Артър Кларк
Краят на детството (11)

Единадесет

Ян се докосна до звяра, опря дланите си върху грапавата, като кора на дърво, кожа. Огледа огромните бивници и силно извития хобот — изкусният специалист по препариране бе увековечил слона в някаква войнствена или радостна поза. Интересно какви ли не по-малко странни същества от какви ли неизвестни планети щяха да разглеждат този земен пратеник?

— Много ли други зверове си изпратил на Свръхвладетелите? — попита той Рупърт.

— Около петдесет броя, но този, разбира се, е най-едър. Великолепен е, нали? Повечето бяха дребосъци — буболечки, змии, макаци и все от тоя род. Впрочем, не, миналата година им изпратих един хипопотам.

Ян мрачно се усмихна:

— Страшничка мисъл, но подозирам, че в тяхната живописна компания вече има и чучело на хомо сапиенс. Интересно, кой ли е удостоен с тази чест?

— Може и да си прав — спокойно отвърна Рупърт. — Не е сложно да се уреди чрез болниците.

— А ако изведнъж се намери желаещ да изпълнява ролята на жив експонат? — замислено продължи Ян. — Разбира се, при условие, че след това ще го върнат вкъщи.

Рупърт се засмя, но с някакво съчувствие.

— Ти какво, да не си решил да бъдеш този доброволец? Да го предам ли на Рашаверак?

Известно време Ян обмисляше това почти сериозно. После поклати глава.

— М-м… не, не трябва. Просто мислех на глас. Те сигурно ще ми откажат. Между другото, често ли виждаш Рашаверак?

— Беше преди половин месец при мен. Изведнъж изрови една книга, която търсех отдавна. Беше много мило от негова страна.

Ян бавно обиколи около фигурата на препарирания слон, поразен от майсторството, с което завинаги бе спрян този миг на могъщ порив.

— Разбра ли накрая какво търси той? — попита Ян. — Наистина трудно се съчетават двете неща — в науката Свръхвладетелите са достигнали такива висоти, а се интересуват от свръхестественото.

Рупърт подозрително погледна зет си — дали не се надсмиваше и той над неговото увлечение?

— Според мен, Рашаверак обяснява това съвсем правдоподобно. Като антрополог се интересува от всички особености на нашата култура. Не забравяй, че те няма за какво да бързат. Могат да изследват такива дреболии, за които на нашите учени не би стигнал цял живот. Ето, Рашаверак прочете цялата ми библиотека, а едва ли му е струвало много усилия.

Това можеше да бъде обяснение, но то не бе убедително за Ян. Понякога си мислеше да довери на Рупърт тайната си, но го възпираше вродената му бдителност. При нова среща със своя приятел Рашаверак той можеше да се разприказва — твърде силна щеше да бъде съблазънта.

— Между другото, грешиш, ако мислиш, че това е много голям експонат — неочаквано каза Рупърт. — Трябва да видиш над какво работи Съливан. Заел се е да приготви две от най-големите твари — кашалот и гигантски октопод. Схватката наистина е смъртоносна. Това се казва работа!

Ян мълчеше. В главата му се втурна дива, невероятна идея, нещо, за което дори не трябваше да си мисли сериозно. И все пак…, може би щеше да се получи, именно защото е толкова дръзко…

— Какво ти става? — разтревожи се Рупърт. — Да не ти е лошо от горещината?

Ян се опомни.

— Не, нищо — каза той. — Само се чудех как Свръхвладетелите ще вземат подобна играчка.

— Просто се спуска някой от товарните им кораби, отваря люка си и вмъква тази грамада вътре.

— Така си и мислех — каза Ян.

 

 

Приличаше на кабина за управление на космически кораб. Целите стени бяха в измервателни прибори и някакви инструменти, нямаше нито един илюминатор — само голям екран пред креслото на пилота. Машината можеше да поеме шестима пасажери, но сега Ян беше сам.

Той гледаше в екрана без да мигне, улавяше всяка подробност от преминаващия пред очите му удивителен и непознат свят — толкова непознат, колкото всичко, което може би щеше да срещне сред купищата далечни звезди, ако се осъществеше лудата му идея. Сега той навлизаше във владенията на чудовища, които се разкъсваха едно друго, необезпокоявани никога от нищо. Хиляди години хората са плавали над това царство на тъмнината, което лежи не по-дълбоко от километър под кила на кораба и до днес са знаели за него по-малко, отколкото за видимата страна на Луната.

От повърхността на Тихия океан пилотът се спускаше към неизследваните още дълбини на Южната падина. Ян знаеше, че той се ориентира по незримите координати, разчертани от звуковите вълни на поставени по дъното на океана маяци. Но засега дъното беше толкова далече от тях, колкото земните равнини от плаващите в небето облаци.

Виждаше се твърде малко — локаторите на подводницата напразно се въртяха наоколо. Сигурно вълните от двигателите бяха разгонили по-дребната риба. Може би от любопитство щеше да се приближи някоя грамада, която не знаеше какво е страх.

Малката кабина потръпваше от скритата в нея мощ — мощ, способна да издържи огромното налягане на водните маси над главата на Ян, да създава и поддържа мехурчето от светлина и въздух, в което можеха да съществуват хората. Ян си помисли, че ако тази мощ откажеше, те щяха да се превърнат в пленници на един метален гроб, заровен дълбоко в тинята на дъното на океана.

— Време е да определим местонахождението си — каза пилотът.

Той натисна някакви бутони и двигателите спряха — подводницата постепенно забави хода си и накрая замря. Тя поддържаше равновесие подобно на въздушен балон в небето.

Хидролокаторът моментално установи къде се намират.

— След малко пак ще пуснем двигателите, само че първо ще огледаме дали няма нещо интересно — поясни пилотът.

От предавателя в тишината на малката кабина се разнесе ниско равномерно бучене. Ян не можеше да различи отделни звукове. Всички те образуваха еднообразен шум. Ян знаеше, че това е едновременно регистриране на гласовете на милиарди морски твари. Сякаш се бе озовал в сърцето на горски гъсталак, където кипи буен живот — само че в горския хор той щеше да различи някои гласове, а в тази плетеница от звукове не можеше да се улови нито една нишка. Всичко беше чуждо, непознато, никога досега не бе чувал нищо подобно… Той усети, че се изправят косите му от ужас — та нали това беше тук, на родната му планета…

Див вопъл проряза пластовете на неясния шум, както мълния прорязва буреносен облак. Бързо премина в разкъсващо душата ридание, в отчаян затихващ вой и замря, а след минута някъде по-надалеч се отзова още един. Последва пронизително пискливо разногласие, сякаш отнякъде се продъни самият ад…, пилотът побърза да намали звука.

— Господи, а това какво е? — въздъхна Ян.

— Зловещо е, нали? Това са китове, преминават на десет километра от нас. Знаех, че са някъде наблизо и си помислих, че може да искаш да ги чуеш.

Ян потръпна.

— А аз си мислех, че в океана е тихо! Защо викат така?

— Навярно приятел и приятелка си беседват. Съливан ще ти обясни всичко. Малко ми се вярва, но казват, че имал нещо като познати китове, които различава по гласовете. А, имаме си гост!

На екрана се появи някаква голяма риба с невероятна паст. Виждаше се, че и размерите й са солидни, макар Ян да знаеше, че по изображението е трудно да се съди за тях. Някъде изпод хрилете на това рибище се спускаше нещо като дълъг мустак, чийто край имаше разширение, подобно на камбана.

— Сега го виждаме в инфрачервена светлина — каза пилотът. — Ще опитаме обикновено изображение.

Рибата изчезна безследно. Остана само ярката фосфоресцираща висулка. По-надолу се забелязаха огнените точки по туловището и странното създание се мерна пред очите им в цялото си великолепие.

— Това е морски дявол — светещата висулка всъщност е примамка — заблуждава рибките. Фантастично е, нали? Не мога да разбера само едно — защо на тази въдица не се хваща по-голяма риба, която да го излапа самия него? Но няма да чакаме до утре. Сега ще включа двигателите и той ще офейка.

Кабината отново потрепери и подводницата се плъзна напред. Голямата светеща риба изведнъж възпламени всичките огънчета по тялото си — неистов сигнал за тревога — и като метеор потъна в непрогледната бездна.

След още двадесет минути бавно придвижване невидимите пръсти на локатора откриха първите белези на океанското дъно. Далече долу под подводницата преминаваше верига от невисоки и удивително меко очертани закръглени хълмове. Ако някога върху тях е имало издатини и неравности, то те отдавна са били изгладени от непрестанния дъжд, който падаше от водните висини. Дори тук, сред Тихия океан, далеч от огромните устия на реките, които постепенно смиват почвата на континентите, този дъжд не преставаше. Раждаха го изсечените от бурите склонове на Андите и телата на милиардите загинали същества, и прахът на метеоритите, които са се скитали из космоса с векове и накрая са намерили покой. Тук, в мрака на вечната нощ, пласт след пласт се трупаше основата на бъдещите континенти.

Хълмовете останаха назад. На картата Ян видя, че те са гранична зона на голяма равнина, която се разпростираше на такава дълбочина, че до там не достигаха вълните на локатора.

Подводницата продължаваше да се спуска плавно. На екрана постепенно се появяваше нова картина. Отначало Ян не разбра какво е това, защото гледаше под непривичен ъгъл на зрение. После схвана — приближаваха към подводна планина, която се издигаше над скритата далече долу равнина.

Изображението ставаше все по-отчетливо: от близко разстояние локаторите работеха по-добре и всичко се виждаше както при обичайна светлина. Ян можеше да различи и най-малките подробности. Виждаше как сред скалите една друга се преследват странни риби. От една почти незабележима цепнатина изплува зловеща на вид твар с раззината паст. Мълниеносно, неуловимо за погледа се метна дълго пипало и повлече отчаяно борещата се риба към смъртта.

— Почти пристигнахме — каза пилотът. — След минута ще видиш лабораторията.

Подводницата бавно преминаваше над скалисто разклонение в подножието на планината. Пред погледа вече се откриваше равнина, а до дъното, както прецени Ян, оставаха няколкостотин метра. На около километър разстояние се забелязаха куп сфери, поставени върху нещо като триножници и съединени помежду си с тръбовидни проходи. Те много напомняха с вида си резервоарите на химически завод и горе долу бяха построени на този принцип. Разликата беше тая, че тук налягането се задържаше не вътре, а от външната страна.

— А това какво е? — възкликна Ян.

С трепереща ръка той посочи най-близката сфера. Причудливите шарки върху нея се оказаха плетеница от гигантски пипала. Подводницата приближи и вече се видя, че пипалата водеха до огромна месеста торба, от която в упор гледаха грамадни очи.

— Това сигурно е Луцифер — невъзмутимо каза пилотът. — Някой пак го храни.

Той щракна превключвателя и се наведе над пулта.

— Ес-две вика лабораторията. Приближавам. Бихте ли прогонили своя любимец?

Отвърнаха му веднага:

— Тук е лабораторията — чувам ви, Ес-две. Добре, идвайте. Луци сам ще ви направи място.

Кръглата метална стена се уголемяваше на екрана. Пред Ян за последен път се мярна осеяното със смукала огромно пипало и се отдръпна от подводницата. Чу се глух удар на метал в метал, а после тихо стържене — захващащите лостове откриха контактите върху гладкия яйцевиден корпус на подводницата. След минути тя беше плътно прилепена към стената на станцията — металическите ръце я обгърнаха, проникнаха под корпуса й и отвъртяха огромния кух винт. Светна сигналът „налягането е изравнено“. После се отвориха люковете и достъпът до дълбоководна лаборатория номер едно бе открит.

Ян завари професор Съливан в тясно помещение, което не можеше да бъде похвалено с особен порядък — явно беше и кабинет, и работилница, и лаборатория. Съливан се взираше през микроскопа вътре в нещо като малка бомба. Вероятно в тази капсула под привичното за себе си налягане от няколко десетки тона безгрижно си плуваше някакъв жител на океанските дълбини.

— Да-а — промълви Съливан, като се откъсна без желание от микроскопа. — Как е Рупърт? И с какво можем да ви помогнем?

— Рупърт е в прекрасно здраве — отвърна Ян. — Изпраща ви поздрави и най-добри пожелания. Предаде да ви кажа, че би се радвал да ви навести, но страда от клаустрофобия.

— Е, тогава, разбира се, тук ще му е неуютно — над нас има пет километра вода. Между другото, вие не се ли безпокоите от това?

Ян повдигна рамене.

— Безразлично ми е — все едно че съм в стратолайнер. Ако нещо се случи, краят ще бъде един и същ — и там, и тук, под водата.

— Правилно разсъждавате, но е странно, че много хора не го осъзнават.

Съливан притегна нещо в микроскопа и погледна изпитателно Ян.

— Ще се радвам да ви покажа лабораторията — каза той, — но, да ви призная, удивих се, когато Рупърт ми предаде молбата ви. Чудно ми беше откъде може да се появи този интерес към нашата работа у човек, който в мечтите си витае сред звездите. Може би сте сбъркал вратата? — Той безобидно се усмихна. — Честна дума, никога не съм разбирал какво толкова ви влече в небесата. Ще минат столетия, докато вникнем тук, в океаните, докато успеем да нанесем всичко на картите и да го подредим.

Ян си отдъхна. Хубаво беше, че Съливан започна пръв — това облекчаваше задачата. Макар че ихтиологът се пошегува за вратата, между тях наистина имаше много общи неща. Нямаше да е толкова трудно да се прехвърли мост, да се осигури съчувствието и помощта на Съливан. Той беше човек с въображение — иначе нямаше да дръзне да се втурне в подводното царство. Но Ян знаеше, че трябва да внимава, защото молбата му беше най-малкото необичайна.

Едно нещо му даваше увереност — дори Съливан да му откажеше помощ, той безусловно нямаше да издаде неговата тайна. А тук, в спокойния кабинет на дъното на Тихия океан, едва ли имаше опасност разговорът да бъде подслушван от Свръхвладетелите, колкото и да са велики техните неведоми сили и възможности.

— Професор Съливан — започна Ян, — ето, вие се стремите да изучите океана. Ако допуснем, че Свръхвладетелите не ви дават дори да го доближите, как бихте се почувствали?

— Ще се чувствам много зле, дявол да го вземе.

— Не се съмнявам. Но да предположим, че един прекрасен ден без тяхно знание ви се удава случай да се доберете до него — как ще постъпите? Ще се възползвате ли от случая.

— Разбира се! — без запъване отвърна Съливан. — Ще разсъждавам след това.

„Кълве!“ — помисли си Ян. Сега за Съливан нямаше връщане, освен ако не се уплаши от Свръхвладетелите. Но той едва ли се страхуваше от каквото и да е. Ян се наведе към него над отрупаната с какви ли не неща маса и се приготви да изложи молбата си.

Но професор Съливан съвсем не беше глупав. Ян не бе успял да си отвори устата, когато на устните на професора се появи хитра усмивка.

— Какво сте намислил? — бавно произнесе той. — Много, много любопитно! Хайде, обяснете ми сега каква муха ви е влязла в главата, с какво мога да ви помогна…