Към текста

Метаданни

Данни

Година
(Пълни авторски права)
Форма
Поема
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1глас)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe(юни 2008 г.)
Корекция
NomaD(юни 2008 г.)

Издание:

Николай Райнов. Събрани съчинения в пет тома, том 1, изд. „Народна култура“, 1989 г.

История

  1. —Добавяне

КРЪВ ПО ЛИСТАТА

Помниш ли, моя далечна, късния час, кога те зърнах първи път?

Помниш ли мириса на зряло грозде и пъстрите багри на измирски полуден?

По големите улици на Измир черни хора продаваха плодове в широки кошници. Мъже и жени с пъстри дрехи купуваха грозде, кокосови орехи и мъхнати праскови. По раменете на продавачите скачаха маймуни и си играеха с чалмите им. Слънцето режеше остри сенки по ъглите — и цялата улица се пълнеше с бои.

А ти стоеше там, между многото, в своята дълга черна дреха — и коприната на твоите очи мяташе сянка върху коприната на твоята дреха.

Клепачите ти бяха морни от цяла нощ наслада, а веждите ти бяха тежки и дълги като крила на странна възточна птица.

Твоята голяма шапка мяташе модра сянка по лицето ти — и в сянката блестяха като бесни пламъци твоите очи.

Ти ме погледна — и аз спрях взор върху тебе. А после ти изви очи — и в погледа ти прочетох, че сме се срещнали случайно, ала само смърт ще ни раздели: прочетох вечната измама, че сме родени един за друг.

Защото всеки чете много пъти през живота тази измама — и всеки си казва:

— Сега не ще бъде тъй!

— — — — — — — — —

Помниш ли, моя далечна, как мина първият ден?

Помниш ли пожара на ярко слънце и негата на дълги светли улици?

Ти ми разказа още тогава — жената не крие своите пъстри дни от никого — за своето детинство в оазите на арабската пустиня и за ранните години на своето моминство.

Слънцето е милвало твоята гола снага — и лекият ветрец е прегръщал змийските ти бедра.

Ти си живяла в сенките на шатъра като в люлка — и майка ти не е помисляла, че бял ще те прегърне някой ден.

И ти ми разказа как отпосле, в харема на знатен бей, си живяла под пъстра светлина на копринен балдахин — и как си квасила с лимон устата си, за да те не слети знойна сласт.

Обикнал те е бял, когато си показала лице от прозореца — и през кръв те е понесъл на ръце, за да те донесе в Измир.

И тука, в пъклената врява на улиците, ти си забравила пустинята, за да обикнеш безименната гмеж на тълпите.

— — — — — — — — —

… И когато минавахме с тебе край гробищата на поклонниците, спещи под сянка на безгласни кипариси, ти ми каза, че пръв път там те е прегърнал белият човек от запад.

И когато гледахме дългия керван камили край старите водостоци, зидани от мермер и пясъчник, ти легна върху тревата — и каза, че си уморена…

И видях тогава сянка да се премрежва пред очите ти — и ти затрепера, а моите ръце те дигнаха, за да те подкрепят…

А дълъг керван се проточи отново — и старите турци гледаха нашата прегръдка и се смееха като деца.

— — — — — — — — —

Помниш ли, моя далечна, пъстрата нощ на Измир?

Тя бе хубава като снага на гола жена.

Заливът блестеше като златна подкова, фърлена от грамаден кон — и забравена в морето. Празнични кораби плуваха в мрачината и мятаха червени, модри и зелени змии по водата от своите цветни фенери.

А градът преплиташе своите тъмни улици като черни криволици на персийски губер — и хора се движеха и клатеха малки светилници.

Багри дъги се ломяха от ъгъл в ъгъл — а през тях минаваха дълги сенки на жени и мъже.

Ти влезе в тъмна къща с железни врата, а ръчката на вратата приличаше на змийска глава. По цялата улица лъкатушеха високи черни къщи. А в сенките на ъглите се тулеха сенки на самотни жени, които дирят мъж. …

Ти похлопа леко — и негър отвори вратата, за да ни пропусне. А после тежката врата се затвори сама. И аз влязох горе, в светлата стая на твоето щастие — и видях оногова, който те е донесъл с кървави ръце до Измир.

Ала ти бе морна и не го погледна.

И устата му се сви в горчива чърта, а в очите му видях светло пламъче. Тогава ти си излезе, а ние с него останахме.

И вгледах се в сухото му лице. Една дебела жила неспокойно прорязваше лоба му. Неговите здрави челюсти напомняха лице на дивак, ала в очите му имаше толкова разум, че аз се видях като дете пред него.

Устните му трепереха: те бяха тънки и бледи като на изваяние от слонова кост.

В лекия замах на ръцете му личеше ловкост на звероукротител, а в трепета на тялото му имаше толкова страдание, че аз го съжалих.

И той ми каза (ти не знаеш това):

„Аз я измъкнах тъй, както се измъква лъвица из верлогата на нубийски лъв. Хиляди зверове треперят пред бича ми — и съскат — и се ежат — и бягат пред огъня на моя поглед. С очи аз приспивам кротали, очиларки и черни африкански аспиди. Ала Нея — Нея не можах да укротя: победи ме Тя — й страх ме е, че някой ден ще ми разкъса жилите — и някой чужд ще видя в кръв тялото ми…“

— — — — — — — — —

Помниш ли, моя далечна, часовете на късна нощ?

Като трепет на болни членове минаваха митовете.

Там, в светлата стая на твоето щастие, седях още аз — и гледах двама души, които се борят с неравни сили.

Ние трима говорехме за Жената — и вие с него си мятахте погледи, от които по снагата ми рукваше ледна вода…

Край тебе гънеше кръшно тяло черна пантера — а твоята снага се извиваше гордо при всяко движение — и ти надмина пантерата!…

После ние с него пихме студено вино с мока и банани, а ти свири на харфа.

И в твоята песен се преливаха страшните прешлени на индийска змия, а в погледа ти съскаше отровата на вечна Жена.

Аз видях.

— — — — — — — — —

И той видя — и разбра, че от онзи миг трябва самотен да живее.

И той забрави, че аз съм там — и те изгледа, както е гледал през деня лютите леопарди, — па изви ръка, сякаш стискаше в нея бич, та те стрелна с поглед и рече властно:

— Аз няма да Ти се вдам! Кръв пролях за Тебе! Ти обеща през смелите мигове на опасността — да следваш всяко движение на ръката ми! Ти трябва да останеш верна!

А ти се изсмя — помниш ли, моя далечна? — ти се изсмя, па възправи своята горда снага, прегърна терата — и излезе.

— — — — — — — — —

А той падна върху кадифения одър — и закри с ръка лицето си.

И кога прерязаха завесите първи лъчи, аз станах, ала ти не беше там, а той не виждаше нищо.

Аз го разбудих с леко докосване по рамото — и той стана — и се изправи, — ала ме не позна.

Лицето му бе сгърчено като лице на убит човек, а в очите му имаше сълзи…

— — — — — — — — —

И кога на другата нощ прегръщах твоята гола снага, аз усещах страх — гаче ли прегръщам опасно животно…

— — — — — — — — —

Една сутрин аз влязох в тъмната къща. Негърът ми отвори желязната врата — и тя сама се затвори след мене.

Твоята стая бе заключена.

Черният човек мълчаливо ми посочи голямата градина.

Аз слязох по стъпалата — и пантерата с леки крачки ме настигна. Едното й око бе кърваво, а по гърба й се виждаха петна, изгорени с желязна пръчка.

Аз преминах белите стълби от попукан мермер и стигнах в градината.

Там нямаше никой.

Снажни кипариси дигаха с тъга високи стъбла нагоре и техните сиви листа се клатеха като коси на мъртва жена…

Аз спрях накрай градината и се огледах.

Зад мене стоеше черният човек, а пантерата с гъвкави движения се галеше о мене.

Аз се извърнах и попитах негъра къде си.

Той мълчаливо ми посочи кипарисите.

Аз доближих…

По техните листа имаше кръв!

В пясъка още личеше широка локва.

По земята се виждаха чърти — гаче ли силни пръсти на мъж са драскали на смъртен час пясъка…

— — — — — — — — —

Вечерта ти отново дойде при мене.

И аз те погледнах с ужасени очи, а ти се дръпна — и гордост имаше в твоето движение.

Нашият рай трая само една нощ: нощта преди да убиеш мъжа си.

На другия ден, след като те пропъдих със своя взор на уплашен, ти не дойде.

И всуе те дирих вредом: никъде не успях да те намеря.

Знам: ти диреше звероловец, а аз бях плах младеж — и не знаех още движението на смела десница.

Ти беше необуздана лъвица, която храбрец бе извлякъл с кървави ръце из верлогата — и ти го обикна за неговия бич и за силата на погледа му.

Знам: у тебе живееше страст, а страстта е нанаситна — и всяка нощ дири другиго — непознатия…

И — аз те изгубих.

— — — — — — — — —

Помниш ли, моя далечна, мига на сетната ни среща?

То бе в бляскав салон на голям западен град.

Там, сред мирис на пудра и лъх на ветрила, по светлия под, който отразява замислени лица с престорена веселост — ние с тебе се срещнахме.

И ти ме не позна.

Висок човек с черни дрехи и с алмази по пръстите държеше твоята ръка — и ти бавно следваше ударите на морния танц.

И спомних си тогава дивия час на измирска нощ, кога пред мене и чупеше гъвкава снага, за да играеш своите чаровни танци на възтока…

То бе отдавна, отдавна…

Ала ти не си спомни за мене.

И кога ти подадох ръка, ти се усмихна тъй, както за усмихват всички жени на запада — пресилено и морно…

Ти смени светлия сън на Измир за разкошния салон на студения град, както някога бе сменила знойната шир на пустинята за прашния блян на градска улица.

— — — — — — — — —

И когато, в края на вечерта, ти ме позна и си спомни за мене, подаде ми гранка от кипарис.

… И отново в мене блесна ужасът на прежните дни: видях кръв по листата…