Артър Кларк
Краят на детството (1)

Едно

Вулканът, възнесъл от глъбините на Тихия океан остров Таратуа, спеше вече половин милион години. „Но много скоро — помисли си Рейнхолд — островът ще се облее от пламъци, далеч по-яростни от тия, които са го родили.“ Рейнхолд погледна към стартовата площадка и отметна главата си назад, за да може да види самия връх на пирамидата от гори, които все още окръжаваха „Колумб“. Носът на кораба се извисяваше на двеста фута над земята и върху него проблясваха прощалните лъчи на залеза. Настъпваше нощ — една от последните, които корабът виждаше. Скоро той щеше да изплува в непреходната слънчева светлина на космоса.

Тук, под палмите, високо на скалистия хребет на острова цареше тишина. Само рядко откъм строежа долиташе вой на компресор или едва доловимият възглас на някой работник. Рейнхолд успя да се полюбува на палмовата горичка — почти всяка вечер той идваше тук и от височината оглеждаше своето малко царство. Сега тъгуваше, защото знаеше, че, когато „Колумб“ се втурне към звездите сред своите бушуващи пламъци, от горичката няма да остане и пепел.

На миля зад рифа на палубата на „Джеймс Форестъл“ се включиха мощни прожектори и започнаха да кръжат със светлините си по повърхността на тъмния океан. Слънцето беше залязло и от изток стремително се надигаше тропическата нощ. Рейнхолд се усмихна — тия на самолетоносача сериозно ли си мислеха, че могат да открият руски подводници до самия бряг!

Мисълта за Русия както винаги го върна към Конрад и към паметното утро на преломната есен в 1945-та година. Минаха повече от трийсет години, но не избледняваше споменът за онези последни дни, когато Третият райх се рушеше под страшните удари от настъплението на Изтока и Запада. Сякаш и сега той виждаше уморените сиви очи на Конрад и наболата му рижа брада — минутата, когато те си стискаха ръцете и се разделяха в онова разрушено пруско селце, а покрай тях се точеше нескончаемата върволица от бежанци. Те се прощаваха и това символизираше всичко, което сетне се случи със света — символизираше разкола между Изтока и Запада. Защото Конрад избра пътя, който водеше към Москва. Тогава Рейнхолд реши, че изборът му е глупав, но сега не бе толкова уверен в това.

Трийсет години той си мислеше, че Конрад не е жив и само седмица по-рано полковникът от Техническото разузнаване Сандмайер му съобщи новина. Сандмайер не му харесваше и изглеждаше, че в това отношение чувствата им бяха взаимни. Но и двамата не допускаха тази неприязън да пречи на общата работа.

— Мистър Хофман — започна полковникът с най-официалния си тон, — току-що получих много тревожно съобщение от Вашингтон. Разбира се, то е строго секретно, но ние решихме да известим техническия персонал — хората трябва да разберат, че е необходимо да се ускори работата.

Той многозначително замълча, но това не впечатли особено много Рейнхолд. Той вече знаеше какво ще чуе след малко.

— Руснаците почти ни настигнаха. Те са разработили някаква система за атомна тяга, която може би дори превъзхожда нашата и строят на брега на езерото Байкал космически кораб. Ние не знаем доколко са напреднали, но Разузнаването предполага, че пускът може да стане още тази година. Сам разбирате какво означава това.

„Да — помисли си Рейнхолд, — разбирам. Това е състезание, което може да не спечелим ние.“

— А вие знаете ли кой ръководи работата там? — попита той, без да се надява много на отговор.

За негово удивление полковник Сандмайер му подаде през масата лист хартия — в напечатания на машина списък първо стоеше името Конрад Шнайдер.

— Вие познавате много учени от Пенемюнде, нали? — каза полковникът. — Може би това ще ни даде някаква представа за техните методи. Бих искал да чуя от вас характеристиките на всички, които вие помните — техните специалности, блестящи идеи и прочие. Разбира се, минало е много време, но все пак, моля ви да си припомните.

— Важен е Конрад Шнайдер, останалите са без значение — отвърна Рейнхолд. — Той беше истински талант, останалите са просто делови инженери. Бог знае какво е постигнал той за трийсет години. При това вероятно са му известни резултатите от нашата работа, а за неговата ние нищо не знаем. Така че той има сериозно предимство.

Каза това не като укор към Разузнаването, но полковник Сандмайер явно беше готов да се обиди, макар че само повдигна рамене.

— Това е, както вие казахте, нож с две остриета. Ние сме щедри на информация и затова напредваме по-бързо, макар и да издаваме някои тайни. А в своето ведомство руснаците навярно не винаги знаят как се развиват техните собствени изследвания. Ние ще им докажем, че Демокрацията първа ще достигне Луната.

„Демокрация… Дрън — дрън!“ — помисли си Рейнхолд, но не беше толкова глупав да го каже на глас. „Само Конрад Шнайдер струва повече от милиони ваши избиратели. А какво ли е постигнал той, когато зад него стои цялата производствена мощ на Съветския съюз? Може би в същата тази минута неговият кораб излита от Земята…“

 

 

Слънцето, изоставило остров Таратуа, беше още високо над Байкал, когато Конрад Шнайдер и помощник-комисарите по ядрените изследвания бавно се оттеглиха от изпитателния стенд. В ушите им още бучеше оглушителният рев на двигателя, макар че гръмовният му екот бе стихнал зад езерото преди десет минути.

— Защо сте толкова унил? — внезапно попита Григоревич. — Би трябвало да се радвате. След месец ще полетим и янките ще се пръснат от злоба.

— Вие, както винаги, сте оптимист — каза Шнайдер. — Разбира се, двигателят работи, но това не е всичко. Наистина засега не виждам сериозни препятствия, но ме безпокоят известията от Таратуа. Вече ви говорих — Хофман е талантлив и зад него стоят милиарди долари. Фотоснимките на неговия кораб не са много ясни, но изглежда, че той е почти завършен. А двигателят, както знаем, е изпитван от него още преди пет седмици.

— Не се тревожете — засмя се Григоревич. — Ще ги изненадаме ние, а не те нас. Не забравяйте, че не знаят нищо за работата ни.

Шнайдер не беше съвсем уверен в това, но предпочете да премълчи съмненията си. И не защото мислите на Григоревич можеха да тръгнат по някакви сложни пътища, а защото, ако беше изтекла секретна информация, щеше да е трудно да доказва невинността си.

Той се върна в административната сграда — часовоят на входа му отдаде чест. Шнайдер с досада си помисли, че военните тук не са по-малко от техниците. Но нямаше смисъл да се жалва — така беше при руснаците, затова пък не му пречеха да работи — и това беше главното. С няколко неприятни изключения като цяло надеждите му се сбъдваха и всичко вървеше добре. Само бъдещето можеше да покаже чий избор е по-добър — неговият или този на Рейнхолд.

Той съставяше вече окончателния си доклад, когато изведнъж се чуха викове. Поседя още минута-две зад бюрото, докато се чудеше какво може да е нарушило строгата дисциплина на космическия център. После приближи към прозореца — и за пръв път в живота си изпита истинско отчаяние.

 

 

Когато Рейнхолд се спусна от хълма, цялото небе вече беше обсипано със звезди. Самолетоносачът продължаваше да шари с ярките си прожектори по повърхността на океана, сякаш я опипваше с пръсти, а по-нататък над брега заблестяха светлини около „Колумб“ и гората заприлича на огромна коледна елха. Закривайки звездите, тъмнееше само извисеният нос на ракетата.

По радиото в жилищната сграда гърмеше танцова музика и Рейнхолд неволно ускори крачка в такт с нея. Той почти достигна до тясната пътека, прокарана към плажа, когато някакво странно предчувствие или едва доловимо с крайчеца но окото движение го накара да замръзне на място. Озадачен, той огледа брега, морето, и пак брега, а после се сети да погледне към небето.

И тогава Рейнхолд Хофман разбра, в същия миг, в който го разбра и Конрад Шнайдер, че състезанието е изгубено. Разбра, че е изостанал не седмици и не месеци, както се страхуваше, а хилядолетия. Огромни сенки се плъзгаха безшумно сред звездите, толкова високо, че той не смееше даже да си представи колко мили има до тях — пред тях мъничкият „Колумб“ беше същото, което бяха пред самия „Колумб“ еднодръвките от палеолита. Безкрайно дълга минута Рейнхолд гледаше, гледаха и всички хора на Земята, как величествено, страховито се спускаха исполински космически кораби, докато до слуха му не достигна и свистенето, с което те разсичаха разредения въздух на стратосферата.

Не, той не съжали за това, че трудът на целия му живот е отишъл нахалост. Той работеше, за да издигне хората до звездите и в часа, когато постигна успех, звездите — чуждите, равнодушни звезди — сами дойдоха при него. В този час историята затаи дъх и настоящето се откъсна от миналото, както айсберг се откъсва от родните ледени планини и гордо изплава в океана. Всичко, което миналите векове бяха постигнали, вече нямаше значение и само една мисъл отново и отново се връщаше в съзнанието на Рейнхолд:

Човечеството вече не е само.