Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Дракони на есенния здрач (40)

Глава 16
Сватбата.

Последният ден на есента беше ясен, слънчев и топъл. Подухваше нежен южен ветрец, който не беше спирал, откакто напуснаха Пакс Таркас, отнасяйки само най-необходимото, за да оцелеят в планините.

На драконяните им отне много време, за да превземат отново крепостта, чиито порти бяха препречени от огромни камъни, а кулите се защитаваха от джуджета-земерови. Водени от Сестън, те мятаха по тях камъни и мъртви плъхове. Това даде възможност на бегълците да се укрият в планините, където се озоваха в относителна безопасност, въпреки че от време на време се натъкваха на разпокъсани драконянски отряди.

Флинт доброволно оглави отряда и го поведе към родните му земи, които бяха наблизо, за да потърсят място, където да презимуват. Спътниците, заедно с множеството мъже, жени и деца, които водеха със себе си, скоро стигнаха до една долина, сгушена между масивни и високи върхове. Проходите към нея бяха опасни, а през зимата ставаха напълно непроходими и можеха да се отбраняват от малко хора. Освен това наблизо имаше огромни пещери, където можеха да се скрият от гнева на драконите.

Първият сняг скоро щеше да блокира проходите и да заличи следите им. Щяха да минат месеци, преди драконяните да ги открият.

Долината беше сравнително топла и закътана от жестоките зимни ветрове и снегове, а горите гъмжаха от дивеч. От върховете се спускаха бистри потоци. Хората оплакаха мъртвите, порадваха се на оцеляването си, построиха колиби и станаха свидетели на едно изключително събитие.

В последния ден на есента, когато слънцето се скри зад планините, обагряйки заснежените им върхове с цвета на драконова кръв, Ривъруайнд и Златна Луна се ожениха.

Когато двамата отидоха при Елистан, за да го помолят да стане свидетел на брачната им клетва, той се почувства дълбоко поласкан и ги помоли да му обяснят обичаите на племето си И двамата твърдо отвърнаха, че племето им вече не съществува, както и неговите обичаи.

— Това ще бъде нашата сватба — каза Ривъруайнд. — Искаме с нея да сложим начало на нещо ново.

— Макар че винаги ще почитаме паметта на народа ни — добави тихо Златна Луна, — трябва да гледаме напред, а не към миналото. Ще го уважим, като вземем от него доброто и тъжното, които ни направиха такива, каквито сме. Но няма да му позволим да управлява живота ни.

Елистан прегледа Дисковете на Мишакал и прочете какво казваха за брака древните богове. Накара Златна Луна и Ривъруайнд да напишат клетвите си и да потърсят в сърцата си истинското значение на любовта, която изпитваха един към друг, защото тези клетви се изговаряха пред боговете и важаха дори след смъртта.

Двойката все пак спази един от обичаите на Кве-Шу — двамата влюбени трябваше да си разменят подаръци, изработени от собствените им ръце. Това бе символът на любовта. Подаръците се разменяха, докато се изричаха клетвите.

Когато слънцето се скри, Елистан се качи на един невисок хълм, а хората се събраха около него и притихнаха. От изток се спуснаха Тика и Лорана с факли в ръце. След тях пристъпваше Златна Луна, Дъщерята на Главатаря. Косата й се спускаше по раменете като река от сребристо злато, а главата й бе украсена с венец от есенни листа. Беше облечена в семплата си кожена туника, която носеше от самото начало на приключенията им. На шията й блестеше медальонът на Мишакал. В ръцете си държеше сватбения си подарък, увит в тънко като паяжина платно.

Тика вървеше пред нея със замъглен поглед, погълната от собствените си мечти. Напоследък смяташе, че тайнството между мъжа и жената навярно не беше толкова страшно, а по-скоро нещо сладостно и прекрасно.

Лорана държеше факлата си високо и изпращаше светлината на деня. Всички ахкаха, съзирайки Златна Луна, но занемяваха, когато минаваше Лорана. Златна Луна беше човек. Нейната красота бе великолепието на дърветата, планините и небето. А красотата на Лорана бе неземна и загадъчна.

Отведоха невестата при Елистан и се обърнаха на запад, откъдето трябваше да дойде женихът.

Факлите осветиха и пътя на Ривъруайнд. Водеха го Танис и Стърм. Лицата им бяха сериозни и малко тъжни. Варвари-физиономия, но очите му струеше радост, по-ярка от светлината на факлите. Черната му коса също бе украсена с есенни листа, а сватбеният му подарък беше покрит с една от кърпичките на Таселхоф. Зад него пристъпваха джуджето и кендерът Карамон и Райстлин вървяха последни. Вместо факла магьосникът носеше магическия си жезъл.

Доведоха жениха при Елистан и отстъпиха назад. Тика се озова до Карамон и докосна плахо ръката му. Той и се усмихна нежно и обгърна малката й длан в мечешката си лапа.

Елистан погледна Златна Луна и Ривъруайнд и си помисли за тежките моменти, които бяха преживели, за опасностите, с които се бяха сблъскали, за жестокия им живот. Щеше ли да е по-различно бъдещето им? Той се замисли. Младоженците видяха объркването му, а може би почувстваха душевните му терзания, защото протегнаха ръце да го успокоят. Елистан ги придърпа към себе си и прошепна няколко думи, предназначени единствено за тях:

— Вашата любов и вярата ви един в друг донесоха надежда на света. Всеки от вас бе готов да пожертва живота си за тази надежда и да спаси живота на другия. Слънцето залязва и настъпва нощта. Същото ще стане и с вас, приятели. Най-тъмно е преди зазоряване. Нека любовта бъде вашата факла в мрака.

Той отстъпи и заговори на всички, които се бяха събрали. Отначало гласът му беше дрезгав, но след това се усили, тъй като почувства покоя на боговете, благословили тази двойка.

— Лявата ръка е ръката на сърцето — каза той, постави ръката на Златна Луна върху тази на Ривъруайнд и ги обхвана със своята. — Съединяваме левите си ръце и нека любовта на този мъж и тази жена се съединят в нещо по-голямо, както двата ручея се сливат и образуват река. Тя тече по земята, среща препятствия и търси нови пътища, но винаги се влива във вечното море. Приеми любовта им, Паладин, най-велики от боговете. Благословия и дай мир на сърцата им, дори да няма мир на тази поругана земя.

Настъпи величествена тишина. Мъжете прегърнаха жените си. Приятелите допряха рамене, децата притихнаха и потърсиха родителите си. Скърбящите сърца намериха покой. Възцари се неземен мир.

— Кажете един на друг клетвите си и разменете подаръците си.

Златна Луна погледна Ривъруайнд в очите и заговори тихо:

От север започва война

и дракони препускат в небесата.

Дошло е времето на мъдростта,

твърдят и мъдри, и по-малко запознати.

Тук, в разгара на битката люта,

настъпи време за смелост —

защото има неща по-големи, по-важни

от клетвата на жената пред нейния мъж.

 

Но ти и аз, през горящите равнини,

през мрака на земята,

се обричаме пред света на хората,

пред небесата, които ги родиха,

пред дъха в гърдите ни,

пред олтара, където стоим,

и пред всички онези неща, които стават големи,

когато жената даде клетва на мъжа.

След това започна и Ривъруайнд:

Сега, пред лицето на зимата,

когато земя и небе посивяват, тук,

в сърцето на спящия сняг,

е време да кажа своето да

на разцъфналото валеново дърво

в зелената гора,

защото тези неща са по големи от думата

на мъжа пред неговата жена.

 

Нека тези обещания

запазят сънената нощ и тез герои,

и обещанието за пролетни лъчи,

и децата, които ще видят луните и звездите

там, където дракони препускат сега,

и нека видят скромните неща,

които стават големи,

когато мъжът даде дума на свойта жена.

След като изрекоха клетвите, те си размениха подаръците. Златна Луна първа подаде нейния. Ривъруайнд го разопакова с треперещи ръце. Беше пръстен от косата й, скрепен с ленти от сребро и злато, изящни като самата й коса. Тя бе дала на Флинт бижутата на покойната си майка и сръчните му ръце не го бяха посрамили.

Ривъруайнд бе открил сред развалините на Солас клон от валеново дърво, който огънят беше пощадил, и бе изработил от него пръстен, идеално гладък и съвършено прост. Когато се полираше, валеновото дърво представляваше великолепие от злато прошарено с кафяви жилки. Златна Луна го пое и си припомни нощта, когато за пръв път видя могъщите валенови дървета, нощта, когато бяха пристигнали в Солас със синия кристален жезъл, изморени и изплашени. Тя се разплака без глас и попи сълзите си с кърпичката на Таселхоф.

— Паладин, благослови тези дарове като символи на любовта и саможертвата — извиси се гласът на Елистан. — И нека, когато мракът е най-тъмен, тези млади хора да ги поглеждат и любовта им да озарява пътя им. Велики и сияйни боже, боже на хората и елфите, боже на кендерите и джуджетата, благослови тези свои чеда. И нека любовта, покълнала в сърцата им, израсне като дървото на живота, под което да намират подслон и защита всички, потърсили убежище под могъщата му корона. След полагането на ръцете, след размяната на клетвите и даровете, вие двамата — ти, Ривъруайнд, внук на Уондърър, и ти, Златна Луна, Дъщеря на Главатаря, вече сте едно — в сърцата си, пред хората и пред боговете.

Двамата си размениха пръстените си и Ривъруайнд коленичи пред нея, според обичая на Кве-Шу, но тя поклати глава и се усмихна през сълзи.

— Стани, войнико.

— Това заповед ли е? — попита тихо той.

— Това е последната заповед, която чуваш от Дъщерята на Главатаря.

Той се изправи и я целуна. Устните им се сляха, телата им се притиснаха и душите им се съединиха. Хората викаха толкова силно, че факлите премигнаха. Слънцето се скри и небето се превърна в пурпурновиолетов гоблен, който скоро потъмня в сапфирено синьо на нощта.

Радостната тълпа понесе невястата и жениха и веселието започна. На тревата бяха сложени огромни чамови маси. Децата, освободени най-после от тържествеността на церемонията, поскачаха, тичаха и разиграваха битки с въображаеми драконяни. Тази вечер грижите и тревогите не смущаваха детските им мисли. Мъжете отпушиха спасените от Пакс Таракс бурета с бира и вино и вдигнаха наздравица за малкото семейство. Жените донесоха огромни подноси с храна — дивеч, плодове и корени.

— Най-после свястна храна — въздъхна Карамон.

— Ей — изрева Флинт и набоде на вилицата си сочно парче месо от чинията на Карамон, — това ще го ядеш ли?

Воинът, мълчаливо и без колебание, като дори не разсипа капка на земята, изля върху главата му пълна халба с бира.

Полуелфът и рицарят седяха един до друг и разговаряха тихо, но Танис непрекъснато местеше погледа си към Лорана, която седеше на друга маса и приказваше оживено с Елистан. Той установи, че тази вечер тя е особено красива, осъзнал промяната в жизнерадостната, нещастно влюбена хлапачка, и реши, че тази промяна му харесва. Но освен това се хвана, че се пита за какво толкова си говорят с Елистан.

Стърм докосна ръката му и Танис се сепна. Беше изгубил нишката на разговора. Той се изчерви и започна да се извинява, но забеляза изражението на рицаря.

— Какво има? — попита разтревожен и понечи да стане.

— Шшт, не мърдай! Само виж кой седи там.

Танис погледна озадачен в посоката, в която сочеше Стърм, и го видя. Седеше сам, наведен над чинията си с отсъстващо изражение, сякаш изобщо не забелязваше какво яде, а когато някой се приближеше, се свиваше и го гледаше нервно, докато не се отдалечи. Изведнъж, като че ли почувствал погледа на Танис, вдигна очи и се загледа право в него. Полуелфът се задави и изтърва вилицата си.

— Невъзможно! Нали го видяхме как умря! Заедно с Ебен! Никой не може да оцелее…

— Значи съм прав — въздъхна с облекчение Стърм. — И ти го позна. Мислех, че полудявам. Да отидем при него.

Те отново погледнаха към мъжа, но той беше изчезнал. Не можаха да го открият и сред тълпата.

Когато двете луни изгряха, женените двойки образуваха кръг около младоженците и запяха сватбени песни. Неженените танцуваха вън от кръга, а децата подскачаха наоколо, доволни, че тази вечер не ги карат да си лягат рано. Златна Луна и Ривъруайнд се прегръщаха и очите им сияеха по-ярко от огньовете и от луните на небето.

Танис се разходи из тълпата, наблюдавайки приятелите си. Лорана и Гилтанас изпълниха грациозен и прекрасен древен елфски танц и изпяха химна на радостта. Стърм и Елистан крояха планове да отпътуват на юг и да потърсят легендарния град-пристанище на Тарсис Прекрасния, където се надяваха да намерят кораби, с които да извозят хората от тази поругана от войната страна. Тика, отегчена да наблюдава как Карамон се тъпче, врънкаше Флинт, докато накрая джуджето се съгласи да танцува с нея, изчервен до корените на брадата си.

А къде беше Райстлин? Танис си спомни, че го видя по едно време на сватбата. Магьосникът хапна съвсем малко и пи от билковата си отвара. Беше му се сторил необичайно блед и мълчалив и реши да го потърси. Точно сега намираше черногледата му и цинична компания за по-подходяща от музиката и веселия смях.

Танис тръгна наслуки в тъмната гора, но интуицията му казваше, че посоката е вярна. Намери го седнал на дънера на някакво много старо дърво, чиито разцепени от светкавиците останки все още лежаха наоколо и приседна до него.

Между дърветата зад тях се спотаи една дребна сянка. Таселхоф най-накрая щеше да разбере за какво си говореха тези двамата!

Странните очи на Райстлин гледаха на юг, към равнината, която едва се виждаше между високите върхове. Вятърът все още духаше оттам, но вече обръщаше посоката си. Застудяваше. Танис видя, че слабоватото му тяло трепери. Сега, на лунната светлина, се учуди на поразителната прилика между него и Китиара. Това впечатление изчезна мигновено, но напомни на Танис за нея и разпали огъня на безпокойството и душевния хаос, в който се намираше.

— Какво виждаш там? — попита внезапно.

Райстлин го погледна.

— Каквото виждам винаги с моите очи — смърт, разруха и воина. — Той вдигна ръка над главата си. — Съзвездията не са се върнал. Кралицата на Мрака не е победена.

— Може да не сме спечелили войната, но със сигурност победихме в много важна битка…

Райстлин се разкашля и поклати тъжно глава.

— Никаква надежда ли не виждаш? — попита Танис.

— Надеждата е отрицание на действителността. Тя е морковът пред мулето, който го кара да ходи и да ходи, без никога да го стигне.

— Да не искаш просто ей така да се предадем?

— Искам да махнем моркова и да тръгнем напред с отворени очи. — Райстлин се закашля и се уви още по-плътно в робата си. — Как смяташ да се пребориш с драконите? Защото ще има още дракони! Повече, отколкото си представяш! А къде е Хума? Къде е прословутото му копие? Не, Танис. Не ми говори за надежда.

Полуелфът не отвърна нищо. Магьосникът също замълча. Двамата стояха в тишината и се взираха — Райстлин на юг, а Танис — в огромната дупка на обсипаното със звезди небе.

Таселхоф седна на меката трева под боровете.

— Никаква надежда! — повтори тъжно и съжали, че ги беше подслушвал. — Не, не вярвам — прошепна той, но погледът му попадна върху вперилия очи в небето Танис. Той вярва, осъзна кендерът и тази мисъл го изпълни със смъртен страх.

След смъртта на стария магьосник кендерът се бе променил, макар да не му личеше. Беше осъзнал, че последното приключение имаше огромно значение и цел, заради която бяха загинали хора. Зачуди се как се оказа въвлечен в него и си помисли, че може би вече бе отговорил на Физбан — малките неща, които вършеше, по някакъв начин означаваха много в голямата схема на нещата.

Но досега не се беше замислял, че може и всичко това да е напразно и да не означава нищо. И че щяха да страдат и да се разделят със скъпи хора, като Физбан, и накрая драконите все пак да спечелят войната.

— Трябва да се опитваме и да се надяваме — изрече на себе си. — Това е важното — да се опитваш и да се надяваш. Може би най-важното от всички неща.

Нещо се спусна от небето и докосна леко носа на кендера. Той посегна и го улови. Беше малко бяло перо.

 

Поемата „Песен за Хума“ е последното и — според мнозина — най-великото произведение на барда-елф Куивален Сот. След Катаклизма оцеляват само части от нея. Говори се, че тези, които я изучават всеотдайно, могат да видят в нея бъдещето на непрестанно променящия се свят.

 

Песен за Хума

Преброди много селища и паднали царства,

видя гробове безброй и ниви запустели

и мечът му във танц жесток се разигра,

защото примирение народите обзе ги.

От драконите силно разгневен,

величествен и като огън устремен,

той, Хума, пое към края на света,

където няма разум, липсват сетива.

Не друг, сам Паладин го призова

да превъзмогне тиранията, в която бе израсъл,

да се отправи надалеч — във Пустошта,

и в бой да влезе с чудовищата страшни.

 

И той намери Белия елен, видя го там — на края на гората,

където Хума гладен, изтощен

извади своя лък, опъна тетивата.

Ала внезапно онемя пред красотата —

неземна, нереална му се стори тя,

а щом за миг проблеснаха рогата,

ръката му отпусна се сама

Трите луни отгоре мигом спряха

надвеси се над него планината

като хищна птица — черна сянка

разбра, че ще го следва в тъмнината.

 

Бе рано сутрин — стигнаха една дъбрава,

еленът продължи, но Хума спря тогава,

не го последва и остана там за много дни

и пътешествието свърши — нещо го плени.

Сред клоните в гората срещна някаква жена,

видя, че е неземна и по-красива от звезда,

но все убягваше му, сякаш бе неуловима

и стана по-прекрасна, защото бе без име.

Откриха истината за живота и смъртта,

разбраха, че светът и всичко живо в него

са подчинени и зависят от простите неща

и от копнежа, който е в сърцето.

 

Тогава тя се реши и му призна,

че не е земна, не е простосмъртна,

че всъщност тя съвсем не е жена,

а е на драконите горда дъщеря.

Научи тайната жестока — небето посивя,

земята под краката му се завъртя,

трите луни с бодлива светлина искряха,

дори тревите се присмяха.

Но тя, безименна, надежда му остави,

посочи му ясно накъде да върви.

Еленът се върна и той тръгна след него на изток,

към вечната мъдрост на бог Паладин.

 

Пътува дълго — през кръв и жарава,

намери той пристан в далечен източен храм,

където сред море от звезди и слава

всемогъщият бог яви му се сам.

И заяви Паладин с висок, ясен глас,

че най-страшният избор на Хума се пада —

да се върне при тази, която гледа в захлас

или да спре драконите без милост и без пощада.

О, труден избор! Да стигнеш далеч — чак до края

и да се върнеш пак при насилието и при пепелта,

или да вземеш копието божествено в ръце,

но да загубиш завинаги сърцето си и любовта.

 

В Хума изкушението проговори

с подкупващия глас на Пустошта,

как притъмнялото небе ще се отвори

и Крин ще бъде разрушен от Черната луна.

И като сол във раната кървяща,

тъй ненадейно изборът го изгори,

потъна в унес и прогони всичко,

с надежда болката да заличи.

Ала яви се тя, божествено красива,

и тъжно му разказа през сълзи,

как този свят погубен си отива

и само копието може да го възроди.

 

И той избра — взе копието на боговете,

а по ръката му премина бяла светлина,

издигна го високо във небето,

и знаеше, че с него ще извърши чудеса.

На запад препускаше смело във мрака,

прелетя над полета и царства разрушени,

върху крилете на Сребърен дракон —

до Кулата на Висшите Посветени.

А в Крин властваше черното зло,

не дръзваше никой с такъв враг да се бори.

Погребали вяра във всичко добро,

примирени очакваха смърт и окови.

 

Началото на славен и неравен бой

той възвести със своя рог и се понесе,

на изток драконите запищяха с вой,

цял Крин следеше битката потресен.

Тогава изригна от мрака дълбок

силата черна — Кралицата на нощта

и повлече Хума надолу, той падна,

сякаш небето се срит в Пустошта.

до него с разкъсана сребърна кожа — жена.

Отчаяно своето име тя му мълвеше,

когато дойде Кралицата на нощта.

 

И спусна се стихията черна и зла.

Навсякъде из почернялата земя

запълзяха дълги сенки, лишени от цвят,

но в мрака най-сетне проникна светлина.

Тогава Хума събра сетни сили,

обрекъл всичко свято в свойта душа,

заби копието блестящо в плътта

и падна в прегръдката на смъртта.

Така прогони драконите черни

в Нищото — откъдето бяха дошли,

царствата заблестяха от слънце огрени

и на земята радостта се възроди.

 

И рицарите, опиянени от свободата,

неспособни да виждат и чуват от радост,

отнесоха Хума и копието в планината,

там, на същото място в онази дъбрава.

Последно сбогом там си взеха

и в този миг изчезнаха те — и Хума,

и копието, и неговите доспехи,

погълна ги сякаш планината велика.

И само нощем, когато луните изгреят,

сега вече са две — като мъж и жена,

проблясват сребърни сенки в червено

над селища и възродени царства.