Артър Кларк
Краят на детството (2)

Две

Застинал пред широкия, заемащ цяла стена прозорец, генералният секретар на Организацията на Обединените Нации Стормгрен гледаше долу бавния поток от коли, изпълнили 43-та улица. Понякога той се замисляше дали е добре човек да работи на такава височина над събратята си. Разбира се изолацията помага да бъдеш безпристрастен, но тя лесно може да премине в равнодушие. Може би той се опитваше да си обясни някак своята неприязън към небостъргачите, която така и не преодоля за двадесет години живот в Ню Йорк.

Зад него се отвори врата и той чу стъпките на Питър ван Риберг, но не се обърна. Както винаги последва кратко мълчание, естествено, Питър погледна с неодобрение към термостата на климатичната инсталация — беше банална шегата, че генералният секретар обича да живее в хладилник. Стормгрен почака, докато заместникът му се приближи към прозореца и тогава само отмести погледа си от познатата, но все още очарователна гледка, която се откриваше от тая височина.

— Закъсняват — каза той. — Уейнрайт трябваше да е тук преди пет минути.

— Преди малко ми се обадиха от полицията — той води със себе си порядъчна тълпа и заради това шествие из улиците има задръствания. Ще се появи всеки момент. — Ван Риберг замълча, а сетне попита почти рязко: — Все още ли мислите, че е разумно да се срещате с него?

— Страхувам се, че е късно да отлагам срещата. Тъй или иначе се съгласих на нея, макар че, спомнете си, това не беше моя идея.

Стормгрен вече беше отишъл до писмената маса и въртеше в ръцете си своето знаменито ураново преспапие. Не се вълнуваше, но се чувстваше нерешителен. Хубаво беше, че Уейнрайт закъснява — това като че ли даваше някакво превъзходство в началото на преговорите. „Ето такива дреболии — помисли си Стормгрен — означават в нашата работа далеч повече, отколкото им се полага според разума и логиката.“

— Идват! — Ван Риберг едва не удари носа си в стъклото. — Приближават… Сигурно са поне три хиляди.

С дневника си в ръка Стормгрен отиде до своя заместник. На около половин миля от зданието на ООН се виждаше неголяма, но решителна процесия, която наближаваше. Над главите се развяваха лозунги, които не можеха да се прочетат от тук, но Стормгрен и така знаеше какво искаха те. След малко, надделявайки шума от уличното движение, до него достигна и ритмичното скандиране на зловещия многогласен хор. Стормгрен изпита внезапно отвращение. Наистина, човечеството можеше вече да се откаже от маршируващите тълпи и яростните лозунги!

Шествието се изравни със сградата на секретариата; навярно участниците разбираха, че той стои на прозореца — тук-там се повдигаха юмруци, впрочем, не съвсем уверено. Предизвикателството не се отнасяше към Стормгрен, макар че именно на него му показваха юмрук. Като заплаха на пигмеи към великан гневните юмруци бяха насочени към небето, където на височина около петдесет километра сияеше сребрист облак — флагманският кораб на флотата на Свръхвладетелите.

„И е напълно възможно Карелен да гледа всичко това и безкрайно да се забавлява — помисли си Стормгрен, — нали тази среща никога нямаше да се състои, ако не беше внушена от Попечителя.“

Днес за пръв път Стормгрен се срещаше с главата на Лигата за освобождение. Той престана да се пита разумна ли е тази стъпка — плановете на Карелен често пъти бяха толкова сложни, че човек не можеше нищо да разбере. Във всеки случай сериозна вреда от това нямаше да има. Но ако беше отказал да приеме Уейнрайт, Лигата щеше да използва отказа като оръжие срещу самия него — Стормгрен.

Александър Уейнрайт се оказа едър красив мъж под петдесетте. Стормгрен знаеше, че той е безусловно честен човек и поради това — два пъти по-опасен. Но бе явно искрен и затова беше трудно да се отнесеш към него с неприязън — сякаш не оценяваш убежденията му, а заедно с това и някои негови последователи.

Ван Риберг ги представи един на друг кратко и доста напрегнато, и Стормгрен пристъпи към работа, без да губи време.

— Предполагам — започна той, — че главната цел на вашето посещение е да заявите официално протеста си срещу плана за създаване на Световна федерация. Не греша ли?

Уейнрайт кимна сериозно с глава.

— Това е главното, господин секретар. Както ви е известно, в последните пет години ние се опитваме да отворим очите на човечеството за стоящата пред него опасност. Задачата ни се оказа трудна, защото изглежда болшинството от хората доброволно предоставя на Свръхвладетелите възможността да правят с нашия свят всичко, което им скимне. И все пак в различни страни нашата петиция е подписана от над пет милиона патриоти.

— Не са толкова много — пет милиона, а ние сме милиарди.

— Но не са и малко. При това, зад всеки, който е подписал, стоят много други, които съвсем не са уверени, че замисълът за създаване на федерация е разумен, а още повече — че той е справедлив. Даже Попечителят Карелен при цялото си могъщество не може с един подпис да отмени хилядолетната история на човечеството.

— Какво знаем ние за могъществото на Карелен? — възрази Стормгрен. — Когато бях дете, Обединена Европа беше само мечта, а когато пораснах, мечтата се сбъдна. И това стана преди пристигането на Свръхвладетелите. Карелен само довършва работата, която ние сме започнали.

— Европа беше единна и в културен, и в географски смисъл. А целият наш свят не е единен — разликата е съществена.

— Трябва да се предполага, че в очите на Свръхвладетелите нашата Земя изглежда несравнимо по-малка, отколкото Европа — в очите на родителите ни. И аз не мога да не призная, че възгледите им са далеч по-зрели от нашите.

— Аз не отхвърлям изцяло федерацията като крайна цел, макар че много мои последователи не са съгласни с това… Но обединението трябва да възникне от хората, а не да се налага отвън. Длъжни сме сами да строим съдбата си. Никой не трябва да се намесва повече в делата на човечеството.

Стормгрен въздъхна. Беше чувал това вече хиляди пъти — и можеше да даде само един отговор, с който Лигата не желаеше да се примири. Той вярва на Карелен, а Лигата — не. Тук те коренно се разминаваха и нямаше никакъв изход. За щастие Лигата също нямаше сили да стори нещо.

— Позволете да ви задам няколко въпроса — каза той на Уейнрайт. — Ще отречете ли, че Свръхвладетелите донесоха на хората безопасност, мир и прогрес?

— Не споря. Но те ни отнеха свободата. Човек живее…

— … не за парчето хляб. Да, знам! Но сега за пръв път дойде време, в което човек е сигурен поне за хляба си. А и коя погубена от нас свобода може да се сравнява с тая, която за пръв път в цялата история ни дадоха Свръхвладетелите?

— Свободата да се разпореждаме със собствения си живот, както ни повелява Господ.

„Ето че стигнахме до същността — помисли си Стормгрен. — Както и да го прикриваме, коренът на разногласията е в религията.“ Уейнрайт в никакъв случай не даваше да се забрави, че е свещеник. И макар сега да беше облечен като мирянин, Стормгрен сякаш го виждаше с одеждите на пастира.

— Преди месец сто епископа, кардинала и равина заявиха в съвместна декларация, че поддържат политиката на Попечителя. Вярващите по света не са с вас.

Уейнрайт гневно заклати глава — разбира се, не беше съгласен.

— Много духовни власти са слепи — Свръхвладетелите са ги прелъстили. Когато те осъзнаят опасността, ще бъде твърде късно. Човечеството ще изгуби волята си за действие и ще бъде поробено.

Настъпи кратко мълчание. След малко Стормгрен каза:

— След три дни отново ще бъда при Попечителя. Ще му разясня вашите възражения, тъй като е мой дълг да представям възгледите на цялото човечество. Но, повярвайте ми, това няма да промени нищо.

— И другото — бавно произнесе Уейнрайт. — За нас има много неприемливи неща в Свръхвладетелите, но най-отвратителното е тяхната скритост. Вие сте единственият човек, който е говорил някога с Карелен, но дори и вие не сте го виждали нито веднъж! Тогава има ли нещо учудващо, че не му се доверяваме?

— Без да отчитате всичко, което той е направил за човечеството?…

— Да, без да го отчитаме. Дори не зная кое е по-оскърбително — всемогъществото на Карелен, или неговите тайни. Ако няма какво да крие, защо не ни се покаже? Когато говорите с него следващия път, господин Стормгрен, попитайте го за това!

Стормгрен замълча. Нямаше какво да отговори — във всеки случай нищо такова, което би убедило събеседника му. Понякога се съмняваше в това, в което е убедил сам себе си.

 

 

За Свръхвладетелите, разбира се, това беше нищожна работа, за Земята — най-великото събитие в цялата й история. Исполинските кораби се появиха от непостижимите глъбини на Вселената без никакво предупреждение. Това беше описвано във фантастиката хиляди пъти, но никой не вярваше, че може да се случи наистина. И ето, случи се — безмълвни грамади, които проблясваха в небесата над всички страни и символизираха познания, непостижими за хората и след векове. Шест дни те се рееха неподвижно над градовете, без да показват, че им е известно дори за съществуването на човека. Но и не трябваха никакви знаци — беше ясно, че могъщите кораби не са се появили случайно с такава точност именно над Ню Йорк, Лондон и Париж, над Москва, Рим, Кейптаун, Токио и Канбера…

Още преди да изтекат тези вледеняващи душата шест дни, някои хора разбраха истината. Тези пришълци не се появяваха за пръв път — някога те вече бяха опитвали да се запознаят с хората. И сега в безмълвните неподвижни кораби мъдри психолози наблюдаваха как ще постъпят те. Когато напрежението достигнеше предела си, пришълците щяха да започнат да действат.

На шестия ден Карелен, Попечителят на Земята, обяви на човечеството за себе си, като прекъсна всички предавания на всички радиовълни. Той говори на безупречен английски и дори само това предизвика разпра, която прелетя над Атлантическия океан. Но съдържанието на неговата реч потресе слушателите много повече, отколкото формата й. Според всички критерии то бе подвластно само на височайши гений, съумял дълбоко и всестранно да осмисли цялата човешка дейност. Несъмнено, мъдростта и гъвкавостта на ума, магическите пътища, по които се достига до неведоми области на знанието — всичко това, изкусно събрано на едно място, трябваше да внуши на човечеството, че пред него стои несравнимо по-висок разум. Когато Карелен свърши, народите на Земята разбраха, че дните на тяхната относителна независимост са отминали. В пределите на държавните граници всяко правителство все още съхраняваше властта си, но в международните отношения решаващата дума оттук нататък не принадлежеше на хората. Беше безполезно да се спори, протестира и доказва.

Трудно можеше да се очаква, че всички държави по света безропотно ще се подчинят на такова ограничаване на властта си Но как можеха да се съпротивляват? Задачата бе главоломна — дори и да им се отдадеше да унищожат корабите на Свръхвладетелите над своите градове, заедно с тях щяха да загинат и самите градове. И все пак една голяма държава направи такъв опит. Може би там някой се надяваше с един атомен удар да убие два заека, защото се целеха в кораб, който беше над съседна и при това неприятелска страна.

Вероятно в минутата, когато на телеекрана в тайния контролен пост се е появило изображението на исполинския кораб, шепата военни и специалисти са се раздирали от противоречиви чувства. Ако опитът се увенчаеше с успех, как щяха да отвърнат останалите кораби? Може би щеше да е възможно да бъдат унищожени и те, и човечеството отново щеше да продължи по своя път? Или Карелен щеше да отвърне на нападателите с някакво страшно възмездие?

Ракетата се взриви и екранът помръкна, но след миг изображението на кораба отново се появи — работеше камера, изстреляна в космоса на стотици мили разстояние. Мина само секунда — беше време да избухне огненото кълбо на ядрената реакция и да изпълни небето с пламъци, подобни на слънчевите.

Но нищо не се случи. Огромният кораб си остана невредим и продължи да се рее в недосегаемите висини под ослепителните слънчеви лъчи. Атомната бомба не го докосна и никой дори и не разбра какво е станало с нея. Нещо повече — Карелен съвсем не наказа виновниците, абсолютно с нищо не показа, че поне знае за нападението. Той презрително замълча, предоставяйки им да очакват със страх отмъщение, което така и не последва. Това подейства далеч по-силно от всякакво наказание, предизвиквайки ужасна бъркотия и упадък на духа. След седмица на яростни взаимни обвинения нещастното правителство падна.

Имаше и опити за пасивна съпротива срещу политиката на Свръхвладетелите. Обикновено Карелен просто не се съгласяваше да постъпват така, както искат, докато и те сами не се убеждаваха, че само вредят на себе си, ако действат на своя глава, само веднъж той даде на едно упорстващо правителство да почувства неговото недоволство.

Повече от сто години Южноафриканската република се раздираше от вътрешни разпри. В двата лагера хората с добра воля се опитваха да прехвърлят мост над пропастта, но напразно — коренът на страха и предразсъдъците, които отрязваха пътя към съглашение, бе надълбоко. Отново и отново се сменяха правителства, които се отличаваха едно от друго само по степента си на нетърпимост — всяка една страна бе отровена от ненавистта и всички последствия от гражданската война.

Когато стана ясно, че там дори няма да се опитат да приключат с дискриминацията, Карелен предпази непримиримите. Назова само деня и часа. В страната възникнаха смътни опасения, но не страх и дори не паника — никой не вярваше, че Свръхвладетелите ще допуснат насилие и разрушение, от които еднакво биха пострадали и виновни, и невинни.

Така и стана. Просто, достигайки меридиана на Кейптаун, Слънцето угасна. Остана само неговият бледен, едва различим за окото възлилав призрак, който не даваше нито топлина, нито светлина. Неразбираемо как високо в космоса се срещнаха две силови полета и преградиха пътя на слънчевите лъчи. Безупречно кръгла сянка покри пространство с диаметър петстотин километра.

Нагледният урок продължи половин час. Това бе достатъчно — на другата сутрин южноафриканските власти обявиха, че напълно възстановяват гражданските права на бялото малцинство.

Ако не се смятат такива отделни случаи, човечеството прие Свръхвладетелите като постоянна част от естествения порядък на нещата. Удивително бързо се изгладиха следите от първоначалния потрес и животът продължи в своя ред. Ако един нов Рип ван Уинкъл^[1] се събудеше внезапно, щеше да забележи, че най-голямата промяна бе стаеното очакване — сякаш хората се оглеждаха мислено, дебнейки мига, в който накрая Свръхвладетелите ще излязат от блестящите си кораби и ще се покажат на земните жители.

Вече пет години те чакаха. „И това е причината за целия смут“, мислеше си Стормгрен.

 

 

Когато колата на Стормгрен приближи стартовата площадка, там, както винаги, се бяха скупчили зяпльовците със заредените си фотоапарати и камери. Генералният секретар размени няколко думи със своя заместник и се провря през тълпата от любопитни.

Карелен никога не го принуждаваше да чака дълго. Тълпата внезапно ахна — във висините проблесна и с потресаваща бързина израсна сребърно кълбо. Въздушната вълна обля Стормгрен и корабчето застина на около петдесетина крачки от него, като висеше внимателно на няколко сантиметра над площадката — сякаш се страхуваше да не се оскверни от съприкосновението със Земята. Стормгрен бавно тръгна към него. Познатият вече плътен и гладък металически корпус, без нито един шев, се набразди като водна повърхност на едно определено място и откри входа — всички специалисти по света безуспешно се опитваха да разберат как става това. Стормгрен влезе вътре и се озова в единствената, изпълнена с мека светлина кабина. Входът се затвори безследно и външните звукове и цветове изчезнаха.

Пет минути по-късно отверстието се появи отново. Стормгрен не беше усетил никакво движение, но знаеше, че е на петдесет километра над Земята и е в недрата на Кареленовия кораб. Намираше се в света на Свръхвладетелите, които бяха заети със своите тайнствени дела някъде наоколо. Никой от хората никога не бе стоял толкова близо до тях — и все пак той знаеше за тяхната природа и облика им не повече от всички останали там долу.

В неголемия кабинет, където се влизаше през малък проход, цялата обстановка се състоеше от стол, разположен пред телевизионен екран. Тази обстановка не даваше възможност на човек да си представи облика на тия, които са я създали — така и беше замислено. Екранът, както винаги, не бе включен. Понякога Стормгрен мечтаеше как той светва, оживява и разкрива най-сетне тайната, която не даваше покой на човечеството. Но мечтата не се сбъдваше и зад тъмния правоъгълник продължаваше да се таи Неведомото. Там се криеха също мощта и мъдростта, най-задълбоченото и снизходително разбиране на човешкия род, и това, което беше най-удивително — някаква насмешлива нежност към буболечките, които пълзяха далече някъде долу.

Откъм решетките, които вероятно скриваха говорителя, зазвуча спокойният, неизменно бавен и добре познат вече глас — всички, освен Стормгрен, досега го бяха чували само веднъж. Дълбочината и звучността му даваха единствената възможност да си представиш Карелен — в този глас се усещаше нещо огромно. Карелен сигурно бе много голям — много по-голям от човек. Наистина някои учени изследваха записа на оная паметна реч и предположиха, че е говорило не живо същество, а машина. Но Стормгрен не бе уверен в това.

— Да, Рики, аз слушах вашата беседа. И така, какво мислите за мистър Уейнрайт?

— Той е честен човек, макар че това не може да се каже за много от неговите последователи. Как трябва да се постъпи с него? Сама по себе си Лигата не е опасна…, но там има и екстремисти, които открито призовават към насилие. Аз дори мислих дали да не поставя охрана пред дома си. Надявам се, че това все още не е необходимо.

Карелен сякаш не слушаше и за досада на Стормгрен, както се случваше не за пръв път, заговори за друго:

— Измина вече месец, откакто е обявен подробният план за създаване на Световна федерация. Много ли се прибави към седемте процента несъгласни с мен и към дванадесетте процента, които нямат определено мнение?

— Засега не е много. Но това не е толкова важно. Безпокои ме друго — даже вашите поддръжници са убедени, че вече е време да се приключи с тайнствеността.

Въздишката на Карелен прозвуча съвсем като истинска, но в нея не се усещаше искреност.

— Вие също ли мислите така?

Въпросът бе риторичен и не се нуждаеше от отговор.

Стормгрен продължи разгорещено:

— Наистина ли не можете да разберете до каква степен това ми пречи да изпълнявам задълженията си?

— И на мене не ми помага — като че ли с чувство се отзова Карелен. — Бих искал хората да престанат да ме мислят за диктатор и да помнят, че съм само администратор и се опитвам да провеждам нещо като колониална политика, която е разработена без мое участие.

„Доста приятно определение — помисли си Стормгрен, — интересно, доколко то отразява истината.“

— Но може би в крайна сметка ще можете да обясните по някакъв начин тази скритост? Ние не разбираме каква е причината за нея и това поражда недоволство и всевъзможни слухове.

Карелен се разсмя както винаги силно, гръмко — имаше някакво кънтене в смеха му, за да бъде той съвсем като човешкия.

— Е, и за какво ме приемат сега? Все още ли преобладава теорията за робота? Може би ми е по-приятно да изглеждам като система от електронни лампи, отколкото като някаква стоножка — да-да, видях карикатурата във вчерашния брой на „Чикаго таймс“! Дори ми се прииска да помоля да ми дадат оригинала.

Стормгрен важно стисна устните си. Наистина Карелен понякога се отнасяше твърде лекомислено към своите задължения.

— Този въпрос е сериозен — произнесе той с укор в гласа.

— Драги мой Рики — възрази Карелен, — аз не приемам сериозно човечеството и само това ми позволява да съхраня остатъците от своите изключителни в миналото умствени способности.

Стормгрен неволно се усмихна.

— Но на мен, съгласете се, от това не ми е по-леко. Длъжен съм да се върна на Земята и да убедя събратята си, че макар и да не им се показвате, нямате какво да криете. Задачата не е проста. Любопитството е едно от основните свойства на човешката природа. Не можете безкрайно да го пренебрегвате.

— Да, това е най-сложното препятствие, с което се сблъскахме на Земята — призна Карелен. — Но нали вие повярвахте, че в останалото ние действаме разумно — така бихте могли да повярвате и в това!

— Аз ви вярвам — каза Стормгрен, — но нито Уейнрайт, нито неговите последователи ви вярват. И можем ли да ги съдим, ако те тълкуват в лоша посока вашето нежелание да се разкриете пред хората?

Настъпи кратко мълчание. После до Стормгрен достигна слаб звук (може би — скърцане?), сякаш Карелен се раздвижи на стола си.

— Вие разбирате защо Уейнрайт и нему подобните се боят от мене, нали така? — попита той. Сега гласът му звучеше мрачно, като че под сводовете на катедрала ехтяха звуците на гигантски орган. — Има такива хора във вашия свят сред поборниците на всяка религия. Те разбират, че сме носители на разума и знанието, и се боят не от преданост към вярата си, а защото ще свалим боговете им. Не с някакъв умисъл, не. Има далеч по-тънък способ. Знанието може да погуби религията и без да опровергава нейните догми, а просто да не им придава значение. Както разбирам, никой никога не е доказвал, че Зевс или Тор не съществуват, и въпреки това сега почти никой не им се кланя. Ето така разните уейнрайтовци се страхуват, че ние знаем истината за произхода на тяхната вяра. Те се питат отдавна ли наблюдаваме човечеството. Видели ли сме как Мохамед е избягал от Мека и как Мойсей е провъзгласил на юдеите техните закони. Може би ние знаем колко лъжа има в техните свещени истории?

— А вие наистина ли знаете това? — попита едва чуто Стормгрен по-скоро себе си, отколкото Карелен.

— Ето от какво се страхуват те, Рики, макар и да не искат да го признаят за нищо на света. Наистина не ни доставя удоволствие да рушим вярата на хората, но нали не може всички религии да са истинни, всички до една? Уейнрайтовците не разбират това. Рано или късно човек неминуемо ще узнае истината, но все още не е дошло времето. А това че не се показваме пред вас — да, съгласен съм, че много усложнява нашата работа, но нямаме право да разкриваме тази тайна. Не по-малко от вас съжалявам, че е необходимо да крием нещо, но за това има важни причини. Все пак, ще се опитам да се обърна към…, към тези, които стоят над мен. Може би техният отговор ще ви удовлетвори, а може би ще успокои и Лигата. А сега нека да се върнем към текущите дела и да възобновим записа.

 

 

— Е, как е? — нетърпеливо попита ван Риберг. — Добрахте ли се до нещо?

— Сам не разбирам — уморено отвърна Стормгрен, хвърли на масата куп листове и почти падна в креслото. — Сега Карелен се съвещава с началниците си…, съвсем не знам на кого и защо той се подчинява. Нищо не ми обеща.

— Слушайте — внезапно каза ван Риберг. — Сега си помислих… Защо всъщност сме длъжни да вярваме, че над Карелен стои някой? Може би тези Свръхвладетели, както ги наричаме, да са само тук, в корабите над Земята? Може би никъде няма други? А може и да няма къде да отидат и да крият това от нас?

— Остроумно — усмихна се Стормгрен. — Само че вашата теория никак не съвпада с малкото, което знам — и все пак знам — за Карелен.

— А какво знаете за него?

— Той неведнъж ми е споменавал, че неговите задачи тук са временни и му пречат да се върне към главната си работа, която, според мен, е свързана някак с математиката. Веднъж му приведох думите на историка Актон за това, че властта развращава, а безграничната власт и безгранично развращава. Исках да видя как ще се отнесе към това. Той се засмя — смехът му е оглушителен — и каза, че тази опасност не го грози. Първо, казва, колкото по-рано свърша работата си тук, толкова по-бързо ще мога да се върна в къщи — това е на много светлинни години разстояние. И, второ, властта ми съвсем не е безгранична. Аз съм само… попечител. Разбира се — довърши Стормгрен, — може и нарочно да ме обърква. Не знам може ли да му се вярва.

— А как ви се струва, нима е безсмъртен?

— Да, според нашите мерки, макар че нещо в бъдещето сякаш го плаши… Не мога да си представя какви са опасенията му. И всъщност повече нищо не знам.

— Всичко това не е много убедително. Аз мисля така — тяхната неголяма ескадра се е заблудила в космоса и си търси пристанище. Този Карелен крие от нас колко малобройна е неговата група. Може би останалите кораби са автомати и на тях няма жива душа. Просто ни хвърлят прах в очите.

— Почели сте доста научна фантастика — каза Стормгрен.

Ван Риберг смутено се усмихна.

— „Нашествие от космоса“ не се получи точно така, както го очаквахме, нали? Но моята теория прекрасно обяснява защо Карелен не се разкрива пред нас. Той просто крие, че няма никакви други Свръхвладетели.

Стормгрен поклати глава — беше забавно, но май не бе точно така.

— Вашето тълкуване — каза той — както винаги е доста хитроумно и поради това — невярно. Зад Попечителя несъмнено стои някаква могъща цивилизация, за която можем само да гадаем и която сигурно отдавна знае за нас. Сам Карелен явно е изучавал човечеството в продължение на столетия. Вижте например как той владее нашите език, пословици и поговорки. Не аз него, а той ме учи на образен език!

— А забелязали ли сте нещо, което той не знае?

— Да, и нерядко — но това винаги са дреболии, глупости. Мисля, че той има необикновена, безотказна памет, но не счита, че е нужно да узнава всичко. Ето, да кажем, английският е единственият език, който той владее съвършено, но в последните две години научи не лошо и финландски, просто за да ме подразни. А финландският е труден — не може да бъде набързо усвоен! Карелен рецитира наизуст големи откъси от „Калевала“, а аз, срамно е да призная, помня само няколко реда. И още — той знае подред биографиите на всички съвременни държавни дейци, а аз не винаги знам дори на кого мога да разчитам. В историята и в науката изобщо неговите познания са огромни — сам знаете колко много научихме от него. И въобще, ако вземем която и да е област отделно, струва ми се, че той не превъзхожда това, което може да достигне човешкият ум. Но нито един човек не би могъл да обхване всичко, което знае Карелен.

— И аз бих направил същия извод — съгласи се ван Риберг. — Можем да си разсъждаваме за Карелен до края на века, но неизменно ще се връщаме към главното — защо, по дяволите, той не ни се показва? Докато се крие, няма да престана да гадая и да съчинявам теории, а Лигата за освобождение няма да престане да се бунтува.

Той сърдито погледна към тавана:

— Надявам се, господин Попечител, че в една прекрасна тъмна нощ някакъв репортер ще вземе ракета и ще се промъкне през черния вход във вашия кораб с камера в ръка. Тогава цялата преса ще гръмне!

Дори и да чуваше този дързък призив, Карелен не се отзова на него. Впрочем, той никога на нищо не се отзоваваше.

 

 

Първата година появяването на Свръхвладетелите внесе в живота на хората по-малко промени, отколкото можеха да се очакват. Сянката им легна върху всичко, без обаче да се натрапва. Ако погледнеше към небето над почти всички големи градове по Земята, човек можеше да види блестящите във висините сребърни кораби — но те бързо станаха нещо привично — като Слънцето, Луната и облаците. Вероятно повечето от хората само смътно съзнаваха, че равнището на живота им постоянно расте благодарение на Свръхвладетелите. И за още нещо, за което също рядко се сещаха, би трябвало да благодарят на безмълвните кораби — те за пръв път в историята донесоха мир за цялото човечество.

Нямаше нищета, нямаше войни, но тези блага, състоящи се именно в отсъствието на нещо и далече от всякакви ефекти, хората приемаха като естествена даденост и скоро забравиха за тях. А Свръхвладетелите продължаваха да се държат отчуждено и да не се разкриват пред човечеството. Докато Карелен водеше подобна политика, можеше да очаква уважение и възхищение, но не и някакви по-топли чувства. Трудно беше да не се досади на неверниците, които не искаха да разговарят само по телетайпа в щабквартирата на ООН. За какво беседваха Карелен и Стормгрен знаеха само те двамата. Понякога Стормгрен сам недоумяваше за какво са му на Попечителя тези срещи. Може би се нуждаеше от непосредствено общуване, дори то да е с един землянин? Или разбираше, че Стормгрен се нуждаеше от близката му подкрепа? Ако беше така, то Стормгрен би се чувствал много признателен — и ако желаеха, тези от Лигата за освобождение можеха да си продължават да го наричат презрително „разсилния на Карелен“.

Свръхвладетелите никога не влизаха в преговори с отделни държави и правителства — те приеха ООН в този вид, в който я завариха; обясниха как да се установи необходимата радиовръзка и предаваха всичките си разпореждания чрез генералния секретар. Съветският делегат не веднъж пространно и съвършено справедливо доказваше, че този ред е в разрез с устава на ООН. Изглеждаше, че това съвсем не тревожи Карелен.

Наистина, изумително бе множеството от злини, безумия и нещастия, унищожено от тези небесни послания. Свръхвладетелите помогнаха на хората да разберат, че повече няма защо да се страхуват един от друг и още преди неуспешния си опит с ядрената ракета да се досетят, че цялото оръжие, което са създали дотогава, е безсилно срещу този, който може да странства сред звездите. Така се рушеше главната преграда, която пречеше на хората да бъдат щастливи.

Свръхвладетелите малко се интересуваха какъв точно обществен строй има дадена държава — достатъчно бе да няма угнетение и продажност. На Земята както преди имаше демократични страни и монархии, безобидни диктатури, комунизъм и капитализъм. Това не преставаше да изумява множество простодушни хорица, които бяха твърдо убедени, че тяхната представа за живота е единствено възможната. Други предполагаха, че Карелен само изчаква часа, когато ще внедри своя система, способна да унищожи изведнъж всички предишни форми на обществено устройство и затова не се занимава с дребни политически преобразования. Но всичко това, както и останалите разсъждения за Свръхвладетелите, беше нещо като гледане на кафе. Никой не знаеше техните замисли и цели, никой не знаеше какво бъдеще подготвяха те за човечеството.