Артър Кларк
Краят на детството (3)

Три

В последните няколко нощи Стормгрен не можеше да спи добре, а защо — не знаеше. Скоро той щеше да се освободи от товара на своите задължения. Вече четиридесет години служеше на човечеството, а пет от тях — и на неговите владетели. Можеше да се похвали, че е постигнал много в своя живот. И като че ли в това се състоеше бедата — че когато се оттеглеше от всичко, за кратко или по-дълго време той щеше да остане без цел и животът щеше да изгуби вкуса си. Откакто беше починала съпругата му Марта, а децата бяха създали свои семейства, имаше малко неща, които го привързваха към тоя свят. Може би в мислите си той не се отделяше от Свръхвладетелите и затова някак се отчужди от хората.

И тази нощ бе неспокойна — мислите му се въртяха все в тоя затворен кръг, като механизъм, останал без управление. Стормгрен разбра, че колкото и да се опитва, няма да заспи и неохотно се надигна от леглото. Навлече халата си и излезе на покрива на скромното си жилище, където бе уредена малка градина. Всеки от подчинените му живееше далеч по-разкошно, но на Стормгрен този дом му бе напълно достатъчен. Беше достигнал състоянието, в което вече не го блазнеха нито имуществото, нито почестите.

Нощта беше топла, почти задушна, но небето бе ясно и ниско на югозапад сияеше пълна Луната. На десетина километра от Стормгрен хоризонтът бе озарен — отразяваха се светлините на Ню Йорк — сякаш беше започнало зазоряване, което внезапно е спряло.

Стормгрен погледна нагоре — високо над града, към небесата, където той единствен от хората е бил не веднъж. Там далеч на лунната светлина проблясваше корабът на Карелен. „Интересно с какво ли се занимава сега Попечителят? — помисли си Стормгрен. — Може би Свръхвладетелите никога не спят.“

Огненото копие на един метеорит прониза купола на небето. Миг след това още се виждаше слабата светлина от следата му и после изчезна — в тъмното небе отново останаха само звездите. Жестоко напомняне — след сто години Карелен щеше да продължава да води човечеството към цел, известна само на него, а само след четири месеца генералният секретар на ООН щеше да бъде друг човек. Само по себе си това с нищо не огорчаваше Стормгрен, но ако все пак се надяваше, че може да узнае какво е скрито зад непроницаемия екран, то той имаше много малко време.

Именно в последните няколко дни той посмя да признае пред себе си, че жадува да проникне в тайната на Свръхвладетелите. До сега не го бяха мъчили съмнения и вярваше на Карелен, а в последно време (ехидна мисъл!) явно се бе заразил от метежния дух на Лигата за освобождение. Наистина, твърденията, че човечеството било поробено, бяха празни приказки. Малко бяха тия, които вярваха в това и искаха да върнат историята назад. Хората свикнаха с ненатрапливата власт на Карелен, но бяха нетърпеливи да узнаят кой всъщност ги управлява. Можеха ли да бъдат съдени за това?

Лигата за освобождение беше най-голямата, не и единствената организация, която въставаше срещу Карелен, а значи и срещу хората, които помагаха на Свръхвладетелите. Причините за недоволството и начините на действие бяха най-различни — едни групи се ръководеха от религиозни съображения, други просто избиваха комплекса си за малоценност. Те се чувстваха, при това напълно обосновано, както се е чувствал например образованият индиец през деветнайсети век под властта на Великобритания. Пришълците от космоса донесоха на Земята мир и благоденствие, но знаеше ли някой дали нямаше да се наложи на хората да заплатят за това висока цена? Историята не беше обнадеждаваща — даже най-мирните контакти между народи, твърде различни в степените на своето развитие, им бяха носили гибел по-често, отколкото на други общества. Цялата страна, както и отделният човек, можеше да падне духом пред лицето на неизмеримото превъзходство, понеже не е в състояние да отговори на такова предизвикателство. А превъзходството на цивилизацията на Свръхвладетелите, макар и обгърнато в тайна, беше най-голямото предизвикателство, отправяно някога към човека.

Телетайпът тихо зачука зад стената — изписваше поредната ежечасна сводка на Централната Агенция по Печата. Стормгрен влезе в стаята и равнодушно прегледа листовете хартия. От другото полукълбо на Земята Лигата за освобождение беше предала на Агенцията едно не съвсем оригинално заглавие. „Превръщат ли Човека в Чудовище?“ — питаше вестникът и цитираше: „Днес на митинг в Мадрас доктор С.В.Кришнан, президент на Източния отдел на Лигата за освобождение каза: «Поведението на Свръхвладетелите може да се обясни много просто — техният облик е толкова чужд и отвратителен за хората, че те не смеят да се покажат. Предлагам на Попечителя да докаже, че това не е истина.»“

Стормгрен гнусливо хвърли листа. Дори и да беше справедливо обвинението, тази надутост не му харесваше. Мисълта не беше нова и никога не го беше тревожила — в каквито и причудливи форми да се явяваше животът, едва ли Стормгрен не би могъл да се примири постепенно с тях и, защо не, да открие красота в едно странно същество. За него не беше важно тялото, а резултатът. Ако можеше да убеди в това Карелен, Свръхвладетелите вероятно щяха да престанат да се крият. Разбира се, те едва ли бяха и наполовина така безобразни, както в измишльотините на разни карикатуристи, които заляха вестниците почти веднага след тяхното пристигане.

Стормгрен вече знаеше, че не само заради своя приемник иска да приключи с това положение. Трябваше честно да си признае, че в крайна сметка го измъчва най-обикновено любопитство. Отдавна познаваше Карелен като личност и нямаше да се успокои, докато не откриеше и що за същество е той.

 

 

Когато на другата сутрин Стормгрен не бе на мястото си в обичайния час, Питър ван Риберг се удиви и дори малко се ядоса. Нерядко преди да дойде в кабинета си, генералният секретар се отбиваше тук и там по работа, но винаги предупреждаваше за това. На всичко отгоре, тази сутрин го очакваха няколко спешни и важни съобщения. Ван Риберг позвъни на половин дузина учреждения, опитвайки се да го открие и накрая само злостно махна с ръка.

Към обяд той се разтревожи сериозно и изпрати кола до дома на Стормгрен. Десет минути след това той се стресна от воя на сирена — по авеню „Рузвелт“ с бясна скорост прелетя полицейски патрул. Сигурно журналистите имаха приятели в тоя патрул, защото колата не беше още спряла, когато радиото информира ван Риберг и целия свят, че той вече не замества, а е облечен във всички пълномощия на генерален секретар на ООН.

 

 

Разтоварен малко от грижите си, ван Риберг беше любопитен да узнае отзивите на печата около изчезването на Стормгрен. За изминалия месец всички вестници по света се бяха разделили на два лагера. Западната преса като цяло одобряваше плана на Карелен за превръщането на всички хора в граждани на една световна държава. А в страните на Изтока избухваха бурни, макар и често изкуствено подклаждани пристъпи на национализъм. Някои държави там се бяха сдобили с независимостта си само преди едно поколение и сега чувстваха, че някой иска да отнеме извоюваните им права чрез измама. Изсипваха се яростни нападки срещу Свръхвладетелите — отначало вестниците бяха много внимателни, но бързо се убедиха, че и най-резките нападки срещу Карелен остават безнаказани. И пресата се нахищи както никога.

Но почти всички гръмогласни вестникарски атаки съвсем не отразяваха мнението на преобладаващата част от обществото. На държавните граници, които скоро щяха да изчезнат завинаги, удвоиха охраната, но войниците, макар и да го премълчаваха, се гледаха съвсем дружелюбно. Политиците и генералите можеха да се карат и заплашват, колкото им беше угодно, но безмълвните милиони чувстваха — дългата кървава глава в историята на човечеството свършва и отдавна беше време за това.

И точно тук, незнайно къде, изчезна Стормгрен. Страстите веднага утихнаха. Светът разбра, че е изгубен единствения човек, чрез когото Свръхвладетелите по някакви загадъчни свои съображения разговаряха със Земята. Вестниците и радиокоментаторите сякаш изгубиха дар слово и в тишината се чуваше само гласът на Лигата за освобождение — тя упорито уверяваше, че не е виновна за нищо.

 

 

Стормгрен се събуди в непрогледен мрак. Все още сънен, той дори не се удиви от това. А после мислите му се проясниха — той поривисто седна и протегна ръка към електрическия ключ.

В тъмнината ръката му се натъкна на гола, хладна каменна стена. Стормгрен замря, душата и тялото му се вцепениха, стреснати от неизвестността. После, почти без да вярва на сетивата си, той застана на колене и започна да опипва с върха на пръстите си до ужас непознатата стена.

Не беше минала и минута, когато нещо изведнъж щракна и тъмнината на едно място се раздвижи. В слабо осветен правоъгълник се мярна нечий силует, вратата се затвори и отново стана тъмно. Всичко бе така внезапно, че Стормгрен не успя да разгледа къде се намира.

След миг го ослепи яркият лъч на електрически прожектор. За секунда се задържа насочен в лицето му, а после се придвижи надолу към леглото и Стормгрен видя, че това е просто матрак, хвърлен върху нерендосани дъски.

В тъмнината се чу невисок глас — говореха на безукорен английски, но с акцент, който Стормгрен не успя да определи веднага.

— Радвам се да видя, че сте се събудили, господин генерален секретар. Надявам се, че се чувствате съвсем добре.

Имаше нещо в последните думи, което накара Стормгрен да застане нащрек. Гневните въпроси замряха на устните му. Той се вгледа в тъмнината и каза спокойно:

— Колко време бях в безсъзнание?

Събеседникът се засмя:

— Няколко дни. Обещаха ни, че няма да има и последствия. Радвам се да видя, че това е истина.

За да спечели време, а и за да провери собствените си усещания, Стормгрен спусна краката си на пода. Все още беше по пижама, но тя се оказа измачкана и доста замърсена. От рязкото движение му се зави свят — не много, но достатъчно, за да разбере, че със сигурност е бил използван някакъв наркотик.

Стормгрен се обърна към светлината. Попита рязко:

— Къде съм? Всичко това със знанието на Уейнрайт ли е?

— Не се вълнувайте — отвърна неразличимият в мрака човек. — Засега няма да обсъждаме това. Мисля, че сте доста гладен. Обличайте се и да ходим на обяд.

Светлинният кръг на прожектора се придвижи из стаята и за пръв път даде възможност на Стормгрен да прецени размерите й. Всъщност това дори не бе стая — стените бяха голи, по-скоро грубо одялан камък. Очевидно беше просто пещера и навярно се намираше дълбоко под земята. И ако е бил няколко дни в безсъзнание, можеше наистина да се намира в която и да е част на света.

Лъчът на прожектора освети купчина дрехи върху един куфар.

— Ще трябва да се задоволите с това — каза гласът от тъмнината. — С прането тук сме зле, така че взехме със себе си два ваши костюма и няколко ризи.

— Много любезно от ваша страна — съвсем сериозно каза Стормгрен.

— Не се обиждайте, но мебели и електричество няма. В някои отношения тук е много удобно, но не достатъчно комфортно.

— А за какво е удобно? — попита Стормгрен, докато обличаше ризата си. Докосването на познатата тъкан странно го успокояваше.

— Всъщност…, просто е удобно — беше отговорът. — Впрочем, ние сигурно ще бъдем доста време заедно, така че наричайте ме Джо.

— Не че се интересувам от произхода ви, но вие сте поляк, нали? — отбеляза Стормгрен. — Мисля, че мога да ви наричам с истинското ви име. Едва ли ще е по-трудно за произнасяне от много други финландски имена.

Настъпи кратко мълчание. Прожекторът премигна.

— Е, какво, можеше да се очаква — каза смирено Джо. — Сигурно имате солиден опит в това отношение.

— При моята длъжност е много полезно за развлечение да се изучават езици. Струва ми се, че сте се възпитавал в Съединените щати, но сте напуснал Полша не по-рано от…

— Добре, стига! — прекъсна го Джо. — Виждам, че приключихте с обличането, така че, моля ви.

Вратата се отвори и Стормгрен излезе, изпълнен с доволство от малката си победа. Пазителят му се отдръпна и го пропусна да мине. Стормгрен се запита дали е въоръжен. Предположи, че е, а сигурно и неговите приятели не бяха много далеч.

Коридорът бе мъждиво осветен от разположени тук-там керосинови лампи и Стормгрен за пръв път успя да разгледа Джо. Беше около петдесетгодишен мъж и със сигурност тежеше доста над двеста фунта. Всичко в него и по него беше огромно, като се започнеше с петнистата военна униформа, Бог знаеше от коя именно армия, и се свършеше с пръстена на лявата му ръка, който имаше нечувани размери. Такова мъжище едва ли и имаше голяма нужда от оръжие. Затова пък нямаше и да е трудно да се издири, реши Стормгрен — само да се измъкнеше веднъж оттам. Но мисълта не бе много утешителна, защото сигурно и самият Джо знаеше това много добре.

Стените отстрани бяха всъщност камък, поукрепен на места с бетон. Сигурно беше някаква изоставена мина — едва ли можеше да се измисли по-добро място за затвор. Мисълта, че е похитен, някак не вълнуваше Стормгрен до момента. Струваше му се, че нищо не се е случило, а и Свръхвладетелите със своето безмерно могъщество сигурно щяха да съумеят да го открият и отърват. Но сега увереността му понамаля. Сети се, че е там вече няколко дни, а все още никой не го е измъкнал. Може би и всемогъществото на Карелен имаше някакъв предел — ако пленникът е скрит в земните недра на някакъв далечен континент, възможно е дори Свръхвладетелите с целите си познания да са безсилни да открият следите му.

В празно полутъмно помещение, зад една маса седяха двама души. Когато Стормгрен влезе, те само кимнаха с глави и го погледнаха с любопитство и с явно почтение. Единият подаде през масата купчина сандвичи и Стормгрен веднага се зае с тях. Беше гладен като вълк и си помисли, че нямаше да е лошо, ако обядът бе по-апетитен, но вероятно и неговите пазачи не се хранеха по-добре.

Ядеше и поглеждаше към останалите трима. Сред тях Джо беше най-забележителен, не само според ръста и телосложението си. Другите двама — явно негови помощници, имаха съвсем посредствен вид, а откъде бяха родом, можеше да се определи след като проговорят.

Стормгрен преглътна последната си хапка с малко вино, което му поднесоха в чаша със съмнителна чистота. Сега вече се чувстваше по-уверен.

— И така — със спокоен глас произнесе той, обръщайки се към великана-поляк, — може би вие ще ми обясните какво означава това и какво всъщност се надявате да постигнете.

Джо се окашля:

— Искам да ви разкрия едно — Уейнрайт няма нищо общо. Той също не очакваше нищо подобно.

Стормгрен беше почти готов за този отговор, макар че се учуди защо Джо толкова лесно потвърди догадките му. Отдавна подозираше, че вътре в Лигата или успоредно с нея съществуваше някакво крайно течение.

— А по какъв начин ме похитихте? Питам от чисто любопитство.

Не разчиташе на отговор, но за негово изумление му отговориха с желание — сякаш бяха чакали само това.

— Разиграхме го като в холивудски детективски филм — каза весело Джо. — Не знаехме дали Карелен не ви следи постоянно, но взехме нужните мерки. Пуснахме ви приспивателен газ през климатичната инсталация — не беше кой знае колко трудно. После ви пренесохме в колата — и това беше лесно. Честно да ви кажа, цялата работа не я свършиха наши хора. За такава операцийка ние наехме ъ-ъ-ъ…, специалисти. Карелен може и да ги залови и сигурно ще го направи, само че от тях няма да узнае нищо. Колата ви взе от вашия дом и скоро се гмурна в дълъг тунел — има такъв недалече от Ню Йорк. След определено време тя се появи от другия край и в нея имаше един човек в безсъзнание, който много приличаше на генералния секретар на ООН. А след малко пък от срещуположния край на тунела се появи голям камион, натоварен с метални сандъци и се отправи към едно летище. Там претовариха сандъците в самолет, чийто полет беше абсолютно законен. Не се съмнявайте, че собствениците нямаше да умрат от страх, ако узнаеха за какво сме използвали сандъците… А тази, истинската кола си отпътува някъде чак до самата канадска граница. Може би Карелен вече я е заловил, но това няма значение. Както виждате, надявам се, ще оцените моята откровеност, целият ни план е построен твърде пресметливо. Уверени сме, че Карелен може да следи и чува всичко, което става на повърхността на Земята, но не и това, което се случва под повърхността й. Освен ако му служи не само науката, но и магьосничеството. Дори и да узнае за подмяната в тунела, ще бъде много късно. Разбира се, ние рискуваме, но сме взели и още някои мерки за безопасност, за които сега няма да говоря. По-добре да премълча за тях — възможно е все още да са ни необходими.

Джо така явно се опиваше от разказа си, че Стормгрен трудно сдържаше своята усмивка. И въпреки това той наистина се разтревожи. Похитителите бяха доста изобретателни и бе много възможно да са се изплъзнали на Попечителя. И нямаше никакви гаранции, че Карелен чак толкова ще се загрижи за безопасността на генералния секретар. Джо също не бе много уверен в това. Може би и поради тази причина откровеничеше и проверяваше как ще се отнесе Стормгрен към случилото се. Въпреки тревогата си, трябваше да се престори на невъзмутим. И той каза с презрение:

— Явно всички вие сте истински глупци. Наистина ли, според вас, Свръхвладетелите могат да бъдат така лесно излъгани? И какво се надявате да постигнете с това?

Джо му предложи цигара, но Стормгрен отказа. Тогава той запуши сам и приседна до масата. Чу се зловещ трясък и великанът внезапно се изправи.

— Съвсем разбираемо е защо действаме така — започна той. — Видяхме, че няма смисъл да уговаряме и убеждаваме, затова се наложи да действаме по друг начин. Нелегални дейци е имало на света и по-рано и дори силата на Карелен да е огромна, няма да му е лесно да се справи с нас. Ние започваме борба за независимост. Разберете ме правилно. Не желаем никакво насилие — във всеки случай поне засега — но Свръхвладетелите волю-неволю се нуждаят от земни помощници. А на тях ние можем да им създадем куп неприятности.

„И, очевидно, започвате с мене“ — помисли си Стормгрен. Изглежда Джо съвсем не разказа всичко. Наистина ли тези нелегални дейци си бяха въобразили, че на Карелен може да се повлияе с някакви гангстерски прийоми. Във всеки случай, едно добре организирано съпротивително движение наистина можеше да усложни много живота. Този Джо напипваше единственото уязвимо място във властта на Свръхвладетелите. Действително всички техни разпореждания се изпълняваха от помощници-хора. Ако тези хора се изплашеха така, че да престанат да се подчиняват, то цялата система щеше да рухне. Впрочем, едва ли… Стормгрен си помисли, че Карелен сигурно щеше да намери бързо някакъв изход.

— Какво смятате да правите с мен? — попита накрая той. — Аз съм заложник, така ли?

— Не се безпокойте, ние ще се погрижим за вас. Тези дни очакваме някои гости, а дотогава ще се постараем да не скучаете.

Джо добави няколко думи на своя език и единият от съратниците му сложи на масата неразпечатана колода карти.

— Доставихме ги специално за вас — поясни той. — Чел съм в „Тайм“, че здравата поигравате покер. — Джо внезапно заговори много сериозно и дори загрижено: — Надявам се, че не сте зле със сухото. Не съобразихме да проверим. Как да ви кажа…, просто ни е неудобно да вземаме чекове.

Ошашавен, Стормгрен втренчи ококорените си очи в своите тъмничари. И внезапно проумя — но това беше презабавно! Сега той беше избавен от своите задължения и тревоги, от цялата суета. Отсега нататък всичко това щеше да е задължение на ван Риберг. Каквото и да се случеше, той сам не би могъл да стори нищо. Не беше ли чудесно, че тези невъобразими похитители просто жадуваха да поиграят с него покер!

Стормгрен се облегна на стола и искрено се разсмя — не беше се смял така вече много години.

 

 

„Няма съмнение, че Уейнрайт не лъже — размишляваше мрачно ван Риберг. — Възможно е дори да подозира кои са похитителите на Стормгрен, но да не знае със сигурност. Но постъпката им не одобрява. Изглежда, че в последно време екстремисти от Лигата го притискат по всякакъв начин, за да действа по-решително. И сега просто са започнали да действат сами.“

Нямаше спор, че похищението е организирано чудесно. Стормгрен можеше да е скрит в кое и да е ъгълче на земното кълбо и едва ли имаше възможност да се попадне на следите му. „И все пак трябва да се предприеме нещо и то по-скоро!“ — реши ван Риберг. Той трепереше в душата си пред Карелен, макар че често пускаше шеги по негов адрес. Беше му страшно дори да си помисли, че трябва да се обърне пряко към Попечителя, но друг изход нямаше.

Отделът за свръзки заемаше целия последен етаж на огромното здание. По цялата дължина на залата бяха наредени телетайпи — едни мълчаха, а други делово почукваха. Чрез тях постъпваше нескончаемият поток от статистически данни — обем на производството, численост на населението, изчерпателни сведения за цялата световна икономика. Сигурно някъде във висините, на кораба на Карелен имаше нещо подобно на тази зала — ледени тръпки полазваха по кожата на ван Риберг, когато той гадаеше какви ли непознати чудовища се движат там от апарат на апарат и събират отчетите, които Земята изпраща на Свръхвладетелите.

Но днес не го интересуваха нито тези апарати, нито обичайната им работа. Той отиде в малкия кабинет, където можеше да влиза само Стормгрен. По заповед на ван Риберг ключалката вече беше разбита и в кабинета го чакаше шефът на отдел „Свръзки“.

— Ето, това е обикновен телетайп — каза той на ван Риберг. — Клавиатурата е като на стандартна пишеща машина. Има и фотопредавател, в случай че трябва да се изпратят някакви изображения или таблици, но вие казахте, че засега няма такава нужда.

Ван Риберг разсеяно кимна с глава.

— Да, благодаря ви. Свободен сте. Сигурно няма да се бавя много. След това отново заключете стаята и ми дайте всички ключове.

Той почака, докато другият излезе и седна пред апарата. Знаеше, че този начин на свързване се използваше рядко — почти всички въпроси се обсъждаха лично между Карелен и Стормгрен всяка неделя на срещите им. Но този апарат явно бе предназначен за извънредни случаи и можеше да се очаква, че отговорът няма да закъснее.

Ван Риберг се поколеба за миг и започна неумело да натиска клавишите. Машината тихо забръмча — на тъмния екран кратко припламваха дума след дума. Той се изправи в очакване на отговора.

Не измина и минута, когато апаратът отново закъркори. Не за пръв път ван Риберг допусна, че Карелен може би никога не спи.

Отговорът бе много кратък и съвсем не утешителен:

НИКАКВИ УКАЗАНИЯ. ДЕЙСТВАЙТЕ ПО СВОЕ УСМОТРЕНИЕ. К.

С горчивина и без никакво удоволствие ван Риберг усети огромния товар на своята отговорност.

 

 

За три дни Стормгрен успя да изучи добре своите тъмничари. Някаква стойност имаше само Джо. Другите двама бяха истински нищожества — сбирщина, която неизбежно се прилепва към което и да е нелегално движение. Идеалите на Лигата за освобождение за тях бяха празна работа; интересуваше ги само едно — да се сдобият с насъщния, без да полагат много усилия.

Джо беше по-сложен, макар че понякога приличаше на възрастно дете. Безкрайните игри на покер понякога се прекъсваха от бурни политически спорове и скоро на Стормгрен му стана ясно, че великанът никога не се беше замислял сериозно за какво точно се бори. Тези хора бяха завладени от силни чувства и краен консерватизъм — едва ли можеше при това положение изобщо да се говори за трезви разсъждения. Много време родината на Джо се беше борила за независимостта си и този факт бе поставил върху него неизличим печат — Джо все още живееше с миналото. Беше един вид живописно изкопаемо, един от тия, които съвсем не се нуждаеха от някакъв уреден образ на живота. Когато тези хора изчезнеха, ако това, разбира се, се случеше някога, светът щеше да стане безопасен, но и доста по-скучен.

Сега Стормгрен почти не се съмняваше, че Карелен не е успял да открие следите му. Той все още се опитваше да убеди своите стражи в противното, но безуспешно. Беше ясно, че го държат в плен, очаквайки да видят ще се намеси ли Карелен или не — ако нищо не се случеше, те можеха да действат и по-нататък.

И Стормгрен не се учуди, когато на четвъртия ден след похищението Джо го предупреди, че очаква гости. Още преди това пленникът бе забелязал растящото безпокойство на тъмничарите си и се досети, че ръководителите на движението са се убедили в своя успех и скоро ще се появят.

Те вече седяха зад нестабилната дървена маса, когато Джо въведе Стормгрен в помещението и учтиво се отдръпна, за да го пропусне. На Стормгрен му беше забавно от това, че Джо за пръв път бе изтипосал голям пистолет на кръста си. Неговите подчинени ги нямаше, а и самият Джо се държеше по-скромно от обичайното, Стормгрен веднага разбра, и пред доста по-значителни хора. Тези, които бяха вътре, му напомняха видяната някога фотография на Ленин и неговите сподвижници в първите дни на руската революция. Бяха шестима и излъчваха подобна сила на ума, желязна воля и непреклонност. Джо и нему подобните не бяха опасни, но тези тук бяха умът и сърцето на нелегалната дейност.

Стормгрен кимна кратко с глава, приближи към единствения свободен стол и седна, стараейки се да изглежда хладнокръвен и непринуден. Възрастен широкоплещест мъж, който седеше до отдалечения ъгъл на масата, следеше всяко негово движение — той посрещна Стормгрен и впи в него язвителните си сиви очи. Под този пронизващ поглед Стормгрен се разколеба и, без да го желае, заговори пръв:

— Предполагам, че сте дошли, за да обсъдим условията. Какъв откуп сте определили за мен?

Тук той забеляза, че някой встрани стенографира думите му. Обстановката бе делова.

Отзова се шефът, който говореше напевно, сякаш е родом от Уелс.

— Може и така да се каже, господин главен секретар. Но ни трябват не пари, а сведения.

„Ето какво било!“ — помисли си Стормгрен. Разпитваха го като военнопленник.

— Вие сам знаете за какво се борим — напевно продължи уелсецът. — Ако ви е угодно, можете да ни наречете съпротивително движение. Убедени сме, че рано или късно Земята ще поведе борба за независимостта си и знаем, че открита война е невъзможна — остават ни само неподчинението, саботажът и други подобни. Похитихме ви отчасти затова, да покажем на Карелен, че сме добре организирани и ще действаме решително. Но главното е, че вие сте единственият, от когото можем да научим нещо за Свръхвладетелите. Вие сте разумен човек, мистър Стормгрен. Помогнете ни и ние ще ви върнем свободата.

— А какво всъщност искате да узнаете? — внимателно попита Стормгрен.

Струваше му се, че удивителните очи на събеседника му проникват в най-потайните глъбини на неговото съзнание — той не бе срещал никога в живота си такъв поглед. Не веднага напевният глас отвърна:

— Знаете ли в крайна сметка кои са или какво са Свръхвладетелите?

Стормгрен едва сдържа усмивката си.

— Повярвайте ми — каза той, — че не по-малко от вас желая да разкрия тази тайна.

— Значи сте съгласен да отговаряте на нашите въпроси?

— Не мога да обещая. Но е възможно и да отговарям.

Той чу как Джо въздъхна с облекчение, а всички в стаята се раздвижиха за миг и сетне замръзнаха в очакване.

— Ние можем приблизително да си представим при какви обстоятелства се срещате с Карелен. Но може би вие ще опишете това по-подробно, без да изпускате дори и най-несъщественото?

Молбата им се стори достатъчно безобидна на Стормгрен. Беше отговарял десетки пъти на подобни въпроси, а сега това щеше да изглежда като готовност да им помогне. Пред него стояха явно умни и проницателни хора и може би щяха да разберат някои неща. Ако можеха да извлекат от неговия разказ някакви нови сведения — още по-добре. Може би щяха да ги споделят и с него. Във всеки случай това нямаше да навреди на Карелен.

Стормгрен порови из джобовете си, намери молив и стар плик за писма. Нахвърли набързо чертеж и започна да обяснява:

— Вие разбира се знаете, че един път в седмицата те изпращат малък летателен апарат, който ме отвежда до кораба на Карелен. По тази машина не се вижда никакъв двигател или нещо подобно. Как се влиза вътре естествено също знаете — заснети са достатъчно телескопични филми. Вратата — ако това може да се нарече врата — се появява и аз влизам в неголяма стая, където има само стол, маса и телеекран. Разположението примерно е такова.

Той прибута плика към възрастния уелсец, но другият не погледна чертежа. Странните очи продължаваха неотклонно да гледат Стормгрен и на него му се стори, че нещо се е променило в тяхната глъбина. Настъпи мъртва тишина и Стормгрен чу как зад него дишането на Джо изведнъж пресекна.

Озадачен и подразнен Стормгрен гледаше в тези очи от упор — и накрая разбра. Смути се, смачка плика на твърда топка и я хвърли на пода.

Ето защо се е чувствал така неловко под погледа на тези сиви очи. Човекът срещу него беше сляп.

 

 

Ван Риберг не опита повече да се свърже с Карелен. Като цяло работата в неговото ведомство продължи в своите коловози: изпращаха се статистически данни, резюмета от световната преса и прочие. В Париж юристите все още спореха за всяка точка от бъдещата Световна конституция, но това засега не го вълнуваше. Трябваше да представи окончателния проект на Попечителя само след две седмици — ако до тогава текстът не беше готов, Карелен несъмнено щеше да постъпи така, както счете за нужно.

А за Стормгрен все още нямаше никакви известия.

Ван Риберг говореше по диктофона, когато изведнъж звънна телефонът за спешни свръзки. Той вдигна слушалката към ухото си. Слушаше и все повече недоумяваше. После бързо затвори телефона, втурна се към прозореца и го разтвори широко. Далече долу из улиците нарастваше вопълът на изумлението и колите спираха.

Беше истина — небето бе пусто. Корабът на Карелен, неизменният символ на властта на Свръхвладетелите беше изчезнал. Ван Риберг огледа висините, докъдето стигаше погледът му — нямаше никаква следа. И изведнъж притъмня — сякаш посред бял ден настава нощ. Ниско от север над самите покриви на нюйоркските небостъргачи налетя исполински кораб, който чернееше в полумрака като градоносен облак. Ван Риберг неволно се отдръпна. Винаги беше знаел, че корабите на Свръхвладетелите са грамадни, но беше едно, когато такава планина се рее в недосегаемите висини и съвсем друго — когато подобно чудовище прелита над главата ти като облак, гонен от самия дявол.

В полумрака както при слънчево затъмнение ван Риберг проследи кораба, докато той заедно с чудовищната си сянка не се скри на юг. Не се чуваше нито звук, нито свистене във въздуха, което означа, че корабът не е толкова ниско, колкото изглежда — височината беше не по-малко от километър. А после цялата сграда се разтърси от удара на въздушната вълна и някъде със звън по пода се посипаха строшени стъкла.

Зад гърба му изведнъж зазвъняха всички телефони, но ван Риберг не помръдна. Стоеше така — подпрян на перваза, загледан на юг, потресен от тази безмерна мощ.

 

 

Стормгрен говореше, но мислите му бяха другаде. Беше пленник на тези хора, стараеше се да им даде някакъв отпор, а в същото време у него блещукаше надеждата, че те изведнъж ще му помогнат да разкрие тайната на Карелен. Това беше опасна игра, но, колкото и да бе странно, тя му доставяше истинска наслада.

Най-много въпроси задаваше слепият. Беше поразително с каква скорост неговият пъргав ум подбираше всички възможности, изследваше и отхвърляше всички теории, от които Стормгрен отдавна се бе отказал. Уелсецът въздъхна и се облегна на стола.

— Всичко това е напразно — смирено каза той. — Нужна ни е повече информация. Не трябва да разсъждаваме, а да действаме.

Незрящите му замислени очи сякаш гледаха право в Стормгрен. Слепият неспокойно забарабани с пръсти по масата — беше признак на нерешителност, нещо, което Стормгрен забеляза у него за пръв път. После продължи:

— Малко ми е странно, господин генерален секретар, че вие никога не сте опитали да разузнаете нещо повече за Свръхвладетелите.

— А какво, според вас, можех да направя? — хладно попита Стормгрен, като се стараеше да изглежда равнодушен. — Казах ви, че помещението, в което говоря с Карелен има само един изход — през него попадам там, откъдето са ме взели.

— А може би ако се изобретят някакви прибори, те ще ни разкрият нещо — размишляваше другият на глас. — Самият аз не съм компетентен, но над това, разбира се, можем да помислим. Съгласен ли сте да ни помогнете, ако ви освободим?

— Разберете ме правилно веднъж завинаги! — ядоса се Стормгрен. — Карелен се стреми да обедини човечеството и аз не бих помръднал пръста си, за да помагам на враговете му. Не знам какви точно са целите му, но вярвам, че няма да се случи нищо лошо.

— Какви доказателства имате?

— Всичките негови действия от самото начало, когато се появиха корабите. Назовете ми едно единствено нещо, което, ако се замислим по-дълбоко, не ни е донесло добро? — Стормгрен замълча, прехвърляйки в паметта си миналите години. Усмихна се. — Ако ви е нужно ясно доказателство за присъщата на Свръхвладетелите — как да го кажа — доброжелателност, спомнете си как те забраниха жестокото отношение към животните още преди да изтече месец от тяхното пристигане. Отначало се съмнявах в Карелен, но тази забрана прогони всичките ми съмнения, макар че ми създаде повече грижи от всички други негови заповеди.

Стормгрен си помисли, че не преувеличава. Случаят бе наистина извънреден и за пръв път се разбра, че Свръхвладетелите не търпят жестокостта. Струваше му се, че тази тяхна нетърпимост, както и страстта към справедливост и ред са техните преобладаващи чувства, доколкото можеше да се съди по действията им.

Тогава беше единственият случай, когато Карелен показа своя гняв или това, което приличаше на гняв. „Можете, ако ви харесва, да се избивате помежду си — заяви той, — това са ваши работи и ваши закони. Но ако убивате животните, които населяват заедно с вас вашия свят, освен за храна или при самоотбрана, ще отговаряте пред мен!“

Отначало никой не разбра колко широко трябва да се тълкува тази забрана и по какъв начин Карелен ще застави хората да й се подчиняват. Не се наложи да се чака много.

Трибуните на Плаца дел Торо в Мадрид бяха претъпкани за предстоящата корида — започваше парадът на матадорите и техните помощници. Сякаш всичко си беше както винаги — под яркото слънце блестяха осветените по обичая костюми, тълпата приветстваше своите любимци, така както е било стотици пъти преди това. Но тук-там към небето се повдигаха главите на зрители, които тревожно поглеждаха към равнодушното чудовище, сребреещо на петдесет километра над Мадрид.

После пикадорите се разотидоха по местата си и на арената със силно пръхтене се втурна бикът. Осветените от яркото слънце слабовати коне също пръхтяха, но от ужас и се въртяха неспокойно под ездачите, които ги пришпорваха и ги насочваха срещу противника. Проблесна първото острие… впи се в целта…, тогава се разнесе звук, какъвто Земята още не бе чувала.

Вопъл на болка се изтръгна от десет хиляди ранени — но когато тези десет хиляди души се опомниха от стреса, те не намериха по себе си нито драскотина. Така или иначе с бикоборството бе приключено — и не само тогава, а завинаги, защото вестта за случилото се се разпространи бързо. Струваше си да се помни колко потресени бяха aficionados^[1] — едва ли и един на десет човека си потърси обратно парите; на всичко отгоре лондонският „Дейли мирър“ посипа сол в раната — предложи на испанците в замяна на традиционния национален спорт да се захванат с крикет.

— Може и да сте прав — каза старият уелсец. — Да допуснем, че подбудите на Свръхвладетелите са най-добри… според техните критерии и тези критерии могат понякога да съвпадат с нашите. И все пак те самоволно се намесиха в живота ни, ние не сме ги викали и не сме ги молили да преобърнат нашия свят с главата надолу и да разрушат идеалите ни…, да, нашите идеали и държави, за чиято независимост се бориха толкова много поколения.

— Аз съм роден в малка страна, на която също се наложи да се бори за свободата си и въпреки това стоя зад Карелен — възрази Стормгрен. — Вие можете да му попречите, може дори заради вас той да не успее така бързо да достигне до целта си, но в крайна сметка не сте в състояние да промените нищо. Не се съмнявам, че сте искрени в убежденията си; страхувате се, че в бъдещата Световна държава няма да се съхранят традициите и културата на малките страни — и аз мога да разбера това. Но в едно не сте прави — безполезно е да се закотвяте в миналото. Суверенната държава на Земята беше отмряла още преди да се появят Свръхвладетелите. Те само ускориха нейната гибел и никой вече не може да спаси този суверенитет. Няма и смисъл да се опитва.

Отговор не последва — човекът срещу Стормгрен не помръдна, не промълви нито дума. Седеше неподвижно и с полуотворени устни — очите му сега бяха не само слепи, но и безжизнени. Всички останали също бяха застинали, окаменели в някакви неестествени, напрегнати пози. Стормгрен усети, че се задушава от ужас, стана и гърбом запристъпва към вратата. Внезапно в тишината прозвуча глас:

— Много мило казано, Рики, благодаря ви! Сега изглежда можем да си ходим.

Стормгрен рязко се обърна и се втренчи в полумрака на коридора. Там на равнището на лицето му във въздуха плаваше малко, без нито една гънка, съвсем гладко кълбо — това несъмнено беше източникът на пуснатата от Свръхвладетелите тайнствена сила. Стормгрен чуваше, а може би само му се струваше така, тихо бучене, също като от кошер в приятната ленива отпадналост на топъл летен ден.

— Карелен! Слава Богу! Но какво им сторихте?

— Успокойте се, те са живи и здрави. Може да го наречете един вид парализа, но всичко е много сложно за обяснение. Животът им в момента тече хиляди пъти по-бавно от нормалното. Когато си отидем, те няма и да разберат какво се е случило.

— Ще ги оставите така до идването на полицията?

— Не. Имам по-добър план. Ще ги пусна.

Стормгрен се изуми, че му стана толкова леко на душата. Огледа с прощален поглед подземната стаичка и всички, които бяха застинали в нея. Джо стоеше на един крак и гледаше безсмислено някъде в пространството. Стормгрен внезапно се разсмя и порови из джобовете си.

— Благодаря ти за гостоприемството, Джо — каза той. — Все пак ще ти оставя нещо за спомен.

Той се порови известно време в няколко късчета хартия и накрая изчисли какво е проиграл. После на един сравнително чист лист четливо написа:

ДО МАНХАТЪНСКА БАНКА

Моля да се изплатят на Джо сто тридесет и пет долара и петдесет цента (135.50).

Р. Стормгрен

Той сложи разписката близо до поляка и чу гласа на Карелен:

— Какво всъщност правите?

— Стормгренови винаги са си плащали дълговете. Ония двамата шмекеруваха, но Джо игра честно. Поне аз нито веднъж не забелязах да мошеничества.

Тръгна към вратата весел и безгрижен, сякаш подмладен с двадесет години. Металното кълбо отплава встрани и го пропусна да мине. Това трябваше да е някакъв робот. Сега той разбра как се е удало на Карелен да се домогне до пленника, скрит под пластовете скали, Бог знае на каква дълбочина.

— Вървете сто метра направо — каза кълбото с гласа на Карелен. — После ще завиете наляво и тогава ще ви дам по-нататъшни указания.

Стормгрен закрачи нетърпеливо напред, макар да разбираше, че няма нужда да бърза. Кълбото остана да виси зад него в коридора, сякаш прикриваше отстъплението.

След минута Стормгрен стигна до друго такова кълбо, което го очакваше на разклонението на коридора.

— Трябва да преминете още половин километър — каза кълбото. — Вървете наляво, докато не се срещнем пак.

Шест пъти Стормгрен се среща с тези кълба по пътя си към изхода. Отначало го удивяваха и той дори си помисли, че един и същ робот се изхитрява някак да го изпревари; после се досети — изглежда тези прибори бяха разположени във верига, по която се осъществяваше връзка с дъното на мината. При изхода на повърхността няколко часовоя бяха застинали в неправдоподобна скулптурна група под надзора на поредното вездесъщо кълбо. Малко по-далеч на склона лежеше същият летателен апарат, който винаги откарваше генералния секретар при Карелен.

Замаян от слънцето, Стормгрен постоя известно време. После видя наоколо ръждясалите и изпотрошени механизми на мината, зад които надолу по склона се простираше изоставено железопътно разклонение. На няколко километра в подножието на една планина започваше буйна гора, а още по-надалеч проблясваше голямо езеро. Като че ли се беше оказал някъде в Южна Америка, макар и да не можеше да определи защо остана с такова впечатление.

Влизайки в летателния апарат, Стормгрен хвърли последен бегъл поглед към входа на мината и застиналите до него хора. Отверстието в сребристата стена изчезна зад него и той се отпусна на познатия стол с въздишка на облекчение.

След малко той успя да си отдъхне дотолкова, че от глъбините на душата му се изтръгна само:

— И така?

— Съжалявам, че не можах да ви отърва по-рано. Но вие сигурно разбирате, че беше много важно да дочакаме там да се съберат всички ръководители.

— Значи вие… — заекна Стормгрен. — Вие какво, през цялото време сте знаели къде съм? Ако съм си мислел…

— Не бързайте — каза Карелен, — позволете ми поне да се доизкажа.

— Прекрасно, слушам ви — мрачно процеди Стормгрен.

Той започна да подозира, че е послужил всичко на всичко като примамка в хитроумен капан.

— Преди известно време пуснах след вас… можем да наречем това устройство „следотърсач“ — започна да обяснява Карелен. — Доскорошните ви приятели вярно предполагаха, че не съм в състояние да ви следвам под земята, макар че проследих дирите ви чак до самата мина. Подмяната в тунела беше остроумен трик, но когато първата кола престана да отговаря на сигналите, открих измамата и скоро отново ви открих. А после просто трябваше да се изчака. Знаех, че когато решат, че съм ви изгубил от погледа си, всички ще се съберат там и аз ще ги заловя веднага.

— Но вие ги освобождавате!

— До днес не можех да изясня кои точно от всичките два и половина милиарда души на вашата планета са истинските ръководители на нелегалното движение. Сега, когато са ми известни, съм в състояние да следя всяка тяхна стъпка и, ако се наложи, да наблюдавам всяко тяхно действие — до най-малките подробности. Така е много по-добре, отколкото да ги поставя под ключ. Каквото и да предприемат, сами ще издадат останалите. Те са поставени в безизходно положение и сами разбират това много добре. Вашето изчезване ще си остане за тях неразгадаема тайна — пред очите им се стопихте във въздуха.

Малката кабина се изпълни със звучния смях на Карелен.

— В определен смисъл се получи забавна история — продължи след миг той, — но целта й е много сериозна. Тревожат ме не няколкото десетки души от тази организация, а това как ще се отрази всичко на настроението на другите нелегални групи, които действат на други места.

Стормгрен замълча. Това, което чу, го утешаваше малко, но разбираше идеята на Карелен. Гневът на доскорошния пленник малко поутихна.

— Жалко е, че трябва да се постъпи така, когато ми остават броени седмици до оставката — каза след малко той, — но сега ще съм принуден да поставя охрана пред дома си. Следващия път могат да похитят Питър. Впрочем, той как се справяше без мен?

— През последната седмица го следих внимателно и нарочно не му помагах по никакъв начин. Като цяло се държа много добре, но такъв човек не може да ви замени.

— Негов късмет — някак засегнато отбеляза Стормгрен. — Между другото, не сте ли получили някакъв отговор? Все още ли не ви разрешават да се разкриете пред нас? Убеден съм, че сега това ще е най-силното оръжие на враговете ви. Хиляди пъти ми повториха, че няма да ви се доверят, докато не ви видят.

Карелен въздъхна.

— Не. Засега нямам никакви известия. Но знам какво ще ми отговорят.

Стормгрен прекъсна тази тема. Преди време би продължил да настоява, но сега в мислите му за пръв път се раждаше друг план. Спомни си думите на човека, който го разпитваше. Можеха ли наистина да се изобретят някакви прибори…

Това което отказваше да извърши под натиска на други, щеше може би да опита да стори по собствена воля.