Артър Кларк
Краят на детството (18)

Осемнадесет

След половин месец започнаха сънищата.

В тъмнината на субтропическата нощ Джордж Грегсън бавно изплува от дълбините на съня. Не разбра какво го е събудило и минута-две лежа в тъпо недоумение. После видя, че е сам. Джийн беше станала безшумно и бе отишла в детската стая. Тя разговаряше толкова тихо с Джеф, че Джордж не можеше да хване и една дума.

Той тежко стана и отиде при жена си. Понякога Пупса се будеше посред нощ от сънищата си, но тя вдигаше такъв шум, че нямаше как да не събуди цялата къща. А сега нямаше нищо подобно и Джордж се чудеше какво може да е вдигнало Джийн.

Полумракът на детската стая се озаряваше слабо само от светещите шарки на стените. В тази приглушена светлина Джордж видя, че Джийн е седнала до кревата на Джеф. Тя се обърна и прошепна:

— Внимавай да не събудиш Пупса.

— Какво има?

— Разбрах, че съм нужна на Джеф и се събудих.

Беше казано толкова просто — сякаш се разбираше от само себе си… Джордж усети лошо предчувствие под лъжичката си. „Разбрах, че съм нужна на Джеф“. Какво можеше да означава това? Джордж тихо попиха:

— Нима и преди това е сънувал кошмари?

— Не мисля — отвърна Джийн. — Сега като че ли всичко премина. Но отначало се изплаши от мен.

— Изобщо не се уплаших, мамо! — прекъсна я с досада тихият му глас. — Просто там беше много странно.

— Къде „там“? — попита Джордж. — Говори по-смислено.

— Имаше планини — сякаш насън заразказва Джеф. — Високи, високи… И без никакъв сняг. А колкото планини съм виждал по-рано, всичките имаха сняг. Някои светеха.

— Значи са били вулкани?

— Не истински вулкани. Всички светеха от горе до долу, по тях имаше някакви чудни сини огънчета. Аз ги гледах и изведнъж изгря слънцето.

— А по-нататък? Защо спря?

Джеф смутено погледна към баща си.

— Ето това не мога да разбера, татко. Слънцето се издигна много бързо и беше много голямо. И… и с някакъв друг цвят. Синьо, много красиво.

Настъпи дълго, вледеняващо душата мълчание. После Джордж попита тихо:

— Това ли е всичко?

— Да. Изведнъж ми стана мъчно и тогава дойде мама и ме събуди.

Джордж разроши с едната си ръка чорлавите коси на сина си, а с другата загърна по-плътно халата си. Изведнъж като че ли усети хлад и се почувства малък И слаб. Но когато отново заговори на Джеф, гласът му не издаваше нищо подобно:

— Просто си сънувал глупав сън — трябва по-малко да си хапваш на вечеря. Избий тези глупости от главата си и спи, моето момче.

— Добре, татко — отвърна Джеф. Помълча една минута и замислено прибави: — Трябва да отида там още веднъж.

 

 

— Синьо слънце? — само след няколко часа попита Карелен. — Тогава не е трудно да се разбере къде е това.

— Да — каза Рашаверак. — Несъмнено е Алфанидон-две. Серните планини също го потвърждават. Интересно е да се види как са се изкривили мащабите на времето. Планетата се върти много бързо, така че той е наблюдавал много часове само за няколко секунди.

— Не успя ли да разбереш още нещо?

— Не, защото не сме разпитвали пряко детето.

— Не можем да направим това. Всичко трябва да върви по реда си, не бива да се месим. Когато към нас се обърнат родителите, тогава…, може и да го направим.

— А може би те няма да дойдат при нас. Или ще дойдат много късно.

— Боя се, че няма какво да направим. Длъжни сме да помним, че при тези събития любопитството ни е без значение. Или не означава нищо повече от щастието на човечеството.

Карелен протегна ръка, готов да прекъсне връзката.

— Разбира се, продължавай да наблюдаваш и за всичко ми докладвай. Но никакво вмешателство.

 

 

Докато не спеше, Джеф си оставаше предишното момче. Джордж се чувстваше благодарен дори само за това. Но страхът в душата му растеше.

За Джеф всичко беше игра и засега той съвсем не се страхуваше. Сънят бе просто сън — нищо повече — колкото и страшен да беше той. Вече не изпитваше тъга в световете, които се откриваха пред него в съня му. Само в онази първа нощ той беше призовал мислено Джийн през неведомите бездни, които ги разделяха. А сега смело странстваше във Вселената, изпълнила неговите сънища.

Сутрин родителите му го разпитваха и той им разказваше, колкото можеше да си спомни. Понякога се объркваше и не му стигаха думите, за да опише това, което беше видял — такова, каквото не само че не беше срещал наяве, но дори човешкото въображение бе слабо, за да си го представи. Майка му и баща му подсказваха нови думи, показваха картинки и цветове, когато се опитваха да помогнат на паметта му и да съставят колкото могат някакви свързани образи от неговите разкази. Често се получаваше нещо съвсем непонятно, макар за самия Джеф световете от неговите сънища да бяха ярки и отчетливи. Той просто не можеше да опише тези образи на родителите си достатъчно добре. Но някои от тях бяха съвсем ясни…

 

 

Празно пространство — никакви планети, нито равнини, нито равнини наоколо, никаква почва под краката. Само звезди сред кадифен мрак — а между тях огромно червено слънце, което пулсира, бие съвсем като сърце. То е грамадно, но бледо, а после се свива и става по-ярко, сякаш се добавя гориво към неговия вътрешен огън. Цветовете му се менят — то вече не е червено, а оранжево, после почти жълто, избледнява, забавя се на границата на жълтия цвят — и всичко се повтаря отново, звездата се разширява, изстива, превръща се пак в кървавочервен космат облак…

(— Класически образ на пулсираща променлива — радваше се Рашаверак. — При това наблюдаван при невероятно ускорение на времето. Не мога да определя точно, но ако се съди по описанието, най-близката подобна звезда е Рамсандрон-девет. А може би това е Фаранидон-дванайсет.

— Това ли е звездата? Но той отива все по-далеч! — забеляза Карелен.

— Много далеч — каза Рашаверак…)

 

 

Тук беше съвсем като на Земята. На синьото небе сред понесените от вятъра облаци висеше ярко бяло слънце. В подножието на не много стръмна планина се пенеха подгонените от буря вълни на океан. При това нищо не помръдваше — беше застинало, сякаш е осветено за миг от мълния. А далече на хоризонта се виждаше нещо, което не можеше да се види на Земята — редица от мъгливи колони, които едва се стесняваха нагоре и забиваха върховете си в облаците. Бяха наредени на равно разстояние една от друга по протежението на цялата планета — толкова огромни, че никой не можеше да ги е построил — и толкова еднакви, че не бе възможно да са се появили сами.

(— Сиденеус-четири и Изгревните стълбове — гласът на Рашаверак трепна. — Той достигна центъра на Вселената.

— А неговото пътешествие едва започва — каза Карелен.)

 

 

Планетата беше съвършено плоска. Неизмеримо притегляне отдавна беше смазало и изравнило с повърхността някогашните планини на нейната огнена младост — планини, чиито върхове и тогава не са надхвърляли няколкостотин метра. И все пак тук имаше живот — сякаш с помощта на линийка и пергел тук всичко бе покрито с безброй петна, които се движеха, пълзяха от едно на друго място, променяха цветовете си. Този свят беше двуизмерен, населен от същества, чиято дебелина бе някаква нищожна част от сантиметъра.

В небето светеше слънце, което не би се привидяло и на пушач на опиум в най-дивните му блянове. Разтопено, разпалено не до бяло, а още повече. Този почти ултравиолетов призрак обливаше своите планети с лъчи, които биха унищожили за миг всичко живо на Земята. На милиони километри наоколо се простираха завеси от газове и прах, които се прорязваха от ултравиолетови избухвания и лъчаха с неизброимите приливи на цветовете си.

(— Хексанеракс-две — няма нищо подобно в изучената Вселена — каза Рашаверак. — Малко наши кораби са стигали до там, но никой не се е решавал да кацне. Дори и в мислите си не сме допускали, че на такива планети може да има живот.

— Вие, учените, се оказахте не чак толкова придирчиви изследователи, колкото си мислехте — забеляза Карелен. — Ако тези… петна… са разумни същества, би било интересно да установим с тях контакт. Бих искал да знам, известно ли им е нещо за третото измерение?)

 

 

Този свят не знаеше какво е ден и нощ, години и годишни времена. Небето му си поделяха шест разноцветни слънца и тук нямаше тъмнина, а само промяна на светлината. Тези слънца спореха едно с друго за планетата, притегляха я с различна сила към себе си и тя странстваше по извивките и възлите на невъобразимо сложна орбита, без да повтаря никога пътя си. Всеки миг на нея беше единствен и неповторим — картината, която в момента образуваха шестте слънца, нямаше да се повтори до края на света.

Но даже и тук имаше живот. Сигурно в някоя от епохите си планетата се бе овъглявала от близостта си до своите светила, а в друга се беше вледенявала, отдалечавайки се едва ли не зад пределите на тяхното притегляне, но напук на всичко тук имаше разумни същества. Огромни многостенни кристали стояха на групи и образуваха сложни геометрични плетеници. Във времената на захлаждане те стояха неподвижни, а когато планетата отново се затопляше, те бавно растяха от минералните жили, които ги бяха родили. За да се доберат до някаква мисъл им бяха необходими хилядолетия, но това не бе важно. Планетата беше млада и пред тях имаше Време, безкрайно Време…

(— Прегледах всички наши отчети — каза Рашаверак. — Не ни е известна тази планета, нито подобно съчетание на слънца. Ако те съществуваха в пределите на нашата вселена, астрономите щяха да открият тази система, дори ако беше недосегаема за корабите ни.

— Значи той е излязъл от пределите на Галактиката.

— Да. Сега, разбира се, остава съвсем малко.

— Кой знае? Той вижда само сънища. Когато се събужда, е все още такъв, какъвто е бил. Това е само първата фаза. Щом започне промяната, ще разберем много бързо за това.)

 

 

— Вече се познаваме, мистър Грегсън — каза сериозно Свръхвладетелят. — Името ми е Рашаверак. Несъмнено, вие си спомняте нашата среща.

— Да — отвърна Джордж — На вечеринката у Рупърт Бойс. Едва ли бих могъл да я забравя. И аз си помислих, че трябва да се видим още веднъж.

— Кажете ми, защо помолихте да се срещна с вас?

— Мисля, че вече знаете.

— Възможно е. Но все пак считам, че ще ни е по-лесно да се разберем, ако ми кажете. Между другото, може и да се удивите, но аз също се опитвам да разбера какво става и в някои отношения знам толкова малко, колкото и вие.

Джордж беше изумен и гледаше с нетрепващи очи Свръхвладетеля. Не бе очаквал това. В подсъзнанието му живееше увереността, че Свръхвладетелите са всезнаещи и всемогъщи, че им е съвършено ясно какво става с Джеф и преди всичко, че именно те са виновни за състоянието му.

— Както разбирам — каза той, — вие сте видели записите, които предадох на психолога на Колонията, и знаете за сънищата на нашия син.

— Да, за сънищата знаем.

— Никога не съм вярвал, че това са просто детски фантазии. Те са толкова неправдоподобни, но…, колкото и да е нелепо, със сигурност имат някаква реална основа, иначе няма откъде да се вземат.

Той впи погледа си в Рашаверак, без сам да знае какво очаква — потвърждение или отрицание. Сръхвладетелят помълча, големите му очи гледаха спокойно Джордж. Събеседниците седяха почти лице срещу лице, защото стаята, в която бяха, явно бе пригодена точно за такива срещи и подът беше на две равнища. Масивният стол на Свръхвладетеля стоеше цял метър по-ниско от стола на Джордж. Този знак на дружелюбно внимание ободряваше, тъй като много от хората, които искаха подобни срещи, имаха някакви проблеми.

— Безпокоихме се, но отначало не се изплашихме. Когато Джеф се събуждаше, в него не се забелязваше нищо особено и тези сънища сякаш не го тревожеха. Но после, през една нощ… — Джордж се запъна и погледна към Свръхвладетеля, като че се оправдаваше. — Никога не съм вярвал в някакви свръхестествени сили. Аз не съм учен, но мисля, че на света съществува някакво разумно обяснение.

— Правилно — каза Рашаверак. — Знам какво видяхте тогава. Аз наблюдавах.

— Така си и мислех. А Карелен ни обеща, че повече няма да ни шпионира с вашите апарати. Защо нарушихте обещанието си?

— Не съм го нарушавал. Попечителят каза, че повече няма да следим хората. Ние удържахме на думата си. Аз наблюдавах не вас, а вашите деца.

Смисълът на казаното не достигна веднага до Джордж. След миг той разбра и лицето му стана мъртвешки бледо.

— Тоест… — той се задушаваше. Гласът му измени и се наложи да започне отначало. — Тогава кои са те, моите деца?

— Ето това се опитваме да разберем и ние — съвсем сериозно отвърна Рашаверак.

 

 

Дженифър Ан Грегсън, известна в последно време като Пупса, лежеше по гръб със силно стиснати клепачи. Тя отдавна не беше отваряла очите си и повече никога нямаше да ги отвори — сега за нея зрението беше така излишно, както за надарените с много други сетива и чувства твари, които населяваха непрогледния мрак на океана. Тя и така виждаше целия окръжаващ я свят и още много повече извън него.

По непостижима прищявка на развитието у нея от най-ранното й младенчество се съхрани само един навик. Дрънкалката, която някога я довеждаше до възторг, сега не замлъкваше и изпълняваше до креватчето някакъв сложен, ежеминутно променящ се ритъм. Тези странни синкопи събудиха Джийн посред нощ и я накараха да се втурне към детската стая. Но не само необичайните звуци я накараха да призове Джордж с отчаян вик, а и това, което видя.

Най-обикновената ярко оцветена бебешка дрънкалка висеше във въздуха — на половин метър от всякаква опора — и послушно подрънкваше, а Дженифър Ан лежеше в креватчето, кротко преплела пухкавите си пръстчета и спокойно, щастливо се усмихваше.

Тя започна по-късно, но се развиваше бързо. Скоро щеше да изпревари брат си, защото щеше да й се наложи да се обучава много по-малко време.

 

 

— Постъпили сте много разумно, като не сте пипнали играчката — каза Рашаверак. — Едва ли щяхте я помръднете. Но дори и да успеехте, момичето навярно нямаше да е доволно. Честно да ви кажа, не знам какво би се случило тогава.

— И какво излиза, че не можете да направите нищо? — попита глупаво Джордж.

— Не искам да ви лъжа. Ние можем да изучаваме и да наблюдаваме — с това се и занимаваме. Но не можем да се месим, защото не можем да разберем.

— Но как ще живеем? И защо това се случи точно с нас?

— С някого трябваше да се случи. Не се отличавате с нищо от другите, както не се отличава от другите неутрони този, който започва верижната реакция в атомната бомба. Просто той е пръв. Същата роля би могъл да изиграе всеки друг неутрон… Така на мястото на Джефри можеше да се окаже всеки друг. Ние наричаме това Всеобхващащ Пробив. Повече не трябва да се скрива нищо и това много ме радва. Чакаме Пробива още от първия ден, когато дойдохме на Земята. Беше невъзможно да се предскаже кога и къде ще започне той…, но после, съвсем случайно, ние се срещнахме вечерта у Рупърт Бойс. Тогава разбрах, че почти сигурно първи ще бъдат децата на вашата жена.

— Но… тогава ние не бяхме женени. Ние даже не…

— Да, знам. Но мисълта на мис Морел се оказа канал, по който само за миг проникна знание, неизвестно никому по Земята и абсолютно недостъпно до тогава. То можеше да премине само чрез друг ум, който е тясно свързан с нейния. Нямаше значение, че този ум все още не се беше родил, защото Времето е нещо много по-странно, отколкото си мислите.

— Започвам да разбирам. Джеф знае това, което никой не знае… Той вижда други светове и може да каже откъде сте вие. Джийн е уловила по някакъв начин неговите мисли, макар че той все още не е бил роден.

— Всичко е доста по-сложно…, но силно се съмнявам, че ще съумеете някога да се приближите повече до истината. Историята на човечеството познава хора от всички епохи, които с помощта на необясними сили са успявали да преодоляват пространството и времето. Никой не е разбирал какви са тези сили. Опитите да бъдат обяснени те, с редки изключения, са глупости. Знам това — почетох достатъчно!

Но има едно сравнение, което… е, подсказва нещо и помага да се разбере повече. То не веднъж е правено в литературата ви. Представете си, че умът на всеки човек е островче в океана. Сякаш те са разделени едно от друго, но в действителност ги свързва една основа — дъното, от което те се издигат. Ако изчезнат всички океани, ще изчезнат и островчетата. Всички те ще съставят един континент, но ще престанат да съществуват поотделно.

Има нещо подобно с това, което вие наричате телепатия. При подходящи условия отделни умове се сливат и знанията на единия стават достояние и на другия, а после връзката се прекъсва, но всеки ум съхранява в паметта си изпитаното. Тази способност в нейното най-висше проявление не се стеснява от рамките на мястото и времето. Ето защо Джийн е почерпила нещо от познанията на своя все още нероден син.

Настъпи дълго мълчание. Джордж се опитваше да се овладее от въздействието на тези влудяващи открития. В мислите му започна да се очертава образът на това, което ставаше. Беше невероятно, поразително, но имаше своя вътрешна логика. То обясняваше (ако тази дума можеше да се използва за абсолютно непонятното) всичко, което се беше случило след вечерта у Рупърт Бойс. Сега стана ясно, защо Джийн се увличаше толкова много от тайнственото и свръхестественото.

— А с какво започна това? — попита Джордж. — И до къде ще доведе?

— На този въпрос ние не можем да отговорим. Но във Вселената има много видове разумни същества, някои от които са открили тези сили и способности дълго преди да се появи вашето племе… а също и моето. Те отдавна чакат часа, в който ще се присъедините и вие. И часът дойде.

— А как вие участвате във всичко?

— Вероятно както повечето хора и вие ни приемате като господари. Това не е вярно. Ние винаги сме били просто ваши опекуни и сме изпълнявали дълга си, който ни е поръчан от… нещо, по-висше от нас. Трудно е да се определи в какво се заключава той — може би е най-правилно да се мисли, че сме само акушери при трудни раждания. Ние помагаме да се появи на света нещо ново и поразително.

Рашаверак се обърка — като че ли от минута той не намираше нужните му слова.

— Да, ние сме акушери. Но самите ние сме безплодни.

В този миг Джордж разбра, че е свидетел на трагедия — далеч по-тежка от тази, която бе постигнала самия него. Струваше му се, че е невероятно, но все пак беше така. Да, Свръхвладетелите поразяваха с могъщество и блестящ ум, но еволюцията ги беше тласнала в капан, в някаква задънена улица. Техният велик и благороден народ — едва ли не по-висш във всяко отношение от земното човечество — нямаше бъдеще и Свръхвладетелите знаеха това. Редом с тази съдба проблемите на Джордж изведнъж му се сториха нищожни.

— Сега разбирам защо вие следите Джефри през цялото време — каза той. — За вас моето момче е опитно зайче.

— Именно… но нямаме власт над самия опит. Не ние сме го започнали… Само се опитвахме да наблюдаваме. И се намесвахме, само когато това беше неизбежно.

Джордж си спомни за случая с огромната вълна. Помисли си, че те просто не са искали да оставят ценния екземпляр да загине. Но внезапно се засрами от неуместната си и недостойна мисъл.

— Само още един въпрос — каза той. — Как да живеем по-нататък с децата си?

— Радвайте им се, докато можете — меко отвърна Рашаверак. — Те няма да бъдат още много дълго ваши.

Този съвет можеше да бъде даден на всички родители от която и да е епоха, но никога досега не беше крил в себе си такава страшна заплаха.