Артър Кларк
Краят на детството (13)

Тринадесет

Отначало Ян не разбра, че това не е сглобяване на корпуса на неголям въздушен лайнер — пред него стоеше метален скелет дълъг около двадесет метра, който имаше идеално обтекаема форма. Беше окръжен от леките подпори на скеле, по което се катереха работници с инструменти.

— Да — отговори Съливан на въпроса на Ян, — ние използваме стандартна авиационна техника и тези хора в по-голямата си част са авиостроители… Трудно ти е да повярваш, че има живо същество с подобни размери, нали? А дори е способен да подскочи над водата — неведнъж съм го виждал.

Това бе чудесно, но Ян мислеше за друго. Той внимателно оглеждаше огромния скелет и търсеше подходящо място за килията си — Съливан я беше кръстил „ковчег със стандартен въздух“. Веднага се виждаше, че поне един проблем е отпаднал — имаше предостатъчно място. Тук спокойно можеха да се настанят една дузина „гратисчии“.

— Като че ли конструкцията е почти завършена — каза Ян. — Кога ще я обличате с кожа? Предполагам, че вече сте уловили кашалот, след като са ви известни размерите.

Тази бележка позабави отговора на Съливан.

— Ние дори не сме и мислили да ловим кашалот. А и китовете нямат кожа в обичайния смисъл на думата. Едва ли ще ни се удаде да облечем този скелет с ципа, каквато има рибеният мехур, само че с дебелина двадесет сантиметра. За целта ще използваме пластмаса, която старателно ще оцветим. Когато приключим, никой няма да може да забележи подмяната.

Ян си помисли, че в такъв случай по-разумно би било Свръхвладетелите да направят снимки, а експонатите сами да изработят по тях на своята планета. Но може би техните товарни кораби се връщат вкъщи празни, така че спокойно могат да вземат обратно дреболия от рода на двадесетметров кашалот. Изглежда, когато разполагаш с такива сили и възможности, не си струва да икономисваш по този начин…

 

 

Професор Съливан стоеше до една от големите фигури, които си оставаха загадка за археолозите от времето, когато е бил открит остров Пасха. Каменният цар, бог или каквото беше той, сякаш следеше с незрящите си очи погледа на Съливан, който се любуваше на своето творение. Съливан с основание се гордееше с плода на своя труд — бе жалко, че скоро тази грамада щеше да бъде завинаги недостъпна за човешките очи.

Изглеждаше така, сякаш някой пиян скулптор е въплътил видение, мярнало се в замъгленото му съзнание. И все пак това беше точно отражение на живота, а скулптор — самата природа. Преди да се появи усъвършенстваната подводна телевизия, хората рядко виждаха нещо подобно и то само в кратките мигове, когато великаните, разгорещени от някоя схватка, изплуваха на повърхността. Борбите обикновено се разиграваха в безкрайната нощ на океанските дълбини, където кашалотите ловуват. А плячката им обикновено не желае да бъде изядена…

Огромната паст на кашалота с издадена долна челюст, назъбена като трион, бе широко разтворена, готова да погълне тялото на жертвата. Главата почти не се различаваше под мрежата от бели извиващи се месести пипала — исполински октопод отчаяно се бореше за живота си. Там където пипалата бяха обхващали тялото на кашалота, се виждаха мъртвешко бледи кръгли следи от смукалата на октопода. Диаметърът им бе над двадесет сантиметра. От едното пипало беше останала само основата и не бе трудно да се предвиди изходът от този двубой. В битката между двете най-големи твари на земята победител винаги беше кашалотът. Колкото и мощни да бяха пипалата му, октоподът имаше само една надежда — бягство, преди неумолимо работещата челюст да го е разкъсала на парчета. Огромните половин метър в диаметър очи на октопода безизразно се бяха втренчили в палача, макар че противниците едва ли можеха да се виждат в тъмнината на океанските бездни.

Тази композиция с дължина повече от тридесет метра беше оградена със специална алуминиева клетка и овързана с въжета. Оставаше само да се подхване от подемния кран. Всичко бе подготвено за Свръхвладетелите. Съливан се надяваше, че те няма да се забавят — очакването ставаше мъчително.

Някой излезе от кабинета под яркото слънце и го потърси. Съливан отдалече позна своя стар помощник и тръгна към него.

— Тук съм, Бил. Има ли нещо?

Другият, явно доволен, подаде листа на радиограмата.

— Приятна новина, професоре! Оказват ни висока чест. Ще пристигне Попечителят. Иска лично да види нашия експонат преди изпращането. Представяте ли си — какъв успех! Това ще бъде много полезно за нас, когато поискаме да ни възложат и други задачи. Признавам, че отдавна се надявах на нещо подобно.

Професор Съливан преглътна буцата, която заседна в гърлото му. Той нямаше нищо против славата, но този път тя можеше да се окаже излишна.

 

 

Карелен се спря пред главата на кашалота и огледа грамадната му тъпа муцуна и осеяната с жълти зъби челюст. Като се стараеше да изглежда спокоен, Съливан се опитваше да разбере какво си мисли в момента Попечителят. Като че ли се държеше естествено, нямаше признаци на подозрителност и пристигането му можеше да се обясни много просто. Но на Съливан така му се искаше Карелен да си ходи колкото може по-скоро!

— На нашата планета нямаме такива големи животни — каза Карелен. — Това е една от причините да ви помолим да направите тази композиция Моите… ъ-ъ… съотечественици много ще я харесат.

— Предполагах, че гравитацията при вас е по-малка и бихте могли да имате и по-големи зверове. Ето, самите вие сте доста по-едри от нас.

— Да, но ние нямаме океани. А когато става дума за размери, сушата не би могла да се сравнява с океана.

„Абсолютно правилно — помисли си Съливан. — И тази новост, че на тяхната планета няма морета, като че ли никой не я знаеше. На Ян ще му бъде много интересно.“

В тази минута Ян тревожно наблюдаваше всичко с бинокъл от една колиба на около километър разстояние. Опитваше да се самоуспокои, че няма нищо страшно и даже при тази внимателна проверка кашалотът няма да издаде своята тайна. А може би Карелен внезапно бе заподозрял нещо и сега си играеше с Ян като котка с мишка?

И Съливан бе обхванат от подобно съмнение, когато Попечителят надзърна в раззинатата паст на кашалота.

— Във вашата Библия — каза той — има забележителен разказ за един юдейски пророк, някой си Йона, който бил хвърлен от кораб в морето, но там бил погълнат от кит и се появил на брега цял и невредим. Според вас, може ли тази легенда да се основава на истинско събитие?

— Предполагам — внимателно отвърна Съливан, — че това е единственият писмено регистриран случай, когато китоловец е бил погълнат от кит и се е измъкнал без лоши за него последствия. Разбира се, ако той е престоял вътре повече от няколко секунди е щял да се задуши. Освен това му е провървяло изключително много, че не е попаднал между зъбите на кита. Историята е почти невероятна, но не бих казал абсолютно невъзможна.

— Много интересно — подхвърли Карелен.

Още около минута той гледа огромната паст, а после се отдалечи и започна да се любува на октопода. Съливан неволно въздъхна с облекчение — оставаше да се надява, че Карелен не е чул тази въздишка.

 

 

— Ако знаех какво изпитание ме чака — каза професор Съливан, — щях да ви изхвърля през вратата, още докато се опитвахте да ме заразите с лудостта си.

— Моля за извинение — отвърна Ян. — Всичко отмина.

— Надявам се. Е, щастлив път! Ако искате да промените решението си, имате на разположение само още шест часа.

— Те са без значение. Сега само Карелен може да ме спре. Много ви благодаря за всичко! Ако някога се върна и напиша книга за Свръхвладетелите, ще я посветя на вас.

— Ще ми бъде много радостно от това — измърмори Съливан. — Аз отдавна ще съм покойник.

Той беше удивен и дори малко изплашен. По природа не бе много чувствителен човек, а сега установи, че тази раздяла не му е безразлична. За няколкото седмици, през които те двамата подготвяха заговора, той се привърза към Ян. Сега му бе страшно, като си мислеше, че може да е станал съучастник в едно усложнено самоубийство.

Той придържаше стълбата на Ян, който се изкачи и внимателно мина през редовете от зъби на огромната челюст. При светлината на електрическото фенерче Ян се обърна, помаха с ръка и потъна в пастта на кашалота като в дълбока пещера. Чу се изщракване и после още едно, когато се отвори и се затвори въздушният шлюз. След това настъпи тишина.

Под лунната светлина, на която се открояваше застиналата като отрязък от страшен сън битка, професор Съливан мислеше за бъдещето. Не бе сигурен в това, което направи и в резултатите от него. Разбира се, той нямаше да ги узнае. Може би Ян щеше отново да се върне тук и нямаше да изгуби по целия път до планетата на Свръхвладетелите и обратно повече от няколко месеца. Но преградата между тях двамата — Времето — бе непреодолима. На Земята щяха да минат цели осемдесет години.

Веднага след като Ян затвори вътрешната врата на въздушния шлюз, в малкия метален цилиндър се включи осветлението. За да не го нападнат съмнения, той веднага се захвана с обичайната, премислена преди това проверка. Храната и другите запаси бяха натоварени още преди няколко дни. Но Ян искаше да прегледа всичко още веднъж, за да се убеди, че няма никакви пропуски.

След един час приключи и се отпусна на дунапреновия матрак, за да прехвърли в паметта си своя план. Чуваше се само слабото жужене на електронните часовници-календари, които щяха да го предупредят за края на пътешествието.

Знаеше, че в тази килия няма да усети нищо — каквито и чудовищни сили да движеха кораба, те сигурно бяха съвършено уравновесени. Съливан беше проверил това, като каза, че експонатът ще рухне, ако превиши от натоварването два-три пъти собствената си тежест. Свръхвладетелите го увериха, че не съществува такава опасност.

Предстоеше обаче значителна промяна в атмосферното налягане.

И това беше решено — нали кухите чучела можеха да „дишат“ от няколко отверстия. Преди излизането от кабината, на Ян щеше да му се наложи да изравни налягането и най-вероятно нямаше да може да диша вътре в кораба. За целта едва ли щеше да му е нужно нещо повече от обикновен противогаз и бутилка сгъстен кислород. А ако въздухът там се окажеше годен за дишане — още по-добре.

Нямаше смисъл да се бави повече и излишно да обтяга нервите си. Ян извади малка спринцовка, предварително напълнена с необходимата доза от разтвора. Наркосаминът беше открит някога, когато изучаваха зимния сън на животните — оказа се невярно, както мислеха дотогава, че жизнената им дейност се преустановява. Просто всички процеси на организма се забавяха много, и макар отслабена, обмяната на веществата продължава. Наркосаминът беше надежден. Сънят, предизвикан от него, продължаваше седмици или месеци, но упоеният се събуждаше без никакви вредни последствия — сякаш оживява след смъртта си. Природата беше използвала това средство милиони години, за да спаси много свои деца от гладна смърт през зимата.

Ян заспа. Той не почувства как се натегнаха въжетата и огромната метална клетка беше повдигната в трюма на товарния кораб. Не чу как се затвориха люковете, за да се отворят след триста трилиона километра, нито как в далечината, приглушен от могъщите метални стени се разнесе протестиращият вопъл на земната атмосфера, когато корабът я проряза в своя бяг към родната стихия.

Ян не почувства междузвездния полет.