Метаданни
Данни
- Серия
- Хроники на драконовото копие (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dragon of Autumn Twilight, 1984 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Нели Мутафова, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 21гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- DarkGarden(2008)
Издание:
ИК Ера & Co
Превод: Нели Мутафова
Художествено оформление: Камея
История
- —Добавяне
Глава 9
Подозренията се засилват.
Сла-Мори.
Тясната и стръмна пътека водеше от равнината към гористата долина в подножието на планината. Спътниците се изкачваха покрай планинския поток. Не бяха изминали много път, когато Гилтанас се отклони от пътеката и навлезе в гората. Всички спряха и се спогледаха учудено.
— Това е лудост! — прошепна Ебен на Танис. — Тук има тролове! Тази пътека е направена от тях. — Тъмнокосият мъж го хвана под ръка и полуелфът намери тази фамилиарност за не особено приятна. — Вярно е, че съм нов в групата ви и нямаш основание да ми се доверяваш, но все пак какво знаеш за този Гилтанас?
— Знам… — започна Танис, но Ебен го прекъсна:
— Никой от вас не вярва, че сме се натъкнали случайно на драконянската армия, ако разбираш какво имам предвид. Аз и момчетата ми се крием в планината и се бием с драконяните още откакто нападнаха Гейтуей. Миналата седмица тези елфи се появиха ей така, отникъде. Казаха, че щели да нападнат крепостта на Верминаард, и попитаха дали не искаме да им помогнем.
Ние се съгласихме, тъй като бяхме готови на всичко, за да отмъстим на този гадняр. По пътя наистина се изнервихме, защото навсякъде имаше скорошни следи от драконяни! Но на елфите това не им направи никакво впечатление. Гилтанас каза, че били стари. Същата нощ направихме лагер и сложихме постове. Но и това не ни помогна кой знае колко. Бяхме предупредени само двайсет секунди по-рано, че драконяните идват. И… — Той се огледа и се приближи още по-плътно до Танис, — докато се събуждахме и търсехме оръжията си, чухме, че елфите викат някого. Сякаш го нямаше. И кого, мислиш, викаха? Ебен го погледна многозначително, Танис се намръщи и поклати глава, раздразнен от излишното драматизиране.
— Гилтанас! Него го нямаше! Те продължиха да го викат — нали им беше водач. — Мъжът сви рамене. — Така и не разбрах дали изобщо се появи. Заловиха ни и ни откараха в Солас, откъдето избягах. Както и да е, но на твое място щях добре да помисля, преди да последвам този елф. Сигурно е имал основателна причина да избяга, когато драконяните ни нападнаха, но…
— Познавам го от много време — прекъсна го грубо Танис, но се разтревожи повече, отколкото му се искаше да си признае.
— Разбира се. Просто сметнах, че трябва да знаеш. — Ебен се усмихна съчувствено, потупа го по гърба и се върна при Тика.
На Танис му беше съвършено ясно, че Стърм и Карамон са чули всичко, но никой не каза нищо. Гилтанас изведнъж се появи измежду дърветата.
— Близо сме! Напред храсталакът изтънява и се върви по-лесно.
— Предлагам да влезем през централната порта — каза Ебен.
— Съгласен съм — обади се Карамон и погледна към брат си, седнал под едно дърво.
Златна Луна беше пребледняла от умора. Дори Таселхоф изглеждаше напълно изтощен.
— Можем да лагеруваме тук, а на зазоряване ще атакуваме през централната порта — предложи Стърм.
— Ще се придържаме към първоначалния план — отряза го Танис. — Ще лагеруваме, когато стигнем Сла-Мори.
Тогава се обади Флинт:
— Стърм Брайтблейд, защо не отидеш да почукаш на портата и да помолиш Господаря Верминаард да те пусне вътре? Сигурен съм, че няма да има нищо против. Хайде, Танис. — Джуджето тръгна по пътеката.
— Така поне може да успеем да се изплъзнем от преследвача — тихо каза Танис на Стърм.
— Не знам кой е или какво е, но е много опитен. Всеки път, когато ми се стори, че го забелязвам и погледна назад, изчезва моментално. Щеше ми се да му устроим засада, но не остана време. Гъстият храсталак свърши и всички въздъхнаха облекчено. Озоваха се в подножието на огромен гранитен блок. Гилтанас тръгна покрай скалата и измина няколко стотин метра, опипвайки повърхността й. Изведнъж спря.
— Пристигнахме — прошепна той и извади от джоба на туниката си скъпоценен камък, който засия с жълтеникава светлина. Прокара ръка по скалата и откри онова, което търсеше — малък отвор в гранита. Постави камъка в него и започна да изговаря древни думи и да описва знаци във въздуха.
— Впечатляващо. Не знаех, че е един от нас — обърна се Физбан към Райстлин.
— Самодеец, нищо повече — отвърна магьосникът, но се подпря на жезъла си и загледа елфа с интерес.
Един огромен блок се отдели от скалата и бавно се отмести встрани. От дупката нахлу студен въздух и всички се отдръпнаха.
— Какво има вътре? — запита подозрително Карамон.
— Не знам какво има — отвърна Гилтанас. — Никога не съм влизал тук. Това място ми е познато само от преданията на моя народ.
— Добре — изръмжа Карамон, — какво е имало вътре? Гилтанас се поколеба, но каза:
— Било е погребалната камера на Кит-Канан.
— Духове? — измърмори Флинт и надникна в тъмното. — Изпрати първо магьосниците, за да ги предупредят, че идваме.
— Хвърлете вътре това джудже — не му остана длъжен Райстлин. — Те са свикнали да живеят на тъмно и влажно.
— Да нямаш предвид планинските джуджета! — Брадата на Флинт се разтресе. — Ние от хълмовете отдавна не живеем под земята на кралство Торбардин.
— Само защото ви изхвърлиха оттам!
— Престанете и двамата! — скара им се Танис. — Райстлин, какво долавяш?
— Зло. Огромно зло.
— Аз обаче усещам и огромно добро — намеси се неочаквано Физбан. — Това място още помни елфите, макар че вече го населяват зли същества.
— Вие сте луди! — изкрещя Ебен и гласът му отекна в скалите. Останалите се извърнаха и го изгледаха разтревожени. — Съжалявам — снижи той глас, — но не мога да повярвам, че се каните да влезете вътре! Не е необходимо да си магьосник, за да усетиш, че оттам лъха на зло. Дори аз го усещам! Хайде да се върнем при централната порта. Сигурно ще има стражи, но те не могат да се сравняват с това, което броди долу в мрака.
— Звучи ми разумно, Танис — каза Карамон. — С мъртвите не можеш да се биеш. Разбрахме го още в Черната гора.
— Това е единственият път! — извика ядосано елфът. — Щом сте такива страхливци…
— Има разлика между страха и предпазливостта, Гилтанас — отвърна спокойно Танис и се замисли. — Може и да обезвредим стражите при централната порта, но те при всички положения ще успеят да предупредят останалите. Предлагам да влезе в пещерата и да видим какво има вътре, Флинт, води. Райстлин, ще ни трябва светлина.
— Ширак — изрече тихо магьосникът и кристалът на жезъла му засия.
Двамата с Флинт влязоха в пещерата, следвани от останалите. Тунелът определено беше много стар, но бе невъзможно да се определи дали е изкуствен, или дело на природата.
— А какво ще правим с преследвача? — попита тихо Стърм.
— Дали да не оставим отворено?
— Правилно, ето как ще му устроим капан — съгласи се Танис. — Гилтанас, остава съвсем малък отвор, така че онзи, който ни следи, да разбере, че сме влезли, но да не заподозре, че това е клопка.
Елфът извади скъпоценния камък, пъхна го в процепа от вътрешната страна на входа и изрече няколко думи. Камъкът се плъзна на мястото си. В последния момент, когато оставаха трийсетина сантиметра, елфът го извади. Вратата остана полузатворена и рицарят, Гилтанас и Танис се присъединиха към останалите и навлязоха в Сла-Мори.
— Много е прашно — обади се Райстлин и се закашля, — но няма никакви следи. Поне в тази част на пещерата. На около петдесет метра напред тунелът се разклонява. Там има следи, но не мога да определя какви са. Не приличат нито на драконянски, нито на таласъмски и не идват насам, Физбан каза че долавя злото откъм дясното разклонение.
— Ще нощуваме тук — каза Танис, — близо до входа Ще сложим два поста. Единия при вратата, а другия — в коридора Стърм и Карамон са първи. После сме аз и Гилтанас Ебен и Ривъруайнд, Флинт и Таселхоф.
— Ами аз? — Тика се изправи гордо, макар никога през живота си да не се бе чувствала толкова уморена. — Искам и аз да пазя.
Танис беше благодарен на тъмнината, която скри усмивката му.
— Добре. Ти ще пазиш с Флинт и Таселхоф.
— Чудесно! — Тя извади от багажа си едно одеяло и легна, като си даваше сметка, че Карамон не сваля поглед от нея, а и Ебен я гледа. Но не им обърна внимание. Беше свикнала на възхитени мъжки погледи, а мъжът от Гейтуей определено беше по-хубав, по-остроумен и по-забавен от воина. Но споменът за огромните ръце на Карамон, които я прегръщаха, отново я накара да потрепери от сладостен страх. Тя решително прогони спомена от мислите си и се настани удобно. Ризницата беше студена и я бодеше през блузата, но забеляза, че останалите не свалиха доспехите си. Освен това бе толкова изморена, че не й правеше впечатление как ще заспи. Последното, което й мина през ума, докато сънят я отнасяше, беше, че е благодарна, задето не е насаме с Карамон.
Златна Луна видя погледа на воина и прошепна нещо на Ривъруайнд. Той кимна и се усмихна. Тя го остави и отиде при Карамон. Хвана го за ръката и го отведе встрани от останалите.
— Танис ми каза, че имаш по-голяма сестра.
— Да — отвърна озадачено Карамон, — Китиара. Макар че ми е сестра само наполовина.
— Тогава искам да поговоря с теб като по-голяма сестра.
Карамон се ухили.
— Ако ще го правиш като нея, по-добре недей, лейди от Кве-Шу. Кит ми обясни какво означават всички псувни, които знаех, и освен това ми каза няколко, които не бях чувал дотогава. Научи ме да въртя меч и да печеля честно турнири, но освен това ми показа и как да ритам в слабините, когато съдията не гледа. Не, лейди, ти изобщо не приличаш на Китиара.
Златна Луна отвори широко очи при този словесен портрет на жената, която обичаше полуелфът.
— Но аз мислех, че те с Танис, искам да кажа…
Карамон се засмя.
— Определено!
Тя си пое дълбоко въздух. Не бе предвидила подобен обрат на разговора, но поне бяха стигнали до същността на въпроса.
— Всъщност точно за това исках да говоря с теб. Само че става въпрос за Тика.
— Тика ли? — Карамон се изчерви. — Тя е голямо момиче. Моля да ме извиниш, но не виждам какво те засяга това.
— Тя е момиче, Карамон. Не разбираш ли?
Воинът я изгледа недоумяващо. Знаеше, че Тика е момиче, но какво имаше предвид Златна Луна? След това се досети и изстена:
— Не, тя не е…
— Да, никога не е била с мъж. Каза ми го, докато й помагах да си сложи бронята. Тя се страхува, Карамон. Наслушала се е на какви ли не истории, затова не я плаши. Отчаяно иска да ти се хареса и може да направи какво ли не, но не я карай да прави нещо, за което ще съжалява. Ако наистина я обичаш, с времето това чувство ще стане по-силно и ще докаже, че заслужава да съществува.
— Ти май знаеш по-добре, а?
— Да — отвърна Златна Луна и погледна Ривъруайнд. — Ние с него чакахме дълго. И имаше моменти, когато болката беше непоносима. Но законите на моя народ са неумолими. Предполагам, че това вече няма значение, защото оцеляхме единствено ние двамата. Но така нещата като че ли придобиват още по-голямо значение. Ще легнем заедно само след като се закълнем. Не и преди това.
— Разбирам. Благодаря, че ми каза. — Карамон я докосна смутено и се върна на поста си.
Нощта мина спокойно. Онзи, който ги следеше, не се появи. По време на поста си Танис обсъди с Гилтанас онова, което му беше разказал Ебен, но не получи нито един задоволителен отговор. Да, всичко било вярно. Когато драконяните нападнали, го нямало. Бил в гората, за да моли друидите за помощ. Когато чул виковете, се върнал и точно тогава го ударили по главата. Елфът разказа това с тих и тъжен глас.
Спътниците се събудиха с първите бледи слънчеви лъчи, които проникнаха през полуотворената врата в скалата. Закусиха набързо, събраха багажа си и се отправиха към Сла Мори.
Когато стигнаха разклонението, огледаха добре и двата тунела. Ривъруайнд коленичи, за да погледне следите, но след малко се изправи с озадачено изражение.
— Човешки са и все пак не са човешки. Има и животински — най-вероятно плъхове. Джуджето е право. Няма следи от драконяни и таласъми. Странното е, че животинските следи стигат само дотук и не продължават в десния коридор. А другите не излизат от левия.
— Е, накъде тръгваме? — попита Танис.
— Предлагам да се върнем. — Беше Ебен. — Вратата все още е отворена.
— За връщане и дума не може да става — отвърна сухо Танис. — Лично аз бих те пуснал да си ходиш, само че…
— Само че ми нямаш доверие — довърши вместо него Ебен — и не те виня за това. Добре, казах, че ще ви помогна, и държа на думата си. Накъде — наляво или надясно?
— Злото идва отдясно — напомни им Райстлин.
— Гилтанас? Имаш ли понятие къде се намираме?
— Не, Танталас. Легендите твърдят, че от Сла-Мори към Пакс Таркас има много входове и всичките са тайни. Тук долу са можели да влизат само жреците на елфите, за да отдават почит на мъртвите. Всички пътища са еднакво добри.
— Или еднакво лоши — прошепна Таселхоф на Тика. Тя се закашля и побърза да застане близо до Карамон.
— Ще тръгнем наляво — реши Танис, — защото на Райстлин десният коридор никак не му харесва.
Спътниците извървяха няколко стотин метра в прашния тунел, следвайки светлината от жезъла на магьосника, и стигнаха до каменна стена с отвор, през който не се виждаше нищо друго освен мрак. Жезълът успя да освети само стените на някакво огромно помещение.
Групата се раздели от двете страни на магьосника, който държеше високо светлината. Личеше си, че навремето огромната зала е била великолепна, но годините я бяха превърнали в гротескно и ужасяващо помещение. По дължината и имаше две редици от по седем колони, но някои бяха паднали на пода. На отсрещната стена имаше огромна вдлъбнатина, а в дъното видяха две огромни бронзови порти.
Райстлин пристъпи напред, а спътниците му се разпръснаха из помещението с мечове в ръце. Изведнъж Карамон възкликна. Магьосникът побърза да освети мястото, което брат му сочеше с трепереща ръка.
Намираха се пред великолепен гранитен трон. От двете му страни стояха мраморни статуи с безжизнени очи, вперени в мрака. Тронът, който охраняваха, не беше празен. Върху него седеше скелет на воин, неизвестно от коя раса — смъртта изравняваше народите на Крин, — облечен в официални одежди, чието великолепие си личеше дори след толкова векове. Широките му рамене бяха покрити с наметало, а върху голия череп блестеше корона. Костите на пръстите му почиваха върху меч в ножница.
Гилтанас падна на колене.
— Кит-Канан! — прошепна той. — Намираме се в Залата на Древните. Тя е неговата погребална камера. Това е гледка, която никой не е виждал, откакто посветените изчезнаха по времето на Катаклизма.
Танис се загледа в трона и изведнъж коленичи под въздействието на някакво непознато чувство, което обхвана цялата му душа.
— Феалан талос, Им муркуанети. Саи Кит-Кананот Муртари Ларион — прошепна пред паметта на най-великия водач на елфите.
— Прекрасен меч! — Пискливият глас на Таселхоф наруши почтителното мълчание. Танис го изгледа с укор. — Добре де, няма да го взема. Само казах, че е много красив.
— Не смей да го докосваш! — Танис се изправи и отиде да проучи помещението.
Тас се приближи да разгледа меча. Райстлин, който се присъедини към него, промълви Тсаран корилат шп хакон и направи някакъв знак с ръка. От меча се разля меко червено сияние. Магьосникът се усмихна и каза:
— Омагьосан е.
Таселхоф въздъхна, но все пак попита:
— Добра или зла магия?
— Не знам. Но тъй като стои тук от дълго време, лично аз не бих рискувал да го докосна.
Той се обърна и остави Тас да се чуди какво ли ще стане, ако не се подчини на Танис и рискува да бъде превърнат в нещо ужасно.
Докато кендерът се разкъсваше от колебания, останалите претърсиха стените за тайни изходи, а Флинт им помагаше с подробни обяснения за вратите, строени от джуджетата. Гилтанас застана пред огромните бронзови порти срещу трона на Кит-Канан. Едната бе леко открехната. Върху нея имаше релефна карта на Пакс Таркас. Той повика Райстлин, за да я разгледат.
Карамон извърна глава от трона и царствения скелет и се присъедини към Стърм и Флинт. В този момент джуджето се сети за нещо и извика:
— Таселхоф, безполезен кендер такъв, това не е ли по твоята специалност? Нали все се хвалиш как си открил забравената от векове врата към великия скъпоценен камък или каквото там беше?
— Да, и мястото много приличаше на това. — Тас забрави за меча и се завтече да им помогне, но изведнъж спря.
— Какво е това? — Той наостри уши.
— Кое? — попита Флинт и продължи да опипва стената.
— Нещо скърца. — Кендерът се ослуша озадачен. — Зад онези порти.
Танис погледна натам, тъй като с годините беше оценил острия слух на Тас. Той отиде до портата, където Гилтанас и Райстлин съсредоточено изучаваха картата. Изведнъж магът отстъпи назад. През открехнатата врата нахлу някакво зловоние и сега всички чуха скърцането и странния шум, който го съпровождаше.
— Затворете вратата! — нареди Райстлин.
— Карамон! Стърм! — извика Танис.
Двамата воини и Ебен вече тичаха към вратата. Те се хвърлиха върху нея, но тя се отвори рязко, отхвърли ги назад и се удари в стената. В залата се промъкна огромно чудовище.
— Помогни ни, Мишакал — промълви Златна Луна и се притисна до стената.
Съществото се придвижваше много бързо въпреки големината си. Скърцането идваше от влачещото се по каменния под туловище.
— Плужек! — изписка доволно Таселхоф и се приближи да го разгледа. — Вижте само колко е голям! Чудя се с какво ли се храни?…
— С такива като нас, глупако! — изкрещя Флинт, сграбчи кендера и се изтърколи с него встрани от мястото което плужекът обля със струя слюнка. Смъртоносната течност замалко не ги улучи. Очите му, разположени в края на помръдващите рога, не му вършеха много работа, но той не се нуждаеше от тях. Дори в непрогледния мрак успяваше да намери и погълне плъховете само по миризмата им. А сега подушваше по-голяма плячка и затова изстрелваше струи парализираща слюнка натам, където мърдаше вкусната плът.
Стърм и Карамон се нахвърлиха върху чудовището, но оръжието на Карамон дори не проби дебелата му плътна кожа, а двуострият меч на рицаря само я одраска и накара плужека да се извърне. Танис замахна към главата на чудовището.
— Танталас!
Викът го сепна и той замря, втренчил изумен поглед към входа на залата.
— Лорана!
В този момент плужекът го забеляза и насочи смъртоносната си струя към него. Слюнката попадна върху меча му. Металът изсъска и се разтопи в ръката му. Изгарящата течност пропълзя по дланта му и стопи плътта. Танис изкрещя и се свлече на пода.
— Танталас! — извика отново Лорана и се втурна към него.
— Спрете я! — едва продума агонизиращият Танис, притиснал почернялата и безполезна ръка към гърдите си. Златна Луна хвърли боязлив поглед към чудовището и изтича при него. Ривъруайнд се изправи до тях, за да ги защити.
— Махнете се! — Танис стисна зъби.
Златна Луна пое ранената му ръка и започна да се моли на богинята. Варваринът сложи стрела в арбалета си и стреля по плужека. Уцели го по врата, без да му причини нищо, но отвлече вниманието му от Танис.
Полуелфът видя, че Златна Луна го докосва, но не почувства нищо освен болка. След малко тя утихна и ръката му възвърна чувствителността си. Той й се усмихна, благодарен за лечителската й способност, и вдигна глава, за да види какво става.
Останалите бяха подновили атаката срещу чудовището, надявайки се да му отклонят вниманието, но оръжията им не успяваха дори да засегнат дебелата кожа.
Танис се надигна, треперейки. Ръката му беше здрава, но от меча му бе останала само странна буца стопен метал. Той хвана Златна Луна и я издърпа от пътя на чудовището. Райстлин изтича при Физбан.
— Сега й е времето на Огнената топка, старче!
— О! Така ли? — разтопи се от удоволствие той — Чудесно! Чакай да видя как беше.
— Не помниш ли?! — изпищя Райстлин и издърпа стареца зад една колона, спасявайки го от поредната струя слюнка.
— Май… не, не е това… — Физбан се намръщи замислено — Ти не можеш ли да го правиш?
— Още нямам толкова сила, старче! То надхвърля мощта ми! — Райстлин притвори очи и се съсредоточи върху заклинанията, които знаеше.
— Лягайте на пода! Изчезвайте оттук! — изкрещя Танис на двете жени и ги прикри с тяло, опипвайки трескаво рамото си за арбалета и стрелите.
— Трябва да го накараме да тръгне след нас! — изкрещя Стърм и едновременно с Карамон отново замахна. Но онова, което постигнаха, бе да го разярят още повече.
Изведнъж Райстлин вдигна ръце и извика:
— Калиш каран, тобанис-кар!
От пръстите му полетяха огнени стрели, които уцелиха главата на чудовището. То отстъпи, разтресе се в безмълвна агония, но след миг отново се насочи към плячката си. Внезапно тръгна с невероятна скорост, тъй като надуши в края на коридора Танис, Лорана и Златна Луна. Побеснялото от болката и миризмата на кръв чудовище атакува внезапно. Стрелата на Танис отскочи от дебелата му кожа и то се нахвърли отгоре му с раззината паст. Полуелфът хвърли непотребния арбалет, отстъпи назад и едва не се спъна в стълбите към трона на Кит-Канан.
— Зад трона, бързо! — изкрещя той и се приготви да задържи вниманието на плужека, докато Лорана и Златна Луна успеят да се скрият. Ръката му трескаво шареше по пиедестала с надеждата да намери някакъв камък или нещо друго, с което да удари чудовището. Изведнъж пръстите му напипаха металния ефес на някакъв меч.
Танис едва не изтърва оръжието от изненада. Металът беше толкова студен, че изгаряше ръката му, а острието проблясваше със студена светлина. Но не беше време за догадки. Той замахна и уцели раззинатата паст на чудовището в същия миг, когато то се нахвърли отгоре му.
— Бягайте!
Сграбчи Лорана за ръката и я блъсна към изхода, след което се обърна, готов да удържи атаката на чудовището, докато се спасят и останалите. Но плужекът, изглежда, беше изгубил апетита си. Той потръпна и се повлече обратно към леговището си. От раните му се стичаше прозрачна лепкава течност.
Спътниците се скупчиха в тунела, дишайки тежко. Райстлин кашляше и се подпираше на ръката на брат си. Танис се огледа.
— Къде е Тас? — попита отчаяно и тръгна към залата, но едва не налетя на него.
— Донесох ти ножницата. — Кендерът я вдигна пред погледа му и поясни: — За меча.
— Връщаме се в тунела — заяви полуелфът, преди някой да зададе някакъв въпрос.
Стигнаха до разклонението и седнаха да починат. Чак тогава Танис се обърна към Лорана:
— Какво правиш тук, в името на Бездната? Да не би да се е случило нещо с Куалинести?
— Не, нищо не се е случило. — Тя още трепереше от мисълта за плужека. — Аз… просто дойдох.
— Тогава се връщаш право вкъщи! — изкрещя й гневно Гилтанас и я сграбчи за рамото. Момичето се присви от болка, но отвърна сприхаво:
— Няма да се върна. Идвам с теб, Танис и… останалите.
— Лорана, това е лудост! — процеди през зъби Танис. — Не сме тръгнали на излет. Това не е игра. Видя какво стана преди малко — едва не загинахме.
— Знам, Танталас — отвърна умоляващо тя и гласът й потрепери, — но ти каза, че понякога настъпва време, когато трябва да рискуваш живота си за нещо, в което вярваш. Аз бях тази, която ви следеше по пътя.
— Можеше да те убият… — започна Гилтанас.
— Но не ме убиха! — изкрещя отчаяно Лорана. — Аз съм обучавана за воин, както всички елфки.
— Това обучение не е кой знае какво… — прекъсна я ядосано Танис.
— Но успях да ви проследя, нали? — Лорана хвърли бърз поглед към Стърм. — И то без да ме забележите.
— Да — излъга рицарят и се изчерви от неудобство.
— Но това не означава…
Райстлин ги прекъсна:
— Губим време. Лично аз не желая да остана в този влажен и отвратителен тунел и минута повече, отколкото е необходимо. Момичето вече е взело решение. Не можем да изпратим някой да я отведе обратно, нито да я пуснем сама. Ако я заловят, ще ни издаде. Трябва да я вземем с нас.
Танис го изгледа с омраза заради студената му и безчувствена логика и заради това, че беше прав. Той се изправи и помогна на Лорана да стане. Мразеше и нея, без да знае защо. Разбираше само, че ще утежни още повече и без това тежката им задача. Останалите също станаха и започнаха да събират багажа си.
— Оправяй се сама — предупреди я тихо той. — Не мога да стоя край теб и да те защитавам. Гилтанас също. Държиш се като абсолютна глезла. Вече ти казах — време е да пораснеш. Ако не го сториш, най-вероятно ще умреш, а заедно с теб сигурно ще загинем и ние!
— Съжалявам, Танталас. — Лорана избягваше гневния му поглед. — Но не мога да те изгубя отново. Обичам те. Ще видиш, че ще се гордееш с мен.
Танис се обърна и тръгна. Видя усмивката на Карамон и чу кикотенето на Тика. Изчерви се, но ги подмина, без да им обръща внимание. Приближи се към Стърм и Гилтанас.
— Изглежда, все пак ще се наложи да тръгнем по десния тунел, без значение какво смята Райстлин. — Той препаса новия си меч и забеляза, че магьосникът разглежда оръжието му с голям интерес.
— Какво има сега? — запита раздразнено.
— Омагьосан е. Как го взе?
Танис се сепна и погледна меча, сякаш беше змия. Намръщи се и се опита да си спомни.
— Бях близо до трона на Кит-Канан и търсех нещо, което да метна по плужека. И тогава този меч изведнъж се озова в ръката ми. Някой го беше извадил от ножницата и… — Танис преглътна с усилие.
— Да? — подкани го Райстлин.
— Той ми го даде! Помня, че ръката му докосна моята. Той го е извадил от ножницата.
— Кой? — попита Гилтанас. — Ние не бяхме наблизо.
— Кит-Канан…