Метаданни
Данни
- Серия
- Хроники на драконовото копие (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dragon of Autumn Twilight, 1984 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Нели Мутафова, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 21гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- DarkGarden(2008)
Издание:
ИК Ера & Co
Превод: Нели Мутафова
Художествено оформление: Камея
История
- —Добавяне
Глава 11
Изгубени.
Планът.
Предадени!
Впоследствие Таселхоф не успя да си припомни онези последни, изпълнени с ужас мигове в Стаята с веригата. Помнеше, че каза: „Черен елф? Къде е?“, изправи се на пръсти и точно тогава жезълът падна на земята. Чу, че Танис крещи нещо. Освен това чу стон, който го накара да забрави кой е и къде се намира. В този миг нечии силни ръце го сграбчиха през кръста и го вдигнаха във въздуха.
— Качвай се! — изкрещя някакъв глас зад него.
Таселхоф протегна ръце, напипа студения метал на веригата и започна да се катери. Чу трясъка на вратата някъде далеч долу и след него — отново смразяващия вой на елфа. Този път не звучеше смъртоносно, по-скоро преливаше от ярост и безсилие. Тас се надяваше това да означава, че приятелите му са се спасили.
— Чудя се как ще се съберем отново — запита се на глас и за момент се почувства объркан. След това чу мърморенето на Физбан и се окуражи. Не беше сам.
Обгръщаше го плътен мрак. Той продължи да се катери по студеното желязо, докато накрая усети хладен повей. По-скоро почувства, отколкото видя, че се е изкачил до мястото където веригата стигаше до механизма (беше много горд, че ще има какво да разказва). Само да можеше да види нещо!
След това изведнъж си спомни. С него имаше магьосник.
— Можеш ли да светнеш? — извика кендерът.
— Да метна ли? Какво да метна? — Физбан едва не падна от веригата.
— Не да метнеш! Да светнеш! — Таселхоф увисна на едно звено. — Мисля, че стигнахме догоре и трябва да погледнем какво има тук.
— О, разбира се. Я да видим… светлина…
Тас го чу да рови из торбите си. Накрая очевидно намери онова, което търсеше, защото възкликна тържествуващо и измърмори някакво заклинание. Във въздуха се появи жълтеникава пламтяща топка, която увисна близо до шапката му.
Бляскавото кълбо се повъртя малко, обиколи кендера, сякаш за да се запознае с него, и отново се върна при гордия магьосник. Тас беше очарован. Искаше да му зададе цял куп въпроси, но ръцете му вече трепереха от напрежението, Физбан също едва се държеше. Трябваше по някакъв начин да се махнат от тази верига.
Кендерът се огледа и установи, че се намираха в горната част на крепостта, както и предполагаше. Веригата минаваше през огромно зъбчато колело от дърво, чийто вал бе здраво закрепен върху солиден каменен постамент. Звената бяха нанизани върху зъбци с размерите на дънери. След това веригата се прехвърляше над огромния вал и се губеше в тунела вдясно от Тас.
— Трябва да се изкатерим по колелото и да продължим по тунела — посочи кендерът. — Можеш ли да изпратиш светлината там?
— Светлина, при колелото! — нареди Физбан. Кълбото се полюшна във въздуха, но след това се върна и се поклати, сякаш категорично отказваше да изпълни заповедта.
Физбан се намръщи.
-Светлина, при колелото! — повтори той.
Кълбото се скри зад шапката му. Старецът посегна да го хване и едва не падна. Наложи се да сграбчи веригата с две ръце. Светлината затанцува във въздуха, сякаш се наслаждаваше на веселата игра.
— Ъъ… май вече е достатъчно светло — обади се Тас.
— Младото поколение няма никаква дисциплина — изръмжа Физбан. — Да беше видял баща му! Това се казваше горяща топка… — Той млъкна и продължи да се катери. Огненото кълбо остана да виси близо до върха на шапката му.
Тас стигна до първия зъб на колелото. Откри, че зъбците бяха грапави и катеренето по тях не представляваше трудност. След малко стигна до върха. Магьосникът го следваше с учудваща пъргавина, развявайки полите на робата си.
— Би ли помолил кълбото да освети тунела? — попита Тас.
— Светлина, в тунела! — заповяда Физбан, стиснал здраво веригата.
Огнената топка се подчини, но само привидно. Литна до началото на тунела и спря.
— Казах в тунела! Безрезултатно.
— Мисля, че го е страх от тъмното — оправда се Физбан.
— Господи, това е забележително! — удиви се кендерът. — Е, ако остане, където е, ще мога да виждам достатъчно, за да пропълзя по веригата. Тя май е само на три метра от пода на тунела. — „Когато висиш над бездна, изпълнена с мрак, каменният под на три метра под тебе ти изглежда просто привлекателен“, помисли си Тас.
— Някой трябва да се качи тук и да смаже тези неща — отбеляза Физбан и огледа критично вала. — Така е то, в наши дни всичко е мърлящина.
— Аз пък съм доволен, че никой не го е смазвал — заяви Тас и пропълзя по веригата.
По средата на катеренето кендерът се замисли какво ли е усещането да паднеш от такава височина, да пропадаш все по-надолу и по-надолу и накрая да се удариш в студения каменен под. Зачуди се какво ли е да се пръснеш на парчета…
— Мърдай! — подвикна след него Физбан и прекъсна мислите му.
Тас побърза да изпълзи в тунела, където го чакаше огнената топка, след което пусна веригата и скочи на пода от около два метра височина. Огненото кълбо се понесе след него. Малко по-късно се появи и магьосникът, който едва не се преби при скока.
Седяха на пода и си почиваха, когато Физбан изведнъж вирна глава.
— Жезълът ми.
— Какво? — Кендерът се прозя и се зачуди кое време беше.
Старецът се изправи с усилие.
— Остана долу — измърмори той и тръгна към веригата.
— Чакай! Не може да се върнеш! — Тас скочи ужасен.
— Кой ти каза? — отвърна сприхаво Физбан и брадата му се разтресе.
— И-исках само да отбележа… — заекна Тас — че е много опасно. Но ти съчувствам. Моят хупак също остана долу.
— Хмм… — Магьосникът отново се облегна на стената, но не изглеждаше съвсем убеден.
— Магически ли беше? — попита след малко Тас.
— Цял живот така и не разбрах.
— Ами — каза кендерът с подходяща доза практичност, — когато всичко свърши, можем да слезем долу и да си ги вземем. Дай сега да потърсим място за почивка.
Той огледа тунела. От пода до тавана имаше два метра и половина. Огромната верига минаваше по цялото му протежение, както и множество други, по-малки вериги, които образуваха невъобразима плетеница на пода. Тас се загледа в съоръжението и опита да си представи размера на камъните, които висяха в краищата.
— Кое ли време стана?
— Време за обяд — отвърна старецът. — Можем да почиваме и тук — какво му е на мястото? — Той се разположи на пода, извади пълна шепа куит-па и замляска шумно. Огнената топка се успокои и застана до ръба на шапката му.
Тас седна до него и задъвка собствената си дажба сушени плодове. Изведнъж долови някаква странна миризма, сякаш някой
беше запалил стари чорапи. Вдигна глава, въздъхна и дръпна ръкава на магьосника.
— Ей, Физбан, шапката ти гори!
— Флинт — натърти Танис, — казвам ти го за последен път. На мен ми мъчно за Тас не по-малко, отколкото на теб но не можем да се върнем! Той е заедно с Физбан и доколкото ги познавам, ще се оправят във всяка ситуация.
— Освен ако не опищят цялата крепост — измърмори Стърм.
Джуджето изгледа Танис, отиде в ъгъла, седна и горчиво зарида.
Танис също седна. Разбираше как се чувства Флинт. Странно, много пъти бе изпитвал неистово желание да удуши кендера с двете си ръце, но сега, когато го нямаше, ужасно му липсваше. Таселхоф преливаше от жизненост, не униваше и винаги беше весел. Не се плашеше от нищо, затова и никога не се предаваше. Може би не винаги избираше правилния начин, но поне беше готов да действа. Танис се усмихна тъжно. Надяваше се този път кендерът да се е спрял на нещо по-рационално.
Спътниците си починаха около час, хапнаха куит-па и пиха прясна вода от кладенеца, който откриха наблизо. Райстлин дойде в съзнание, но не яде нищо. Отпи малко вода и отново се отпусна на пода. Карамон деликатно му съобщи за Физбан, защото се боеше, че брат му няма да понесе новината, но Райстлин само сви рамене, затвори очи и потъна в непробуден сън.
След като се възстанови донякъде, Танис се надигна и се отправи към Гилтанас, който съсредоточено изучаваше някаква карта. Усмихна се на Лорана, но тя не му обърна никакво внимание. Той съжаляваше за резкия си тон, когато разговаря с нея в Сла-Мори. Трябваше да признае, че бе понесла учудващо твърдо ужасите през последните няколко часа. Беше правила онова, което й се казваше, бързо и без никакви възражения. Реши, че трябва да й се извини, но първо искаше да говори с брат й.
— Какво сочи картата? — попита Танис и приклекна до него.
— Да, къде сме? — намеси се и Стърм.
Всички се скупчиха около елфа, с изключение на Райстлин, който изглеждаше заспал, но на Танис му се стори, че вижда между притворените му клепачи златист проблясък.
Гилтанас разстла картата на пода.
— Това е крепостта Пакс Таркас и околните мини. Ние се намираме в избите, които са на най-долния етаж. Долу, само на петнайсет метра по този коридор, са килиите, където са затворени жените. Ето го и помещението на стражите, точно срещу тяхната килия, а това — той почука с пръст по картата — е леговището на червения дракон на Верминаард, който се казва Янтар. Естествено, тъй като драконът е много голям, неговото помещение стига чак до приземния етаж и е свързано с покоите на Верминаард, които са разположени на първия и втория етаж, откъдето отвежда коридор, който стига до покрива на крепостта.
Гилтанас се усмихна горчиво и продължи:
— На първия етаж, зад покоите на Верминаард, се намира килията, където държат децата. Той е хитър — държи заложниците в отделни помещения, защото знае, че майките никога няма да тръгнат без децата си, а мъжете никога няма да изоставят семействата си. При децата стои друг червен дракон. Мъжете, около триста човека, заедно с няколкостотин джуджета-земерови, работят в мините в планините.
— Ти май знаеш твърде много за Пакс Таркас — отбеляза Ебен.
Гилтанас вдигна рязко поглед.
— Какво намекваш?
— Нищо не намеквам. Просто казвам, че знаеш твърде много за човек, който никога не е стъпвал тук! Освен това е много странно, че в Сла-Мори на няколко пъти едва не ни убиха.
— Ебен — намеси се Танис, — писна ми от твоите подозрения. Не вярвам някой от нас да е предател, а и както каза Райстлин, ако имаше такъв, досега да ни е провалил поне сто пъти. Защо ще ни оставя да стигнем толкова далеч?
— За да предаде мен и Дисковете в ръцете на Верминаард — отговори тихо Златна Луна. — Той знае, че съм тук, Танис. Ние сме свързани посредством онова, в което вярваме.
— Абсурд! — изсумтя Стърм.
— Не, не е. Спомни си, че липсваха две съзвездия. Едното беше Кралицата на Мрака. От малкото, което успях да разбера от Дисковете, тя е една от древните богини. Боговете на доброто се изправят срещу боговете на злото, а неутралните се борят да запазят равновесието. Верминаард почита Кралицата на Мрака, а аз почитам Мишакал. Точно това имаше предвид тя, когато каза, че трябва да възстановим равновесието. Силата, която притежавам, явно го плаши и той ще използва цялата си воля, за да ме открие. Колкото по-дълго стоим тук… — Гласът й внезапно притихна.
— Толкова по-малко полза има от караници — заяви Танис и погледна остро Ебен.
— Достатъчно. С вас съм — сви рамене той.
— Какъв е планът ти, Гилтанас? — попита Танис и забеляза с раздразнение, че Стърм, Карамон и Ебен се спогледаха многозначително. „Трима човека, обединени срещу елфите, помисли той. Но може би и аз не съм по-добър от тях, като вярвам на Гилтанас само защото е елф.“
Гилтанас също видя размяната на погледи. Изгледа хората напрегнато, след което заговори с равен тон, внимавайки за всяка дума, сякаш не искаше да разкрива повече от онова, което беше абсолютно необходимо.
— Всяка вечер от десет до дванайсет жени излизат от килията и отиват в мините при мъжете си. Така Господарят на драконите показва, че спазва своята част от уговорката. По същата причина на жените е разрешено да посещават децата си веднъж дневно. Нашите шпиони ни осведомиха, че има нещо странно в дракона, който пази децата, но не можаха да ни кажат какво точно.
— Какви шп… — започна Карамон, но видя погледа на Танис и размисли. Вместо това попита директно:
— Кога нападаме? И какво ще правим с този дракон.
— Янтар?
— Утре сутринта. Верминаард и Янтар най-вероятно ще се присъединят към армията, когато стигне близо до Куалинести. Той подготвя това нападение от много време и не вярвам да го пропусне.
Групата продължи да обсъжда плана още известно време. След това събраха нещата си и Карамон събуди брат си. Стърм и Ебен отвориха вратата към прохода. Не се виждаше никой, макар че от отсрещното помещение се чуваха приглушени пиянски крясъци и смехове. Драконяни. Компанията се изниза тихо в тъмния, безлюден коридор.
Таселхоф стоеше в средата на помещението, което кръсти Стаята с механизма, и оглеждаше тунела. Близо до него се полюшваше огненото кълбо. Кендерът беше започнал да губи надежда. Това чувство го спохождаше много рядко и той го свързваше основно с един момент в миналото, когато изяде цяла тава пай със зелени домати, „придобита“ от един съсед. И до ден днешен безнадеждността и паят със зелени домати го хвърляха в еднакъв ужас.
— Трябва да има някакъв начин — каза той. — Не може поне от време на време да не се качват да почистват механизма или просто да проверяват дали е там.
Заедно с Физбан в продължение на цял час бяха пълзели напред-назад в тунела и се бяха провирали под безбройните вериги. Не откриха изход. Тунелът беше студен, пуст и прашен.
— Като говорехме за светлина — обади се внезапно магьосникът, макар въобще да не бе ставало дума, — погледни натам!
Таселхоф се обърна. През една пукнатина в дъното на стената се процеждаше сребриста ивица светлина. Чуваха се и гласове. Изведнъж светлината се усили, сякаш някой долу бе влязъл с факла в помещението.
— Може това да е изходът — възкликна старецът. Тас изтича и побърза да надникне през цепката.
— Ела!
Видяха просторна стая, обзаведена с възможно най-голям лукс и разточителство. Всичко красиво, изящно, изискано или ценно в земите под властта на Верминаард бе донесено тук, за да краси покоите му. В единия край на стаята имаше трон с пищна резба. По стените висяха безценни сребърни огледала, разположени по такъв начин, че накъдето и да се обърнеше човек, винаги виждаше срещу себе си ужасния рогат шлем на Господаря на драконите.
— Това трябва да е той — прошепна Тас на Физбан. — Верминаард! — Кендерът затаи дъх. — А това сигурно е неговият дракон Янтар. Онзи, за когото Гилтанас ни разказа, че убил всички елфи в Солас.
Янтар, или Пайръс (истинското му име бе известно само на драконяните и на другите дракони, но не и на простосмъртните), беше много древен червен дракон. Лично Кралицата на Мрака го бе дала на Господаря на драконите. Всъщност Пайръс трябваше да наблюдава Верминаард, който беше развил необичайна параноя по отношение на истинските богове и се боеше народите на Крин да не разберат за съществуването им. Драконът имаше и друга задача, толкова секретна, че за нея незнаеше дори Верминаард — задача, поверена му от Кралицата на Мрака и известна единствено на нея и на нейните дракони на злото.
Пайръс трябваше да претърси Ансалон и да открие един човек с много имена. Кралицата го наричаше Вечния, драконите — Мъжа със Зеления Скъпоценен Камък, а човешкото му име беше Берем. Точно заради него сега Пайръс се намираше в покоите на Верминаард, вместо да дреме в леговището си, както предпочиташе да прекарва следобедите.
Пайръс бе получил съобщение, че Фюмастър Тоде ще доведе двама затворници на разпит, а винаги съществуваше, макар и малка вероятност Берем да попадне сред пленниците. Затова присъстваше на всички разпити, въпреки че го отегчаваха неимоверно. Интересни му бяха само когато Верминаард нареждаше „затворниците да нахранят дракона“.
Пайръс се беше излегнал на една страна в тронната зала и я изпълваше почти изцяло. Огромните му криле бяха прибрани от двете страни, а гърдите му се повдигаха равномерно като на гротескна играчка, създадена от джуджета. Той задряма, захърка и се размърда. Една рядка ваза се разби на пода. Верминаард вдигна поглед от бюрото си, където изучаваше картата на Куалинести, и изръмжа:
— Преобрази се, преди да си порутил цялата стая! Пайръс отвори едно око и го изгледа с неприязън, след което измърмори една-единствена магическа дума.
Чудовищните му форми се смалиха до фигура на слабоват мъж с черна коса, продълговато лице и убийствени червени очи. Той отиде до бюрото, което се намираше близо до трона на Верминаард, седна и се загледа с нескрита омраза в широкия му гръб.
Някой задраска по вратата.
— Влез — отново изръмжа Верминаард.
Един драконянин отвори, въведе Фюмастъра и пленниците му и се оттегли, затваряйки след себе си вратата от масивно злато и бронз. Господарят на драконите продължи да разглежда картата още няколко минути, които Фюмастър Тоде прекара в тягостно очакване. Накрая го изгледа с пронизващ поглед, стана и се изкачи на трона, който умишлено бе направен във формата на зинала паст на дракон.
Верминаард изглеждаше наистина внушително. Беше висок и едър, облечен в тъмновиолетова броня от люспи на дракон, обточена със злато. Ужасяващата маска прикриваше лицето му. Той се придвижи с необичайна за толкова едър човек грация и се облегна на трона, поглаждайки с кожената си ръкавица черно-златистия боздуган, подпрян от дясната му страна. Изгледа Тоде и двамата пленници с раздразнение знаеше, че ги е довел само за да замаже провала си с посветената. Бе изпаднал в пристъп на опустошителна ярост, когато разбра от драконяните, че сред затворниците от Солас е имало жена, която напълно отговаряла на описанието, но е избягала. Тоде едва не заплати с живота си за тази грешка, но таласъмът се оказа изключителен майстор в областта на хленченето и вайкането. Верминаард си беше обещал изобщо да не приема Фюмастъра, но го измъчваше някакво смътно безпокойство, че нещо във владенията му не е съвсем наред.
„Заради проклетата посветена!“ — помисли си той. Долавяше силата й все по-наблизо, а това го изнервяше и тревожеше. Верминаард огледа внимателно затворниците и установи, че не отговарят на описанието на онези, които бяха атакували Ксак Тсарот.
Но Пайръс реагира по съвършено различен начин. Преобразеният дракон скочи на крака и стисна махагоновата облегалка с такава сила, че пръстите му се отпечатаха върху нея. Той се разтрепери от вълнение и трябваше да положи неимоверни усилия да седне и отново да си придаде спокоен вид. Само очите му, които не изпускаха единия от пленниците, горяха като огньове от Бездната и издаваха онова, което изпитваше.
Първият затворник беше джудже-земеров, по-точно Сестън, който едвам вървеше — Тоде бе оковал ръцете и краката му, защото предпочиташе повече да не рискува. Той залитна и парализиран от ужас, падна на колене пред Господаря на драконите. Другият затворник — онзи, когото наблюдаваше Пайръс — беше човек, облечен в дрипи. Стоеше мълчалив и не откъсваше поглед от пода.
— Защо ме безпокоиш заради тези отрепки, Фюмастър? — изръмжа Верминаард.
Тоде, който се бе превърнал в тресяща се пихтиеста маса, преглътна и веднага поде предварително приготвената реч.
— Този — таласъмът ритна Сестън — е същият, който освободи пленниците от Солас, а този — той посочи мъжа, който вдигна объркан и озадачен поглед — го намерихме да се размотава из Гейтуей, което, както е известно, е абсолютно забранено.
— И защо ми ги водиш? — запита с нарастващо раздразнение Верминаард. — Хвърли ги в мините при останалата паплач!
Тоде се разтрепери.
— Помислих си, че човекът м-м-може да е ш-ш-шпионин…
Господарят на драконите се взря внимателно в мъжа. Беше висок, почти петдесетгодишен и белокос. Гладко избръснатото му мургаво лице носеше белезите на времето. Приличаше на просяк с тези дрипи и навярно е точно такъв, помисли си с отвращение Верминаард. У него определено нямаше нищо необичайно, като се изключат може би очите — блестящи и млади. Ръцете му също бяха младежки. Вероятно елфска кръв…
— Този човек е малоумен — отсече накрая Верминаард. — Погледни го! Не виждаш ли, че зяпа като риба на сухо?
— Т-т-той май е, ами, глухоням, милорд. — Тоде се изпоти. Верминаард сбърчи нос. Дори драконовият шлем не го предпазваше от вонята на потящ се таласъм.
— Значи си заловил едно джудже и един глухоням шпионин — каза той с убийствен сарказъм. — Много добре. Защо не излезеш да ми набереш букет цветя?
— Щом така е угодно на вашата височайша особа — отвърна с тържествен поклон Тоде.
Верминаард се разсмя въпреки яда си. Фюмастърът бе изключително забавно същество. Жалко, че не можеше да го научи да се къпе. Той махна с ръка.
— Разкарай ги! И ти се разкарай!
— Какво да сторя със затворниците, милорд?
— Остави джуджето за вечеря на Янтар, а шпионина отведи в мините. И внимавай — изглежда ми много опасен! — Господарят на драконите отново се разсмя.
Пайръс изскърца със зъби и прокле глупостта на Верминаард.
Тоде отново се поклони.
— Тръгвайте! Я ставай! — Фюмастърът подритна джуджето, което беше припаднало, след като чу, че ще го дадат на дракона.
Верминаард слезе от трона, отиде до бюрото и нави картата на руло.
— Изпрати вестите по змея — нареди на Пайръс. — Утре отлитаме да разрушим Куалинести. Бъди готов, когато те повикам.
След като Господарят на драконите излезе, Пайръс, все още в човешки облик, стана от бюрото и закрачи нервно из стаята. От другата страна на вратата отново се чу драскане.
— Господарят Верминаард се оттегли в покоите си! — извика раздразнен.
Вратата се отвори със скърцане.
— Вас искам да видя, велики — прошепна един драконянин.
— Влез. Но бъди кратък.
-Нашият човек успя, велики. Измъкна се, въпреки че го подозират. И е довел посветената…
— Да се провали в Бездната тази посветена! — изръмжа Пайръс. — Новината вълнува само Верминаард. Предай я на него. Не, чакай! — Драконът се замисли.
— Дойдох първо при вас, както ми бяхте наредили — извини се драконянинът и побърза да отстъпи към вратата.
— Казах да чакаш! — заповяда Пайръс и вдигна ръка. — Все пак новината интересува и мен. Не за посветената. Залогът е много по-голям… Ще се срещна с нашето приятелче-предателче. Доведи го нощес в леговището ми, но не казвай на Господаря Верминаард. Не още. Той в момента е зает с Куалинести. Може да се развълнува прекалено много.
Драконянинът се поклони и напусна тронната зала. Пайръс продължи да я кръстосва напред-назад, потривайки ръце с доволна усмивка.