Артър Кларк
Краят на детството (24)

Двадесет и четири

Новината му съобщи Рашаверак, но той вече и сам се бе досетил. На разсъмване се събуди от някакъв страшен сън и не можа да заспи повече. Не успя да си спомни нищо от него, което му се стори странно, защото отдавна бе убеден, че всеки сън може да се припомни веднага след събуждане, стига човек да се постарае както трябва. Спомни си само, че в съновидението си беше малко момче, стоеше в голяма пуста равнина и се вслушваше в неведом властен глас, който го призовава на неизвестен език.

Сънят все още го тревожеше — може би това бе първият удар, който самотата нанася на неговия разсъдък? Не му се седеше вкъщи и той излезе на изоставената обрасла с треви и бурени полянка.

Пълната луна заливаше света със златистата си ярка светлина — всичко се виждаше като на длан. Исполинският цилиндър на кораба на Карелен проблясваше над базите на Свръхвладетелите. До него техните здания изглеждаха като сътворени от човешка ръка. Ян гледаше кораба и се опитваше да си спомни чувствата, които събуждаше някога в него тази грамада. Тогава му се струваше, че това е непостижима цел, символ на всичко, към което напразно се стреми човек. Сега неговият вид изобщо не го вълнуваше.

Всичко бе застинало в тишина. Разбира се, както винаги Свръхвладетелите бяха заети с нещо, но сега не се появяваха. Сякаш Ян живееше съвсем сам на Земята…, и всъщност си беше точно така. Той погледа луната, за да даде възможност на мислите и очите си да отдъхнат с нещо познато и привично.

Виждаше древните, отдавна познати лунни морета. Ян бе ходил в дълбините на космоса, на разстояние цели четиридесет светлинни години, но така и не бе успял да отиде до тези безмълвни равнини от прах, до които имаше само две светлинни секунди. От няколко минути той за развлечение се опитваше да открие с поглед кратера Тихо. А когато го намери, се удиви, че светещото петънце се оказа по-далеч от центъра на лунния диск, отколкото си мислеше. И изведнъж разбра, че тъмният овал на Морето на кризите е изчезнал някъде.

Спътникът на Земята беше обърнал към нея съвсем не това свое лице, което я гледаше от милиони години. Луната се завърташе по друг начин около оста си.

Това можеше да означава само едно. В другото полукълбо на Земята, на материка, на който бяха унищожили така внезапно всичко живо, ТЕ са се опомнили от дългото си вцепенение. Като дете, което се събужда и се протяга в светлината на новия ден, те изпробваха своите нововъзстановени сили.

 

 

— Да, ти позна — каза Рашаверак. — Вече не е безопасно да оставаме тук. Може би все още не ни обръщат внимание, но не трябва да се рискува. Ще отлетим, след като натоварим всичко — вероятно след два-три часа.

Той погледна към небето, сякаш се боеше, че там всеки миг може да стане някакво ново чудо. Но там беше спокойно — луната бе залязла и няколко рехави облака плуваха във висините, подгонени от западния вятър.

— Лудорията с Луната все още не е толкова опасна — продължи Рашаверак. — Но ако решат да направят нещо със Слънцето? Разбира се, ще оставим тук прибори и чрез тях ще узнаем следващите им стъпки.

— Аз оставам — изведнъж каза Ян. — Нагледах се на Вселената. Сега ми е интересно само едно — съдбата на моята родна планета.

Почвата под краката му леко се разтресе.

— Очаквах това — продължи Ян. — Щом са променили въртенето на Луната, някъде трябва да се измени и моментът на импулса. Сега се забавя въртенето на Земята. Даже не знам кое ме поразява повече — КАК го правят или ЗАЩО го правят.

— Те все още си играят — каза Рашаверак. — Нима има много логика в постъпките на едно дете? Това цялото, което възникна от вашето племе, в много отношения е още дете. То още не е готово да се съедини със Свръхразума. Но скоро ще стане и това, и тогава цялата Земя ще остане на твое разпореждане.

Не беше довършил мисълта си и Ян го допълни:

— Ако самата Земя не престане да съществува.

— Разбираш, че има и такава опасност и въпреки това искаш да останеш?

— Да. Прекарах вкъщи пет… или вече шест години? Да става каквото ще — за нищо няма да съжалявам.

— И ние се надявахме, че ще пожелаеш да останеш — бавно каза Рашаверак. — Ако останеш, ще можеш да ни помогнеш и на нас в някои неща…

 

 

Огнената следа на звездолета се изтъни и угасна някъде зад орбитата на Марс. Ян си мислеше, че единствен той от милиардите хора, които бяха живели и умрели на Земята, е преминал по този път. Никой никога повече нямаше да го извърви.

Цялата Земя му принадлежеше. Нямаше недостиг за нищо, бяха достъпни всички материални блага, за които можеше да се мечтае. Но това вече не го привличаше. Не го плашеха нито самотата на безлюдната планета, нито присъствието на това, което още бе тук, съвсем близо, но скоро щеше да потърси неведомата си съдба. Сигурно когато то си отидеше, щеше да остави след себе си такава бурна и разпенена следа, че Ян заедно с всички загадки, които още го занимаваха, нямаше да оцелее.

Но и това нямаше значение. Той постигна всичко, което искаше — би било непоносимо скучно да влачи безцелно съществувание на опустялата планета. Можеше да отлети със Свръхвладетелите, но какъв смисъл имаше това? Той, както никой друг, знаеше, че Карелен някога каза самата истина: „Звездите не са за хората!“

Ян остави зад себе си нощната тъмнина и влезе през широките врати в базата на Свръхвладетелите. Огромните й размери съвсем не го провокираха, всичко грамадно само по себе си не означаваше вече нищо. Червените светлинки мъждиво просветваха — енергията, която ги поддържаше, щеше да стигне за цял век. От двете страни на пътя стояха изоставените от Свръхвладетелите машини — Ян никога нямаше да узнае тайната на техните устройства и предназначения. Той ги отмина, покатери се ловко по грамадните стъпала и накрая се добра до кабината.

Тук още цареше духът на Свръхвладетелите, още работеха техните прибори и изпълняваха волята им, макар че ги делеше огромно разстояние. Какво можеше да добави Ян към потока от информация, който те изпращаха в пространството?

Той се покатери на високата седалка на пилота и се постара да се настани по-удобно. Очакваше го вече включеният микрофон и сигурно всяка негова стъпка се следеше от някакво подобие на камера, но той не можеше да го открие.

Зад пулта за управление, изпълнен с множество непонятни прибори, към звездната нощ гледаха широки прозорци — виждаше се долината, която спеше под вече изтънялата луна, виждаше се и далечният планински хребет. Из долината се виеше река, тук-там проблясваше някое водно завихряне или плиснала вълна. Всичко бе изпълнено с невероятен покой. Може би така е било и в мига на раждането на човека — същото, както в неговия последен час.

Някъде в пространството, неизвестно на колко милиона километра, Карелен, разбира се, чакаше. Странно бе да се мисли, че корабът на Свръхвладетелите се отдалечава от Земята почти със същата скорост, с която и сигналът, който Ян щеше да изпрати към тях. Почти, но все пак не толкова бързо. Преследването щеше да е дълго, но неговите думи щяха да стигнат до Попечителя и с това Ян щеше да изпълни дълга си пред него.

Ян се питаше колко от случилото се влизаше в предварителните планове на Карелен и колко бе плод на внезапно откритие или гениална импровизация. Нима преди почти сто години Попечителят умишлено допусна неговото тайно бягство от Земята, за да може сега той да изиграе тази роля? Струваше му се малко вероятно. Едно обаче беше ясно — Карелен отдавна е носил в себе се някакъв грандиозен, сложен замисъл. Той е служил на Свръхразума и в същото време го е изучавал с всички средства. Ян подозираше, че Попечителят се ръководи в действията си не само от любопитството на учения. Може би Свръхвладетелите мечтаят да узнаят някога достатъчно за могъщите сили, на които служат, и да се освободят от това странно робство.

На Ян му бе трудно да повярва, че той е в състояние да прибави нещо към техните познания. „Говори ни за това, което виждаш — му беше казал Рашаверак. — Картината, която ще бъде пред очите ти, ще се предава и от нашите камери. Но вероятно ти ще я разбереш и осмислиш по съвсем различен начин, което може би ще ни обясни много неща.“ И Ян бе решил да се постарае с всички сили.

— Все още няма нищо ново — започна той. — Преди няколко минути видях как изчезна в небето следата на вашия кораб. Луната започна да се смалява и тази нейна страна, която винаги е била обърната към Земята, сега почти наполовина е скрита… Впрочем вие сигурно знаете това.

Той замълча, чувстваше се доста глупаво. Имаше сякаш нещо неуместно, дори малко нелепо, в неговото поведение. Свършваше историята на цял един свят, а той говореше като някакъв коментатор на спортно състезание. Но само повдигна рамене и отхвърли подобна мисъл. Във величествените мигове на всички времена често се е ухилвала пошлостта…, но тук, освен той самият, нямаше кой да го забележи.

— За последния час имаше три леки земетресения — продължи Ян. — ТЕ забележително управляват въртенето на Земята, но все пак не съвършено… Наистина, Карелен, все повече се убеждавам, че ми е трудно да кажа нещо такова, което вашите прибори да не са ви съобщили. Може би щеше да ми е по-леко, ако поне бяхте намекнали какво ме очаква и ме бяхте предупредили дълго ли трябва да чакам. Ако не се случи нещо, ще установя отново връзка след шест часа, както се условихме…

Не, слушайте! Сигурно са чакали само да отлетите. Нещо започва. Звездите избледняват. Сякаш цялото небе страшно бързо се покрива с огромен облак. Само че това не е облак. В него има някаква система… Трудно е да се различи, но е нещо като мъглива мрежа от ленти и линии, те постоянно се местят. Сякаш звездите са се заплели в огромна призрачна паяжина.

Цялата тази мрежа засвети… Свети и пулсира, съвсем като жива. Може би наистина е жива… или е нещо по-висше от живот, както всичко живо е по-висше от неорганичния свят.

Струва ми се, че светенето се премества в единия край на небето,… минута, ще отида на другия прозорец.

Да,… можех и по-рано да се досетя. На запад над хоризонта има огромен огнен стълб, някакво пламтящо дърво. То е много далеч, от другата страна на Земята. Знам откъде расте — ТЕ са го пуснали, за да се съединят със Свръхразума. Обучението е завършило и те отхвърлят последните остатъци от материя.

Огненият стълб се издига нагоре, а мрежата става все по-отчетлива, сега не е толкова мъглива. На места като че ли е съвсем плътна,… макар че звездите все още просветват през нея.

Разбрах, Карелен, видях, че и над вашата планета израсна нещо подобно, въпреки че не бе съвсем същото. Може би е част от Свръхразума? Навярно сте скривали истината от мен, за да не съм предубеден,… да бъда един обективен наблюдател. Бих искал да знам какво виждате сега на екраните си и да го сравня с това, което наблюдавам в момента!

Сигурно по този начин той говори с вас, с такива очертания и цветове? Помня, че на екраните ви в кабината на вашия кораб се появяваха някакви петна — това бе зрителен език, понятен за очите ви.

Сега сред звездите проблясват и танцуват някакви лъчи — съвсем като северно сияние. И може наистина да е така — силна магнитна буря. Долината, планините… — всичко е осветено по-ярко, отколкото през деня… Червени, златни, зелени ивици пробягват по небето… Не може да се опише с никакви думи… Несправедливо е, че само аз мога да видя това — не съм и мислил, че може да съществуват подобни цветове…

Бурята утихва, но огромната мъглива мрежа е още тук. Изглежда северното сияние е само страничен продукт от някаква енергия, която се освобождава там, в стратосферата…

Минута, има нещо ново. Някакво олекване в телата. Какво означава това? Пуснах молива — той пада бавно, като перо. Нещо става с гравитацията,… излезе силен вятър,… в равнината клоните на дърветата се огъват и се чупят.

Разбирам… Атмосферата се разрежда. Камъните и дърветата се издигат нагоре, сякаш Земята иска да тръгне след ТЯХ в небето. Вихърът вдигна облаци прах. Не виждам… Може би скоро ще се проясни.

Да… Сега е по-добре. Всичко е пометено от повърхността… Прахът се разсейва. Интересно, дълго ли ще издържи това здание? Става все по-трудно за дишане… Ще се опитам да говоря по-бавно.

Отново виждам добре. Огненият стълб е на мястото си, но се повдига, изтънява,… като смерч, който се скрива в облаците. И… как да го предам? — обхвана ме такова вълнение! Не е радост и не е скръб… Беше някакво чувство за пълнота, за завършеност. Може да ми се е сторило. Или е внушено отвън? Не знам.

А сега… не, не мога да се начудя… светът е пуст. Съвсем пуст. Както когато слушаш радио и изведнъж всичко се изключва. Небето отново е ясно… Мрежата от мъгла изчезна. Къде ще отиде ТО сега, Карелен? И на онази планета ли пак ще му служите?

Странно, около мен всичко си е както преди. Не знам защо си мислех…

Ян замълча. Около минута се мъчи да намери думите, затвори очи и се опита да се овладее. Не трябваше да се страхува, нито да се паникьосва — нужно бе да изпълни дълга си… Дългът пред Човечеството и пред Карелен.

Отначало бавно, сякаш се събуждаше, той отново проговори:

— Зданията наоколо… долината… планините… всичко е прозрачно, като стъкло… Виждам през тях! Земята се разгражда… Аз съм почти безтегловен. Бяхте прави… — те вече не се нуждаят от играчки.

Остават секунди. Планините излитат на късове сред дима. Прощавайте, Карелен, Рашаверак… Жал ми е за вас. Не разбирам това и все пак видях какво се случи с моето племе. Всичко, което сме достигнали, полетя към звездите. Може би това са искали да кажат всички древни религии. Само че малко са сгрешили, като са мислили, че човечеството означава толкова много. Ние сме само едно от… знаете ли точно колко племена са те? А сега сме вече ДРУГО — това, което вие никога няма да бъдете!

Реката изчезва. Небето все още е същото. Трудно се диша. Странно, луната още свети. Радвам се, че я оставиха, но сега ще й е самотно…

Светлина! Под мен… в недрата на Земята… вдига се през скалите, през всичко… ярко, ярко, ослепява…

 

 

На шест хиляди километра след орбитата на Плутон пред внезапно изгасналия екран седеше Карелен. Наблюденията бяха завършени и задачата изпълнена — той се връщаше вкъщи, на планетата, която беше напуснал така отдавна. Гнетеше го тежестта на столетията и скръбта, която не можеше да се прогони с никакви разсъждения. Той не оплакваше човечеството, а собствения си народ, чийто път към величието бе пресечен завинаги от непреодолими сили.

Карелен си мислеше, че неговите събратя бяха постигнали много, беше им подвластна цялата Вселена, но всички те бяха само скитници, обречени да бродят из еднообразна прашна равнина. Недостижимо далеч бяха планинските висини, завладени от мощ и красота, където сред ледниците се отронваха гърмове и въздухът бе кристално чист и свеж. Когато всичко долу вече тънеше в мрак, там слънцето все още красеше със сиянието си планинските върхове. Те можеха само с изумление да наблюдават това великолепие, но никога нямаше да достигнат тези висини.

Да, Карелен знаеше, че те ще издържат до края и няма да се поддадат на отчаяние. Щяха да чакат този край, който съдбата им подготвяше. Щяха да служат на Свръхразума, защото нямаха избор, но и в това подчинение нямаше да погубят душата си.

Огромният контролен екран за миг се изпълни с мрачна червена светлина. Карелен съсредоточено и напрегнато започна да разчита смисъла на изменящите се шарки. Корабът напускаше пределите на Слънчевата система — енергията, която захранваше междузвездния му двигател, беше на привършване, но вече бе изпълнила задачата си.

Карелен повдигна ръка и картината пред него отново се промени. В средата на екрана пламтеше самотна ярка звезда — от такова разстояние никой не можеше да предположи, че това слънце има планети и че една от тях е безвъзвратно погубена. Карелен дълго гледа назад през бързо разширяващата се пропаст — множество спомени преминаваха в неговия могъщ и сложен мозък. Той безмълвно преклони глава пред всички, които бе познавал — и пред онези, които му бяха пречили, и пред другите, които му помогнаха да изпълни задачата си.

Никой не смееше да го обезпокои, да прекъсне неговия размисъл. После той се обърна и Слънцето, изчезващата малка точка, остана назад.