Чарлз Дикенс
Повест за два града (9)

ГЛАВА II
ЗРЕЛИЩЕТО

— Познавате добре Олд Бейли, нали? — попита куриера Джери един от най-старите служители.

— Да, сър — отвърна Джери с известна упоритост в тона. — Разбира се, че познавам Бейли.

— Точно така. Познавате и мистър Лори.

— Познавам Лори много по-добре, отколкото познавам Бейли. Много по-добре — каза Джери, като някой свидетел, който неохотно доуточнява отговора си, — отколкото на мен, човек на честния занаят, ми се иска да познавам Бейли.

— Много добре. Намерете вратата, през която влизат свидетелите, и покажете на пазача тази бележка за мистър Лори. Ще ви пусне.

— В съдебната зала ли, сър?

— В съдебната зала.

Очите на мистър Крънчър сякаш се събраха още по-близо едно до друго и си разменяха въпроса: „Какво ще кажеш за тая работа?“

— В съдебната зала ли трябва да чакам, сър? — попита той в резултат на това съвещание.

— Ще ви кажа. Вратарят ще предаде бележката на мистър Лори, а вие направете някакво движение, с което да привлечете вниманието на мистър Лори и му покажете къде сте. След това трябва само да стоите там, докато му потрябвате.

— Това ли е всичко, сър?

— Това е всичко. Той иска да има куриер подръка. В тази бележка пише, че сте там.

Старият служител внимателно сгъна и надписа бележката, мистър Крънчър го наблюдаваше мълчаливо, докато стигна до попивателната хартия и тогава забеляза:

— Тази сутрин май гледат дела по подправяне на документи?

— Държавна измяна!

— Ама това е насичане на четири — каза Джери. — Варварщина!

— Такъв е законът — забеляза старият служител, като изненадано обърна очи към него. — Такъв е законът.

— Струва ми се жестоко да разкъсват човек на парчета. Достатъчно жестоко е да го убият, но да го разкъсат на парчета, е много жестоко.

— Съвсем не — отвърна старият служител. — Не критикувайте закона. Погрижете се за гърдите и гласа си, приятелю, и оставете закона сам да се грижи за себе си. Приемете този съвет от мен.

— От влагата е, сър, заседнала ми е в гърдите и гласа — каза Джери. — Оставям на вас да прецените по колко влажен начин си изкарвам прехраната.

— Е, всеки от нас си изкарва прехраната различно. Някои по влажен начин, някои по сух. Ето писмото. Вървете.

Джери взе писмото и като си рече наум с много по-малко почтителност, отколкото външно прояви: „Ти си един мършав старец“ — се поклони, вървешком съобщи на сина си къде го пращат и тръгна по пътя си.

По онова време обесванията се извършваха в Тайбърн, тъй че улицата отвъд Нюгейт още не беше спечелила печалната си слава, която по-късно щеше да придобие. Но затворът беше отвратително място, където се вършеха всякакви злодейства и разврат и където върлуваха ужасни болести, които затворниците донасяха в съда и които понякога прескачаха от подсъдимата скамейка направо у негово превъзходителство председателя на съда и го поваляха от креслото му. Неведнъж се бе случвало съдията с черната шапка да произнесе и собствената си смъртна присъда заедно с тази на подсъдимия и дори да умре преди него. На останалите Олд Бейли беше известен като някакъв смъртоносен хан, от който непрестанно бледни пътници в коли и карети потегляха на страшното си пътешествие към оня свят; преминаваха около две и половина мили по улиците, където сред тълпите зрители едва ли се срещаха неколцина добри граждани, които се погнусяваха от зрелището. Толкова силно нещо е навикът и така силно желанието той да е полезен. Беше известен също и с позорния стълб, стара мъдра институция, налагаща наказания, чиито размери никой не можеше да предвиди; също така стълбът за бичуване, друга мила стара институция, чието въздействие върху зрителите бе много очовечаващо и разнежващо; също така тук се плащаха големи възнаграждения за разкриване на престъпници, друг остатък от мъдростта на предците ни, който системно водеше до най-ужасните престъпления, които могат да се извършат за пари. Общо взето, Олд Бейли беше по това време великолепна илюстрация на схващането, че „Каквото съществува е правилно“ (Стих от поемата „Есе вър“ у човека на английския поет Александър Поуп (1688–1744)), сентенция, която би била толкова категорична, колкото и примирителна, ако от нея не следваше обезпокоителното заключение, че нищо, което е съществувало, не е било погрешно.

Сред покварената тълпа, разпръсната нагоре-надолу из тази отвратителна сцена на действия, пратеникът си пробиваше път като човек, навикнал да се промъква без много шум. Скоро той намери вратата, която търсеше, и подаде писмото през едно прозорче в нея. Защото хората по онова време плащаха, за да гледат представлението в Олд Бейли, също както се плащаше и за да се погледат лудите в Бедлъм (Болница за душевноболни, построена през 1402 г. През XVII — XVIII век срещу заплащане разрешавали да наблюдават болните за забавление) — с тази разлика, че първото от тези развлечения беше много по-скъпо. Поради това вратите към Олд Бейли се пазеха зорко — с изключение само на онази обществена порта, през която престъпниците попадаха тук; тези врати бяха винаги широко отворени.

След известно забавяне и колебание вратата неохотно се открехна съвсем малко, колкото мистър Крънчър да може да се провре в съдебната зала.

— Какво дело се гледа? — попита той шепнешком човека до себе си.

— Още никакво.

— А какво предстои?

— Делото за държавна измяна.

— Дето разкъсват на четири, а?

— Аха! — отвърна човекът с наслада. — Ще го влачат на леса и после, полуобесен, ще го свалят и ще го разпорят пред собствените му очи. След това ще му изтръгнат вътрешностите и ще ги изгорят, докато той още гледа, а после ще му отсекат главата, а тялото му ще нарежат на четири. Това е присъдата.

— Ако го признаят за виновен, искате да кажете? — добави Джери, като че поставяше условие.

— О, ще го признаят — отвърна другият. — За това хич не се бой.

В този момент вниманието на мистър Крънчър се насочи към вратаря, който с бележката в ръка си проправяше път към мистър Лори. Последният седеше на една маса сред господата с перуки, недалеч от адвоката на подсъдимия — един господин с перука, пред когото имаше голям куп книжа, и почти точно срещу друг господин с перука и с ръце в джобовете, който бе съсредоточил цялото си внимание върху тавана на залата. Джери доста време кашляше дрезгаво, потриваше брада и правеше знаци с ръка, докато накрая привлече вниманието на мистър Лори, който се беше изправил, за да го открие с поглед; той кимна спокойно и отново седна на мястото си.

— Той пък какво общо има с това дело? — попита го човекът, с когото бе говорил.

— Да ме вземат дяволите, ако знам — отвърна Джери.

— Ами ти какво общо имаш с делото тогава, ако може да те попита човек?

— Да ме вземат дяволите, ако знам и това — отвърна Джери.

Диалогът им беше прекъснат от влизането на съдията, голямото раздвижване и шума, последвал от заемането на местата в залата. Скоро подсъдимата скамейка прикова интереса на всички. Двама стражари, които стояха там, излязоха и доведоха подсъдимия.

Всички присъствуващи, с изключение на загледания в тавана господин с перуката, отправиха очи към него. Дъхът на присъствуващите се понесе към него като море или вятър, или огън. Жадни лица с усилие надничаха иззад колони и ъгли, за да го зърнат; зрители от задните редове се изправяха, за да не пропуснат нито един косъм от него; хора в залата се опираха с две ръце на раменете на стоящите пред тях и се повдигаха, за да го видят на всяка цена — изправяха се на пръсти, качваха се на первази, качваха се върху всичко, за да видят всеки инч от него. Измежду последните, като оживял къс от шипестата стена на Нюгейт, се открояваше Джери, насочил към подсъдимия дъх на бира, с която бе наточил любопитството си, докато идваше насам. Този дъх се смесваше с други вълни на бира, джин, чай, кафе и какво ли не, които струяха към него и вече обливаха големите прозорци зад гърба му с облаци мръсна мъгла и дъжд.

Обектът на целия този интерес и втренчени погледи беше един млад човек, около двадесет и пет годишен, доста висок и с приятен външен вид, с обгоряло от слънцето лице и тъмни очи. Видът му беше на млад джентълмен. Беше облечен просто в черни или много тъмносиви дрехи, а дългата му тъмна коса беше прибрана на врата с панделка; по-скоро за да не му пречи, отколкото за украса. Както вълнението на чувствата прозира през всяко покритие на тялото, тъй и бледността, предизвикана от сегашното му положение, прозираше през кафявите му страни и показваше, че душата е по-силна от слънцето. Иначе той се владееше доста добре, поклони се на съдията и остана неподвижен.

Интересът, с който гледаха този човек и дишаха в лицето му, не правеше чест на човечеството. Ако го застрашаваше по-малко ужасна присъда — ако имаше доза вероятност да му се спести някоя от жестоките й подробности, — в същата степен би намаляло и неговото очарование. Човешкото тяло, което щеше да бъде обречено на такова позорно насичане — това беше зрелището; безсмъртното създание, което така касапски щяха да разкъсат на парчета, предизвикваше възбуда. С каквото и лустро отделните зрители да покриваха интереса си според различните си способноси в изкуството на самоизмамата, в корените на този интерес беше людоедът.

Тишина в залата! Вчера Чарлс Дарней не се признал за виновен по обвинение, разобличаващо го (с безкрайно красноречиви фрази) в безчестно предателство към нашия сияен, несравним, светъл и така нататък суверен, нашия господар краля, което извършил, като по различни начини и в различни случаи помагал на Луи, френския крал, във войната му срещу упоменатия наш светъл, сияен, несравним и така нататък; тоест, като пътувал често между владенията на споменатия наш светъл, сияен, несравним и т.н. и тези на гореспоменатия Луи Французки, като нечестиво, безчестно, предателски и как ли не още разкривал на упоменатия Луи Французки какви сили готвел за изпращане в Канада и Северна Америка (От 1775 до 1783 г. Англия водила война против въстаналите колонии в Северна Америка) нашият светъл, сияен, несравним и така нататък. Всичко това Джери успя да разбере с огромно удовлетворение; докато главата му все повече настръхваше и ставаше все по-шипеста под влиянието на юридическите термини, топ постепенно схвана, че упоменатият и прежде и прежде упоменатият Чарлс Дарней, когото виждаше пред себе си, е изправен на съд, че съдебните заседатели полагат клетва и че г-н главният прокурор се приготвя да говори.

Обвиняемият, когото всички присъствуващи мислено обесваха, обезглавяваха и разсичаха (и той знаеше това), не трепваше, нито бе възприел някаква театрална поза в тази ситуация. Стоеше спокойно и слушаше внимателно. Наблюдаваше церемониите по откриването на заседанието с мрачен интерес. Ръцете му, положени върху един дървен парапет пред него, бяха така спокойни, че не помръднаха нито лист от пръснатата по него трева. Навсякъде в залата бяха нахвърляли треви и напръскали с оцет, като предпазна мярка против въздуха и заразите на затвора.

Над главата на обвиняемия имаше огледало, за да хвърля светлина върху него. То бе отразявало огромен брой най-зли и нещастни хора, които бяха изчезвали почти едновременно от неговата и земната повърхност. Тази зала би се изпълнила с най-ужасни привидения, ако огледалото можеше да върне отразените в него, както океанът ще върне един ден жертвите си. Може би през ума на подсъдимия пробягна мисълта за безчестието и позора, който е запазило. Във всеки случай една лека промяна в позата му го накара да почувствува лъч светлина върху лицето си и той повдигна поглед. Когато видя огледалото, лицето му се изчерви и дясната му ръка бутна настрани тревите.

Случи се така, че това движение извърна лицето му към онази част от залата, която беше от лявата му страна. Почти на едно ниво с очите му, на края на скамейката на съдията, седяха две лица, които веднага приковаха погледа му, и то така бързо и последвано от такава промяна на изражението му, че всички вперени в него погледи се извърнаха към тях.

В тези двама души зрителите видяха млада дама, на малко повече от двадесет години, и един господин, който очевидно бе неин баща: човек с много забележителна външност, с напълно бяла коса и една неописуема напрегнатост на лицето — не активна, а замислена и самовглъбена. Когато добиваше това изражение, изглеждаше стар, но щом то изчезнеше, както сега стана за миг, докато говореше на дъщеря си, той се превърщаше в хубав мъж в най-хубавите си години.

Седнала до него, дъщеря му го бе уловила под ръка с едната си ръка, а с другата стискаше неговата. В ужаса си от всичко, което виждаше около себе си, и в съжалението си към обвиняемия, тя се бе притиснала до баща си. Челото й много красноречиво изразяваше дълбок ужас и състрадание, които не виждаха нищо друго освен заплахата, надвиснала над подсъдимия. Този израз се четеше тъй ясно, тъй силно и естествено бе отпечатан върху нея, че погледи, в които не бе имало никаква милост към обвиняемия, се трогнаха и наоколо се запитаха шепнешком: „Кои са тия?“

Куриерът Джери, който бе направил собствени наблюдения по свой собствен начин и който, погълнат от всичко наоколо, изсмукваше ръждата от пръстите си, протегна шия, за да чуе кои са. След като се бяха питали настойчиво един друг, хората около него бяха предали въпроса на най-близкия от служителите, от когото, макар и не така бързо, дойде и бе предаден назад отговорът:

— Свидетели.

— От чия страна?

— Против.

— Против коя страна?

— Против обвиняемия.

Съдията, чиито очи бяха последвали погледите на останалите, се отпусна назад в креслото си и ги впери в човека, чийто живот бе в ръцете му, а г-н главният прокурор стана, за да изтъче въжето, да наточи секирата и да забие пироните в ешафода.