Артър Кларк
Краят на детството (14)

Четиринадесет

На ежеседмичните пресконференции залата винаги се напълваше, но днес просто беше претъпкана и репортерите едва успяваха да записват. За стотен път те се жалваха един на друг, че Карелен има остарели вкусове и не уважава пресата. На всяко друго място по света те щяха да бъдат с камери, магнетофони и всички останали цивилизовани оръжия на труда. А тук им се позволяваше да разполагат само с такива антики като хартия, молив и, трудно е да си представиш дори — стенография!

Разбира се по-рано някои опитваха да промъкнат контрабандно в залата магнетофони. На тези няколко смелчаци им се удаде да изнесат обратно забранените уреди, но когато навън ги виждаха как димят, разбираха, че опитите им са напразни. И едва тогава разбираха защо в техен интерес предварително им бе предложено да оставят извън залата часовниците си и всички метални предмети…

Най-обидното беше, че сам Карелен записваше пресконференцията отначало докрай. Журналистите, които бяха уличени в небрежност или в извращаване на истината (което наистина се случваше много рядко), бяха извиквани на кратка, не особено приятна среща с подчинените на Карелен, където им предлагаха внимателно да прослушат запис на това, което бе казал всъщност Попечителят. Урокът беше такъв, че не се налагаше да бъде повтарян.

Беше поразително колко бързо се разнасят слуховете. Нищо не се обявяваше предварително, но всеки път, когато Карелен искаше да съобщи нещо важно, а това се случваше два-три пъти в годината, в залата нямаше къде да се хвърли игла.

Високите врати се отвориха широко и приглушеният ропот стихна — на подиума се появи Карелен. Светлината тук бе доста мъждива — явно така слабо светеше и неизвестното далечно слънце на Свръхвладетелите — и Попечителят сега не носеше тъмните си очила, които обикновено използваше под открито небе.

Той се отзова на нестройния хор от приветствия с официалното „Добро утро на всички!“ и се обърна към високата особа с много почтен вид, която стоеше пред него. Мистър Голд беше старейшина на вестникарската гилдия и с вида си напълно можеше да вдъхнови иконома, герой на знаменитите старинни романи, да доложи на господаря си: „Трима вестникари, милорд, и един джентълмен от «Таймс».“ С облеклото си и всички подробности той напомняше дипломат от старата школа — всеки без колебание му се доверяваше и никога на никого не му се бе налагало да съжалява след това.

— Днес е препълнено с народ, мистър Голд. Изглежда нямате достатъчно материал.

Джентълменът от „Таймс“ се усмихна и се окашля:

— Надявам се, че ще запълните тази празнина, господин Попечител.

Голд замълча и впери погледа си в Карелен докато той обмисляше своя отговор. Беше някак обидно, че лицата на Свръхвладетелите приличаха на застинали маски и не издаваха никакви чувства. Големите им широко отворени очи, чиито зеници дори при тая слаба светлина бяха свити и едва се забелязваха, гледаха с непроницаем взор в любопитните очи на хората. От двете страни на лицето си, под скулите — ако тези изсечени сякаш от тъмен гранит извивки можеха да се нарекат скули — бяха дихателните процепи, през които с едва доловимо свистене влизаше и излизаше въздухът. Сигурно дробовете на Карелен работеха трудно в непривичната земна атмосфера. Голд разглеждаше сноповете бели косъмчета, които се движеха навътре и навън в неравномерния двутактен ритъм на дишането на Карелен. Предполагаше се, че те са нещо като филтър, предпазващ от праха — на подобна несигурна основа се градяха сложни теории за атмосферата на планетата на Свръхвладетелите.

— Да, имам някои новини за вас. Без съмнение ви е известно, че един от моите товарни кораби неотдавна се отправи към базата. Сега ние открихме че на борда му има „гратисчия“.

Стотици моливи замряха във въздуха, стотици чифтове очи се втренчиха в Карелен.

— Казахте „гратисчия“, господин Попечител — повтори Голд. — Ще узнаем ли кой е той и как е попаднал на кораба?

— Името му е Ян Родрикс, учи в Кейптаунския университет — студент е в механо-математическия факултет. Повече подробности вие несъмнено ще узнаете сами от вашите надеждни източници.

Карелен се усмихна. Странна беше неговата усмивка. Тя се виждаше повече в очите — устата му, която нямаше устни, с някакво твърдо, сурово изражение, почти не помръдна. Голд си помисли, че може би със силата на своя талант Карелен беше усвоил и този жест от хората. Впечатлението беше такова — сякаш Карелен наистина се усмихва и това се възприемаше именно като усмивка.

— По какъв начин той е излетял от Земята не е толкова важно — продължи Попечителят. — Мога да уверя вас и всеки любител на космическите полети, че на никого повече няма да му се удаде да повтори това.

— А какво ще стане с този млад човек? — настоя Голд. — Ще го върнат ли на Земята?

— Това не зависи от мен, но мисля, че ще се върне със следващия рейс. Там, накъдето той се е отправил, ще му бъде неуютно и обстановката е малко… ъ-ъ… чужда. И с това е свързано главното, заради което устроих днешната среща.

Карелен помълча малко и залата затаи дъх.

— Някои от по-младите и романтично настроени жители на вашата планета понякога изразяват недоволството си от това, че не ви е разрешено да излизате в космоса. Ние имаме причини за това и не забраняваме нищо за собствено удоволствие. Но замисляли ли сте се поне веднъж — извинете ме за недотам ласкавото сравнение — как би се почувствал човек от вашия каменен век, ако внезапно попадне в един съвременен голям град?

— Но това са съвсем различни неща! — запротестира кореспондентът на „Хералд трибюн“. — Ние сме привикнали с Науката, Науката с главна буква. Няма съмнение, че много от нещата във вашия свят не са ни ясни, но ние не бихме възприели това като магьосничество.

— Уверени ли сте? — много тихо попита Карелен. — Само едно столетие дели века на парата от века на електричеството, но какво би могъл да разбере инженерът от викторианската епоха от телевизора или от електронноизчислителната машина? Дълго трябва да поживее, за да опита да схване нещо от тази техника. Пропастта, която разделя тези два вида технологии, може да стане много голяма… и смъртоносна.

(— Охо! — пошепна кореспондентът на Ройтер на представителя на Би Би Си. — Провървя ни! Сега той ще направи важно политическо изявление. Вече познавам признаците.)

— Има и още причини, поради които задържаме човечеството на Земята. Вижте.

Светлината постепенно помръкна. В средата на залата се появи бледно сияние и се сгъсти в звезден водовъртеж. Спиралната мъглявина се виждаше някак отстрани, сякаш наблюдателят се намираше много далеч от най-крайното от слънцата, които я съставяха.

— Нито един човек още не е виждал това — разнесе се в тъмнината гласът на Карелен. — Вие виждате вашата Вселена от разстояние половин милион светлинни години — галактическо островче, в което е включено и вашето Слънце.

Настъпи дълго мълчание. Карелен заговори отново, но този път в гласа му звучеше нещо ново — приличаше малко на жалост и на нещо като презрение.

— Вашето племе прояви рядка неспособност да се справя със задачите, които възникват на собствената му неголяма планета. Когато ние дойдохме тук, вие бяхте готови да се изтребите с помощта на силите, които науката прибързано ви беше дала. Ако не бяхме се намесили, сега Земята щеше да бъде радиоактивна пустиня.

Сега царува мир и човечеството е единно. Скоро ще достигнете такова равнище на развитие, че ще можете да управлявате планетата си без наша помощ. Може би в края на краищата ще успеете да се справяте с цялата Слънчева система — да речем с петдесетина луни и планети. Но нима си въобразявате, че ще е по силите ви някога ето това?

Звездният облак се разширяваше. Звездите прелитаха отстрани, проблясваха и изчезваха от погледа като искрите в ковачница. И всяка мимолетна искрица беше слънце, около което кръжаха Бог знае колко светове…

— Само в нашата галактика има осемдесет хиляди милиона звезди — тихо продължаваше Карелен. — Това число дава твърде слаба представа за необятността на космоса. Навлизайки в него ще бъдете като мравки, които се опитват да преброят и обозначат с етикет всяка песъчинка от всички ваши пустини.

Вие, човечеството, на днешното равнище на развитието си просто няма да издържите това стълкновение. Една от моите задачи от самото начало е да ви пазя от могъщите сили, които властват сред звездите — от силите, недостъпни и за най-разпаленото ваше въображение.

Завихрените звездни облаци на Галактиката помръкнаха. В просторната зала отново светна осветлението и настъпи гробна тишина.

Карелен се обърна, готов да си тръгне — пресконференцията беше приключила. На вратата се забави и погледна безмълвната тълпа от журналисти.

— Това е тъжна мисъл, но трябва да се примирите с нея. Планетите може би някога ще овладеете. Но звездите — те не са за хората.

 

 

„ЗВЕЗДИТЕ НЕ СА ЗА ХОРАТА“. Да, разбира се, че им беше обидно от това, че небесните врати се хлопнаха под носа им. Но трябваше да се научат да гледат истината в очите — дори само тази част от истината, която, щадейки ги, можеха да им открият.

От пустите висини на стратосферата Карелен наблюдаваше планетата и верните на попечителството му нейни жители. Беше наистина безрадостно задължение. Той си мислеше какво още предстои и какво ще се случи с тоя свят само след дванадесет години.

Те никога нямаше да узнаят как им е провървяло. За немалкия срок от люлката до гроба човечеството бе по-щастливо от всяко друго разумно племе. Това беше Златният век. Но нали златото е цветът и на залеза, и цветът на есента… Само слухът на Карелен улавяше първите стенания на надигащите се зимни виелици.

И само Карелен знаеше с каква страшна бързина Златният век приближава към неизбежния край.