Рей Бредбъри
От прахта родени (17)

Глава 16
Шепнещите

Списъкът беше дълъг, потребността бе очевидна.

Проявите на тази потребност приемаха много форми. Едни бяха от плът, други бяха преходни и се развиваха от въздуха, трети се образуваха от облаците, четвърти от вятъра, пети просто от нощта, ала всички се нуждаеха от убежище, място, където да бъдат прибрани, в избата, на тавана или като каменни статуи на мраморната тераса на Къщата. И само шепнеха. Човек трябваше много внимателно да се заслуша, за да чуе потребностите:

— Спотаявайте се. Не мърдайте. Не говорете и не се изправяйте. Не давайте ухо на виковете на топовете. Защото виковете им са гибел и смърт — без призраци и духове. Те не ни казват „да“, на нас, великата армия от страховити възкресени, а „не“, ужасяващо „не“, което кара прилепа да пада без криле, вълка — да лежи безсилен, покрива всички ковчези с лед и ги заковава със скрежа на Вечността, от който никой от Семейството не може да изпусне дъха си, за да се понесе на вятъра като пари и мъгли.

— Останете, о, останете в голямата Къща, спете с издайнически сърца, които барабанят по дъсчения под. Останете, о, останете, нека цари тишина. Крийте се. Чакайте. Чакайте.