Чарлз Дикенс
Повест за два града (23)

ГЛАВА XVI
ПЛЕТЕНЕТО ПРОДЪЛЖАВА

Мадам Дефарж и мосю съпругът й се върнаха в добро настроение в пазвите на Сен Антоан, докато едно петънце със синя шапка се промъкваше в мрака и прахоляка надолу по уморително дългите пътища и бавно напредваше към онази точка на компаса, където замъкът на господин маркиза, вече в гроба си, се вслушваше в шумолещите дървета. Сега каменните лица можеха до насита да слушат дърветата и фонтана, а няколкото селски плашила, които, търсейки наоколо треви за ядене и сухи съчки за горене, се приближаваха до огромния каменен двор и стълби, си въобразиха с изгладнялата си фантазия, че лицата са променили израженията си. Разнесе се и един плах слух — съвсем слаб и голеничък, като живота на обитателите на селото, — че когато ножът се забил, лицата се променили и изражението на гордост се превърнало в изражение на гняв и болка. Също че когато издигнали онази люлееща се фигура на четиридесет фута над чешмата, те отново се променили и добили жестоко изражение, сякаш че били отмъстени, и оттогава си останали все такива. Върху скулптирания нос на каменното лице от големия прозорец на спалнята, където бе станало убийството, били забелязани две тънки резки. Всички ги видели и никой не ги бил зървал преди. В съвсем редки случаи двама-трима парцаливи селяни се измъкваха от групата, протягаха набързо по някой мършав пръст към вкаменения господин маркиз и след минутка се пръсваха сред мъха и листата, подобно на зайци, които бяха по-щастливи от тях, тъй като можаха да намерят храна там.

Замъкът и колибите, каменните лица и люлеещата се фигура, червеното петно върху каменния под, чистата вода в селския кладенец, хилядите акра земя, цялата провинция на Франция и цяла Франция лежаха под нощното небе, събрани в една тънка като косъм линия. Така целият свят с всичките си величия и нищожества е събран в една трепкаща звездица. И тъй както обикновеното човешко познание може да разложи един лъч светлина и да анализира неговия състав, по-висшият разум може да прочете в слабия светлик на нашата земя всяка мисъл и действие, всеки порок и добродетел у всяко мислещо същество на нея.

Семейство Дефарж се клатушкаше под звездите в градската кола, докато най-сетне пристигна пред онази врата на Париж, откъдето минаваше пътят им. Както обикновено ги спряха на охранителния пост при бариерата, както обикновено се появиха фенери, за да ги разгледат и проверят. Мосю Дефарж слезе. Той познаваше един-двама от войниците и един от полицаите. С него беше по-близък и двамата сърдечно се прегърнаха.

Когато Сен Антоан отново обгърна семейство Дефарж с тъмнеещите си крила и когато те слязоха в началото на квартала си и се запромъкваха пеша през черната кал и мърша по улиците, мадам Дефарж каза на мъжа си:

— Кажи сега, приятелю. Какво каза полицаят Жак?

— Много малко, но то е всичко, което знае. Пратили… са още един шпионин в нашия квартал. Той предполага, че има още много, но със сигурност знае за един.

— Е, добре — каза мадам Дефарж, като повдигна вежди със студено делови вид. — Трябва да го впишем. Как го казват тоя човек?

— Той е англичанин.

— Още по-добре. Как му е името?

— Барса — отговори Дефарж, като го изговори по френски. Но понеже се бе постарал да научи името съвсем точно, след това й го каза по букви съвършено правилно.

— Барсад — повтори мадам. — Добре. А малкото име?

— Джон.

— Джон Барсад — повтори мадам, след като го измърмори още един път на себе си. — Добре. Знае ли се как изглежда?

— Възраст: около четиридесет години. Ръст: около пет фута и девет инча. Чернокос, мургав. Общо взето, доста хубав. Тъмни очи, тънки черти, продълговато и бледо лице. Орлов нос, но малко накривено, особено извит към лявата буза. Затова и изражението му е зловещо.

— Брей, честна дума, цял портрет стана! — каза мадам със смях. — Утре ще го впишем.

Те влязоха в кръчмата, която беше затворена (наближаваше полунощ), и мадам незабавно зае мястото си зад тезгяха, преброи малкото пари, които бяха прибрани в нейно отсъствие, провери сметките, прегледа книгата, вписа нещо ново, нахока прислужника по всички линии и накрая го освободи да си легне. После изсипа съдържанието на купата втори път и започна да завързва монетите в носната си кърпа на отделни възли, за да бъдат на сигурно място през нощта. През цялото време Дефарж с лула в уста ходеше нагоре-надолу и я поглеждаше с благодушно възхищение, но нито един път не се намеси. Не само в търговията и семейните работи, но и в целия си живот той постъпваше по същия начин.

Нощта беше гореща и кръчмата, плътно затворена и заобиколена от гнусна мръсотия, миришеше на лошо. Обонянието на мосю Дефарж не беше твърде изтънчено, но виното му беше много по-силно на мирис, отколкото на вкус и това се отнасяше и за рома, и за брендито, и за анасоновата ракия. Като дръпна за последен път лулата си, той се опита с дима да отстрани лошата миризма.

— Ти си уморен — каза мадам и вдигна очи, докато завързваше торбичката с парите. — Това са си най-обикновени миризми.

— Малко съм уморен — призна мъжът й.

— И малко унил — добави мадам, чиито очи следяха зорко сметките, но пуснаха един-два лъча и към него. — Хората, хората!

— Но, мила моя — започна Дефарж.

— Но, мили мой — повтори мадам, като твърдо поклати глава, — мили мой! Днес си нещо малодушен.

— Добре де — каза Дефарж, сякаш от гърдите му беше изтръгната някаква мисъл. — Много дълго време мина.

— Дълго я — повтори жена му. — Кога не е било дълго? Отмъщението и наказанието изискват дълго време. Това е правилно.

— Не е нужно много дълго време, за да поразиш някого с гръм — каза Дефарж.

— А колко дълго време е необходимо — попита спокойно мадам, — докато се натрупа заряд за една гръмотевица? Кажи ми.

Дефарж повдигна замислено глава, сякаш поразен от верността на това разсъждение.

— Не е необходимо много време едно земетресение да погълне един град — каза мадам. — Е, добре! Но кажи ми, колко време трябва, за да се подготви едно земетресение?

— Предполагам дълго време — рече Дефарж.

— Но когато е готово, то изведнъж смила всичко пред себе си. А дотогава през цялото време то все се подготвя, но никой не го вижда, нито чува. Това ти е утешението. Запомни го.

Тя завърза един възел със святкащи очи, като че ли удушаваше някой враг.

— Виж какво ще ти кажа — каза мадам, като протегна дясната си ръка, за да подсили ефекта. — Макар че дълго време трябва да върви по пътя, онова нещо вече е тръгнало по него и идва. Казвам ти, че то никога не отстъпва назад и никога не спира. Казвам ти, че винаги върви напред. Огледай се и си помисли за живота на всички, които познаваме, помисли си за лицата на всички, които познаваме, помисли си за гнева и недоволството на Жакерията (Голямо селско въстание през 1358 г. в северните и североизточните провинции на Франция), които растат с всеки час. Могат ли такива неща да траят много дълго! Ами! Не ставай смешен.

— Моя смела жено — отвърна Дефарж, като стоеше пред нея с понаведена глава и с ръце, скръстени на гърба като послушен и внимателен ученик пред своя наставник, — не споря за това. Но то трая дълго и е възможно — знаеш много добре, жено, че е възможно — да не дожи-веем да го видим.

— Е, добре! И какво от това? — попита мадам, като завърза още един възел, сякаш удуши още един враг.

— Ами — каза Дефарж и сви рамене, като че едновременно се извиняваше и оплакваше — няма да видим победата.

— Но ще сме помогнали за нея — отговори мадам с ръка, волево протегната напред. — Нищо, което вършим, но е напразно. Вярвам с цялата си душа, че ще видим победата. Но даже и да не я видим, даже и да знаех, че няма да я видим, покажи ми врата на някой аристократ и тиранин и аз пак ще…

Със стиснати зъби мадам завърза един наистина ужасен възел.

— Почакай — извика Дефарж, леко почервенял, като че ли се почувствува обвинен в малодушие. — Мила, аз също няма да се спра пред нищо.

— Да, но твойта слабост е, че понякога ти непременно трябва да видиш жертвата си и удобния случай, за да се крепиш духом. Трябва и без тях да можеш да се държиш. Когато дойде моментът, пусни на свобода тигъра и дявола. Дръж ги вързани, докато чакаш, но нека да са с тебе — не ги показвай, но ги дръж винаги в готовност.

Мадам Дефарж подчерта заключението на този съвет, като удари по малкия тезгях с наниза пари, сякаш му разбиваше главата. После спокойно сложи тежката кърпа под мишница и отбеляза, че е време за лягане.

На другия ден по пладне тази възхитителна жена седеше на обичайното си място в кръчмата и усърдно плетеше. До нея лежеше една роза и от време на време тя поглеждаше към цветето, без да промени замисленото си изражение. Имаше няколко посетители, някои от които пиеха, други не пиеха, едни седяха, други стояха прави. Денят беше много горещ и десетки мухи, които се впускаха в дръзки и рисковани търсения чак из вътрешността на малките лепкави чаши близо до мадам, падаха мъртви на дъното. Тяхната смърт нямаше никакво въздействие върху другите мухи, които се разхождаха навън и ги гледаха по най-безчувствен начин (сякаш бяха слонове или нещо също толкова различно), докато накрая ги сполетяваше същата участ. Колко неразумни същества са мухите! Може би и в двореца не се замисляха по-дълбоко в този слънчев летен ден.

На вратата се появи някаква фигура и хвърли сянка върху мадам Дефарж. Тя веднага почувствува, че е на непознат. Остави плетивото си и започна да забожда розата в косите си, след което погледна към фигурата.

Странно наистина. В момента, когато мадам Дефарж взе розата, посетителите престанаха да говорят и лека-полека се заизнизваха от кръчмата.

— Добър ден, мадам — каза новодошлият.

— Добър ден, мосю.

Каза го високо, но добави на себе си, като отново започна да плете: „Ха! Добрутро: възраст около четиридесет, ръст около пет фута и девет инча, черна коса, общо взето, хубави черти, мургав, с тъмни очи, лице продълговато и бледо, орлов нос, но малко накриво, особено наклонен към лявата буза, което му придава зловещо изражение. Добър ден, безпогрешни мой!“

— Мадам, бихте ли имали добрината да ми дадете чашка стар коняк и една глътка студена и прясна вода?

Мадам се съгласи с учтив вид.

— Конякът е великолепен, мадам.

За първи път го хвалеха така, но мадам Дефарж знаеше достатъчно добре какъв е произходът му, за да му повярва. Все пак отговори, че конякът не заслужава такава похвала, и се залови за плетивото си. Посетителят наблюдаваше пръстите й известно време и после се огледа наоколо.

— Плетете с голяма сръчност, мадам.

— Свикнала съм.

— И плетката е хубава.

— Наистина ли мислите така? — каза мадам, като го погледна усмихната.

— Определено. Мога ли да попитам какво ще бъде това?

— А, нищо, просто за развлечение — рече мадам, като все още го гледаше усмихнато, а пръстите й чевръсто се движеха.

— Няма да го използувате за нищо?

— Зависи. Може да влезе в работа някой ден. Ако… хм — каза мадам, поемайки дъх и кимайки с глава с някакво сурово кокетство. — Ще го използувам!

Беше забележително. Но розата в косите на мадам Дефарж решително не подхождаше на Сен Антоан. Междувременно бяха влезли двама мъже, един след друг, и тъкмо се канеха да поръчат нещо за пиене, когато забелязаха новодошлия. Те замънкаха нещо, престориха се, че търсят някакъв приятел, който не беше там, и си излязоха. Никой от посетителите, които бяха вътре, когато непознатият влезе, не остана в кръчмата. Всички се бяха измъкнали. Шпионинът беше нащрек, но не можа да открие никакъв знак. Всички се бяха изнизали по един окаян, безцелен, случаен начин, съвсем естествено и безукоризнено.

„Джон — мислеше си мадам, като проверяваше плетката си, а очите й гледаха непознатия. — Постой още малко и преди да си си отишъл, ще изплета и Барсад.“

— Имате ли съпруг, мадам?

— Да.

— Деца?

— Нямам деца.

— Търговията май не върви, а?

— Търговията върви много зле. Хората са толкова бедни.

— О, нещастните, окаяни хорица. Тъй подтиснати, както казвате.

— Както вие казвате — поправи го мадам и сръчно изплете към името му нещо допълнително, което не предвещаваше нищо добро за него.

— Извинете. Наистина аз го казах, но вие естествено мислите по същия начин. Разбира се.

— Аз ли мисля така? — отговори с висок глас мадам. — Аз и моят мъж си имаме достатъчно работа около този магазин, за да не мислим много-много. Единственото нещо, за което тук си мислим, е как да преживеем. Това е въпросът, по който мислим, и той ни поглъща умовете от сутрин до вечер, без да трябва да се затормозваме с мисли за другите. Аз ли да мисля за другите? Не, не.

Шпионинът, който беше дошъл тук, за да събере всякакви трошички, каквито намери, се овладя и не позволи смущението да се отрази на зловещото му лице. Той продължаваше да стои с вид на изискан човек, който се е разбъбрил за това-онова; беше се облегнал с лакът на малкия тезгях на мадам Дефарж, като от време на време отпиваше от коняка си.

— Лоша работа, мадам, тази екзекуция на Гаспар. Ах, горкият Гаспар — каза той и въздъхна с дълбоко съчувствие.

— Честна дума — отговори мадам хладно и безгрижно. — Щом хората използуват ножовете си за такива цели, те трябва да си платят. Той предварително е знаел цената на удоволствието си. И си я е платил.

— Мисля — рече шпионинът, като понижи тихия си глас до степен, която подканваше към интимност, а всяко мускулче на злото му лице изразяваше накърнени революционни чувства. — Мисля, че в този квартал хората са много разгневени и изпълнени със съчувствие към този нещастник. Между нас, а?

— Така ли? — мадам попита разсеяно.

— А не е ли така?

— А, ето го мъжа ми.

Когато собственикът на кръчмата се появи на вратата, шпионинът го поздрави с докосване на шапката си и каза с любезна усмивка:

— Добър ден, Жак!

Дефарж рязко спря и се втренчи в него.

— Добър ден, Жак! — повтори шпионинът, вече не толкова уверено и не с такава безгрижна усмивка срещу втренчения поглед.

— Вие се заблуждавате, мосю — отговори собственикът на кръчмата. — Бъркате ме с някого. Това не е името ми. Аз съм Ернест Дефарж.

— Все едно — каза небрежно шпионинът, но вече объркан. — Добър ден.

— Добър ден — отговори сухо Дефарж.

— Тъкмо казвах на мадам, с която имах удоволствието да побъбря, преди да влезете, че чух, че в Сен Антоан — и не съм изненадан — имало голямо недоволство и съчувствие към нещастната съдба на горкия Гаспар.

— Никой не ми е казвал такова нещо — каза Дефарж и поклати глава. — Нищо не знам.

Като каза това, той мина зад малкия тезгях и застана там с ръка, опряна на гърба на стола на жена си и иззад тази бариера започна да наблюдава човека, към когото и двамата бяха враждебно настроени и когото и двамата биха застреляли с най-голямо удоволствие.

Шпионинът беше добре обигран в работата си и не промени небрежната си поза. Той изпи малката си чашка коняк, глътна малко вода и поиска друга чаша коняк. Мадам Дефарж му наля, залови се с плетенето си и затананика някаква песничка.

— Изглежда, че добре познавате този квартал. Тоест по-добре от мене — забеляза Дефарж.

— Съвсем не, но се надявам да го опозная по-добре. Дълбоко съм заинтересуван от живота на нещастните му обитатели.

— Хм — промърмори Дефарж.

— Удоволствието да разговарям с вас, мосю Дефарж, ми напомня — продължи шпионинът, — че имам честта вашето име да ме подсеща за някои интересни неща.

— Така ли? — каза съвсем безразлично Дефарж.

— Да, наистина. Когато освободиха доктор Манет, вие, старият му прислужник, се грижехте за него. Знам това. Той е бил предаден на вас. Виждате, че съм осведомен за тези обстоятелства.

— Това е факт, наистина — каза Дефарж. Чрез едно небрежно докосване с лакътя жена му му предаде, докато си плетеше и чуруликаше, че най-добре е да отговаря, но съвсем кратко.

— Именно при вас — каза шпионинът — дъщерята е дошла и го е взела заедно с един спретнат кестеняв господин. Как се казваше? С една малка перука — Лори, от банката „Телсън и с-ие“. И са го завели в Англия.

— Това е истина — повтори Дефарж.

— Много интересни спомени — каза шпионинът. — В Англия познавах доктор Манет и дъщеря му.

— Така ли? — рече Дефарж.

— Май не сте чували напоследък за тях? — попита шпионинът.

— Не — отговори Дефарж.

— Всъщност — намеси се мадам, като вдигна очи от работата си и спря да пее — изобщо не сме чували за тях. Научихме, че са пристигнали благополучно и получихме едно-две писма. Но оттогава те лека-полека са си заживели своя живот, както ние нашия, и повече не сме си писали.

— Точно така, мадам — каза шпионинът. — Тя ще се омъжва.

— Ще се омъжва? — пое думите му мадам. — Та тя беше толкова хубава, отдавна трябваше да се омъжи. Според мен вие, англичаните, сте студени хора.

— О, вие знаете, че съм англичанин?

— По езика се познавате — отвърна мадам. — Какъвто езикът, такъв и човекът.

Той не възприе разпознаването като комплимент. Но се възползува максимално от него и го отклони със смях. След като допи коняка си, шпионинът добави:

— Да, мис Манет ще се омъжва. Но не за англичанин, а за един мъж, който като нея е французин по рождение. И понеже говорехме за Гаспар (Ох, горкият Гаспар. Беше жестоко, толкова жестоко!), любопитно е да ви кажа, че тя ще се омъжва за племенника на господин маркиза, заради когото Гаспар беше въздигнат на такава височина. С други думи, за сегашния маркиз. Но той живее инкогнито в Англия, там не е маркиз. Той е мистър Чарлс Дарней. Д’Олней е името на семейството на майка му.

Мадам Дефарж упорито плетеше, но сведението имаше осезателен ефект върху мъжа й. Във всичките му движения зад малкия тезгях — драсна клечка, за да запали лулата си — се долавяше угриженост и ръката му не беше съвсем твърда. Шпионинът нямаше да бъде шпионин, ако не го беше забелязал и записал в ума си.

След като отбеляза този малък успех, независимо дали щеше да се окаже ценен, или не, и понеже нямаше други посетители, за да му помогнат да постигне друг, мистър Барсад заплати онова, което беше изпил, и си тръгна, като намери повод да каже най-общо и по учтив начин, че с нетърпение очаква удоволствието пак да се срещне с мосю и мадам Дефарж. Няколко минути след като той отново се вля във външния свят на Сен Антоан, съпругът и съпругата останаха, тъй както ги беше оставил, в случай че се върнеше.

— Възможно ли е — каза тихо Дефарж, като погледна надолу към жена си, както стоеше и пушеше, облегнал ръка на гърба на стола й — това, което той каза за мамзел Манет, да е истина?

— Понеже той го каза — отвърна мадам, леко повдигайки вежди, — вероятно е лъжа. Но може и да е вярно.

— Ако е вярно… — започна Дефарж и спря.

— Ако е вярно? — повтори жена му.

— Ако работата стане и ние доживеем победата, надявам се заради момичето съдбата да задържи съпруга й далеч от Франция.

— Съдбата на съпруга й — рече мадам Дефарж с обичайния си сдържан тон — ще го заведе там, където трябва да отиде, и ще го доведе до края, който ще го довърши. Това е всичко, което аз пък знам.

— Много е странно… Поне… не е ли странно — каза Дефарж, като почти умоляваше жена си да се съгласи, — че след цялото ни съчувствие към господин баща й и самата нея ти сега отхвърляш името на мъжа й и го поставяш заедно с онова адско куче, което преди малко си отиде?

— Ще се случат още по-странни неща, когато работата стане — отговори мадам. — И двамата съм ги записала тук. Заслужават си го. Това е достатъчно.

При тия думи тя сви плетивото си и не след дълго извади розата от кърпата, която беше увила около главата си. Или Сен Антоан беше усетил инстинктивно, че съмнителното украшение е изчезнало, или следеше кога ще бъде махнато. Във всеки случай много скоро след това хората събраха пак кураж, лека-полека завлизаха в кръчмата и тя придоби обичайния си изглед.

Вечер, когато повече от всяко друго време на деня Сен Антоан се преобразяваше — сядаше по праговете на входните врати и первазите на прозорците и се събираше по ъглите на мръсните си улици, за да подиша чист въздух, мадам Дефарж имаше обичай да ходи с плетиво в ръка от място на място и от група на група — като мисионер. Като нея има много и светът няма да сбърка, ако престане да създава такива същества. Всички жени плетяха. Плетяха безполезни неща, но механичната работа беше механичен заместител на яденето и пиенето. Вместо челюстите и храносмилателните органи се движеха ръцете им. Ако кокалестите пръсти бездействуваха, стомасите щяха повече да се свиват от глад.

А сега заедно с пръстите се движеха и очите, и мислите. Така че, докато мадам Дефарж се придвижваше от група на група, пръстите, очите и стомасите на жените, с които беше говорила, ставаха все по-бързи и по-яростни.

Мъжът й пушеше до вратата и гледаше след нея с възхищение: „Забележителна жена! — каза си той. — Силна жена, величествена жена, страхотно величествена жена.“

Мракът се сгъсти, после се чуха църковните камбани и далечното думкане на военни барабани в двора на кралския дворец, а жените седяха и плетяха, плетяха… Мракът ги обгърна. Но наоколо със същата непреодолимост се спускаше и един друг мрак, сред който църковните камбани, тази нощ весело звънтящи от много високи кули из цяла Франция, щяха да се претопят на гърмящи оръдия и барабаните щяха да забият, за да заглушат злочестите вопли, които тази нощ звучаха силно като гласа на властта и изобилието, свободата и живота. Толкова много неща се струпваха около жените, които плетяха ли, плетяха, че самите им души се скупчваха нагъсто около една непостроена дървена конструкция, край която щяха също да седят, да плетат и да броят падащите глави.