Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Дракони на есенния здрач (39)

Глава 15
Господарят на драконите.
Децата на Матафльор.

Верминаард огледа внимателно четиримата мъже, които приближаваха към него, и разбра, че не са роби. Изведнъж си спомни, че точно те придружаваха среброкосата посветена. А това означаваше, че са същите, които бяха унищожили дракона Оникс в Ксак Тсарот, които бяха избягали от робския керван и бяха успели да се промъкнат в Пакс Таркас. Имаше чувството, че ги познава отдавна — рицаря от съсипаното кралство с отдавна отминала слава, полуелфа, който се опитваше да мине за човек, уродливия и болен магьосник и неговия близнак — човека-гигант, чийто мозък навярно бе затлъстял колкото ръцете му.

Очертава се интересна битка, помисли си Верминаард. Почти копнееше да се бие лице в лице с тях. Не го беше правил отдавна. Винаги командваше армиите от гърба на дракон и му бе писнало. Като се сети за Янтар, той погледна към небето и се зачуди дали ще успее да го призове на помощ, ако му потрябва.

Но червеният дракон очевидно имаше други проблеми. Матафльор беше воин и бе участвала в битки още когато Пайръс е бил яйце. Сега, разбира се, я нямаше предишната й сила, но тя я компенсираше с хитрост и злоба. Въздухът пукаше от горещината на пламъците и драконовата кръв се лееше като червен дъжд.

Верминаард сви рамене и извърна глава към пристъпващите мъже. Чу смахнатия магьосник да им напомня, че Господарят на драконите е посветен на Кралицата на Мрака и като такъв може да я призове на помощ. Верминаард знаеше от шпионите си, че макар и млад, този човек е много умен и опасен и притежава необичайни умения.

Четиримата мъже замълчаха. Помежду си се разбираха без думи, а с него нямаше за какво да говорят. Между тях се възцари странно уважение. Битката щеше да бъде страшна и хладнокръвна, а победител в нея щеше да бъде единствено смъртта.

Верминаард видя, че го обкръжават, приклекна и описа дъга със Зачернящия, за да ги задържи на разстояние и да спечели време. Трябваше да мисли бързо. Внезапно отскочи възможно най-далеч, но след това не вдигна боздугана си за бой. Щеше да разчита единствено на смъртоносния си допир. Изненадващият ход обърка противниците му. Верминаард се хвърли пред магьосника, сграбчи го за рамото и прошепна бърза молитва към Кралицата на Мрака.

Райстлин изкрещя. Невидими зли сили пронизаха тялото му и той се свлече агонизиращ на земята. Карамон изръмжа като ранено животно и скочи към Господаря на драконите, но той беше подготвен и го удари с боздугана си.

— Черно — прошепна тихо и ревът на Карамон се превърна в стон, когато омагьосаното оръжие го ослепи.

— Танис, ослепях, помогни ми! — крещеше огромният воин и залиташе във всички посоки.

Верминаард се разсмя, удари го по главата и той се строполи като заклан вол.

Тогава зърна полуелфа, който го нападна с древен елфски меч. Верминаард се обърна и парира удара със Зачернящия. Двамата застинаха за миг, но Верминаард беше по-силен и го събори на земята.

Соламнийският рицар пристъпи напред и вдигна меча си за поздрав преди битката — грешка, която му струва скъпо. Това даде време на Верминаард да извади една малка игла от тайния си джоб, да я насочи към рицаря и отново да призове на помощ Кралицата на Мрака. Стърм пристъпи към него, но тялото му изведнъж започна да натежава все повече и повече, докато накрая не можеше да помръдне.

Падналият на земята Танис почувства могъщия натиск на невидима ръка, опита се да извърне глава, но не успя. Езикът му бе толкова надебелял, че не можеше да говори. Само чу през болката агонизиращия писък на Райстлин. Верминаард се разсмя и изкрещя приветствени слова към Кралицата на Мрака.

Танис наблюдаваше безпомощно високо вдигнатия боздуган, който щеше да сложи край на живота на Стърм.

— Бараваис, Кхарас! — изрече Господарят на драконите на соламнийски и размаха боздугана в подигравателен поздрав, след което се прицели в главата на рицаря. Знаеше, че това ще бъде най-мъчителната смърт за него — да умре от милостта на врага.

В този момент някой го хвана за китката. Той се сепна и изгледа ръката учудено. Беше женска. Почувства сила, сравнима с неговата. При допира Верминаард изгуби контрол над себе си и този път молитвите му към Кралицата на Мрака не помогнаха.

В същия миг Кралицата на Мрака вдигна поглед и видя на хоризонта бял бог, облечен в бляскави доспехи. Не беше готова да влезе в схватка с него, защото не очакваше завръщането му. Затова, осъзнавайки, че за пръв път от много време насам може да бъде победена, промени намеренията си — оттегли се и остави своя посветен в ръцете на собствената му съдба.

 

Стърм усети, че магията го напуска и отново може да контролира мускулите си. В същия момент видя как Верминаард се извърна яростно към Златна Луна и вдигна боздугана над главата й. Рицарят се хвърли към него и зърна Танис, който също се приближаваше с меч в ръка. Но Ривъруайнд ги бе изпреварил. Той изблъска Златна Луна от мястото й и посрещна с меча си удара на боздугана. Чу посветения да крещи „Черно!“. Мракът, който беше ослепил Карамон, погълна и него, но явно нямаше същата сила.

Воинът от Кве-Шу решително прогони мисълта за болката, премести меча в лявата си ръка и замахна натам, откъдето идваше тежкото дишане на неприятеля. Мечът отскочи от здравата броня на Господаря на драконите и излетя от ръката му. Той опипа кръста си за камата, но усещаше, че смъртта няма да му се размине.

В този миг Верминаард осъзна, че беше сам, лишен от духовната си подкрепа. Ледената ръка на отчаянието стисна гърлото му и той отново призова Кралицата на Мрака. Но тя му бе обърнала гръб.

Лицето му се изпоти под драконовата маска и той прокле шлема, който го задушаваше. Едва сега осъзна непригодността му за близка схватка — пречеше на периферното зрение. Видя пред себе си ослепелия и ранен варварин и щеше да го убие с огромно удоволствие, но наблизо имаше още двама воини. Рицарят и полуелфът се бяха отърсили от заклинанието му и той ги чуваше как се приближават. Извърна се и видя тичащия към него Танис, вдигнал бляскавото елфско острие. Но къде изчезна рицарят? Верминаард отново се обърна и заотстъпва, размахал боздугана, като се надяваше така да ги задържи на разстояние, докато успее да свали маската си. Твърде късно. Точно когато затвори визьора на шлема, магическото острие на Кит-Канан прониза бронята и се впи в гърба му. Господарят на драконите изпищя, обърна се, но там замъгленият му от кръвта поглед срещна соламнийския рицар. Древното острие на дедите на Стърм го прониза през стомаха. Верминаард падна на колене и трескаво продължи да дърпа шлема си, който го задушаваше. Тогава почувства още едно пробождане и мракът го погълна.

Високо горе умиращата Матафльор, останала почти без кръв и без сили, чу зова на децата си. Беше объркана и не знаеше къде се намира. Стори й се, че Пайръс я напада едновременно от всички посоки. И тогава огромният червен дракон се озова пред нея, очертан ясно на фона на планината. Тя разбра, че това е последната й възможност да спаси децата си.

Пайръс издиша мощна струя огън точно в лицето на Матафльор и остана доволен, като видя, че главата й се съсухри и очите й изтекоха. Но тя не усети пламъка, който изгори очите й и я ослепи завинаги, и го нападна.

Огромният мъжки дракон мислеше, че е приключил с врага и затова атаката й го изненада. Издиша отново смъртоносния си огън и в същия миг осъзна ужасната си грешка беше й позволил да го притисне към планината. Нямаше място за отстъпление.

Матафльор се вряза в него с цялата си някогашна сила и го удари като копие, запратено от боговете. Двата дракона се блъснаха в планината. Върхът й потрепери и се разцепи. Склонът избухна в пламъци.

 

След години, когато смъртта на Кремък се беше превърнала в легенда, някои твърдяха, че са чули глас на дракон, разнесен като дим от есенен вятър, който прошепнал:

— Децата ми…