Артър Кларк
Краят на детството (19)

Деветнадесет

Дойде време, когато светът от сънищата на Джеф започна да се различава малко от неговото съществуване наяве. Той вече не ходеше на училище и обичайният ред в живота на Джордж и Джийн се разруши, както скоро щеше да се разруши и в целия свят.

Те започнаха да избягват приятелите си, сякаш съзнаваха, че в близко време никой нямаше да има сили да им съчувства. Понякога нощем, когато островът притихваше и всички вече спяха, двамата дълго бродеха в тъмнината. Никога досега те не се бяха чувствали толкова близки, освен в първите дни на съпружеския си живот. Сега ги свързваше неизвестната, но много близка трагедия.

Отначало им беше съвестно да оставят спящите си деца сами вкъщи, но сега вече разбраха, че Джеф и Джени с непостижими за родителите си способи могат да се грижат за себе си. А и Свръхвладетелите, разбира се, ги наблюдаваха. Тази мисъл ги успокояваше — те не бяха самотни пред мъчителната загадка — до тях имаше зорки и съчувствени очи.

Най-точното определение за сегашното състояние на Дженифър беше, че тя спи. На външен вид си оставаше малко момиченце, но се чувстваше излъчване на такава страховита тайнствена сила, че Джийн вече не можеше да се насили да влезе в детската стая.

Нямаше и защо да се влиза там. Това, което някога се наричаше Дженифър Ан Грегсън, още не бе напълно съзряло — постепенно израстваха крила на тази кукла, но и в този момент тя имаше такава власт над окръжаващия свят, че не се нуждаеше от нищо. Джийн само веднъж се опита да нахрани това, което преди беше нейна дъщеря, но безуспешно. То предпочиташе да се храни, когато пожелае и както пожелае.

Защото храната в хладилника намаляваше, изтичаше по някакъв тайнствен начин, а между това Дженифър Ан нито за миг не бе напуснала креватчето си.

Дрънкалката отдавна бе утихнала и се въргаляше на пода в детската стая — никой не смееше да я докосне от страх, че тя пак може да оживее. Понякога Дженифър караше мебелите из стаята да се придвижват и на Джордж му се струваше, че тогава светещите шарки на стените са по-ярки от всякога.

Джени отдавна беше престанала да плаче. Тя бе недосегаема и за грижите на родителите си, и за тяхната обич. Явно развръзката бе близо и за краткото време, което им оставаше, те в отчаяние се осланяха на сина си.

Джеф също се променяше, но все още познаваше родителите си. По-рано те го бяха наблюдавали как израства от мъглата на невръстното детство, как става личност, а сега час след час чертите му се изтриваха, сякаш се топяха пред очите им. Понякога той говореше с тях както преди за играчките и приятелите си, и като че не съзнаваше какво става. Но много по-често просто не ги забелязваше, сякаш и не подозираше, че те са там, до него. Той вече не спеше, а те трябваше да губят време за сън, колкото и да им бе жал, че изпускат част от тези последни часове, които им оставаха.

За разлика от сестра си Джеф сякаш не обладаваше такава сила над неодушевените предмети — може би защото беше по-голям и вече нямаше нужда от тях. Странен и чужд стана само неговият духовен живот и сега сънищата заемаха в него съвсем малко място. Той застиваше неподвижно с часове и стискаше здраво очите си, като че се вслушваше в звукове, които никой вече нямаше да чуе. Умът му подбираше потока от знания, които се лееха от неведоми места и времена. Съвсем скоро този поток щеше окончателно да залее и разруши и останалата част от това, което преди беше Джефри Ангъс Грегсън.

Фей седеше и го гледаше с печални очи отдолу нагоре — недоумяваше къде се е дянал нейният собственик и кога ще се върне при нея.

Джеф и Джени бяха първи в целия свят, но за много кратко време единствени. Сякаш епидемия се прехвърляше стремително от континент на континент. От странното преобразование бе поразен целият човешки род. То не засягаше никой, който е навършил десет години, но всички под тази възраст бяха засегнати.

Това означаваше край на цивилизацията, край всичко, към което се бяха стремили хората, откакто свят светуваше. В няколко дни човечеството се лиши от своето бъдеще и сърцата на всички бяха разбити. Загина безвъзвратно волята за живот, защото на всички народи им бе отнето най-ценното — техните деца.

Преди едно столетие щеше да се разрази ужасна паника, но сега това не се случи. Светът бе вцепенен и големите градове застинаха безмълвни. Продължаваха своята работа само предприятията, чиято продукция бе жизнено необходима. Сякаш планетата беше в траур и оплакваше смъртта на своето бъдеще.

Тогава, както в далечните позабравени времена, Карелен отново и за последен път говори с човечеството.