Стефан Бонев
С дъх на дъвчащи бонбони

Затворил съм прозореца, спуснал съм завесите, включил съм климатика. Той е от модерните, безшумен е, и почти забравяш за присъствието му. Откъснал съм се от външния свят. Зад тези зидове е непоносимата лятна жега. Навън останаха шумотевицата, свистенето на спирачки и изнервените клаксони. Там някъде са и проблемите ми, пръснати между приятели, роднини и колеги. Зад завесите са стресът, темпото и безпокойството. Навън останаха неплатените сметки за ток, приятелски услуги, вода и парно. В стаята е уютно и спокойно, завъртял съм ключа на входната врата. Никой няма да ме безпокои — изключих телефона и звънеца. Светлината вътре е слаба и приглушена. Чува се само класическото отброяване от стенния часовник. Нищо че е с батерия, досущ се държи като класически и като старинен. На масата пред мен има бели листове, пишеща машина и писалка. Натъпквам лулата си с тютюн и паля. Ароматът ми напомня на дъвчащи бонбони. Димът сгъстява полумрака, прокарв а наслоени лъчи от пролуките на завесите, и ме кара да запаля настолната лампа. Към всичко това прибавям една кристална чаша, бутилка марково уиски и купичка с бучки лед, които предварително съм сложил в табла встрани на шкафа. Изпълвам целия ритуал с поставянето на няколко бучки в чашата (с ръка, естествено), поливането им със златистата течност и вслушването в пукота на леда. Като в една реклама по телевизията.

Първата глътка наистина носи особено чувство на отмала. Слагам един бял лист в пишещата машина. Дълго време нагласям табулацията отляво и от дясно. Вече съм готов. Или би трябвало да съм готов. Или поне имам всички условия… Всички условия, които са необходими — уединение, тишина, рехав полумрак, тютюнев дим, аромат на дъвчащи бонбони, хладинка, с две думи — комфорт. Всичките тези фетиши, които би трябвало да събудят заспалите от години чувства в едно ефирно създание, което преди години като че ли само движеше пръстите ми по клавишите.

Отпивам отново, вслушвайки се как смалените бучки лед се блъскат една в друга и в кристала на чашата. Този път глътката не ми носи нищо ново. А и тютюневият дим вече не ухае на дъвчащи бонбони, а на вмирисан пепелник. Тракането на часовника не ми се струва толкова класическо, колкото преди малко. А и завесите сякаш са се предали под напора на външния шум и пропускат упоритата чалга на една автомобилна аларма, както и продрания лай на комшийското куче. Крайно време е да напиша жалба до кметството заради този терор. Остави писането, ами от това човек не може да си почине, когато се върне претрепан от работа. Четох някъде, че за такива работи имало предвидени солени глоби. Ще ме тормозят те! Така-а… Белият лист… Пръстите гальовно преминават по клавишите, без да знаят, обаче, на кой от тях да се спрат за началото.

Изведнъж забивам всичките си пръсти върху нищо неподозиращите буквички на пишещата машина, защото мозъкът ми е взривен окончателно от пронизител ния вой на прахосмукачка от горния етаж. В резултат всички лостчета на машинарията едновременно се втурват към белотата на листа, но се сплитат едни в други и замират на милиметри от заветната цел. Изведнъж някакво потропване по перваза на прозореца ме откъсна от гнева, който се опитва да ме взриви отвън навътре. Поглеждам и забелязвам малка сянка, която прозира през завесата на светлината на залязващото слънце. Това е птица. Разхожда се по перваза и почуква с клюн по ламарината и по стъклото. Сякаш иска да влезе. Чак сега се сещам. Как бих могъл да привлека музата си с всички тези фетиши? Как би трябвало тя да ме посети, след като съм заключил вратата и залостил прозореца. Как би могла да ме види и чуе, след като съм се барикадирал като за самоотбрана. Скачам към прозореца, като едва не събарям масата с машината, пепелника, лулата, белите листове и чашата с уиски. Дълго време се боря със завесите, които упорито не искат да се мръднат от местата им, после сякаш с часове отварям прозореца крило по крило. Очаквах клаксоните, алармите, далечните сирени, джавкането на кучетата, спирачките, градският тътен и жегата, да ме залеят като всемирен потоп. К ато че ли са ме дебнали. Но не се случи. Навън си беше про сто навън. Дори от близкото дърво пееха птички, а сред избуялия от летните дъждове треволяк пред жилищния блок се усмихваха полски цветчета, чиито имена никога не съм знаел. Слънцето вече се скриваше зад антените на кооперациите отсреща, а от музата нямаше и следа. Само самотният гълъб от моя перваз все още пърхаше, отдалечавайки се от прозореца. Все повече и повече.