Метаданни
Данни
- Серия
- Професор Челинджър (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Lost World, 1912 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Александър Шурбанов, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 70гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://bezmonitor.com
Издание:
Редактор Анна Сталева, Коректор Елена Иванова
Трето издание, Излязла от печат на 13. II. 1980 година.
„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС
Предишно издание:
ИЗГУБЕНИЯТ СВЯТ. 1978. Изд. Отечество, София. Биб. Фантастика, No.7. Научно-фантастичен роман. Превод: Александър ШУРБАНОВ [The Lost World, Arthur Conan DOYLE (1912)]. С ил. Печат: ДП Балкан, София. Формат: 84×108/32. Печатни коли: 12. Страници: 176. Цена: 0.58 лв.
История
- —Корекция
- —Добавяне
Ако успее моят труд за час момчето-полумъж да увлече, да увлече мъжа-полумомче, целта си скромна съм постигнал аз.
I. Навред край нас има подвизи
Господин Хънгъртън, нейният баща, беше наистина най-нетактичният човек на земята. Той приличаше на раздърпан папагал, крайно добродушен, но изцяло съсредоточен върху собствената си глупава особа. Ако нещо би могло да ме отблъсне от Глейдис, това би било перспективата за такъв тъст. Убеден съм, дълбоко в себе си той искрено вярваше, че навестявам Честнътс три пъти седмично заради удоволствието да бъда в неговата компания, и по-специално, да слушам възгледите му върху биметализма — предмет, по който той беше нещо като авторитет.
Тази вечер слушах повече от час монотонното му бръщолевене за обезценяването на парите, за символичната стойност на среброто, за спадането на рупията и за необходимостта от правилна парична система.
— Представете си — каза той с тих, но възбуден глас, — че всички дългове по земята бъдат предявени едновременно и се настоява за незабавното им погасяване. Какво ли би се случило при сегашното състояние?
Аз, разбира се, му отговорих, че бих се разорил, но той скочи от стола си, укори ме за обичайното ми лекомислие, поради което за него било невъзможно да обсъжда с мен какъвто и да е сериозен въпрос, и изхвръкна от стаята, за да се облече за някакво масонско събрание.
Най-сетне останах насаме с Глейдис и съдбоносният час настъпи. През цялата вечер се чувствувах като войник, който чака тръбата да го призове на смъртен бой, докато в сърцето му се борят надеждата за победа и страхът от поражение.
Тя седеше до прозореца и нейният горд, нежен профил се открояваше върху червената завеса. Колко красива беше Глейдис! Но и колко далечна! Ние винаги сме били доста добри приятели, но аз никога не съм успявал да мина отвъд оная дружба, която можех да завържа с някого от моите колеги — репортери от „Газет“, — дружба съвършено искрена, съвършено добросърдечна и съвършено платонична. Не ми харесва, когато една жена е твърде откровена и непринудена с мен. Това не е похвално за никой мъж. Когато се появи истинското чувство между половете, негови спътници са плахостта и недоверието — наследство от древните сурови времена, когато любовта и насилието често са вървели ръка за ръка. Не спокойният поглед и откровеният отговор, а склонената глава, извърнатите очи, неувереният глас, тръпките по тялото са истинските признаци на страстта. Успял съм да науча тези неща през краткия си живот или съм ги наследил с онази памет на човешкия род, която наричаме инстинкт.
Глейдис притежаваше всички качества на женствеността. Някои я смятаха за хладна и сурова, но се заблуждаваха. Леко побронзовялата й кожа, с почти ориенталски тен, гарвановочерната й коса, големите й влажни очи, пълните й, но изящни устни говореха, че всички белези на страстта са налице. Обаче аз с мъка съзнавах, че досега не бях успял да открия тайната на нейното разбуждане. Но да става каквото ще, тази вечер трябваше да свърша с неизвестността и да доведа работата докрай. Тя можеше само да ми откаже, а по-добре е да си отблъснат любовник, отколкото желан брат.
Стигнал до това заключение, аз се готвех да прекъсна продължителното неловко мълчание, когато нейните изпитателни тъмни очи ме огледаха и гордата й глава се поклати с укорителна усмивка.
— Чувствувам, че се каниш да правиш предложение, Нед. Много те моля, недей. Така е толкова по-добре.
Преместих стола си малко по-близо.
— Впрочем как разбра, че се каня да правя предложение? — попитах аз с искрено учудване.
— Нима жените не разбират това винаги? Мислиш ли, че има жена по света, която някога да е била заварвана неподготвена? Но, Нед, нашата дружба е толкова хубава и приятна! Защо да я разрушаваме? Не чувствуваш ли колко прекрасно е, че млад мъж и млада жена могат да разговарят насаме като нас?
— Не зная, Глейдис. Аз бих могъл да разговарям насаме с… с някой началник-гара. — Не разбрах как се вмъкна в разговора този чиновник, но той дойде и накара и двама ни да се разсмеем. — Това не ме задоволява ни най-малко. Искам ръцете ми да те обгърнат и главата ти да се притисне върху гърдите ми и, о, Глейдис, искам…
Тя беше вече скочила от стола, тъй като забеляза, че възнамерявам да изпълня някои от своите желания.
— Ти развали всичко, Нед — каза тя. — Всичко е така красиво и естествено, докато не се намесят тези неща? Колко жалко! Нима не можеш да се владееш?
— Но аз не съм съчинил всичко това — примолих се аз. — Такава е природата! Любовта!
— Е, ако и двамата обичат, може би е по-друго. Аз никога не съм изпитвала това чувство.
— Но ти трябва да го изпиташ — с твоята красота, с твоята душа! О, Глейдис, ти си създадена за любовта! Трябва да обичаш!
— Човек трябва да чака, докато тя го споходи.
— Но защо не можеш да ме обикнеш, Глейдис? Заради външността ми или какво?
Тя се поотпусна. Протегна ръка — колко грациозна бе приведената й фигура! — и повдигна главата ми. След това ме погледна в очите с много тъжна усмивка.
— Не, не е заради това — каза тя най-после. — Ти не си суетен и затуй, спокойно мога да ти кажа, че не е заради това. Причината е по-дълбоко.
— Характерът ми?
Тя кимна сдържано.
— Какво трябва да сторя, за да го поправя? Моля те, седни и ми кажи всичко. Не, аз наистина няма, само седни!
Тя ме погледна с нерешителност и недоверие, които ми допаднаха много повече от пълната й доверчивост. Колко примитивно и вулгарно изглежда всичко, когато го напишеш черно на бяло! И може би в края на краищата това е чувство, присъщо само на мен. Както и да е, тя седна.
— Кажи ми сега, какво не ми достига?
— Аз съм влюбена в друг.
Сега беше мой ред да скоча от стола.
— Това не е някой определен човек — обясни тя, смеейки се на моето изражение. — Просто един идеал. Никога не съм срещала човека, за когото говоря.
— Разправи ми за него. Как изглежда?
— О, той може би много прилича на теб.
— Колко мило от твоя страна! Но какво е това, което той прави, а аз не правя? Просто кажи с една дума какъв е той — въздържател, вегетарианец, въздухоплавател, философ, свръхчовек — и аз ще се постарая, Глейдис, само ми подскажи какво би те зарадвало.
Податливостта на характера ми я разсмя.
— Първо, не мисля, че моят идеал би говорил така — каза тя. — Той би бил по-твърд и по-суров и не би се съгласил толкова лесно да се пригажда към прищевките на едно глупаво момиче. Но преди всичко той би бил човек, който работи, действува, без страх гледа смъртта в очите, човек на великите дела и чудноватите приключения. Никога не бих обикнала самия мъж, а славата, която той е спечелил, защото нейният отблясък ще падне върху мен. Спомни си за Ричард Бъртън! Когато четох неговата биография, написана от жена му, така добре разбирах любовта й. А леди Стенли! Чел ли си чудесната последна глава на нейната книга за съпруга й? Това са мъже, които една жена може да боготвори с цялата си душа, и все пак любовта да не я смалява, а да я възвеличава, защото ще бъде уважавана от всички като вдъхновителка на благородни дела.
В своя възторг тя изглеждаше толкова прекрасна, че аз едва не наруших възвишения тон на разговора, но се сдържах и продължих спора:
— Не можем всички да бъдем стенлиевци и бъртъновци. Освен това не ни се удава случай. Поне аз никога не съм имал случай. Ако имах, щях да се помъча да го използувам.
— Но случаите са навсякъде около теб. Същността на мъжа, за когото говоря, е, че той сам си създава случаи. Не можеш да го спреш. Никога не съм го срещала и все пак ми се струва, че го познавам много добре. Навсякъде край нас има подвизи, които очакват да бъдат извършени. На мъжете е определено да ги извършват, а на жените — да запазят любовта си за награда на такива мъже. Вземи този млад французин, който се вдигна миналата седмица с балон. Духал силен вятър, но понеже било съобщено, че ще излети, той настоял да тръгне. За 24 часа вятърът го отнесъл на 1500 мили и той паднал в центъра на Русия. Ето такъв е мъжът, за когото говоря. Представяш ли си как се е чувствувала жената, която той обича! Как са й завиждали другите жени! Това бих искала — да ми завиждат за моя мъж.
— Бих го направил, за да те зарадвам.
— Но ти не би трябвало да го правиш само за да ме зарадваш, а защото не можеш иначе, защото това е в природата ти — защото мъжът у теб зове за героична изява. Да кажем, когато миналия месец писа за експлозията в Уиганските мини, не можа ли да слезеш долу и да помогнеш на тези хора, въпреки минния газ?
— Аз слязох.
— Никога не си ми казвал за това.
— Нямаше за какво да се пъча.
— Не знаех. — Тя ме погледна с повишен интерес.
Постъпил си храбро.
— Налагаше се. Ако искаш да напишеш добър материал, трябва да бъдеш на местопроизшествието.
— Каква прозаична подбуда! Тя унищожава цялата романтика. Но все пак, каквато и да е била подбудата, радвам се, че си слязъл в мината. — Тя ми подаде ръка, но така мило и с толкова достойнство, че не можах да не се наведа и я целуна. — Струва ми се, че съм само една глупава жена с приумици на младо момиче. И все пак това е така естествено за мен, толкова ми е присъщо, че не мога да бъда друга. Ако се омъжа, искам да се омъжа за знаменит човек.
— Защо не? — извиках аз. — Такива жени като теб вдъхват смелост на мъжете. Дай ми възможност и ще видиш дали мога да се възползувам от нея. Освен това, както казваш, мъжете трябва сами да си създават случаи, а не да чакат да им ги предоставят. Вземи Клайв — обикновен чиновник, а завладял Индия. Бога ми, още не е късно да направя нещо на тази земя…
Тя се засмя на внезапната ми ирландска разпаленост.
— Защо не? Ти притежаваш всичко, което би могъл да притежава един мъж — младост, здраве, сила, образование, енергия. Аз съжалявах, че заговори за това. А сега се радвам — толкова се радвам, щом разговорът ни събужда такива мисли у теб.
— И ако аз наистина…
Ръката й легна като топло кадифе върху устните ми.
— Ни дума повече, сър. Ти трябваше да бъдеш на вечерно дежурство в службата преди половин час, само че сърцето не ми даваше да ти напомня. Може би някой ден, когато извоюваш мястото си в живота, ние пак ще си поговорим за тези неща.
Така в онази ноемврийска вечер аз се озовах навън, тичайки след трамвая за Камбъруел с пламтящо сърце и със страстната решителност да не мине нито ден, преди да открия някакво дело, достойно за моята дама. Но би ли могъл тогава някой да си представи невероятния образ, който щеше да приеме това дело, или чудноватите пътища, по които стигнах до извършването му?
След всичко това на читателя ще се стори, че тази встъпителна глава няма нищо общо с моя разказ, но все пак без нея нямаше да има никакъв разказ, защото само когато човек тръгне по света с мисълта, че навсякъде край него има подвизи, и със сърце, туптящо от желание да използува първия случай, който му се представи, само тогава той като мен се откъсва от познатия живот и се осмелява да навлезе в чудесната тайнствена страна на здрача, където го очакват големите приключения и големите награди. Затова вижте ме в канцеларията на „Дейли Газет“, където бях най-незначително звено, изпълнен с непоклатимото решение да открия, ако е възможно още тази нощ, подвига, който би бил достоен за моята Глейдис! Дали тя постъпи жестоко или егоистично, като поиска от мен да рискувам живота си, за да я прославя? Такива мисли могат да споходят човек на средна възраст, но не и пламенните двадесет и три години в треската на първата любов.