Чарлз Дикенс
Повест за два града (20)

ГЛАВА XII
МЪЖЪТ БЕЗ ФИНЕС

Ако изобщо Сидни Картън блестеше някъде, това положително не се случваше в дома на доктор Манет. Ця-ла една година той често ходеше там и винаги изглеждате унил, мрачен и отпуснат. Когато си направеше труда дл разговаря, говореше добре. Но светлината у него рядко пробиваше облака на апатията, който го забулваше с пагубен мрак.

И все пак понякога Сидни Картън изпитваше интерес към улиците около този дом и безчувствените камъни, които ги застилаха. Много нощи нещастен и с блуждаещи мисли той се разхождаше там, когато виното не беше успяло да му вдъхне мимолетна радост. Много пъти призори мрачното утро заварваше самотната му фигура там и когато първите слънчеви лъчи откройваха силуетите на красиви далечни камбанарии и високи сгради, той псе още стоеше. Може би този спокоен час му носеше някакво чувство за по-добри неща, иначе забравени и не-достижими. Напоследък все по-рядко Сидни Картън лягаше в неоправеното си легло в Темпъл Корт; много често, след като се бе хвърлил в него и пролежал не повече от няколко минути, той ставаше и тръгваше към този квартал.

Един ден през август, когато мистър Страйвър (след като уведоми чакала си, че „бил премислил по въпроса за женитбата“) бе отнесъл своя финес в Девоншър и когато видът и мирисът на цветята из улиците на Сити носеха повей на доброта и за най-лошите, на здраве и за най-болните и на младост и за най-старите, Сидни отново крачеше по тези камъни. Стъпките му, друг път нерешителни и безцелни, сега се бяха оживили от едно намерение и докато го обмисляше, неусетно стигна пред вратата на доктора.

Поканиха го горе, където Луси работеше ръкоделието си. С него тя винаги се чувствуваше малко неловко и сега пак го посрещна с известно притеснение. Сидни Картън седна на стола до масата й. Като вдигна поглед към лицето му, докато си разменяха първите незначителни фрази, тя забеляза някаква промяна у него.

— Страхувам се, че не ви е добре, мистър Картън!

— Не, но животът, който водя, мис Манет, не помага на доброто здраве. Какво може да се очаква от такива нехранимайковци като мене.

— Не е ли жалко — простете ми, задавам ви въпрос, който просто ми се изплъзна от езика, — че не живеете по-добър живот?

— Направо е срамота, бог ми е свидетел.

— Тогава защо не го промените?

Тя отново нежно го погледна и с изненада и тъга забеляза сълзи в очите му. В гласа му също имаше сълзи, когато й отговори:

— Вече е късно за това. Никога няма да стана по-добър, отколкото съм. Ще пропадам все по-ниско и ще ставам все по-лош.

Той облегна лакът на масата и закри очи с ръка. В последвалата тишина масата затреперя.

Луси никога не беше го виждала да се разнежва и много се разтревожи. Картън разбра това, без да я поглежда, и рече:

— Моля да ме извините, мис Манет. Вълнувам се така от мисълта за това, което искам да ви кажа. Ще ме изслушате ли?

— Ако с това ще ви помогна с нещо, мистър Картън, ако това ще ви направи по-щастлив, ще бъда много радостна.

— Да ви благослови бог за милото ви съчувствие.

След малко той разкри лицето си и твърдо заговори:

— Не се страхувайте да ме изслушате. Не се стряскайте от нищо, което ще ви кажа. Аз съм като някой, който е умрял млад. Целият ми живот все едно, че не е съществувал.

— Не, мистър Картън. Сигурна съм, че най-хубавата част от него все още предстои, сигурна съм, че можете да бъдете много, много по-достоен за себе си.

— Кажете за вас, мис Манет, и макар да знам, че не е така, макар в нещастното си бедно сърце да знам, че не е така, никога няма да го забравя!

Тя бе пребледняла и трепереше. Той й се притече на помощ с такава отчаяна и унищожителна самопреценка, че разговорът стана много по-различен от всеки друг път.

— Ако беше възможно, мис Манет, да отвърнете на любовта човека, когото виждате пред себе си — самонизвергнал се, похабен, пияница, едно нещастно, безполезни и сбъркано същество, — какъвто го познавате, той би съзнавал, дори и днес, в този час, че ще ви донесе нещастие, ще ви донесе скръб и разкаяние, ще ви накара да страдате, ще ви опозори и ще ви увлече надолу заедно със себе си. Зная много добре, че е невъзможно да изпитвате нежност към мене. Не моля за нежност. Дори съм благодарен, че това е невъзможно.

— Въпреки това, не мога ли да ви спася, мистър Картън? Не мога ли да ви върна — простете ми отново — към по-добър живот? Не мога ли по някакъв начин да ви се отблагодаря за откровеността? Зная, че това е откровеност — каза скромно тя след известно колебание и с искрени сълзи. — Зная, че не бихте казали това на никой друг. Не мога ли да я превърна в нещо полезно за вас, мистър Картън?

Той поклати отрицателно глава.

— Невъзможно е. Не, мис Манет, невъзможно е. Ако можете да ме изслушате още малко, това ще е всичко, което можете да направите за мене. Искам да знаете, че сте били последната мечта на душата ми. В своето падение аз не бях паднал толкова ниско, че вашият образ и този на баща ви и на вашия дом да не раздвижат у мене стари сенки, които смятах за умрели и изчезнали. Откакто се запознах с вас, започнаха да ме мъчат угризения, каквито не вярвах, че могат отново да ме споходят. Чувам шепота на стари гласове, които ме викат нагоре и които мислех, че са замлъкнали завинаги. Спохождат ме и неясни мисли да започна отново да се боря, да започна отначало, да се отърся от мръсотията и страстите си и да се върна на бойното поле, което съм напуснал. Мечти, само сънища, които не извеждат до никакъв край и оставят човек на същото място, където е спал, докато ги е сънувал, но искам да знаете, че вие сте вдъхновителката им.

— Нищо ли няма да остане от тях? О, мистър Картън, помислете пак. Опитайте пак.

— Не, мис Манет, през цялото време съзнавах, че съм съвсем недостоен. И все пак имах слабостта и все още имам слабостта да искам да знаете с каква внезапна магия ме възпламенихте и накарахте една купчина пепел да лумне в огън — който обаче не е нещо много различно от природата ми, — огън, който нищо не ускорява, нищо не осветлява, за нищо не служи и безцелно изгаря.

— Тъй като, мистър Картън, имам нещастието да съм ви направила по-нещастен, отколкото сте били, преди да ме познавате…

— Не казвайте това, мис Манет, защото, ако изобщо някой можеше да ме спаси, това щяхте да бъдете вие. Вие няма да станете причина за моето падение.

— Тъй като във всички случаи това състояние на духа, което описвате, може да се отдаде на някакво мое въздействие — това искам да кажа, ако мога ясно да се изразя, — не мога ли да упражня върху вас никакво въздействие във ваша полза? Нямам ли никаква сила за добро над вас?

— Мис Манет, дошъл съм тук, за да извърша най-голямото добро, на което сега съм способен. Разрешете ми през остатъка на своя пропилян живот да нося спомена, че на вас, последна в целия свят, съм разкрил сърцето си и че по това време у мене е било останало нещо, за което вие да съжалявате и да скърбите.

— И което, отново и отново ви моля най-горещо и с цялото си сърце да повярвате, е способно на по-добри неща, мистър Картън!

— Не ме молете повече да вярвам в това, мис Манет. Изпитах себе си и знам истината. Натъжавам ви — бързо свършвам. Ще ми позволите ли да вярвам, когато си спомням за този ден, че последната съкровена тайна на моя живот е положена във вашата чиста и невинна гръд и че стои там и няма да бъде споделена с никого?

— Ако това ще бъде утеха за вас, да.

— Нито дори с човека, който ви стане най-близък?

— Мистър Картън — отвърна тя, след като помълча развълнувана, — тайната е ваша, не моя. Обещавам ви да я уважавам.

— Благодаря ви. Нека още веднъж бог ви благослови.

Той доближи ръката й до устните си и тръгна към вратата.

— Не се страхувайте, мис Манет, че някога ще спомена отново този разговор дори и с една бегла фраза. Никога няма да ви го припомням. Дори да бях умрял, нямаше да е по-сигурно. В часа на моята смърт ще пазя свят единствения си хубав спомен — ще ви благодаря, ще ви благославям за него, — че последното си самопризнание направих на вас, че вие нежно носите името ми в своето сърце, моите грешки и страдания. Дано иначе сърцето ви е леко и щастливо!

Той беше тъй различен от друг път, толкова тъжно бе да се помисли, че е похабил твърде много неща и че много неща ежедневно подтискаше и изкривяваше, че Луси Манет се разплака от жал.

— Успокойте се! — каза той, като я гледаше. — Аз не заслужавам такива чувства, мис Манет. Само след час-два лошите ми другари и лошите навици, които презирам, но на които се поддавам, ще ме направят по-малко достоен за сълзите ви от последния окаян нещастник, който пълзи по улиците. Успокойте се! Но в себе си аз винаги ще остана към вас такъв, какъвто съм сега, макар че външно ще бъда такъв, какъвто досега сте ме виждали. Предпоследната молба, която отправям към вас, е да ми повярвате.

— Ще ви повярвам, мистър Картън.

— А ето и последната ми молба: и след нея ще ви освободя от един посетител, с когото добре зная, че в нищо не си подхождате и от когото ви дели непреодолимо пространство. Безсмислено е да говоря това, но то блика от душата ми. За вас и за някой скъп за вас човек аз бих направил всичко. Ако имах някоя по-хубава професия, която да предлага случай или възможност да се пожертвувам, бих прегърнал всяка жертва за вас и за тези, които ви са скъпи. Опитайте се да си спомните в някой тих миг, че съм искрен и горещ в това си желание. Ще дойде време, и то скоро, когато около вас ще се създадат нови връзки, връзки, които ще ви свържат още по-силно и още по-нежно с дома, който така красите. Най-скъпите връзки, които ще ви донесат благодат и радост. О, мис Манет, когато от едно детско личице ви погледне лицето на щастливия баща, когато видите в нозете си как собствената ви прелестна красота покълва отново, спомняйте си понякога, че има един човек, който е готов да даде живота си, за да запази живота на някой, който ви е скъп!

Той каза: „Сбогом!“, каза за последен път: „Бог да ви благослови“ — и си тръгна.