Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Дракони на есенния здрач (34)

Глава 10
Кралската стража.
Стаята с веригата.

Възможно бе въображението им да си играеше с тях, но с напредването в тунела мракът ставаше все по-плътен, а въздухът — все по-студен. Не беше нужно да си джудже, за да знаеш, че това не бе нормално за една пещера, където температурата навсякъде трябваше да е сравнително постоянна. Стигнаха до ново разклонение, но никой не пожела да тръгнат наляво — може би от страх да не се върнат в Залата на Древните при ранения плужек.

— Елфът ни заведе нарочно при чудовището — каза злобно Ебен. — Чудя се какво ни чака там долу?

Никой не му отговори. Вече всички усещаха присъствието на неимоверното зло, за което ги беше предупредил Райстлин. Стъпките им се забавиха и единствено общата им воля ги караше да продължават напред. Лорана се парализираха от страх и се подпря немощно на стената. Копнееше Танис да я успокои и защити, както правеше, когато бяха деца и се сблъскваха с измислени препятствия, но той вървеше начело на групата заедно с брат й. Всеки трябваше сам да се пребори със страха си. Тогава реши, че предпочита да умре, отколкото да моли за помощ. Даде си сметка, че бе напълно сериозна, когато каза на Танис, че ще се гордее с нея. Тя стисна зъби и продължи напред.

Тунелът свърши внезапно. Пред тях се издигаше стена. Забелязаха неголяма дупка, около която имаше купчина каменни отломки. Могъщото зло, което вееше откъм дупката, беше почти осезаемо и сграбчваше гърлата им с невидими ледени пръсти. Спряха. Никой не се осмели да влезе, дори вечно жадният за приключения кендер.

— Не че ме е страх — сподели шепнешком с Флинт. — Просто предпочитам да се намирам някъде другаде.

Тишината беше потискаща. Чуваха само биенето на сърцата и дишането си. Светлината потрепери в немощната ръка на магьосника.

— Е, не можем да стоим тук вечно — каза дрезгаво Ебен. — Нека елфът да влезе. Нали той ни доведе!

— Добре, но ми е нужна светлина.

— Никой освен мен не може да докосва жезъла — изсъска магьосникът, помълча и добави неохотно: — Ще вляза с теб.

— Райст… — обади се Карамон, но брат му го изгледа хладно. — Тогава и аз идвам — измърмори огромният мъж.

— Не — намеси се Танис. — Ти оставаш тук, за да пазиш останалите. Ще влезем аз, Гилтанас и Райстлин.

Един след друг тримата прекрачиха през дупката и се озоваха в някакво тясно, продълговато помещение. Светлината не стигаше до отсрещния му край. От двете му страни имаше множество каменни врати, заключени с железни резета, които бяха забити направо в каменната стена. Усещаха, че злото се намира някъде тук.

— По вратите има някакви релефи — прошепна Танис. — Райст, приближи светлината.

Магьосникът вдигна жезъла и освети каменните фигури. Сенките им заиграха причудливо. Гилтанас се загледа.

— Кралският кръст! — почти без глас каза той.

— Какво означава това? — попита Танис и гърлото му се сви от страх.

— Това е криптата на кралската стража. Обречени са да служат дори в смъртта си и да охраняват покоите на краля — поне така казва легендата — прошепна Гилтанас.

— Значи легендата е оживяла! — задави се Райстлин и сграбчи ръката на Танис.

Изведнъж каменните плочи се отместиха. Железните резета изскърцаха, вратите се разтвориха и зад тях се раздвижиха някакви сенки. В коридора стана толкова студено, че пръстите на Танис изтръпнаха.

— Кралската стража! Ето кой е оставил следите! — зашептя трескаво Райстлин и стисна още по-силно ръката на полуелфа. — Човешки и нечовешки. Няма спасение! За разлика от духовете в Черната гора, тези имат само една-единствена мисъл — да унищожат всеки, който се осмели да наруши вечния покой на Кит-Канан!

— Трябва да направим нещо! — каза Танис и освободи ръката си от сгърчените пръсти на магьосника. Той тръгна назад, но две фигури бяха препречили пътя му.

— Връщайте се! Бягайте! Физбан? Не, откачен дъртако! Трябва да се махаме оттук! Мъртвите стражи…

— О, я се успокой — измърмори старецът. — Младежи! Паникьори! — Той се обърна и помогна на фигурата до себе си да прекрачи дупката. Косата на Златна Луна проблесна в мрака.

— Не се бой, Танис. Виж! — Тя отгърна наметалото си — медальонът излъчваше синя светлина. — Физбан каза, че ще ни пуснат да минем и в същия момент той започна да свети.

— Не! — Танис понечи да я избута назад, но старецът го мушна в гърдите с дългия си костелив пръст.

— Ти си добър човек, Танис, но се тревожиш прекалено много. Успокой се и ни остави да приспим отново тези нещастни души. Доведи, ако обичаш, останалите.

Танис бе толкова шокиран, че не можа да каже нищо. Физбан и жената заминаха напред, следвани от Райстлин, като се спираха пред всяка от каменните врати. С появата на Златна Луна движението зад тях притихваше. Дори от това разстояние Танис почувства, че злото се отдръпва и заспива.

Останалите се бяха скупчили около дупката. Докато им помагаше да я прескочат, полуелфът отговаряше на въпросите им — най-вече с вдигане на рамене. Лорана не го попита нищо. Ръцете й бяха студени и той се изненада, когато видя на устните й кръв. Досети се, че навярно ги е прехапала, за да не крещи от страх, и обзет от съжаление, понечи да й каже нещо успокояващо. Но тя вирна гордо глава и дори не го погледна.

Групичката побърза да настигне Златна Луна, но кендерът не устоя и надникна в една от килиите, където огромна фигура във великолепни доспехи лежеше на каменно ложе стиснала дръжката на меча си. Тас погледна кръста на Кралската стража и онемя.

— Соти Ниуинкуа Тсалариот — прочете застаналият до него Танис.

— Какво означава това?

— Верни и в смъртта.

В края на криптата имаше две бронзови врати. Златна Луна ги отвори без усилие и през къс, триъгълен тунел изведе групата към просторна зала. Очевидно бе единственото помещение в Сла-Мори, останало незасегнато от Катаклизма. Там просто не можаха да откъснат Флинт от стените. Той обясняваше охотно на всеки, който имаше желание да го изслуша, че тази великолепна конструкция е била изработена от джуджета — най-вече двайсет и трите колони, които поддържаха тавана.

Единственият изход от залата бяха други две бронзови врати в срещуположната й страна, идентични с онези, през които бяха влезли. Впечатлен от изработката на колоните, Флинт изръмжа, че не знаел нито накъде водели, нито какво имало зад тях. След кратък спор Танис реши да пробват дясната.

Тя ги отведе в тесен, но чист тунел, който след десет метра свърши пред друга бронзова врата, която обаче се оказа заключена. Карамон я натисна с всичка сила, но не постигна нищо.

— Не става. Изобщо не поддава.

В продължение на няколко минути Флинт наблюдава мъките му и накрая отиде до вратата. Огледа я и изсумтя:

— Фалшива е!

— На мен ми прилича на истинска! — отвърна Карамон и го изгледа подозрително. — Дори има панти.

— Естествено, че ще има. Да не мислиш, че правим фалшиви врати, които да си личат от километри? Това и земеровите го знаят!

— Значи сме попаднали в тунел без изход! — изсумтя Ебен.

— Отдръпнете се — прошепна Райстлин и внимателно подпря жезъла си на стената, след което допря пръстите си на вратата и изрече: „Кхетсарам пакиол!“. Проблесна оранжева светлина, но не откъм вратата, а от самата стена!

— Пази се! — Райстлин сграбчи ръката на брат си. Цялата стена се завъртя бавно заедно с вратата.

— Влизайте, преди да се е затворила — извика Танис и всички бързо преминаха от другата страна. Райстлин — залитна и се подпря на ръката на Карамон.

— Добре ли си? — попита го той, когато стената се затвори зад гърба му.

— Да. Ще ми мине. Това е първото заклинание от книгата на Фистандантилус, което успях да разгадая. Стана, но не предполагах, че ще ме изтощи чак толкова.

Озоваха се в друг тунел, който продължи направо около десетина метра, след това изви рязко на юг, после на изток и отново на юг. Не след дълго застанаха пред друга бронзова врата.

Райстлин поклати глава.

— Не мога да използвам заклинанието — изчезна от паметта ми.

— Ще я отворя с огненото кълбо — предложи Физбан. — Май се сетих как ставаше…

— Недей, старче — побърза да го спре Танис, — в тази теснотия ще изпържиш всички ни. Тас…

Кендерът отиде до вратата и я бутна.

— По дяволите, та тя дори не е затворена — разочарова се той и надникна от другата страна. — Най-обикновена стая.

Влязоха предпазливо под светлината на жезъла. Помещението бе със съвършено кръгла форма, широко около трийсет метра. Отсреща се виждаше друга бронзова врата, а в средата…

— Нащърбена колона — злорадстваше Тас. — Флинт, виж. Джуджетата са направили нащърбена колона!

— Значи са имали основателна причина да я направят такава — отсече джуджето и отмести кендера, за да я разгледа отблизо, но когато я докосна, тя помръдна. — Хм — озадачи се Флинт и изведнъж избухна: — Та това изобщо не е колона, глупако, а много голяма верига! Виждаш ли тази желязна скоба? Тя я крепи за пода.

— Значи сме в Стаята с веригата! — развълнува се Гилтанас. — Това е прословутият отбранителен механизъм на Пакс Таркас. Следователно сме много близо до крепостта.

Спътниците се скупчиха около чудовищната верига. Всяко от звената й бе голямо почти колкото Карамон и с дебелината на дъбово дърво.

— Докъде стига? — попита Таселхоф, изпитвайки огромно желание да се покатери по нея.

— До самия механизъм — обясни Гилтанас. — А колкото до начина на действие, попитай джуджето. Аз не съм много запознат с инженерството. Но знам, че ако тази верига се освободи — той посочи- желязната скоба на пода, — огромни каменни блокове ще препречат вратите на крепостта и никаква сила не може да ги отвори.

Гилтанас остави кендера да се взира жадно в огромния механизъм и се присъедини към останалите, които оглеждаха стаята.

— Вижте! — извика накрая и посочи някакво смътно очертание в стената. — Тайна врата! Сигурно е изход!

— Ето и ключалката. — Таселхоф се отдалечи от веригата и посочи една издатина на пода. — Този път джуджетата са попрекалили — ухили се той на Флинт. — Това е фалшива врата, която прилича на фалшива.

— Именно поради това не трябва да й обръщаме внимание — отвърна невъзмутимо Флинт.

— Е, джуджетата имат лоши дни — намеси се Ебен и се наведе да задейства ключалката.

— Не отваряй вратата! — намеси се Райстлин.

— Защо? — попита Стърм. — Трябва да предупредиш някого, че сме на път да открием пътя към Пакс Таркас?

— Рицарю, ако исках да ви предам, досега да съм го сторил поне сто пъти! — изсъска Райстлин и впери поглед в тайната врата. — Долавям сила, по-могъща от всичко, което съм срещал от… — Той млъкна и потрепери.

— От? — запита разтревожен Карамон.

— От Кулите на Висшата Магия насам! Предупреждавам ви, не я отваряйте!

— Провери накъде води южната врата — обърна се Танис към джуджето.

Флинт отиде до нея и я отвори.

— Доколкото виждам, тунел като този, от който току-що излязохме.

— Пътят към Пакс Таркас минава през тайна врата — каза Гилтанас и преди някой да успее да го спре, посегна към издатината в пода.

— Ще съжалявате за това! — задави се Райстлин.

Вратата бавно се отвори и пред тях се откри просторно помещение, пълно почти догоре с жълтеникави предмети, подобни на малки тухли, които блестяха дори под дебелия слой прах.

— Съкровищницата! — възкликна Ебен. — Открихме съкровището на Кит-Канан!

— Злато и само злато, което няма никаква стойност в наши дни. Трябва ни единствено стомана… — Гласът на Стърм секна и очите му се разшириха от ужас.

Нещо тъмно се раздвижи от купчината.

— Какво става? — извика Карамон и извади меча си.

— Не знам! — едва успя да промълви Стърм.

— Аз знам — прошепна Райстлин. — Това е духът на черния елф! Предупредих ви да не отваряте тази врата.

— Направете нещо! — Ебен залитна назад.

— Приберете оръжията си, глупаци! — изсъска пронизително Райстлин. — Не можете да се биете с него! Докосването му е смърт, а ако започне да вие, докато сме в стаята, смятайте, че сме обречени. Дори гласът му убива. Бягайте! Бягайте бързо! През южната врата!

Докато се блъскаха към изхода, нещото прие формата на дроу — злата майка-елф от древните времена с прекрасни, ледени черти, осъдена на смърт за жестоки престъпления. Могъщите магьосници принудили духа й да охранява кралското съкровище.

При вида на човешките същества дроу протегна ръце, копнеещи за топла плът, и отвори уста да излее в крясък мъката и злобата си към всички живи същества.

Спътниците побягнаха панически към бронзовата врата. Карамон се спъна в брат си и без да иска, изби жезъла от ръката му. Кристалът звънна на пода, но не угасна, тъй като само драконовият мрак можеше да угаси магическата му светлина. Но сега тя осветяваше единствено пода. Останалата част от помещението потъна в тъмнина.

Като видя, че плячката е на път да й се изплъзне, дроу започна да се мята диво из Стаята с веригата. Ледените й ръце докоснаха за миг бузата на Ебен. Той изпищя и припадна. Стърм го грабна и го извлече в коридора. В същия момент Райстлин намери жезъла си и заедно с Карамон скочиха от другата страна на вратата.

— Всички ли сме тук? — попита задъхано Танис. И тогава чу от стаята с веригата протяжен вой, който смрази кръвта във вените му. Обзе го панически страх. Дъхът му сиря. Воят престана изведнъж и сърцето му сякаш заби отново.

Духът се задави и вдиша дълбоко, за да завие отново.

— Няма време да проверяваме! — изговори с усилие Райстлин. — Затваряй вратата, братко!

Карамон се хвърли върху нея с цялата си тежест и тя се затвори с трясък.

— Това няма да я спре! — изкрещя Ебен.

— Така е — потвърди Райстлин. — Нейната магия е по-могъща от моята. Мога да омагьосам вратата, но това сигурно ще ме убие. Спасявайте се, докато можете. Ако излезе, ще се опитам да я спра.

— Ривъруайнд, вие тръгвайте — заповяда Танис. — Стърм и аз оставаме при братята.

Групичката се изниза в тъмния коридор и само от време на време някой се осмеляваше да погледне с ужас назад.

Райстлин подаде жезъла на брат си. Светлината премигна, озовала се в непознати ръце. Магьосникът докосна с длани вратата, затвори очи и се насили да забрави всичко друго и да се съсредоточи върху заклинанието. „Калис-ан будрунин…“ Но мислите му се разпиляха, когато усети смразяващия студ.

Черният елф! Тя бе доловила думите му и се опитваше да го пречупи! Връхлетяха го спомени за друг черен елф, с когото се беше сблъскал в Кулите. Магията се промъкна в съзнанието му. Той се опита да прогони злокобните спомени от битката, която осакати тялото му и едва не разруши съзнанието му, но усети, че губи контрол. Беше забравил думите! Вратата се разтресе. Черният елф идваше!

Тогава, някъде от дълбините на съзнанието му, избликна сила, която бе усещал само два пъти в живота си — първия път в Кулата и втория, когато лежеше върху олтара на черния дракон в Ксак Тсарот. Ясният и спокоен глас, който му бе едновременно близък и непознат, проговори в мислите му и изрече думите на заклинанието. Райстлин ги повтори високо и ясно с глас, който не беше неговият: „Калис-ан будрунин кара-емарат!“

От другата страна на вратата се чу разочарован вой. Вратата удържа. Райстлин припадна.

Карамон подаде жезъла на Ебен, взе брат си на ръце и последва групата през тъмния проход. Намериха другата тайна врата, която се отвори лесно под умелите пръсти на Флинт и ги изведе към поредица къси, затрупани с отломки тунели. Все още разтреперани от страх, спътниците си проправиха път през препятствията. Накрая се озоваха в просторна зала с дървени бурета, наредени на рафтове по стените. Ривъруайнд запали факла. Буретата бяха здраво затворени. На някои имаше надписи СОЛАС, на други — ГЕЙТУЕЙ.

— Това е. Вече сме в крепостта — изрече с мрачно тържество Гилтанас. — Това е избата на Пакс Таркас.

— Слава на истинските богове! — Танис въздъхна и се свлече на пода.

Останалите последваха примера му. Чак тогава забелязаха, че Физбан и Таселхоф ги няма.