явно презираше — всъщност искаше да узнае мислите на такива като мен, на „другите“, на „другите“, дето ми бяха предали собствените си знания, дето бяха настанили в главата ми онези „кутии“, онези „очи“ на познанието. Как ли биха преценили сегашната ситуация „те“? Душа би дал да ме разпита, ама не можеше, ето това беше! Толкова дълго чаках да набере смелост и да зададе този въпрос, загърбвайки гордостта си! Но не го зададе. Подир известно време се отказа от книгата, която не знаех дали бе завършил, и пак подхвана старата песен за „глупаците“. Бе се отказал да изяснява причината за тяхната глупост чрез същинската наука, свързана с практиката, бе се отказал да проумява каква е причината съдържащото се в главите им да е такова, каквото е! Реших, че повтаря същите неща от безнадеждност, понеже така и не получи от двореца очакваните знаци на бъдещо благополучие. Времето течеше нахалост, а от пубертета на падишаха нямаше никаква полза.

Ала през лятото, преди велик везир да стане Кьопрюлю Мехмед паша, Ходжа най-накрая се сдоби със своя доход; отгоре на всичкото сам си избра мястото — бяха обединили прихода от две мелници край Гебзе и от две села, на час път от града. По жътва отидохме в Гебзе, наехме предишната къща, случайно останала празна, ала Ходжа бе забравил прекараните тук месеци и дни, когато гледаше с отвращение масата, донесена по моя поръчка от дърводелеца. Сякаш заедно с къщата се бяха състарили и спомените ни, бяха погрознели; имаше някакво нетърпение, безучастно към всичко, останало в миналото. Посети на няколко пъти селата, за да ги проконтролира; научи какви са били приходите от предишните години; повлиян от Тархунджу Ахмед паша, за когото бе научил от приятелите си в муваккитхането, съобщи, че е открил сметководен метод, който правел по-простички и разбираеми разчетите на дохода.

Не се задоволи с новото си откритие, в чиято оригиналност и изгодност самият той не можеше да повярва. Безсмислено прекараните вечери, докато, взрян в небето, седеше в задната градина на старата къща, наново разпалиха в душата му страстта към астрономията. Надяваше се, че идеите му ще напреднат поне с още стъпка — по някое време дори аз го окуражих; но намерението му, оказа се, не било да извършва наблюдения или да ползва ума си — привика вкъщи най-будните познати младежи и деца от селото и от Гебзе, съобщи им, че ще им преподава най-висша наука, постави за тях в задната градина модела, който ме прати да донеса от Истанбул, оправи му звънците, смаза го и една вечер с незнайно откъде изникнали надежда и енергия, повтори без всякакви пропуски и грешки теорията за небето, която преди години бе разяснявал на пашата, а по-сетне и на падишаха. Когато на сутринта открихме пред портата си все още топлото и кървящо сърце на една овца, над която ходжата е изчел молитва, това се оказа достатъчно да прекърши окончателно упованието му в астрономията и в множеството, разотишло се в полунощ по домовете си, без да зададе и един-едничък въпрос.

Той обаче не преувеличи поражението си — не това бяха, естествено, хората, които ще разберат как се въртят земята и звездите; не от тяхното разбиране се нуждаеше сега; нужно му бе да го разбере онзи, комуто предстоеше излизане от пубертета; може и да ни е търсил, докато сме отсъствали и да сме си изтървали шанса, заради онези четири-пет куруша, които щяхме да вземем след жътва. Приключихме делата си и се завърнахме в Истанбул веднага, щом младежът, дето изглеждаше най-буден от всички будни младежи, стана кехая.

Следващите три години бяха най-лошите. Всеки ден като предишния ден, всеки месец като предишния месец, всеки сезон като всеки друг, вече изживян сезон — отегчително, изнервящо повторение; огорчени и обезнадеждени, отново виждахме същите неща и сякаш напразно очаквахме някакво поражение, което не можехме да назовем. Пак го викаха понякога в двореца и чакаха от него неангажирани с нищо тълкувания, пак всеки четвъртък следобед обменяше мисли със своите приятели по наука в муваккитхането, пак се виждаше със своите ученици сутрин и ги налагаше, макар и не тъй редовно, както преди, пак се опълчваше, но вече не така категорично, на дошлите да го сватосват, пак, за да се люби с жени, бе принуден да слуша оная музика, която твърдеше, че вече не харесва, пак понякога се задушаваше от отвращението, което изпитваше към глупаците, пак понякога се затваряше в стаята си, изтягаше се върху постелята и гневно подхващаше напосоки ту някой от разхвърлените наоколо ръкописи, ту някоя банална книга, и загледан в тавана, чакаше.

Успехите на Кьопрюлю Мехмед паша — подробности научаваше от приятелите си в муваккитхането — още повече увеличиха безнадеждността му. Казвайки ми, че флотилията е сразила венецианците, или че е възвърнала островите Тенедос и Лимнос, или че бунтовникът Абаза Хасан паша е смазан, той добавяше: това са последни и преходни триумфи; последни движения на сакатия, които в скоро време ще го погребат в тинята на собствената му глупост и некадърност — сякаш очакваше някакво злощастие, което да промени изнуряващите ни повече от самото им повторение дни. Отгоре на туй не смогваше и да се успокои, тъй като нямаше вече нито търпение, нито надежда, за да се съсредоточи пространно върху онова, което наричаше наука — въодушевлението му от всяка нова идея траеше не повече от седмица и щом се сетеше за глупаците, мигом забравяше всичко. Всъщност, не беше ли достатъчно онова, което бе измислил за тях досега? Заслужаваше ли си толкова да си блъска главата? Толкова да се ядосва? Може би още не бе набрал силата и щението да постигне това познание в подробности, понеже през онези дни току-що бе започнал да учи как да се разграничава от тях. Беше започнал да вярва обаче, че се различава от тях.

Пълното отегчение роди първото му просветлено вълнение. В онези дни, тъй като не позволяваше на никоя тема задълго да завладее съзнанието му, като егоистично, наивно хлапе, неспособно да си намери занимание, той прекарваше времето си, взирайки се с празен поглед през прозорците, редувайки една стая с друга, слизайки и качвайки се от единия етаж на другия. Когато посред изнервящите, безконечни разходки се отбиеше при мен — дървената къща непрестанно проскърцваше, — знаех, че очаква да му подхвърля утешителна забава, идея или дума, изпълнена с надежда. Въпреки боязливостта си, не изричах жадуваната дума, за да не прахосам нищичко от силата на изпитваните към него гняв и отвращение. Не изрекох жадуваната дума и когато, прекършвайки гордостта си, измърмори няколко незначителни фрази, за да измъкне моя отговор; и когато ми съобщи, че има вест от двореца, която би могла да се изтълкува положително или че някоя нова идея би могла да бъде доведена докрай, ако упорства и я следва, аз се правех, че не го чувам или направо потисках вълнението му, изтъквайки начаса най-баналната страна на изреченото от него. Харесваше ми да го наблюдавам как се гърчи в пустотата на безнадеждието.

След време обаче в тази пустота той откри нова идея, която да го забавлява; вероятно, за да е верен на себе си, вероятно, за да не го отведе умът му, навикнал само да се плъзга по подробностите на каквото и да било, извън границите на собственото му нетърпение. По онова време му дадох отговор — искаше ми се да го окуража; нещото, за което бе се досетил, привлече и моя интерес; пък и може би се надявах, че тъй ще ме забележи. Веднъж, надвечер, звуците от обикалящите стъпки, от които къщата проскърцваше, отекнаха в стаята ми — с вид на човек, възнамеряващ да изрече нещо банално и просто, Ходжа запита: „Защо съм, какъвто съм?“ В желанието си да го поощря, отговорих.

След като отговорих, че не знам защо е такъв, какъвто е, припряно допълних, че те там често си задаваха този въпрос, задаваха си го ежедневно и все по-начесто. В момента, докато го изричах, нямах предвид никакъв конкретен пример, никаква идея, нищо, което би подкрепило думите ми — едничкото ми желание бе да отговоря, както желаеше, на въпроса, вероятно, защото инстинктивно усещах, че подобна игра ще му допадне. Изненада се. Гледаше ме с любопитство и настоя да продължа; когато се умълчах, не прояви нетърпение, пожела да повторя всичко значи, те също си задават този въпрос? Забелязвайки, че се усмихвам и забавлявам, моментално се разгневи — не задавал въпроса, понеже те си го задават, задал го е на себе си, без и понятие да има, че те си задават същия въпрос, пък и изобщо не го интересувало какво вършат те. Подир малко с необичаен тон рече:

— Имам усещането, че някакъв глас продължително ми напява нещо в ушите.

Този певец до ухото му го подсетил за покойния му баща — преди смъртта си и той си имал подобен певец, само дето песните му били различни.

— Моят повтаря един и същи напев — каза той, но тутакси, сякаш се бе засрамил, додаде: — Аз съм, какъвто съм, аз съм, какъвто съм, ей!

Аха да прихна, ама се въздържах. Ако това беше приятна шега, трябваше да се разсмее и той; не се разсмя; но се усети, че е на ръба на комичното. Дадох му да разбере, че отчитам и комичността, и историята с напева, понеже този път аз имах нужда да продължи. Подхвърлих, че би трябвало да приеме сериозно историята с напева; певецът, който му пееше на ухото, естествено, не бе друг, а самият той. Усетил подигравка в думите ми, кипна — и той прекрасно го знаел; единственото, което го стъписвало, било защо споменатият глас повтаря думите!

От отегчение — не че го изрекох, разбира се, но съвсем откровено го мислех: знаех не само от собствен опит, а и от братята и сестра си, че резултатите от отегчението при децата-егоисти бяха или продуктивни, или пък глупави. Отвърнах му, че трябва да го вълнува не причината, а смисълът на напева. Тогава ми хрумна, че може и да полудее в тази пустота; самият аз, докато го наблюдавах, се освобождавах от отегчението на безнадеждието и боязънта. Може би този път наистина му се възхитих; стори ли го, значи в живота и на двама ни този път щеше да се случи нещо реално.

— Какво да направя в края на краищата? — попита, обладан от безизходица.

Отговорих му, че трябва да мисли защо е такъв, какъвто е, но не го изрекох като съвет; защото отговорът на този въпрос бе у самия него, аз не можех да му помогна. Подметна подигравателно:

— Какво да направя в края на краищата, в огледалото ли да се гледам?

Беше ясно — не се е успокоил. Не бързах с отговора, вероятно премислях. Повтори:

— Какво, в огледалото ли да се гледам в края на краищата?

Вбесих се — доникъде, казах си, няма да стигне Ходжа, нищо няма да узнае за себе си. Исках да го забележи, идеше ми открито да му заявя, че без мен нищо няма да измисли, ала ми липсваше смелост; казах му с най-безчувствения си вид да върви да се гледа в огледалото. Не, не смелост ми е липсвала, просто не съм бил в настроение. Вбеси се, на излизане тръшна вратата и изкрещя: бил съм глупак.

Когато след три дни подхванах същата тема и забелязах, че има желание да говорим за „тях“, прищя ми се играта да продължи; беше обнадеждаващо, колкото й да е, мисълта му щеше да е ангажирана. Казах му, че те се гледаха в огледалата и го правеха много по-често от тукашните хора. Не само дворците на крале, принцеси и благородници, а и домовете на простолюдието са пълни с грижливо обрамчени, окачени по стените огледала; но не единствено по тази причина просто те са ни изпреварили в тая работа, защото непрекъснато мислят за себе си.

— В коя работа? — попита ме той със смайващо любопитство и простодушие.

Стори ми се, че е повярвал на всичко, ала след миг се подсмихна и рече:

— Значи от сутрин до вечер се гледат в огледалата!

За пръв път се присмя на онова, което бях изоставил в родината. Ядно затърсих подходящите думи, които да жегнат сърцето му и внезапно, без да го мисля, без да го вярвам, изрекох, че самият той вече можеше да разсъждава що за човек е, само че му липсва смелост да го направи. Изпитах наслада, като видях как оскърбено, точно както желаех, се сгърчи лицето му.

Само че си платих прескъпо за тази наслада. Не защото ме заплаши, че ще ме отрови; а защото след няколко дни пожела да демонстрирам смелостта, каквато на него, както съм бил заявил, му липсвала. Първоначално се постарах да обърна всичко на шега; шегата бе, че колкото с гледане в огледалата, толкова и с размисъл, можеш да проумееш що за човек си; избълвал съм онези думи, за да го ядосам; ала явно не ми повярва: заплаши ме, че не докажа ли своята смелост, ще намали дажбата ми и отгоре на туй ще ме заключи в стаята — да съм опишел чрез размисъл на лист хартия какъв съм; искал да види как става тая работа и доколко съм куражлия.