Артър Кларк
Краят на детството (15)

Петнадесет

— Не, ти само виж! — избухна Джордж Грегсън и хвърли вестника през масата. Джийн не успя да го хване и той се пльосна върху закуската. Джийн търпеливо изчисти хартията от сладкото и прочете възмутителния абзац, като се стараеше да изобрази на лицето си неодобрение. Това й се удаваше зле — тя твърде често беше на едно и също мнение с критиците. Обикновено тя премълчаваше еретичните си възгледи и то не само заради мира и спокойствието в къщи. Джордж охотно приемаше от нея (а и от всеки друг) похвали, но когато тя се осмеляваше да го упрекне за нещо в работата му, й се налагаше да изслуша убийствена тирада за това, че е невежа и нищо не разбира от изкуство!

Джийн прочете два пъти рецензията и се предаде. Рецензентът сякаш беше съвсем доброжелателен и тя го каза на Джордж:

— Изглежда спектакълът му е харесал. От какво всъщност си недоволен?

— Ето от какво — озъби се Джордж и тикна пръста си в средата на колоната. — Прочети го още веднъж.

— „Особено радваше очите нежнозеленият пастелен тон на фона в балетната сцена“. Е, и какво?

— Той изобщо не е зелен! Знаеш ли колко време изгубих, докато постигна този син оттенък! А какво се получава? Или някакъв тъп осветител е объркал цветовата настройка, или това магаре рецензентът има телевизор-далтонист. Слушай, а какъв цвят имаше фонът на нашия екран?

— Ъ-ъ… не помня — призна си Джийн. — Тогава Пупса изведнъж се разпищя и трябваше да отида да видя какво става с нея.

— А — отрони примирено Джордж. Беше ясно, че отвътре още му кипи и скоро ще избухне пак. Така и стана, но взривът беше по-безобиден. — Намерих ново определение за телевизор — избоботи той. — Това е апарат, който пречи на взаимното разбирателство между художник и зрител.

— И какво ще правиш тогава? — попита Джийн. — Ще се върнеш към обичайния театър?

— А защо не? Точно за това си мисля. Помниш ли какво писмо получих от Новата Атина? Те отново ми писаха и този път искам да им отговоря.

— Това ли било? — Джийн като че се разтревожи. — Според мен всички там са малко чалнати.

— Това може да се изясни само по един начин. В близките две седмици ще отида и ще видя що за хора са те. Имай пред вид, че печатат и в стихове, и в проза — при това не мирише на никакво вмешателство. Там има няколко души, които са наистина талантливи.

— Ако си въобразяваш, че ще подскачам около огъня и ще се обличам с животински кожи, силно се…

— Не говори глупости! Това са басни. В Колонията има всичко необходимо, за да се живее човешки. Просто са се отказали от излишен разкош. И после, вече две години не съм ходил до Тихия океан. Какво лошо има в това да отидем там двамата?

— Това да — каза Джийн, — но не съм съгласна нашият син и Пупса да раснат като диви полинезийци.

— Няма да раснат като диваци — каза Джордж. — Обещавам ти това.

И той беше прав, макар и не в този смисъл, който имаше предвид.

 

 

— Както сте видели при кацането си, нашата Колония е разположена на два острова, съединени с дига — каза дребното на ръст човече, което стоеше в другия край на верандата. — Този е Атина, а другия остров кръстихме Спарта. Той е доста див и скалист — отлично място за спорт и тренировки. — Той стрелна с поглед коремчето на своя гост и Джордж смутено се сви в плетеното кресло. — Между другото, Спарта е угаснал вулкан. В крайна сметка геолозите ни уверяват, че е угаснал, ха-ха-ха!

Но да се върнем към Атина. Както се досещате, Колонията беше замислена, за да се създаде едно независимо и здраво огнище на културата, което да съхрани традициите в изкуството. Трябва да се спомене, че преди да се захванем с това, бяха проведени много задълбочени изследвания. По същество образът на построеното тук от нас общество се основава на доста сложни математически изчисления — няма да се преструвам, че те са ми ясни. Знам само, че математици-социолози са изчислили точно колко трябва да бъде населението в Колонията, какви точно трябва да са тези хора и, най-важното, на какви закони трябва да се опира тя, за да просъществува дълго време и да е устойчива.

Управлява ни Съвет, съставен от осем директори, които представят Производството, Енергетиката, Общественото устройство, Изкуството, Икономиката, Науката, Спорта и Философията. Нямаме постоянен президент или председател. Техните задължения приема поред всеки един от директорите за една година.

Сега в Колонията има малко повече от петдесет хиляди души и остава съвсем малко до идеалната численост. Ето защо оглеждаме всеки един от новите доброволци. Разбира се, има някои пукнатини — не ни достигат няколко талантливи специалисти.

Тук, на острова, ние се опитваме да съхраним независимостта на човечеството поне в изкуството. Не изпитваме враждебност към Свръхвладетелите — просто искаме да ни оставят сами на себе си. Когато Свръхвладетелите унищожиха старите държави и този начин на живот, към който хората бяха привикнали през цялата своя история, заедно с лошото беше погубено и немалко добро. Животът ни стана безметежен, но също така безлик и блудкав. Културата ни е мъртва — за цялото време на господството на Свръхвладетелите не е създадено нищо ново. Съвсем ясно е защо. Няма към какво да се стремим вече, няма за какво да се борим и сякаш малко повечко станаха различните развлечения. Всеки ден радиото и телевизията по различни канали предават програма с общо времетраене около петстотин часа — замисляли ли сте се за това? Ако изобщо не спиш и не се занимаваш с нищо друго, би могъл да видиш едва една двадесета част от всичко, с което би могъл да се развличаш — достатъчно е да щракнеш копчето! И човек се превръща в някакъв сюнгер — поглъща всичко, но нищо не създава. Известно ли ви е, че сега всеки проседява средно по три часа ежедневно пред екрана? Скоро всички хора ще престанат да живеят собствения си живот. Ще губят по цял работен ден, за да не пропуснат нещо от многосерийната история за някакво измислено семейство!

Тук, в Атина, за развлечения се губи не повече от необходимото време. При това става дума не за записи и киноленти, а за игра на живо. В нашата община спектаклите и концертите се провеждат винаги при почти пълна зала, а това е много важно за изпълнителите и художниците. Между другото, разполагаме с превъзходен симфоничен оркестър — вероятно един от шестте най-добри в света.

Но аз не искам да се доверите само на моите думи. Обикновено тези, които искат да дойдат в Колонията, отначало ни гостуват няколко дни и я изучават. Ако почувстват, че искат да се присъединят към нас, ние им предлагаме ред психологически тестове и това всъщност е главната линия на нашата отбрана. Обичайно отказваме на около една трета от кандидатите по причини, които не хвърлят върху тях ни най-малка сянка и вън от Колонията нямат никакво значение. Тези, които са издържали изпита, се връщат вкъщи, за да уредят нещата си и после идват обратно при нас. Някои премислят и се отказват, но това става много рядко и почти винаги поради лични обстоятелства, които не зависят от тях. Сега нашите тестове са безгрешни — неизменно ги издържат хора, които наистина искат да бъдат с нас.

— А ако някой се засели тук и после изведнъж промени решението си? — попита с тревога Джийн.

— Тогава може да си отиде. Никой не би му попречил. Така се е случвало два пъти.

Настъпи дълго мълчание. Джийн погледна към Джордж, който замислено поглаждаше бакенбардите си — бяха нова мода сред хората на изкуството. Засега отстъплението не бе отрязано и тя можеше да не се безпокои. Изглежда тази Колония беше интересно място и като че ли не бе някаква шантава приумица, както се опасяваше тя. Сигурно щеше да се хареса и на децата. В края на краищата това беше най-важното.

 

 

След половин месец те дойдоха в Колонията. Едноетажният дом не бе много просторен, но за четиричленно семейство беше напълно достатъчен. Имаше и всички уреди, които облекчаваха готвенето, чистенето и прочие. Джийн трябваше да признае, че не я грозеше завръщане към робството на средновековната домакиня. Впрочем малко я обезпокои откритието, че там има кухня. Обикновено на места с толкова население имаше Линия за доставки — набираш номера на Централата и след пет минути получаваш желаните блюда. Джийн си помисли, че независимостта е прекрасно нещо, но тук като че бяха попрекалили. Нима щеше да й се налага да се грижи и за облеклото на семейството си? Оказа се все пак, че няма такава опасност — между автоматичната миячна машина и радарната печка нямаше чекрък…

Навсякъде в къщата, освен в кухнята, беше съвсем голо и празно. Те бяха първите заселници тук и нямаше как тази стерилна аптечна чистота да се превърне веднага в домашен уют. Сигурно децата като някаква закваска щяха да ускорят този процес. Дори и в момента (Джийн не подозираше за това) във ваната гинеше злощастната жертва Джефри — този млад човек не виждаше никаква коренна разлика между обикновена и солена вода.

Джийн се приближи към още незавесения прозорец и погледна към Колонията. Несъмнено беше красиво място. Къщата беше на западния склон на един невисок хълм — единственият, които се извисяваше в Атина. На два километра на север се виждаше тясната дига, която като острие на нож разсичаше водите на океана. По нея можеше да се стигне до Спарта. Този скалист остров, увенчан с мрачния конус на вулкан, на моменти плашеше Джийн — изглеждаше й толкова неподходящ за мирната Атина съсед. Можеха ли учените да знаят със сигурност, че вулканът никога вече няма да се събуди и да погуби всичко наоколо?

В далечината се появи явно неумел велосипедист, който уморено изкачваше склона не по пътя, а в сенките на палмите. Беше Джордж, които се завръщаше от първото си съвещание. Джийн прекъсна мислите си, решена да се захване най-сетне с домакинството — имаше много работа.

Тракане и метален звън възвестиха за пристигането на велосипедиста. Джийн се сети, че трябва да се научат и двамата да карат добре велосипед. Това бе още една неочаквана особеност на островния живот. На колонистите не се разрешаваше да имат автомобили, но всъщност те бяха и излишни — най-дългият път тук нямаше и петнайсет километра. Съществуваше различен обществен транспорт — товарни, санитарни и пожарни коли, чиято скорост, като се изключат спешните случаи, беше ограничена на петдесет километра в час. Затова жителите на Атина не страдаха от заседнал живот, от улични задръствания, от аварии и от катастрофи.

Джордж бързо целуна жена си по бузата и с въздишка на облекчение се отпусна в най-близкото кресло.

— Уф! — изпухтя той и изтри потта от челото си. — На изкачването всички ме задминаваха, така че явно може да се привикне. Между другото, вече съм свалил десет килограма.

— Как мина денят? — попита Джийн, както се полага на добрата съпруга. Тя се надяваше, че Джордж ще си почине малко и ще й помогне да разопаковат нещата.

— Всичко върви отлично. Запознах се с маса народ. Разбира се, не запомних и половината, но като че ли всички са чудесни хора. Театърът е много добър — повече от това не би могло и да се желае. Тази седмица започваме работа по пиесата на Шоу „Завръщане в Матусаил“. Възложени са ми декорите и цялото оформление. Сам ще съм си господар — а не като преди, когато десет човека ми даваха акъл — това прави, онова не прави! Да, мисля, че тук ще ни бъде добре.

— А велосипедите?

Джордж намери сили да се усмихне.

— Е — каза той, — след две седмици това хълмче няма да го усещам.

Той не беше съвсем уверен в това, но се оказа прав. Макар че трябваше да мине още цял месец, преди Джийн да престане да тъгува за аеромобила и да открие какви чудеса може да си приготвя човек в собствената кухня.

 

 

Нова Атина беше възникнала и се развиваше не така естествено и сама по себе си, както античният град, чието име беше приела. Устройството на Колонията беше измислено и изчислено до най-малките подробности. То беше резултат от многогодишни изследвания, над които работеха забележителни хора. Отначало това бе открит заговор срещу Свръхвладетелите, в който имаше предизвикателство ако не срещу тяхното могъщество, то поне срещу политиката им. Основателите на Колонията почти не се съмняваха, че Карелен ще съкруши техните планове, макар че Попечителят не помръдна и пръста си — сякаш не бе и забелязал нещо. Но това не ги успокояваше много, както можеше да се предполага. Карелен нямаше закъде да бърза и може би все още подготвяше ответен удар. А може би беше убеден, че идеята им и без това е обречена на провал и той няма защо да се меси.

Всички предсказваха провал за Колонията. Но нали и в далечното минало, когато хората все още не са имали и понятие от закономерностите на общественото развитие, са се зараждали доста общности, основани на религиозни или философски цели. Наистина, в по-голямата си част те са се оказвали кратковременни, но е имало и такива, които са оцелявали. А Нова Атина се основаваше на най-здравите устои, които можеше да създаде съвременната наука.

Колонията беше създадена на островите по много причини. Немаловажни бяха чисто психологическите съображения. Разбира се, във века на общодостъпните въздушни връзки нямаше никакъв проблем да се прелети океанът, но все пак човек се чувстваше някак изолиран. При това, поради ограниченото пространство на острова, Колонията не можеше да стане прекалено многолюдна. Населението не трябваше да превишава сто хиляди души, за да не бъде изгубено предимството на сплотената малка общност. Между другото, основателите на Колонията се стремяха всеки жител на Нова Атина да се запознава с всички останали, които споделят еднакви с неговите интереси и с още-два три процента от другите колонисти.

Началото на Колонията беше положено от един нов Мойсей, който подобно на библейския герой също не доживя до влизането в обетованата земя — Колонията беше основана три години след смъртта му.

Той беше роден в страна, която доста късно извоюва самостоятелността си, а поради това и просъществува кратко време. Може би тази беше главната причина там да изживеят тежко края на националната независимост — бе тъжно да се изгуби мечтата, която се е сбъднала току-що и към която си се стремил векове наред.

Бен Саломон не беше фанатик, но въпреки това детските спомени до голяма степен определяха философията, която му бе съдено да претвори в действие. Той още помнеше живота преди идването на Свръхвладетелите и съвсем не желаеше да го върне. Както много други разумни хора, той беше напълно способен да оцени направеното от Карелен за човечеството, макар че с тревога се опитваше да разгадае крайната цел на Попечителя. Понякога си мислеше, че въпреки всемогъщия си ум и безкрайните си познания Свръхвладетелите не разбират по същество хората и дори от най-добри подбуди могат да направят жестока грешка. А може би, самоотвержено предани на реда и справедливостта, решили да преобразят света на хората, те можеха да разрушат човешката душа?

Упадъкът едва се забелязваше, макар и да не беше трудно да се видят първите признаци на израждането. Саломон не беше художник, но добре познаваше и ценеше изкуството. Той разбираше, че неговите съвременници по никакъв начин не можеха да се мерят с великите майстори от миналото. Може би в далечното бъдеще потресът от срещата с цивилизацията на Свръхвладетелите щеше да бъде изживян и всичко щеше да се уреди. А може би това нямаше да стане и хората трябваше да се застраховат за всеки случай.

Тази застраховка всъщност беше Нова Атина. За създаването й бяха необходими двадесет години и няколко милиарда фунта — не толкова много за богатството на света. Нищо съществено не се измени през първите петнадесет години, но за последните пет настъпиха много промени.

Саломон нямаше да постигне нищо сам, ако не беше убедил шепата световноизвестни хора на изкуството, че замисълът му е разумен и осъществим. Те откликнаха не защото идеята беше важна за цялото човечество, а по-скоро от известно честолюбие. Но когато бяха проникнати от тази мисъл, светът ги чу и ги подпомогна със съчувствие и пари. Така беше въздигната блестящата фасада на таланта и страстта и зад нея осъществяваха плана си истинските строители на Колонията.

Всяко общество се състои от отделни хора и поведението на всеки един е непредсказуемо. Но ако се вземат достатъчно хора от основните категории, започват да се проявяват някакви общи закони — това отдавна е открито от застрахователните компании. Няма възможности да се предскаже например кой колко ще живее, но средната смъртност може да се изчисли доста точно.

Имаше и други, по-малко очевидни закономерности, които бяха занимавали математиците от началото на двайсети век Винер и Рашавески. Те твърдяха, че такива явления като икономическите кризи, последствията от надпреварата във въоръжаването, устойчивостта на обществените групи, резултатите от парламентарните избори и прочие се подават на чисто математически анализ. Сериозна трудност в това представляваше големият брой променливи величини, много от които трудно се изразяваха с числови понятия. Не можеше просто да се начертае серия от криви линии и безотговорно да се заяви: „Когато се достигне тази точка, ще започне война“. Не можеха и да се пренебрегнат абсолютно случайните събития — например убийството на важна политическа личност или последствията от някакво научно откритие, а още повече — стихийните бедствия от рода на земетресения или наводнения. А такива събития повече от всичко друго можеха да повлияят на големи маси от хора и дори на цели пластове от обществото.

Всички знания, търпеливо събирани през последното столетие, позволяваха да се постигне много. Задачата щеше да бъде неизпълнима, ако не съществуваха големите изчислителни машини, способни за няколко секунди да направят пресмятания, за които иначе щеше да е необходим трудът на хиляди специалисти. На всестранната помощ на тези машини разчитаха и хората, които създадоха плановете за Колонията.

И при всичко това основателите на Нова Атина само подготвиха почвата и климата за растението, което жадуваха да отгледат — може би то щеше да порасне, а може би не. Саломон беше казал: „Можем да бъдем уверени в таланта, но за гения ни остава само да се молим“. Имаше основания за надежди, че в такъв наситен разтвор ще започнат любопитни химически реакции. Художниците, които са израснали в самота, са малко — живите искри се раждат от стълкновението на умовете на обединените от сходни интереси творци.

Това стълкновение вече беше създало неща, достойни за внимание в областта на скулптурата, музиката, литературната критика и киното. Още беше рано да се съди ще оправдаят ли историците надеждите на своите вдъхновители, които откровено се стремяха да пробудят в човечеството гордост от това, което са направили. Живописта засега линееше, сякаш потвърждаваше възгледите на теоретиците, които предполагаха, че плоскостните форми на изкуството нямат бъдеще.

Забелязваше се, колкото и да не се намираше по-убедително обяснение до момента, че в най-добрите произведения на колонистите първостепенна роля има времето. Даже скулптурата рядко оставаше неподвижна. Загадъчните форми и извивки в творбите на Андрю Карсън бавно се изменяха пред погледа на зрителя, съгласно своя сложен замисъл — може би не съвсем разбираемо, но увлекателно. Сам Карсън твърдеше, и в това имаше частица истина, че е довел до логически завършък абстрактните композиции от миналия век и така е съчетал скулптурата с балета.

В музикалния живот на Колонията се провеждаха задълбочени изследвания върху това, което можеше да се нарече „протежение на времето“. Какъв беше най-краткият звук, достъпен за човешкото възприятие — и какъв най-дългият, който не би бил скучен? Можеше ли да се променят тези величини, като се променя силата на звука или се преобразува оркестровката? Подобни въпроси се обсъждаха безкрайно и доводите бяха не само теоретически. От тези спорове се родиха няколко рядко интересни творби.

Най-сполучливи от всичко бяха опитите в областта на анимацията и нейните наистина неограничени възможности. Бяха минали сто години от времето на Уолт Дисни, а чудесата на това най-изразително и най-отворено от всички изкуства нямаха край. То можеше да бъде и чисто реалистично, и тогава плодовете му не се отличаваха от обикновените филми, което предизвикваше презрението на поборниците за абстрактна анимация.

Най-много привличаше, но и най-много плашеше групата на художниците и учените, която беше създала твърде малко. Тези хора се стремяха към „пълно сливане“. Ключ в работата им беше историята на киното. Първо звукът, после цветът, след това стереоскопията и накрая синерамата — крачка след крачка те приближаваха старинните „движещи се картинки“ към истинския живот. С какво можеше да свърши това? Сигурно щеше да бъде постигнато и повече: зрителите да забравят, че са зрители и да станат участници във филма. Щеше да се наложи въздействие върху всички възприятия, дори да се прибегне до хипноза, но много хора считаха, че всичко това е напълно възможно. Ако тази цел можеше да се постигне, жизненият опит на хората щеше да се обогати невъобразимо. Всеки щеше да е в състояние да преживее всякаква ситуация и приключение — въображаеми или истински, мислими или немислими. Щеше да може да се превърне дори в растение или животно, стига да се уловяха и запишеха сетивните възприятия не само на човека, но и на всяко живо същество. И когато тази „програма“ завършеше, човекът щеше да има такъв ярък спомен за преживяното, сякаш всичко е станало в действителност.

Това беше ослепително бъдеще. Някои се плашеха и се надяваха, че идеята е неосъществима. Но дълбоко в душата си и те разбираха, че щом науката приема нещо за възможно, то в края на краищата ще се сбъдне…

Такава беше Нова Атина и нейните мечти. Тя се надяваше да стане това, което е била Атина в античността, като притежава машини вместо роби и наука вместо суеверие. Но беше рано да се съди дали опитът ще се увенчае с успех.