Артър Кларк
Краят на детството (10)

Десет

Човечеството все още се наслаждаваше на безоблачното лятно пладне и благоденствието на света. Можеше ли някога отново да настъпи зима? Като че бе немислимо. По същия начин преди две и половина столетия, когато малко рано Френската революция оповести истинския век на разума, бяха приветствани вождовете. Сега беше същото.

Естествено и благоденствието си имаше недостатъци, но с тях хората охотно се примириха. Само беловласите старци разбираха, че телевестниците, които всеки приемаше в своя дом, всъщност са доста скучни. Нямаше го вълнението от крещящите уводни заглавия в миналото. Нямаше ги тайнствените убийства, които поставяха в безизходност полицията и предизвикваха в милиони сърца буря от благородно негодувание, под което често се криеше завист. И да се случеше убийство, нямаше никакви тайни — достатъчно беше да се върне определен диск и пред очите отново се разиграваше цялото престъпление от началото до края. Отначало съществуването на толкова прозорливи прибори изплаши напълно лоялните спрямо законите граждани. Свръхвладетелите успяха да изучат доста, но не всички особености на човешката психология и този страх не бяха предвидили. Наложи се да се разясни на хората, че никой от тях няма да може да следи и да подслушва тайните на съседа, а над броените апарати, предадени в човешки ръце, е установен строг контрол. Така например беше и с телепредавателя на Рупърт Бойс — той работеше само в пределите на резервата и действието му обхващаше само Рупърт и Мая.

Сериозни престъпления имаше рядко, но и вестниците им обръщаха малко внимание. В края на краищата на възпитания човек съвсем не му се искаше да чете за чуждите грехове.

Хората сега имаха около двадесетчасова работна седмица, но трудът им бе съвсем пълноценен. Еднообразен, чисто механичен труд почти не съществуваше. Бе ценен човешкият разум. Не си струваше той да се погубва, когато някои неща можеха да се свършат от две-три хиляди транзистора, няколко фотоелемента, от печатни платки с общ размер не повече от квадратен метър… Някои заводи работеха седмици наред, без да се забелязва жив човек вътре. Работата на хората се състоеше в поддържане на изправността, вземането на решения и съставянето на планове за нови предприятия. Всичко останало се изпълняваше от роботите.

Ако през миналия век имаше толкова свободно време, пред човечеството щяха да се изправят главоломни проблеми. Всички те сега се решаваха от образованието — богатия и разностранен ум не го заплашваше скука. Съвременното равнище на културата някога би изглеждало невероятно. Не че човекът като такъв беше станал по-разумен, а за пръв път той бе в състояние да развие всичките си способности, с които е надарен от природата.

Почти всеки разполагаше не с един, а с два дома в различни краища на света. Населени бяха недостъпните преди приполярни области и доста хора пътешестваха всяко полугодие между Арктика и Антарктида и обратно, защото предпочитаха дългия ден на полярното лято. Други се преселиха в пустините, в планините и дори на морското дъно. На цялата Земя нямаше такова място, на което науката и технологиите да не можеха да създадат най-удобното жилище за този, който е привлечен там.

Имаше някои особено екзотични ъгълчета на планетата, които даваха храна за малкото вълнуващи заглавия във вестниците. И най-порядъчното общество не минава без нещастни случаи. Може би беше добър знак, че някои смелчаци бяха готови да рискуват здравето и дори живота си, само и само да си устроят уютна вила под самия връх на Еверест или да се полюбуват на изгледа през струите на водопада Виктория. Затова се налагаше понякога някои от тях да бъдат спасявани. Това се беше превърнало в нещо като игра, едва ли не спорт по цялата планета.

Всеки можеше да задоволи прищевките си, защото имаше достатъчно свободно време и средства. Когато бяха освободени армиите, човечеството стана два пъти по-богато, а нарасналата производителност свърши останалото. Беше просто смешно да се сравнява жизненото равнище на човека от двадесет и първи век с това на неговите предци. Всичко необходимо струваше нищожно малко и се даваше даром на хората, безплатно се предоставяха от държавата пътищата, водата, осветлението и канализацията. Човек можеше да отиде където пожелае, да лакомства с най-изискани ястия и да не плати нито грош. Всеки бе заслужил тези права, защото и всеки работеше за общото благо.

Имаше естествено и търтеи, но хората, които имаха толкова силна воля, че да водят такъв празен живот, бяха малко. На обществото му бе несравнимо по-лесно да храни подобни паразити, отколкото да поддържа армия от контрольори в транспорта, продавачи, касиери и всички останали, които щяха да се занимават с безплодно преписване на всякакви неща от една графа в друга.

Почти четвърт от своите сили човечеството отдаваше на спорта — като се започне с най-неподвижния — шахмата и се стигне до такива опасни спортове като делтапланеризъм съчетан със ски из високите планински долини. Това доведе до някои непредвидени последствия. Изчезна например професионалният спорт — просто прекалено много станаха блестящите спортсмени-любители.

След спорта друга важна област за приложение на човешката сила станаха всевъзможните видове развлечения. Преди сто години всички смятаха, че най-главното място на света е Холивуд. Сега те биха могли да го твърдят с още по-голямо основание, но безусловно хората от 1950 година нямаше да могат да разберат как се разпределя лъвският пай от филмите на 2050 година — или щяха да решат, че е нещо прекалено сложно. И това беше развитие — нямаше го господството във филмовата индустрия, основано на парите.

Но сред безкрайните забави и развлечения на планетата, която сякаш беше готова да се превърне в една огромна игрална площадка, някои хора все още отново и отново си задаваха вечния въпрос, на който нямаше отговор:

А ПО-НАТАТЪК?