Чарлз Дикенс
Повест за два града (22)

ГЛАВА XV
ПЛЕТЕНЕТО

Този ден в кръчмата на мосю Дефарж пиенето започна по-рано от обикновено. Още в шест часа сутринта бледите лица, които занадничаха през решетестите прозорци, можаха да съгледат вътре други лица, наведени над стакани вино. И в най-добри времена мосю Дефарж продаваше виното доста разредено, но този път то беше извънредно рядко. Освен това беше и кисело или по-точно вкисващо, защото от него настроението на пиещите ставаше мрачно. От смачканото грозде на мосю Дефарж не излизаше игривият пламък на Бакхус, но в утайката му тлееше скрит огън и се разгаряше в мрака.

Трета сутрин поред пиенето в кръчмата на мосю Дефарж почваше по-рано от обикновено. Така тръгна от понеделник, а сега беше сряда. И не толкова се заливаха, колкото отрано изпадаха в мрачен размисъл. Сред посетителите имаше мнозина, които се бяха примъкнали вътре от момента, когато вратата се беше отворила, и сега слушаха и шепнеха нещо и които иначе не можеха да сложат и петак върху тезгяха, дори ако от това зависеше животът им. Те изглеждаха живо заинтересувани от кръчмата, сякаш можеха да поръчат цели бурета вино: местеха се от място на място, от ъгъл на ъгъл и вместо питие с жадни погледи поглъщаха приказки.

Независимо от необикновения прилив на клиенти съдържателят на кръчмата не се виждаше. Но, изглежда, не липсваше на никого. Никой, прекрачил прага на заведението, не го потърси, никой не попита за него, никой не се зачуди, като видя само мадам Дефарж на мястото й — как отмерва виното и държи една купа, пълна с очукани дребни монети, обезличени и смачкани като онези дребни човешки отломки, от чиито парцаливи джобове бяха излезли.

Вероятно шпионите, които надзъртаха в кръчмата както и във всички възможни кътчета от кралския дворец до затвора за престъпници, бяха установили една обща апатия и преобладаваща разсеяност. Игрите на карти не вървяха, играчите на домино си правеха кули от плочките, пиячите рисуваха по масите разни фигури с разлетите капки вино и самата мадам Дефарж очертаваше с клечка за зъби фигурите върху ръкава на роклята си и като че ли виждаше и чуваше нещо невидимо и нечуто някъде много далеч.

В това пийнало настроение Сен Антоан продължи до обяд. По пладне из улиците на квартала и под люлеещите се лампи се появиха двама прашни мъже. Един от тях беше мосю Дефарж. Другият беше работник по пътищата и носеше синя шапка. Жадни и целите в прах, двамата влязоха в кръчмата. Пристигането им разпали огън в гърдите на Сен Антоан, който бързо се разпространи и запламтя по лицата, появили се на повечето врати и прозорци. Но когато влязоха в кръчмата, никой не ги последва и никой не проговори, макар че очите на всички се обърнаха към тях.

— Добър ден, господа — каза мосю Дефарж.

Това може би беше сигнал за развързване на всеобщия език. Поздравът изтръгна отговор в хор „добър ден“.

— Лошо време, господа — рече мосю Дефарж и поклати глава.

При тия думи всички се спогледаха, после сведоха очи и замълчаха; с изключение на един мъж, който стана и излезе навън.

— Жено — каза високо Дефарж, като се обърна към мадам Дефарж, — изминах доста левги с този добър работник по пътищата на име Жак. Срещнах го случайно на ден и половина път от Париж. Добро момче е тоя работник на име Жак. Дай му да пийне, жено.

Втори мъж стана и излезе. Мадам Дефарж сложи стакан вино пред работника по пътищата на име Жак, който свали синята си шапка на присъствуващите и отпи. В пазвите на ризата си носеше парче изсъхнал и потъмнял хляб. От време на време отхапваше от него, дъвчеше и после отпиваше, седнал близо до тезгяха на мадам Дефарж. Трети мъж стана и излезе навън.

Дефарж се подкрепи с глътка вино, но пи по-малко от непознатия, бидейки човек, за когото това питие не беше рядкост. Почака, докато селянинът привърши закуската си. Не поглеждаше към никого и никой не поглеждаше към него. Нито даже мадам Дефарж: тя си бе взела плетивото и усърдно работеше.

— Свърши ли с яденето, приятелю? — попита той, след като го изчака.

— Да, благодаря.

— Хайде тогава! Ела да ти покажа квартирата, в която ти казах, че можеш да се нанесеш. Чудесно ще се чувствуваш там.

От кръчмата навън на улицата, от улицата в един двор, от двора по едно стръмно стълбище, от стълбището в една мансарда — онази мансарда, в която по-рано един белокос човек бе седял на ниско столче, приведен напред и увлечен в правене на обувки.

Тук вече нямаше никакъв побелял човек. На негово място стояха тримата мъже, които бяха излезли от кръчмата един по един. А между тях и побелелия човек, който сега беше много далеч, съществуваше една-единствена тънка свързваща нишка — един път те го бяха зърнали през процепите на стената.

Дефарж затвори внимателно вратата и заговори с тих глас:

— Жак Първи, Жак Втори, Жак Трети! Това е свидетелят, с когото аз, Жак Четвърти, се срещнах, както беше уговорено. Той ще ви каже всичко! Говори, Жак Пети.

Работникът по пътищата обърса мургавото си чело със синята си шапка и каза:

— Откъде да започна, господине?

— Започни — последва разумният отговор на мосю Дефарж — от самото начало.

— Та, значи, господа — започна работникът по пътищата, — аз го видях миналото лято под каретата на маркиза, увиснал на веригата. Ето как стана. Аз тъкмо свърших да работя на пътя, в това време слънцето залязваше, каретата на маркиза бавно слизаше по хълма, а той висеше на веригата — ей така.

Работникът отново разигра сценката, вече безупречно, защото цяла година тя безпогрешно беше служила за храна и необходимо забавление на селото.

Жак Първи се намеси и попита дали бил виждал този човек преди.

— Не — отговори работникът, като се изправи.

Жак Трети попита как тогава го е познал по-късно.

— По високия ръст — каза тихо работникът по пътищата, докосвайки носа си с пръст. — Когато същата вечер господин маркизът ме попита: „Казвай как изглеждаше той!“ — аз му отговорих: „Висок като таласъм.“

— Трябваше да му кажеш нисък като джудже — рече Жак Втори.

— Ама откъде да знам? Работата още не беше свършена, пък и той не ми се беше доверил. Вижте какво обаче! Даже при това положение аз не дадох никакви показания. Господин маркизът, който стоеше близо до чешмата, ме посочи с пръст и каза: „При мен! Доведете тоя негодник!“ Честна дума, господа, нищо не казах.

— Тука е прав, Жак — измърмори Дефарж, като се обърна към този, който се беше обадил. — Продължавай!

— Така! — каза работникът по пътищата с тайнствен вид. — Високият го няма и почват да го търсят — колко месеца? Девет, десет, единайсет?

— Няма значение колко — каза Дефарж. — Той добре се е скрил, но за нещастие накрая го откриват. Продължавай!

— Отново си работя аз на хълма и слънцето пак се кани да залязва. Събирам си инструментите, за да си тръгна към къщи долу в селото, където вече се е стъмнило, когато дигам очи и виждам шестима войника да се движат по хълма. Сред тях е един висок мъж с вързани ръце — вързани за тялото му — ей така.

С помощта на неизменната си шапка той представи човек с лакти, здраво стегнати за бедрата с въжета, вързани на възел отзад.

— Аз се отстранявам, господа, до купа с камъни, за да видя как ще минат войниците и затворникът (този път е пуст и такава гледка не е за изпускане). Отначало, докато приближават, не мога да видя нищо, освен че са шестима войника с един висок вързан мъж и че са много тъмни — само от страната на захождащото слънце имат по един червен ръб, господа. Виждам също дългите им сенки върху хлътналия склон от другата страна на пътя, после на хълма над него — сенките им като на великани. Виждам също, че целите са в прах и че прахолякът се движи с тях, като крачат: туп, туп. Но когато съвсем приближават до мене, аз разпознавам високия и той ме познава. Как ли му се иска пак да се хвърли надолу по склона, както оная вечер, когато за първи път се срещнахме много близо до това място!

Той описваше случката, сякаш беше там и беше очевидно, че всичко си представя много живо. Сигурно не беше виждал много неща в живота си.

— Не показвам с нищо на войниците, че познавам високия. Той също не показва, че ме познава. Обаче с очи си даваме знак, че сме се познали. „Хайде! — казва началникът на групата, като посочва към селото. — Бързо го водете към гроба му!“ И те го повеждат по-бързо. Аз съм след тях. Ръцете му са подути, защото е много стегнато вързан, дървените му обуща са големи и тежки и той куцука. И понеже куцука и следователно върви бавно, те го ръчкат с пушките си — ей така.

Той възпроизведе движението на човек, когото бутат напред с приклади на мускети.

— Слизат по хълма като някои луди, които се надбягват, и той пада. Войниците му се смеят и го дигат. Лицето му е в кръв и прах, но той не може да го стигне. Те пак му се смеят заради това. Завеждат го в селото. Цялото село притичва, за да гледа. Минават покрай мелницата и после нагоре към затвора. Цялото село вижда как в тъмната нощ вратата на затвора се отваря и го поглъща — ей така.

Той си отвори устата колкото се може по-широко и я затвори, като шумно тракна със зъби. Дефарж забеляза, чо работникът не иска да си отвори наново устата, за да не развали ефекта, и затова му каза:

— Продължавай, Жак!

— Цялото село — продължи работникът по пътищата с тих глас, застанал на пръсти — се прибира. Цялото село шушне край чешмата. Цялото село спи. Цялото село сънува онзи нещастник, затворен зад решетки и ключалки в тъмницата на скалата, който никога няма да излезе от нея, освен за да загине. На сутринта, с инструменти на рамо и като похапвам парчето си черен хляб, аз тръгвам, но правя една обиколка около затвора на път за работа. Там го зървам, високо горе, зад решетките на високия железен кафез, целият полепнал с прах и кръв, както предишната вечер. Няма свободна ръка, за да ми махне. Не смея да му извикам. Гледа ме, както гледа мъртвец.

Дефарж и тримата се спогледаха мрачно. Докато слушаха разказа на селянина, погледите им бяха загадъчни, угнетени и отмъстителни. Макар и сдържано, държанието им беше властно. Приличаха на някакъв жесток съд. Жак Първи и Втори седяха върху старото сламено легло, всеки подпрял брадичка с ръка и вторачен в работника. Жак Трети беше приклекнал на едно коляно, също съсредоточен, а подвижната му ръка непрекъснато се плъзгаше върху мрежата от тънки нерви върху устата и носа му. Дефарж стоеше между тях и разказвача, когото беше поставил на светло до прозореца и местеше поглед ту от него към тях, ту от тях към него.

— Продължавай, Жак — каза Дефарж.

— Та, значи, той остана няколко дена в железния кафез. Селяните хвърлят крадешком по някой поглед към него, защото ги е страх. Но отдалеч очите им са постоянно нагоре, към затвора на скалата. А вечер, когато дневната работа е свършила и селото се събира около чешмата на приказки, всички лица са обърнати към затвора. По-рано гледаха към сменната станция. Сега гледат към тъмницата. Хората шушнат край чешмата, че макар и осъден на смърт, нямало да го екзекутират. Разправят, че в Париж били подадени петиции, в които се обяснявало, че той бил побеснял и полудял заради смъртта на детето си. Казват, че такава петиция била връчена дори на краля. Знам ли? Възможно е. Може и да е така, може и да не е.

— Чуй тогава, Жак — строго се намеси номер първи с това име. — Знай, че такава петиция наистина беше връчена на краля и кралицата. Всички тук, с изключение на тебе, видяха как кралят, който седеше до кралицата в каретата си, я взе на улицата. Дефарж, когото виждаш тук, се спусна пред конете с петицията в ръка с риск на живота си.

— Чуй още един път, Жак! — каза коленичилият Жак Трети. Пръстите му непрекъснато шареха по тънките нерви, а лицето му изразяваше някакъв особен глад на човек, който жадува за нещо, което не е нито храна, нито питие.

— Стражите, конни и пеши, заобиколиха молителя и го заудряха. Чуваш ли?

— Чувам, господа.

— Продължавай тогава — рече Дефарж.

— Добре. От друга страна, край чешмата шушнат — пак започна селянинът, — че са го довели в нашия край, за да го екзекутират на местопрестъплението и че той непременно ще бъде екзекутиран. Даже казват, че защото бил убил Монсеньор и защото Монсеньор бил баща на своите арендатори — крепостни или както искате ги наречете, щели да го екзекутират за отцеубийство. Един старец при чешмата разправя, че в дясната му ръка щели да сложат ножа и да я изгорят пред лицето му, а в раните, които щели да му направят по ръцете, гърдите и краката, щели да сипят врящо масло, разтопено олово, гореща смола, восък и сяра. Накрая щели да го разкъсат парче по парче с четири силни коня. Същият старик казва, че това било сторено на един затворник, който се опитал да убие покойния крал Луи Петнайсети. Но откъде да знам дали не лъже. Аз не съм учен.

— Чуй тогава още един път, Жак! — каза мъжът с неспокойната ръка и ненаситното лице. — Името на този затворник е Дамиен и всичко това беше извършено посред бял ден по улиците на града Париж. И най-забележителната гледка сред грамадното сборище, което се беше събрало да гледа, беше една тълпа високопоставени и изискани дами, които до последния момент наблюдаваха с голям интерес — до последния момент, чак докато се мръкна, и тогава той вече беше останал без два крака и една ръка, но още дишаше. Направиха го я! Ти на колко си години?

— На трийсет и пет — каза работникът по пътищата, който изглеждаше на шестдесет.

— Това стана, когато ти си бил на повече от десет години. Могъл си да го видиш.

— Достатъчно — каза Дефарж с мрачно нетърпение. — Да живее дяволът! Продължавай!

— Ами едни шушнат едно, други друго. Само за това говорят. Даже чешмичката като че ли почва да им приглася. Накрая, в неделя вечерта, когато цялото село спи, идват войници, които слизат в криволица от затвора. Пушките им чаткат по камъните на малката уличка. Работниците копаят, работниците чукат, а войниците се смеят и пеят. Сутринта край чешмата се издига бесило, високо четиридесет фута и трови водата,

Работникът погледна през тавана и посочи нагоре, като че виждаше бесилката някъде в небето.

— Всички спират работа, всички се събират там, никой не извежда кравите навън, кравите стоят заедно с хората. На обяд се чуват барабани. През нощта в затвора са влезли войници и той сега стои сред тях. Вързан е както преди, а в устата му има някаква запушалка, вързана с някаква връвчица, така че той изглежда, сякаш се смее.

Работникът го показа и изкриви лицето си, като пъхна палци в ъгълчетата на устата си и я разпъна чак до ушите.

— На върха на бесилото е сложен ножът с острието и върха нагоре във въздуха. Обесват го на четиридесет фута височина и го оставят да виси и да трови водата ли казах? Когато понеделник вечерта тръгнах от селото, слънцето залязваше и аз погледнах назад от хълма: сянката беше паднала върху църквата, върху мелницата, върху затвора — като че върху цялата земя, господа, докъдето се събират земята и небето…

Изгладнелият мъж загриза един пръст, поглеждайки към другите трима, и пръстът потрепера от кръвожадността, която се беше събрала в него.

— Това е всичко, господа. Тръгнах по залез (както ми бяха казали) и вървях цялата нощ и половин ден още, докато срещнах (както ми бяха казали) този другар. Тръгнах с него, понякога яздехме, понякога пеша и така пропътувахме останалата част от вчера и през нощта, и ето ме тук.

След мрачно мълчание Жак Първи рече:

— Добре. Вярно го изигра и го разправи. Сега ще ни почакаш ли за малко навън, пред вратата?

— С голямо удоволствие — каза работникът по пътищата. Дефарж го изпрати до най-горната площадка на стълбището, остави го да седи там и се върна обратно.

Тримата бяха станали и бяха събрали главите си, когато Дефарж отново влезе в мансардата.

— Какво ще кажеш, Жак? — попита номер първи. — Да го впишем ли?

— Да го впишем като обречен на унищожение — отговори Дефарж.

— Прекрасно — изграчи ненаситният мъж.

— Замъкът и цялото им племе? — запита първият.

— Замъкът и цялото им племе — потвърди Дефарж. — Пълно изтребление.

Гладният мъж повтори с възторжен грак:

— Великолепно! — и започна да си гризе друг пръст.

— Сигурен ли си — Жак Втори попита Дефарж, — че няма да имаме неприятности с нашия списък? Той е напълно сигурен, защото никой друг освен нас не може да го разчете. Ние обаче дали винаги ще можем да го разчитаме? Или, искам да кажа, тя ще може ли?

— Жак — отвърна Дефарж, като се изправи, — ако госпожа съпругата ми реши да запомни наум списъка, тя няма да забрави нито думичка от него, нито сричка. Тя си го изплита с някакви нейни бодове и знаци и за нея той винаги ще бъде по-ясен от слънцето. Нека имаме доверие на мадам Дефарж. Най-слабият страхопъзльо по-лесно ще може да заличи себе си от лицето на земята, отколкото една буква от името му или престъпленията му ще могат да се заличат от плетения списък на мадам Дефарж.

Мъжете измърмориха нещо в знак на доверие и одобрение и после мъжът, който се измъчваше от глад, попита:

— Не трябва ли по-скоро да отпратим тоя селяк? Мисля, че трябва. Той е много прост. Не е ли малко опасен?

— Той не знае нищо — каза Дефарж. — С това, което знае, най-много да го вдигнат и него на бесилката със същата височина. Аз ще се заема с него. Нека да остане при мене. Ще се погрижа за него и ще го изпратя по пътя му. Той иска да види изтънчения свят — краля, кралицата, двора. Нека да ги види в неделя.

— Какво? — ококори се гладникът. — Това май не е добър знак, дето иска да види кралските особи и благородниците?

— Жак — каза Дефарж, — бъди умен и покажи на котката млякото, ако искаш да зажаднее за него. Бъди умен и покажи на кучето неговата жертва, ако искаш един ден да я повали.

Повече не говориха и на работника по пътищата, който вече дремеше на най-горното стъпало, беше препоръчано да си полегне на сламеното легло и да си почине. Нямаше нужда да го убеждават и той скоро заспа.

За провинциален роб като него кръчмата на Дефарж беше почти идеалното място. Ако изключим необяснимия страх, който мадам Дефарж непрекъснато будеше у него, животът му беше съвсем нов и приятен. Мадам стоеше цял ден зад тезгяха и категорично пренебрегваше присъствието му, а освен това отказваше да покаже с нещо, че то може да има връзка с някаква тайна работа. Всеки път, когато поглеждаше към нея, дървените му обуща затракваха от страх. Защото, умуваше той, не можеше да се предвиди каква друга преструвка ще хрумне на тая жена следващия момент. Беше сигурен, че ако си втълпи в ярко накичената си глава, че го е видяла да убива и след това да одира жертвата си, тя нямаше да миряса, докато и на него не му види сметката.

Затова в неделя работникът не беше много очарован (макар че каза така), когато научи, че мадам ще придружи господина и него самия до Версай. Това, което допълнително го смущаваше, беше, че през целия път дотам мадам, плетеше в градската кола. Допълнителното смущаваше и обстоятелството, че следобеда, докато тълпата чакаше каретата на краля и кралицата, мадам продължи да плете.

— Работите много, мадам — каза един мъж до нея.

— Да — отговори мадам Дефарж. — Имам много работа.

— Какво плетете, мадам?

— Много неща.

— Например?

— Например — отвърна мадам Дефарж спокойно — плащаници.

Мъжът бързо-бързо се отдалечи, а работникът по пътищата започна да си вее със синята шапка. Усещаше я подтискащо близо до себе си. Ако в този момент се нуждаеше от крал и кралица, за да се посъвземе, те за щастие се оказаха подръка: съвсем скоро кралят с едрото лице и кралицата с хубавото лице се появиха в златната си карета, придружени от блестящото Око на бика (Окото на бика — тук като събирателно „придворните“. Произлиза от името на приемната пред спалнята на краля във Версайския дворец; на една от стените там имало малък кръгъл прозорец) — една ослепителна тълпа от смеещи се дами и изискани господа. Работникът се къпеше в скъпоценности, коприна, пудра, разкош и елегантно презрителни фигури с красиво високомерни лица от двата пола. Толкова се беше опиянил в момента, че извика: „Да живее кралят, да живее кралицата! Да живеят всички и всичко!“ Сякаш никога не беше чувал за вездесъщия Жак. След това се заредиха градини, дворове, тераси, фонтани, зелени брегове, пак кралят и кралицата и пак „Да живеят всички!“ Накрая, дълбоко разчувствуван, той се разплака. През цялото време, докато трая зрелището, а то трая три часа, работникът викаше и плачеше сред разнежената тълпа и през цялото време Дефарж го държеше за яката, като че ли го удържаше да не литне към обектите на своето краткотрайно обожание, за да ги разкъса на парчета.

— Браво! — извика Дефарж и го потупа покровителствено по гърба, когато спектакълът свърши. — Ти си добро момче!

Лека-полека работникът идваше на себе си и започна да се страхува, че май нещо е сгрешил с демонстрациите си. Но не.

— Точно такъв човек ни трябва — каза на ухото му Дефарж. — Караш тия глупаци да си мислят, че това ще трае завинаги. Така те стават още по-нахални и краят им ще дойде по-скоро.

— Брей — извика замислено работникът, — вярно бе!

— Тия глупаци не знаят нищо. Те мразят и дъха ти и по-скоро биха го спрели завинаги, на тебе и на стотици като тебе, отколкото на някой техен кон или куче. Те знаят само това, което твоят дъх им казва. Нека тогава да се помамят още малко. Колкото и малко да ти повярват, пак ще се измамят дълбоко.

Мадам Дефарж погледна високомерно към клиента и кимна утвърдително.

— Ти пък — каза тя — ще викаш и ще рониш сълзи за всяко нещо, стига да е зрелище и да има шум. Кажи! Не е ли така?

— Вярно, мадам, така е. За момента.

— Ако ти покажат една купчина кукли и ако те накарат да ги разкъсаш на парцали и да ги вземеш за себе ги, ти ще вземеш най-шарената и най-хубавата. Кажи! Нали така ще направиш?

— Да, мадам, така.

— Да. А ако ти покажат едно ято птици, които не могат да летят, и ако те накарат да им смъкнеш перата и после да ги вземеш за себе си, ти ще хванеш птицата с най-хубавите пера, нали?

— Е, така е, мадам.

— Днес ти видя и кукли, и птици — каза мадам Дефарж, като махна с ръка към мястото, където ги видяха за последен път. — А сега отивай си в къщи!