Артър Кларк
Краят на детството (17)

Седемнадесет

Макар че подобна молба можеше да се очаква от Карелен всяка минута от деня на основаването на Колонията, тя подейства като взривена бомба. Беше ясно, че настъпва някакъв обрат в съдбата на Атина, но никой не можеше да знае за добро или за зло е той.

До сега Колонията живееше по своему и Свръхвладетелите съвсем не се месеха в нейните дела. Просто не й обръщаха внимание, както на почти всяка човешка дейност, стига тя да не рушеше реда и да не оскърбяваше нравствените разбирания на Свръхвладетелите. Можеше ли да се каже, че Колонията се стреми към подриване на съществуващия ред? Колонистите не бяха политици, но олицетворяваха стремежа на разума и изкуството към независимост. Знаеше ли някой докъде ще доведе тази независимост? Може би Свръхвладетелите бяха напълно способни да предвидят бъдещето на Колонията много по-ясно от нейните основатели и това бъдеще не беше по вкуса им?

Разбира се, ако Карелен искаше да изпрати инспектори, наблюдатели, или както и да се наричат, нямаше как да му се противопоставят. Преди двадесет години Свръхвладетелите обявиха, че престават да използват следящите устройства и човечеството няма защо повече да се опасява от подслушване. Но щом тези устройства съществуваха и Свръхвладетелите пожелаеха да ги използват за нещо конкретно, то не можеше да остане скрито.

Някои хора на острова се радваха на предстоящото посещение и виждаха в него възможност за разрешаване на една от загадките в психологията на Свръхвладетелите, макар, и второстепенна — какво е отношението им към изкуството. Считаха ли го за детинщина и заблуждение на човечеството? Дали самите те имаха някакви форми на изкуство? И ако имаха, дали това посещение е свързано с естетическия им интерес или Карелен си мисли нещо не толкова безобидно?

Всичко това се обсъждаше постоянно, докато се готвеха за срещата. За Свръхвладетеля, който щеше да гостува на Колонията, не знаеха нищо, но предполагаха, че способността му да възприема културни явления е безгранична. В крайна сметка можеха да го подложат на тест и да наблюдават ответните му реакции, както се наблюдава опитно зайче от цял отряд проницателни умове.

Поредният президент на Съвета на Колонията по това време беше Чарлз Ян Сен, философ и човек по природа склонен към ирония, но не и към униние; при това беше в разцвета на силите си — още нямаше шейсет години. Платон би одобрил в него образцовото съчетание на философа и държавния мъж, макар че Сен не във всичко одобряваше Платон, като смяташе например тълкуването му на Сократ за съвършено неправилно. Сен принадлежеше към островитяните, които бяха изпълнени с решимост да извлекат от предстоящата среща максимална полза, дори само затова, да покажат на Свръхвладетелите, че у хората е жива жаждата да действат и не са, както се изразяваше той, „окончателно опитомени“.

За всяко нещо в Атина се създаваше някакъв комитет, което беше един от отличителните белези на демокрацията там. Някой някога дори беше определил Колонията като система от взаимосвързани комитети. Но тази система работеше успешно — не случайно истинските основатели на Атина търпеливо бяха изучавали законите на обществената психология. И доколкото бяха създали тази общност не много голяма, всеки така или иначе участваше в управлението, следователно всеки се чувстваше гражданин на Колонията в пълния смисъл на думата.

Джордж, който беше един от театралните ръководители, положително щеше да влезе в комитета по приемането на госта. Но за да е по-сигурно това, той предприе още някои действия. Той много искаше да изучи Свръхвладетелите, тъй както те искаха да изучат Колонията. Джийн не одобряваше тази негова амбиция. След паметната вечер у Бойсови тя винаги усещаше някаква враждебност към Свръхвладетелите, макар че не можеше да я обясни. Искаше й се само да се среща с тях колкото е възможно по-малко и животът на острова повече от всичко друго я привличаше именно с така желаната от нея независимост. Сега тя се боеше, че тази неприкосновеност е заплашена.

Гостът пристигна съвсем скромно — на обикновен флаер, произведен от хората — за разочарование на тези, които очакваха някаква зрелищност. Възможно бе това да е самият Карелен — хората така и не се научиха съвсем уверено да различават един от друг Свръхвладетелите. Сякаш всички те бяха точно копие на един образец. Може би вследствие на някакъв неведом биологичен процес беше точно така.

След първия ден колонистите вече почти не забелязваха тихо буботещата парадна кола, с която се разхождаше гостът из целия остров. Името му — Танталтереско — беше трудно за произнасяне и хората бързо го кръстиха просто Инспектора. Беше напълно подходящо за него, тъй като той се оказа много любопитен и неуморно събираше всякакви статистически данни.

Чарлз Ян Сен бе уморен до изнемога, когато го изпращаше късно след полунощ до временното му жилище — неговия флаер. Явно тук Инспекторът щеше да работи и през нощта, докато домакините се поддават на човешката си слабост да спят.

Мисис Сен едва дочака завръщането на съпруга си. Те се обичаха, макар че когато в дома им имаше приятели, Чарлз шеговито я наричаше Ксантипа. Естествено, тя отдавна го беше заплашила, че ще му поднесе за отмъщение чаша с отвара от бучиниш, но за щастие тази напитка не беше разпространена толкова много в Атина, както е било в древна Атина.

— Добре ли мина? — попита тя, когато мъжът й най-после седна пред късната си вечеря.

— Като че ли да…, макар че не може да се разбере какво се мъти в тези мъдри глави. Интересуваше се от много неща, някои даже похвали. Между другото, извиних му се, че не го каня при нас. Той отвърна, че е съвсем разбираемо и освен това няма никакво желание да чука с главата си по нашия таван.

— Какво му показа днес?

— Как в Колонията си вадим насъщния — нещо, което изглежда не му е толкова скучно, колкото на мен. Разпитваше безкрай за производството ни, за това как поддържаме бюджета си в равновесие, какви са минералните ни ресурси, каква е раждаемостта, откъде се получават хранителните продукти и прочие. За щастие с мен беше и секретарят Харисън, който се беше подготвил — бе изучил ежегодните отчети за цялото време, през което съществува Колонията. Да беше чула само как си разменят цифри! Инспекторът разпитваше Харисън за цялата тая статистика и съм готов да си заложа главата, че утре ще може да ни повтори абсолютно всичко. Такива чудовищни способности просто ме угнетяват.

Той се прозя и с неохота започна да се храни.

— Утре ще е по-интересно. Ще ходим в училищата и в Академията. Мисля си този път за разнообразие аз да позадам някои въпроси. Много ми се ще да знам как Свръхвладетелите възпитават децата си…, ако въобще имат деца.

На този въпрос Чарлз Сен така и не получи ясен отговор, но в други отношения Инспекторът бе невероятно словоохотлив. Много интересно бе да се наблюдава как той отклонява нескромните опити да се измъкне нещо от него, а после неочаквано преминава към най-поверителен тон.

Първият наистина задушевен разговор се завърза между тях, след като разгледаха училището — едно от основните неща, с които се гордееше Колонията.

— Да се подготвят младите умове за бъдещето е огромна отговорност — забеляза доктор Сен. — За щастие човешкото същество е рядко издръжливо — непоправими вреди може да нанесе само изключително безобразното възпитание. Дори и да грешим в избора си на цел, малко вероятно е малчуганите да станат жертви на нашите грешки и най-възможно е да ги преодолеят. А сега, както видяхте, те изглеждат напълно щастливи.

Сен замълча и лукаво погледна отгоре до долу огромния си спътник. Той целият беше обвит с някаква сребриста тъкан, която защитаваше тялото му от палещите слънчеви лъчи. Доктор Сен знаеше, че големите очи, скрити зад тъмни очила, следят всичко с безстрастен поглед…, а може би и да изразяваха някакви чувства, които все едно не можеха да бъдат разгадани.

— Струва ми се, че задачата, която решаваме, като възпитаваме нашите деца, много прилича на тази, която стои пред вас след срещата ви с човечество. Не сте ли съгласен?

— В някои отношения съм съгласен — сериозно каза Свръхвладетелят. — Но в други сходствата сякаш са повече с историята на вашите колониални държави. Именно затова са ни интересували винаги Римската и Британската империи. Особено поучителен е случаят с Индия. Главното различие между нас и англичаните е, че те не са имали сериозни основания да отидат в Индия, тоест не е имало осъзната цел, освен такива малки и преходни цели като търговията или враждата с други европейски страни. Англичаните са се оказали владетели на империя, с която не знаят какво да правят и са се измъчвали с нея, докато в крайна сметка не са се избавили от това.

Доктор Сен не устоя на изкушението — случаят сам се представи много удобно.

— А вие също ли ще се избавите от империята си, когато му дойде времето? — попита той.

— Без ни най-малко забавяне — отвърна Инспекторът.

Доктор Сен не разпитва повече. Отговорът беше недвусмислен и не особено ласкав — при това наближаваха Академията, където вече се бяха събрали педагозите и се готвеха да изпитат цялата умствена сила на един истински Свръхвладетел.

 

 

— Както вече каза нашият уважаем колега — говореше деканът на Новоатинския университет професор Чанс, — преди всичко ние се стараем да поддържаме у колонистите жив ум и да им помогнем да развият и използват всички свои способности. Боя се, че извън пределите на този остров (с жест на ръката си той показа цялата останала планета) човечеството е загубило волята си за действие. Има мир, има изобилие…, но липсват стремежи…

— Тоест, както тук? — учтиво добави Свръхвладетелят.

На професор Чанс не му достигаше чувството за хумор и той смътно го съзнаваше. Погледна подозрително госта.

— Тук ние не страдаме от древния предразсъдък, че безделието е порок, но считаме, че да бъдеш просто съзерцател, потребител на развлечения — не е достатъчно. Тук, на острова, човек се стреми към една цел, която може да се определи много лесно. Всеки желае да прави нещо, дори най-незначителното нещо, най-добре от всички. Разбира се това е идеал, който трудно се достига. Но най-главното днес е, човек да има идеал. Не е толкова важно дали ще го постигне.

Инспекторът явно нямаше намерение да се изказва по този повод. Той махна защитния си плащ, но не свали тъмните очила, макар че бяха угасили светлината в професорската стая. Деканът се питаше дали тези очила са нужни поради някаква особеност в зрението на госта или са просто маскировка. Зад тях, разбира се, съвсем не можеха да се разгадаят мислите на Свръхвладетеля — задача, която и без това беше трудна. Но гостът с нищо не показваше, че има нещо против да го затрупват със забележки, в които звучи провокация и се чувства, че на оратора никак не се харесва политиката на Свръхвладетелите по отношение на Земята.

Деканът беше готов да продължи атаката си, но тогава в борбата се намеси директорът на Управление на научната дейност професор Спърлинг.

— Както, без съмнение, ви е известно, сър, едно най-сложните противоречия в нашата култура беше разединеността на изкуството и науката. Много бих искал да знам мнението ви по този въпрос. Съгласен ли сте, че всички хора на изкуството са малко… откачени? Че тяхното творчество, или във всеки случай силата, която ги подтиква да творят, произтича от някаква дълбоко скрита психологическа неудовлетвореност?

Професор Чанс многозначително се окашля, но Инспекторът го изпревари:

— Преди време ми казаха, че всички хора в някаква степен са художници и всеки човек е способен да създаде нещо, дори и да е на примитивно равнище. Ето, вчера например забелязах, че във вашите училища се отделя особено внимание на това как детето да изразява себе си в рисунка, в цвят или в моделиране. Вижда се, че стремежът към творчество е присъщ на всички без изключение, дори и на този, който ще се посвети със сигурност на науката. Какво се получава, ако всички художници не са напълно нормални, а всички хора са художници?… Мисля, че имаме любопитен логически въпрос.

Всички очакваха неговите заключения. Но Свръхвладетелите, когато това бе необходимо, умееха да са безукорно тактични.

 

 

Инспекторът изтърпя с достойнство симфоничния концерт — нещо, което не можеше да се каже за много от другите слушатели. Единственото отстъпление от привичните вкусове беше „Симфония от псалми“ на Стравински. Останалата част от програмата се състоеше от войнстващо свръхноваторство. Но каквито и да бяха оценките за нея, тя се изпълняваше блестящо. Нова Атина се гордееше с това, че сред колонистите бяха няколко от най-добрите музиканти на света и това не беше само обикновена хвалба. Между композиторите-съперници се беше разгорял ожесточен спор за честта всеки от тях да участва в програмата със свои творби, макар че някои циници се съмняваха дали това е някаква особена чест. Беше възможно Свръхвладетелите просто да са лишени от музикален слух — никой все още не се беше убедил в противното.

След концерта Танталтереско потърси сред присъстващите трима от композиторите и ги похвали за тяхната „голяма изобретателност“. От подобен комплимент, ако се съдеше по изражението на лицата им, те бяха поласкани, но и малко смутени.

Джордж Грегсън успя да се срещне с Инспектора едва на третия ден. В театъра решиха да угостят посетителя не с едно блюдо, а с истински коктейл — две едноактни пиеси, изпълнение на световно известен майстор на „роля с преобличане“ и балетна сюита. Всичко беше блестящо изпипано. Предсказанието на един критик „Сега ще разберем в крайна сметка, могат ли Свръхвладетелите да се прозяват“ не се оправда. Инспекторът дори се разсмя на няколко пъти — при това точно там, където трябва.

Но можеше ли човек да знае? Беше възможно самият той да е превъзходен актьор и да следи само логиката на представленията, а неведомите му чувства не са провокирани въобще — като на антрополог, който участва в обреда на някакво варварско племе, но остава равнодушен. Той наистина издаваше подходящи звуци и откликваше на всичко, както се очакваше от него, но това нищо не доказваше.

Джордж предварително беше твърдо решен да поговори с Инспектора — и не сполучи. След спектакъла те само успяха да се запознаят и гостът бе отвлечен. Беше невъзможно дори за минута да се отдели от антуража си, и Джордж си отиде жестоко разочарован. Той не знаеше какво точно щеше да каже на Свръхвладетеля, ако бяха останали насаме, но бе уверен, че щеше да успее някак да попита за Джеф. Случаят бе пропуснат.

Два дни Джордж беше в много мрачно настроение. Инспекторът удостои с внимание множество уверения за взаимно уважение, така че визитата му даже се удължи. Никой обаче не се сещаше да попита за каквото и да е самия Джеф. Момчето сигурно дълго бе обмисляло всичко, преди да се обърне към баща си. Преди да си легне вечерта, то попита:

— Татко, видя ли Свръхвладетеля, който беше при нас?

— Да, разбира се — мрачно отвърна Джордж.

— Той идва и в училище и аз го чух, когато разговаряше с учителите. Не разбрах точно какво им казва, но ми се стори, че гласът му ми е познат. Той ми заповяда да бягам от голямата вълна.

— Сигурен ли си?

Джеф се усмихна.

— Е, не съвсем…, но ако не е бил той, значи е бил някой друг Свръхвладетел. Помислих си, че може би трябва да му благодарим. Но май вече си е тръгнал, нали?

— Да — каза Джордж. — Страхувам се, че вече е късно. Може би ще съумеем да му благодарим друг път. А сега не се безпокой повече за това, бъди добро момче и си лягай.

След като изпратиха благополучно Джеф в детската стая, Джийн сложи и дъщеря си да спи и се върна при Джордж. Седна върху килима и се отпусна в краката на съпруга си. Джордж приемаше този й навик като нелепо сантиментален. Но сега нямаше смисъл да го обсъждат. Той само се постара коленете му да стърчат колкото може по-неудобно.

— Е, какво ще кажеш сега? — уморено попита Джийн. — Мислиш ли, че това се е случило?

— Случило се е — каза той, — но е безполезно да се безпокоим. В края на краищата всички родители на наше място щяха само да са благодарни…, и аз съм благодарен. Навярно всичко има съвсем просто обяснение. Знаем, че Свръхвладетелите се интересуват от Колонията — вероятно я наблюдават, макар че обещаха да не използват повече своите прибори. Може да се допусне, че някой от тях тогава е използвал по нашите места своя всевиждащ апарат и е забелязал, че приближава цунами. Напълно естествено е да предупреди всеки, който е заплашен от тази опасност.

— Не забравяй, че е знаел името на Джеф. Не, убедена съм, че ни следят. Ние се отделяме с нещо, с нещо сме им интересни. Чувствам го отдавна, от онази вечеринка у Рупърт. Странно, как тя промени всичко и в твоя, и в моя живот.

Джордж съчувствено я погледна отгоре надолу, но не повече от това. Беше му удивително как човек се променя за толкова кратко време. Той бе привързан към нея — Джийн беше майка на децата му и част от неговия живот. Но какво беше останало от онази любов, когато един полузабравен Джордж Грегсън бе живял с мечтата на име Джийн Морел? Сега той делеше любовта си между Джеф и Дженифър от една страна и Керъл — от друга. Едва ли Джийн знаеше за Керъл — той трябваше непременно да й каже за нея, преди да го е направил някой друг. Но все не му се отдаваше възможност.

— Добре… Джеф го следят… всъщност го охраняват. А не ти ли се струва, че би трябвало да се гордеем с това? Може би Свръхвладетелите подготвят за него голямо бъдеще. Бих искал да знам някои неща!

Той разбираше, че просто се опитва да успокои Джийн. Сам Джордж не беше толкова разтревожен, колкото завладян от невероятно любопитство. И изведнъж го порази една нова мисъл, която би трябвало да се появи много по-рано. Джордж погледна към детската стая.

— А може би им е нужен не само Джеф? — каза той.

 

 

Както се полагаше, Инспекторът представи отчет за посещението си на острова. Колонистите биха дали всичко, само и само да узнаят съдържанието на този отчет. Всички цифри и сведения бяха погълнати от ненаситната памет на мощни изчислителни машини, които представляваха част — но само една малка част — от незримите сили, с които се разпореждаше Карелен. Още преди безстрастният електронен ум да направи някакви изводи, Инспекторът изказа своите съображения. Преведени към човешката мисъл и човешкия език, те звучаха горе-долу така:

— Не ни се налага да предприемаме някакви мерки по отношение на Колонията. Експериментът е любопитен, но с нищо не може да повлияе на бъдещето. Увлечението им по изкуството не ни засяга, а научни изследвания в опасни направления там явно изобщо не се провеждат.

В съответствие с нашия план съумях да узная как се учи и се развива Номер Едно, без да привличам нечие внимание. Съответните данни са приложени и по тях можем да се убедим, че засега няма никакви признаци на нещо необичайно. Но, както знаем, Пробивът рядко се открива предварително.

Срещнах се също и с бащата на Номер Едно и останах с впечатление, че той иска да поговори с мен. За щастие успях да избегна това. Несъмнено той подозира нещо, макар че не може нито да разбере истината, нито да повлияе някак върху крайния резултат.

Колкото повече време минава, толкова повече ми е жал за тези хора.

 

 

Джордж Грегсън би се съгласил с извода на Инспектора, че у Джеф няма нищо необичайно. Съществуваше само този непонятен случай, който плашеше като гръм от ясно небе, последван от абсолютна тишина.

Като всяко седемгодишно момче и Джеф бе изпълнен с енергия и любопитство. Беше умен, когато се стараеше да бъде такъв, но нямаше опасност да стане гений. Понякога Джийн уморено си мислеше, че синът й е създаден по класическа рецепта: какво представлява малкото момче? — шум и крясъци в обвивка от мърсотия. Впрочем по отношение на мърсотията не винаги беше толкова уверена — доста от нея трябваше да се натрупа върху до черно загорялата кожа на сина й, за да бъде забелязана.

Джеф бе ту ласкав, ту тъжен, ту затворен, ту чистосърдечен. Не можеше да се каже, че обича повече някой от двамата си родители и появата на бял свят на по-малката му сестра не предизвика у него ни най-малка ревност. Беше безупречно здрав — нито един ден в живота си не бе боледувал. Но за съвременните времена и за местния климат в това нямаше нищо необичайно.

За разлика от други момчета Джеф не скучаеше в обществото на баща си и не бързаше да се измъкне от него и да отиде при връстниците си. Явно бе наследил художествения талант на Джордж и едва ли не веднага след своето прохождане стана постоянен посетител в театъра на Колонията. А театърът го призна за свой жив талисман, който носи щастие и е много ловък в поднасянето на букети на гастролиращите на сцената и екрана звезди.

Да, Джеф беше най-обикновено момче. Джордж за хиляден път си повтаряше това, докато двамата с него се разхождаха или караха велосипеди по пътищата на не особено големия остров. Те разговаряха, както от памтивека разговарят помежду си синове и бащи, но времето беше друго и сега наистина имаше много повече теми за разговор. Макар че Джеф никога не напускаше острова, той виждаше и знаеше всичко, което става по света чрез вездесъщото око — екрана на телевизора. Както всички в Колонията и той малко презираше останалото човечество. Знаеше, че колонистите са избраници, преден отряд на прогреса. Те щяха да изведат човешкия род към висотите, достигнати вече от Свръхвладетелите, а може би и по-високо. Разбира се не утре, но щеше да дойде и този ден…

Те и не подозираха, че този ден е твърде близо…