Чарлз Дикенс
Повест за два града (38)

ГЛАВА VII
ПОЧУКВАНЕ НА ВРАТАТА

„Нали го спасих!“ Това не беше някой от сънищата, към които често се бе връщал. Той наистина беше тук. Въпреки това съпругата му продължаваше да трепери и някакъв смътен, но подтискащ страх се бе загнездил в душата й.

Атмосферата наоколо беше толкова мрачна и нажежена, тълпата беше така яростно отмъстителна и избухлива, за най-малкото подозрение или от черна злоба непрекъснато избиваха невинни, а и трудно можеше да с забрави, че мнозина също тъй безупречни, невинни и мили на близките си хора, както мъжът й, всеки ден споделяха съдбата, от която с мъка го бяха откопчили; затова сърцето й не можеше напълно да се освободи от товара си, както й се искаше да бъде. Започнаха да падат сенките на зимните следобеди и по улиците още продължаваха да трополят каруците на смъртта. Мислите й ги следваха и го търсеха сред обречените. После се връщаше при него и още повече трепереше.

Баща й се опитваше да я разсее, проявявайки съчувствено снизхождение към женската й слабост, която му беше много чудна. Нямаше я вече мансардата, обущарството, нямаше „Сто и пет, Северната кула!“ Той беше изпълнил задачата, която си бе поставил, удържал обещанието си. Беше спасил Чарлс. Нека всички сега да се опрат на него.

Домакинството им беше съвсем скромно — не само защото това беше най-безопасният начин на живот и не дразнеше околните, но и защото те не бяха богати и Чарлс, макар и в затвора, беше плащал скъпо за лошата храна, за тъмничарите и за по-бедните затворници. Отчасти поради тази причина, отчасти за да не налетят на някой домашен шпионин, те не държаха прислуга. Гражданинът и гражданката, които работеха като портиери на външната врата, от време на време им помагаха. Джери (мистър Лори им го беше предоставил почти изцяло) стана техен постоянен спътник през деня и спеше при тях всяка нощ.

По заповед на Единната и Неделима Република на Свободата, Равенството, Братството или Смъртта на всяка врата трябваше да бъдат написани едро и четливо, на известна височина от земята, имената на всички живущи. Затова името на мистър Джери Крънчър надлежно украсяваше долната част на вратата. Когато следобедните сенки се сгъстиха, собственикът на името се появи, след като беше наблюдавал художника, когото доктор Манет нае, за да попълни списъка с името на Шарл Евремонд, наречен Дарней.

Сред всеобщия страх и недоверие, които помрачаваха живота, всички най-безобидни навици на хората се промениха. В малкото домакинство на доктора, както и в много други, продуктите, необходими за деня, се купуваха всяка вечер в малки количества и от различни магазинчета. Всеки се стремеше да не предизвиква внимание и да не дава никакъв повод за приказки и завист.

От няколко месеца мис Прос и мистър Крънчър изпълняваха службата на снабдители. Мис Прос носеше парите, мистър Крънчър — кошницата. Всеки следобед, когато уличните лампи светваха, те се залавяха със задълженията си и правеха и донасяха необходимите покупки. Макар че в дългогодишното си познанство с едно френско семейство мис Прос би могла да научи езика им, ако беше пожелала, тя нямаше никакви желания в тази насока. Затова тя не знаеше нито думичка от тази „глупост“ (както обичаше да нарича френския), точно както и самият мистър Крънчър. На пазара тя изтърсваше по някое съществително пред продавача, без да го представи с необходимия член, и ако случайно това не беше думата, означаваща онова, което искаше да купи, тя започваше да го търси, после го хващаше и го държеше, докато траеше пазарлъкът. Тя винаги се пазареше, като показваше един пръст по-малко на търговеца, независимо от броя на неговите пръсти, указвайки с този жест справедливата цена на стоката.

— Хайде, мистър Крънчър — каза мис Прос със зачервени от удоволствие очи. — Ако сте готови, можем да си тръгваме.

Джери заяви с дрезгав глас, че е на нейните услуги. Отдавна бе изчистил ръждата от пръстите си, но нищо не беше в състояние да приглади шипестата му коса.

— Има много неща за купуване — каза мис Прос. — Доста време ще походим. Трябва да купим и вино. Червените калпаци ще вдигнат хубави тостове.

— Мисля, че ще ви бъде все едно, мис — отвърна Джери, — дали пият за ваше здраве или за онзи стария.

— Кой е той? — попита мис Прос.

Малко неуверено мистър Крънчър обясни, че имал пред вид дявола.

— Аха! — каза мис Прос. — Не е нужен преводач, за да се разбере какво искат тия изчадия. Те си знаят сами едно — среднощни убийства и злини.

— Шшт, миличка! Моля ти се, бъди предпазлива! — извика Луси.

— Добре, добре, ще внимавам — каза мис Прос, — но нека тука да си кажа, че се надявам по улиците да няма разни вонящи на лук и тютюн прегръщаници и млясканици. А сега, Птичке, да не си мръднала от тази камина, докато не се върна! Погрижи се за милия си мъж, който се върна при тебе, и не си вдигай хубавата главичка от рамото му. Стой ей така, докато пак се видим! Мога ли да попитам нещо, доктор Манет, преди да тръгна?

— Мисля, че може да си позволите тази свобода — отговори усмихнат докторът.

— За бога, не говорете за свобода. Достатъчно си патихме от нея — каза мис Прос.

— Шшт, мила. Пак ли започваш? — упрекна я Луси.

— Добре де, миличко — каза мис Прос, като кимна енергично с глава, — с две думи, аз съм поданица на негово най-благородно величество крал Джордж Трети. — Мис Прос се поклони, когато произнесе името му. — По силата на това моят принцип е: „Разстройвай политиката им, проваляй подлите им планове.“ На него възлагаме ний надежда. Бог да пази краля!

В пристъп на верноподаничество мистър Крънчър повтори с ръмжене думите на мис Прос, като че беше в църква.

— Радвам се, че сте такъв добър англичанин, макар че ми се иска да не бяхте толкова прегракнали от тази настинка — каза одобрително мис Прос. — Но на въпроса, доктор Манет. Има ли някакви изгледи — това беше начинът, по който добрата жена се преструваше, че просто иска да се осведоми за нещо, което беше голяма грижа за всички, а тя споменаваше за него по най-бегъл начин, — има ли някакви изгледи да се измъкнем от това място?

— Страхувам се, че още не. Още е опасно за Чарлс.

— Брей, тц, тц, тц! — изговори мис Прос, като бодро подтисна въздишката си и погледна към милата златиста коса, осветена от огъня. — Значи, трябва да имаме търпение и да чакаме, това е всичко. Трябва да си държим горе главите, а долу да действуваме, както брат ми Соломон казваше. Хайде, мистър Крънчър, Да не си мръднала, Птиченце!

Те излязоха и оставиха Луси, съпруга й, баща й и детето край яркия огън. Очакваха мистър Лори да се върне скоро от банковата къща. Мис Прос беше запалила лампата, но я бе преместила настрана в един ъгъл, за да могат спокойно да се насладят на светлината на огъня. Малката Луси стоеше до дядо си и ръцете й се бяха вкопчили в рамото му. С глас, който не надвишаваше шепот, той започна да й разказва приказка за някаква прекрасна и силна фея, която отворила стените на затвора и пуснала оттам един пленник, който някога бил помогнал на феята. Всичко беше тихо и спокойно и Луси се чувствуваше по-добре.

— Какво е това? — изведнъж извика тя.

— Мила моя — каза баща й, като спря да разказва и докосна ръката й. — Овладей се! Колко си се изнервила! От най-малкото нещо — от нищо — се стряскаш! Ти си дъщеря на баща си!

— Стори ми се, татко — измънка извинително Луси с пребледняло лице, — че чух странни стъпки по стълбите.

— Любов моя, стълбите са тихи като самата смърт.

Докато изричаше тия думи, на вратата силно се потропа.

— О, татко, татко! Какво може да е това? Скрий Чарлс! Спаси го!

— Дете мое — каза докторът, като стана и сложи ръка на рамото й, — аз го спасих. Каква е тази слабост, скъпа моя! Чакай да отида на вратата.

Взе лампата в ръцете си, прекоси двете междинни стаи и отвори. Чу се грубо хлопване на крака и четирима космати мъже с червени калпаци, въоръжени със саби и пищови, нахълтаха в стаята.

— Гражданинът Евремонд, наречен Дарней — каза първият.

— Кой го търси? — отвърна Дарней.

— Аз. Ние го търсим. Познавам те, Евремонд. Видях те пред съда днес. Ти отново си затворник на Републиката.

Четиримата го заобиколиха там, където стоеше с жена си и притисналото се до него дете.

— Кажете ми: как така и защо пак съм затворник?

— Засега ще те върнем в „Консиержери“ и ще узнаеш утре. Призован си утре на съд.

Доктор Манет се бе вкаменил от неочакваното посещение и стоеше с лампа в ръка, сякаш беше някаква статуя, направена специално за да я държи. След тия думи той се раздвижи, остави лампата и се обърна към говорещия, като леко го хвана за предницата на широката червена вълнена риза. После каза:

— Казваш, че го познаваш. А мене познаваш ли?

— Да, познавам те, гражданино доктор.

— Всички те знаем, гражданино доктор — каза и другият.

Той погледна разсеяно единия, после другия и след малка пауза рече с по-тих глас:

— Сега ще ми отговорите ли на въпроса му? Как стана така?

— Гражданино доктор — каза неохотно първият, — има донесение срещу него от комитета в Сен Антоан. Този гражданин — посочвайки втория посетител — е от Сен Антоан.

Посоченият гражданин кимна с глава и добави:

— Той е обвинен от Сен Антоан.

— В какво? — попита докторът.

— Гражданино доктор — каза първият с предишната неохота, — не питай повече. Ако Републиката поиска жертви от теб, ти, като добър патриот, сигурно с радост ще ги направиш. Републиката пред всичко останало. Народът е върховен господар. Евремонд, бързаме.

— Една дума — помоли докторът. — Ще ми кажете ли кой го обвинява?

— Това е забранено — каза първият. — Но можеш да попиташ този от Сен Антоан.

Докторът обърна очи към него. Той смутено задвижи крака, потри брадата си и накрая каза:

— Наистина, забранено е. Но са го обвинили, и то в нещо много сериозно, гражданинът и гражданката Дефарж. И един друг.

— Какъв друг?

— Питаш ли, докторе?

— Да.

— Тогава. — каза онзи от Сен Антоан със странен поглед — ще ти отговорят утре. А сега млъквам!