Артър Кларк
Краят на детството (9)

Девет

— Разкажи ми по-подробно за този Бойс — каза Карелен.

Разбира се, Свръхвладетелят не се изрази точно по този начин и мислите, изказани от него, бяха далеч по-възвишени. Човешкото ухо би уловило само някакъв взрив от вибриращи звуци — нещо като стремителна морзова азбука. Хората бяха натрупали доста записи на този език, но никой не беше успял да го разшифрова — освен че бе изключително сложен, той беше и много бърз. Нито един преводач, дори и да е усвоил основата на тази реч, не би успял да проследи обичаен разговор на Свръхвладетелите.

Попечителят на Земята стоеше с гръб към Рашаверак и съсредоточено оглеждаше многоцветната пропаст на Големия каньон. На десет километра оттук, но почти незамъглени от далечината, стъпаловидните склонове пламтяха като жарава под слънчевите лъчи. Далече долу, под засенченото от един скален откос място, където стоеше Карелен, по един криволичещ път се точеше керван от мулета. „Странно — мислеше си Карелен, — много хора при всеки удобен случай все още се държат като диваци. Само да пожелаят, те биха могли да се спуснат на дъното на прохода несравнимо по-бързо и много по-удобно. А те предпочитат да се тресат по неравния път, който сигурно е ненадежден не само на външен вид.“

С едно неуловимо движение на ръката му великолепната картина изчезна. Само още един миг погледът на Карелен се взираше в безкрайната глъбина. И отново го притисна действителността — познатият кабинет, задълженията на Попечителя.

— Рупърт Бойс е своеобразна личност — отвърна му Рашаверак. — По професия е надзирател на голяма част от Африканския резерват — грижи се за здравето на зверовете. Владее своята работа и я обича. Понеже трябва да наблюдава няколко хиляди квадратни километра, той получи един от тези петнадесет панорамни обзорника, които до този момент сме предоставили на хората — разбира се, както винаги, с ограничител. Макар че неговият екземпляр е единствен с предавател на обемно изображение. Рупърт убедително ни доказа, че това му е необходимо и ние се съгласихме.

— Какви са доводите му?

— Каза ни, че иска да се показва така на дивите зверове, че те да свикнат с вида му и да не го нападат, когато се появи в действителност. Тази теория напълно се оправда — при зверовете, за които е по-важно не обонянието, а зрението…, макар че в края на краищата сигурно ще бъде разкъсан някога. Имаше, разбира се, и още една причина да му дадем този апарат.

— Стана по-сговорчив?

— Точно така. Отначало се обърнах към него, защото вероятно има най-добрата в света сбирка от книги по парапсихология и близките до нея въпроси. Той вежливо, но решително ни отказа да ги изпуска от ръцете си и се наложи да бъдат четени в неговия дом. Вече съм прочел почти половината от библиотеката му. Доволно тежко изпитание!

— Мога да си представя — сухо каза Карелен. — Намери ли се сред тези вехтории нещо стойностно?

— Да. Единадесет безспорни случая на частичен пробив и двадесет и седем напълно вероятни. Но отбраният материал е едностранен и върху него не могат да се построят изводи. И всички свидетелства са безнадеждно обвити в мистика — това изглежда е главната болест на човешкия разум.

— А как се отнася самият Бойс към всичко това?

— Представя се за непредубеден и настроен скептично, но е ясно, че не би изгубил толкова време и сили, ако не вярваше подсъзнателно в това. Аз му го казах и той призна, че съм прав. Иска му се да намери някакво значително доказателство. Затова и не престава с опитите си, макар да ги представя просто като забава.

— Уверен ли си, че не подозира, че ти се интересуваш от тези неща не само от чисто любопитство?

— Напълно уверен. В някои отношения Бойс е рядко посредствен и ограничен. Така че опитите му да изследва именно тази област са доста жалки. Не е необходимо към него да се прилагат някакви по-особени мерки.

— Разбирам. А момичето, което припадна?

— Ето това е най-интересно. Почти сигурно е, че съобщението дойде чрез Джийн Морел. Но тя е на двадесет и шест години — ако съдим по целия си предишен опит — твърде много, за да може тя сама да стане първо звено. Следователно, някой е тясно свързан с нея. Изводът е ясен. Остава ни да чакаме още няколко години. Трябва да я включим в Пурпурния разряд — може би сега тя е най-важният човек на Земята.

— Така и ще направя. А този млад човек, който зададе въпроса? Случайно ли беше това, просто от любопитство или е имал някаква задна мисъл?

— Беше попаднал там случайно — сестра му току-що се беше омъжила за Рупърт Бойс. Не се е срещал с никого от другите гости преди това. Сигурен съм, че въпросът не е бил обмислян предварително, а се породи от необичайната обстановка и от моето присъствие. Не ми се стори странно, че при подобни обстоятелства зададе такъв въпрос. Повече от всичко го привлича астронавтиката — той е секретар на научна група в Кейптаунския университет и явно смята да посвети живота си на теориите за космическите полети.

— Интересно какво е постигнал. Според теб, как ще постъпи той сега и трябва ли да вземем някакви мерки?

— Несъмнено, при първа възможност ще се постарае да провери някои неща. Но няма способ, с който да докаже точността на сведенията си. Освен това те са получени по толкова необичаен път, че едва ли ще ги огласи. А и да станат известни — нима това може с нещо да попречи?

— Трябва да претеглим и двете възможности. Наистина, не ни е разрешено да разкриваме базата си, но хората изобщо не могат да използват тези сведения срещу нас.

— Съгласен съм. Излиза, че Родрикс има някакви сведения, но не съвсем достоверни и на практика съвсем безполезни.

— Като че ли е така — каза Карелен. — Но не сме абсолютно сигурни. Удивително е, но хората са изобретателни и често крайно упорити. Опасно е да ги подценяваме и в бъдеще си струва да последим мистър Родрикс. Още ще помисля върху това.

 

 

Рупърт Бойс така и не разбра какво в края на краищата се случи. Когато гостите се разотидоха, по-малко шумно и оживено, отколкото друг път, той замислено премести масичката на мястото й в ъгъла. Алкохолните пари му пречеха да вникне по-сериозно в случилото се, а и събитията вече доста се поразбъркаха в паметта му. Имаше някаква смътна идея, че се е случило нещо важно, макар и непонятно. Струваше му се, че може би трябва да поговори с Рашаверак. После реши, че ще бъде нетактично. Всъщност, получи се неловко, заради новопоявилия се зет… На Рупърт даже му стана досадно от Ян — нима всичко стана само по вина на този младок? Имаше ли още някой вина? Рупърт гузно си помисли, че идеята даде той сам. После реши да забрави тази история и като че ли успя.

Може би Рупърт щеше да предприеме нещо, ако беше намерил последния лист от бележника на Рут, но в суматохата той пропадна някъде. Ян си даваше вид, че не знае нищо, а Рашаверак едва ли можеше да бъде подозиран за изчезването му… И никой не помнеше какво е написано там, освен, че беше някаква безсмислица…

 

 

Този случай повече от всичко останало повлия върху съдбата на Джордж Грегсън. Той завинаги запомни ужаса, който изпита в минутата, когато Джийн рухна в ръцете му. От внезапната си безпомощност тя изведнъж се преобрази — вече не беше просто забавна негова спътница, а жена, която той нежно обича. Жените припадат от незапомнени времена (и не винаги неочаквано) — и мъжете неизменно са се отзовавали на това, както и трябва да бъде. Джийн съвсем не умишлено загуби съзнание, но и след най-внимателни изчисления едва ли би могла да го направи по-навреме. След това Джордж разбра, че именно в тази минута се е решил да предприеме може би най-важната стъпка в живота си. Дори Джийн да имаше странни прищевки, а приятелите й да бяха още по-странни, Джордж разбра, че му е нужна само тя. Не че съвсем щеше да се откаже от Наоми, от Джой, от Елза и от — как се казваше другата? — от Денис…, но беше дошло време за по-сериозни отношения. Джийн сигурно щеше да се съгласи — тя никога не бе скривала чувствата си.

Той сам не подозираше, че има и още една причина за неговата решителност. След днешния опит странното увлечение на чудачката Джийн вече не предизвикваше такова насмешливо презрение. Джордж никога нямаше да си го признае, но стана точно така — и това разби последната преграда между тях.

Той гледаше Джийн — тя се беше отпуснала бледа и спокойна върху свалената облегалка на седалката си. Под флаера цареше мрак, а над главите им бяха звездите. Джордж нямаше понятие къде се намират в момента. Би могъл да определи приблизително, но му беше безразлично. Бе включил автопилота, който щеше да ги заведе вкъщи, както сочеха приборите, точно след петдесет и седем минути.

Джийн му отвърна с усмивка и нежно освободи ръката си, която той държеше със своите.

— Онемяхме съвсем — оплака се тя, масажирайки пръстите си. — Вече се чувствам съвсем добре, повярвай ми.

— И все пак, какво, според теб, се случи? Наистина ли не си спомняш нищичко?

— Нищо… някакво пропадане. Чух как Ян зададе въпроса си и изведнъж всички вие се суетите около мене. Изглежда съм изпаднала в някакъв транс. В края на краищата…

Тя се спря. Реши, че не си струва да казва на Джордж, че се е случвало и по-рано. Той не харесваше тези неща и сигурно щеше да се разстрои още повече…, а може би и да се подплаши.

— Какво „в края на краищата“? — попита Джордж.

— Нищо. Интересно, какво си помисли за този сеанс Свръхвладетелят. Навярно не е и очаквал да чуе такива неща.

Джийн потръпна, оживеният й поглед помръкна.

— Страхувам се от Свръхвладетелите, Джордж. Не от това, че са носители на злото — не си въобразявам подобни глупости. Разбира се те имат добри намерения и правят само това, което считат добро и за нас. И все пак — защо?

Джордж неуверено повдигна рамене.

— Хората се опитват да го разгадаят от първия ден — каза той. — Когато сме готови да го узнаем, Свръхвладетелите сами ще ни го разкрият. Говоря по съвест, а не защото съм от любопитните. Знаеш ли, сега си мисля друго. — Той се наклони към Джийн и хвана ръцете й. — Искаш ли да отлетим утре до Архива и да подпишем брачен договор…, е, да кажем, за пет години, а?

Джийн го погледна в очите — наистина, това, което изразяваше лицето му беше много приятно.

— Хайде за десет — каза тя.

 

 

Ян не бързаше. Нямаше бърза работа, трябваше добре да помисли. Той едва не се страхуваше да започне проверка от опасения, че всичко може да рухне. Засега не знаеше нищо определено, освен мечтите си.

Не трябваше да предприема нищо, преди да го е видяла и библиотекарката на Обсерваторията. Тази жена знаеше за неговото увлечение и може би щеше да си помисли, че молбата му е странна, но това не бе толкова важно. Беше по-добре да не рискува. Реши да изчака една седмица — може би дотогава щеше да му се предостави по-удобен случай. Беше наистина много внимателен и търпелив, но от това желанието му ставаше още по-силно — като при малко дете. Най-страшно за него бе да се окаже смешен — бе по-страшно дори от всякакви пречки и наказания от страна на Свръхвладетелите. Ян си помисли, че ако идеята му е глупава, по-добре щеше да е никой да не узнава за нея.

За пътуването до Лондон той имаше съвсем уважителна причина — всичко беше договорено преди месец. Наистина беше доста млад и неопитен за делегат, но бе един от тримата студенти, които успяха да се включат в делегацията за конгреса на Международното астрономическо дружество. Можеше да отидат и тримата и този случай не трябваше да се изпуска — Ян не бе ходил в Лондон от детството си. Той знаеше, че на този конгрес само няколко от десетките доклади ще са му интересни, ако успее да ги разбере. Както всеки делегат на който и да е конгрес Ян щеше да слуша само това, което му е необходимо, а останалото време щеше да посвети на разговори със събратята си или просто на разходки из града.

За последните петдесет години Лондон се беше променил до неузнаваемост. Сега неговото население не наброяваше и два милиона. Колите бяха сигурно сто пъти по-малко. Той бе престанал да е важно пристанище — сега всяка страна сама произвеждаше почти всичко необходимо и международната търговска система беше много изменена. В някои страни отделни неща, разбира се, се произвеждаха по-качествено, отколкото в други, но се препращаха навсякъде по въздуха. Търговските пътища, които някога водеха от пристанище до пристанище, а по-късно от летище до летище, в края на краищата се превърнаха в перфектна търговска мрежа, в която обаче нямаше никакви важни възли.

Но не всичко се беше променило. Лондон както преди беше административен център и средоточие на изкуствата и науките. В тези области не можеше да му съперничи нито една столица на континента — дори Париж, колкото и да се силеше да докаже обратното. Ако лондончанин от миналия век можеше да попадне тук, той и сега нямаше да се заблуди поне в центъра на града. През Темза бяха прехвърлени няколко нови моста, но на предишните си места. Не се виждаха разхвърляните огромни железопътни гари, които бяха преместени извън града. Но зданието на Парламента си беше същото като преди, Нелсън все така от високо се взираше с единственото си око в Уайтхол и куполът на катедралата Св. Павел още се извисяваше на хълма Ладгейт, макар че с височината му се мереха и по-високи сгради.

И както преди пред Бъкингамския дворец маршируваха гвардейци.

„Всичко това може да почака“ — мислеше си Ян. Беше ваканционно време и той, заедно с двамата си приятели-студенти, се настани в едно от университетските общежития. За последното столетие районът на Блумсбъри също не бе много променен — тук и сега беше пълно с ресторанти и мебелирани стаи под наем, макар и да не бяха наблъскани така плътно както преди в нескончаемата редица от покрити с тенти тухлени стени.

Още на втория ден от пристигането на Ян му се удаде удобен случай. Основните доклади се четяха в огромната заседателна зала на Научния център недалеч от Концертната зала, която беше помогнала на Лондон да стане световна музикална столица. Ян искаше да чуе първия от докладите — говореше се, че докладчикът ще разбие на пух и прах общоприетата теория за световното образование.

Може би той се справи с това, но когато Ян си тръгна, не се чувстваше особено обогатен с нови познания. Побърза да стигне до информационното бюро, за да разбере пътя до необходимите му стаи.

Някакъв остроумен администратор бе преместил Британското астрономическо дружество на последния етаж в огромното здание. Членовете на научния съвет бяха оценили напълно този жест — отгоре се откриваше великолепен изглед към Темза и северната част на града. Ян държеше в ръка членската си карта за Астрономическото дружество, за да я използва като пропуск в случай на нужда, но проблеми нямаше и той веднага намери библиотеката.

Изгуби почти един час, докато намери това, което му трябваше и докато разбере как да използва огромните звездни каталози, изпълнени с милиони данни. Накрая почти трепереше от вълнение и си помисли, че е хубаво дето няма кой да го види.

Ян остави каталога в редицата на другите каталози и дълго време стоя неподвижно загледан в плътната стена от книги. После бавно тръгна покрай нея, излезе в безлюдния коридор, мина покрай кабинета на секретаря (сега там бе пълно с хора, които делово развързваха пакети с книги) и слезе по стълбите. Не използва асансьор, защото искаше да избегне теснотата и срещата с други хора. Преди мислеше да чуе още един доклад, но сега това нямаше значение.

Той се облегна на парапета край Темза и се загледа във водите й, отправени бавно към морето, а в мислите му както преди цареше хаос. Не можеше да се примири с внезапното откритие. В него се бореше възпитаният в общоприетите научни истини човек, който сигурно нямаше да узнае никога как бе открита тази тайна, но това сякаш не бе убедителен довод. Ян бавно тръгна по крайбрежния булевард и започна да подрежда наум случилото се.

Първо — никой от гостите на Рупърт не можеше да знае, че той ще зададе такъв въпрос. Ян сам не знаеше това — думите се откъснаха от езика му поради необичайната обстановка. Следователно никой не би могъл да подготви отговора малко преди това.

Второ — НГС 549672 навярно не говореше нищо на непосветения и имаше някакъв смисъл само за астрономите. Макар Пълният астрономически атлас да бе съставен преди едно столетие, за него знаеха само няколко хиляди специалисти. И даже случайно да се назовеше някакъв номер, никой не би могъл да каже къде точно се намира съответната звезда.

Третият факт му беше станал известен преди броени минути — малката, незабележима звезда, обозначена като НГС 549672, се намираше точно там, където трябва. В сърцето на съзвездието Карина — в края на светещата следа, която се появи пред погледа на Ян преди няколко дни и изчезна в бездните на космоса.

Просто съвпадение беше невъзможно. Разбира се, НГС 549672 е родината на Свръхвладетелите. Но ако това беше истина, то тя рушеше всичките скъпи на сърцето на Ян понятия за научни методи на изследване. Това не го притесняваше толкова. Трябваше да се примири с фактите — тъй или иначе нелепият Рупъртов опит се оказа ключ към неизвестен досега източник на знания.

А Рашаверак? Може би това беше най-правдоподобното обяснение. Свръхвладетелят не седеше с всички около масата, но нима имаше някакво значение. Ян не се интересуваше от самата механика на свръхфизическите явления, а от това, как да се възползва от плодовете им.

За звездата НГС 549672 се знаеше малко, тя с нищо не се отличаваше сред милионите подобни на нея звезди. В каталога бяха указани размерите, координатите й и типът на нейния спектър. Ян трябваше да открие още няколко неща, за да може например да изчисли разстоянието от Земята до планетата на Свръхвладетелите.

Той се отдалечи от Темза и тръгна назад, към блестящото бяло здание на Научния център. На лицето му сияеше тайнствена усмивка. Знанието наистина бе сила — Ян единствен от земните жители знаеше откъде са дошли Свръхвладетелите. Все още не бе сигурен как ще използва тези знания, но щеше надеждно да ги съхрани в паметта си и да чака своя час.