Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Дракони на есенния здрач (24)

Глава 22
Подаръкът на Бупу.
Зловещата гледка.

Залата на предците се разтресе жестоко тъкмо когато изнасяха тялото на Ривъруайнд и спътниците побързаха да я напуснат. Част от пода пропадна и отнесе целия механизъм на лифта в мъглата.

— Всичко се руши! — изкрещя Карамон и взе брат си на ръце.

— Тичайте към храма на Мишакал — изрече с мъка Танис.

— Отново да поверим живота си на боговете, така ли? — попита Флинт.

Танис не отговори.

Стърм понечи да вдигне Ривъруайнд, но варваринът поклати глава и го отблъсна.

— Раните ми не са сериозни, ще се справя сам. Остави ме. — И остана да лежи на пропукания под. Танис погледна въпросително рицаря, но той сви рамене. В Соламния самоубийството се смяташе за благороден и възвишен акт, докато елфите го считаха за смъртен грях.

Полуелфът сграбчи тъмната плитка на варварина и изви главата му, за да го принуди да го погледне в очите.

— Добре! Остани тук и умри! — процеди през зъби. — Хвърли петното на позора върху Златна Луна! Тя поне има смелостта да се бие!

Погледът на Ривъруайнд потъмня, той сграбчи китката на Танис и го блъсна толкова силно, че полуелфът се удари в стената и изстена от болка. Варваринът се изправи и го изгледа с ненавист. След това се обърна и закрачи по коридора с наведена глава.

Рицарят помогна на Танис да се изправи и двамата побързаха да настигнат останалите. Подът под краката им се люлееше бясно. Стърм залитна и се удари в стената. Един саркофаг се преобърна и разпиля гнилото си съдържание, а някакъв череп се изтърколи пред падналия на колене Танис и го стресна. Той се уплаши, че може да припадне от болка.

— Тръгвай! — искаше да каже, но не успя.

Стърм го взе на ръце и го понесе към изхода, където Таселхоф ги чакаше до стълбите, наречени „Пътека на мъртвите“.

— Къде са другите? — попита Стърм и се закашля от праха.

— Влязоха в храма. Карамон каза да ви изчакам тук. Флинт твърди, че там е безопасно, защото бил строен от джуджета, нали разбираш. Райстлин дойде в съзнание. И той каза, че е безопасен — бил в ръцете на богинята. Ривъруайнд също е там. Гледаше ме, сякаш искаше да ме убие! Но се качи по стълбите…

— Добре, добре! — прекъсна го Танис. — Достатъчно! Пусни ме, Стърм. Трябва да постоя малко на крака, иначе ще умра. Вземи Тас и ме чакайте горе. Тръгвайте, дяволите да ви вземат!

Стърм сграби Таселхоф за яката и го повлече по стълбите. Танис се облегна на стената. Обля го студена пот. Всяко вдишване му причиняваше жестоки болки. Изведнъж останалата част от пода в Залата на предците се срина с адски грохот. Храмът на Мишакал се разтресе из основи. Полуелфът направи опит да стане, но не успя. Чу зад гърба си рева на нахлуващата вода. Ново море беше заляло Ксак Тсарот. Мъртвият град бе погребан.

Танис стоеше в кръглата стая, в която свършваха стълбите. Изкачването едва не го бе убило. Цяло чудо беше, че успя. В помещението цареше благословена тишина, нарушавана единствено от тежкото дишане на спътниците му. Той се огледа, за да се увери, че всички са тук. Стърм бе седнал до торбата с дисковете, подпрял се на стената. Райстлин лежеше бриз с аромат на пролет. Жезълът отново се намираше в ръцете на статуята, а на врата на Златна Луна висеше нейният амулет.

 

— Сега съм посветена — съобщи тихо Златна Луна. — Послушница съм на Мишакал и макар че още много трябва да уча, имам вярата си. И най-вече имам силата да лекувам. Ще поднеса изцелението в дар на хората.

Тя вдигна ръка, докосна челото на Танис и прошепна молитва към Мишакал. В тялото му се вляха сила и покой, които възродиха духа му и излекуваха раните.

— Вече си имаме посветен и това е много полезно — каза Флинт. — Но, доколкото разбрах, Верминаард също е посветен и освен това много силен. Както ние открихме един от добрите древни богове, така той е открил някой от злите. Не разбирам с какво тези Дискове ще ни помогнат срещу пълчищата драконяни.

— Прав си — потвърди Златна Луна. — Аз не съм воин, а лечител. Нямам силата да обединя расите в нашия свят, за да се опълчат срещу злото и да възстановят равновесието. Мой дълг е обаче да намеря личността, която разполага с могъществото и мъдростта да изпълни тази задача, и да й дам Дисковете на Мишакал.

Настъпи продължително мълчание. И тогава…

— Трябва да се махаме оттук, Танис — обади се Райстлин от сянката близо до вратата, където се беше притаил. — Чуй!

Бойни рогове. Звук от множество бойни рогове, носен от северния вятър.

— Армиите — изрече бавно Танис. — Значи войната е започнала.

 

Спътниците напуснаха Ксак Тсарот на здрачаване и се отправиха на запад през планините. Зимата беше настъпила Сухите листа, понесени от мразовития вятър, брулеха лицата им. Бяха решили да отидат в Солас, за да се запасят с провизии и да съберат информация, преди да решат накъде да тръгнат да търсят водача. Танис вече предусещаше споровете, които щяха да се разгорят. Стърм нееднократно бе споменавал Соламния, Златна Луна говореше за Хейвън, а самият той смяташе, че най-сигурното място за Дисковете е кралството на елфите.

Докато обсъждаха плановете си, нощта се спусна. Не срещнаха драконяни и затова предположиха, че онези, които бяха избягали от Ксак Тсарот, са се присъединили към армиите на Висшия господар на драконите Верминаард.

Първо изгря сребърната луна, а след нея и червената. Пътуваха, подгонени от звуците на роговете, и дори не помисляха за почивка. Но накрая решиха да спрат под върха на планината. Изядоха мълчаливо вечерята си, без да посмеят да запалят огън, разположиха наблюдателни постове и легнаха да спят.

Райстлин се събуди малко преди зазоряване от някакъв шум. Дали не беше сънувал? Не, ето го пак. Някой плачеше. „Златна Луна“, помисли раздразнено и отново легна. Тогава видя Бупу, която хлипаше нещастно, свита на топка под одеялото.

Райстлин се огледа. Всички спяха с изключение на Флинт, който дежуреше в другия край на бивака. Явно не беше чул нищо и в момента гледаше в друга посока. Магьосникът се надигна и докосна нежно джуджето.

— Какво има, малката?

Бупу се обърна и го погледна. Очите й бяха зачервени и носът й течеше. По мръсното й личице се стичаха сълзи.

— Не искам да те оставям. Искам да дойда с теб, но, ох, много ще ми липсват моите хора! — Тя отново се разхълца и извърна глава.

На лицето на Райстлин се изписа безкрайна топлота, нещо, което никой никога нямаше да види, защото знаеше какво е да си нещастен и слаб и да те съжаляват и презират. Той погали рошавата й коса.

— Бупу, ти бе истинска и вярна приятелка. Спаси ми живота и живота на хората, на които държа. Сега искам да сториш за мен едно последно нещо, малката ми. Върни се. Чака ме дълъг и опасен път. Не мога да искам от теб да дойдеш с мен.

Тя вдигна глава и лицето й просветна. Но след миг отново помръкна.

— Но ти няма да си щастлив без мен.

— Не — усмихна се Райстлин, — ще бъда щастлив, защото ще знам, че ти си при твоите хора и си в безопасност.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Тогава тръгвам. — Бупу се изправи. — Но първо ще вземешподарък. — Тя започна да рови в торбата си.

— Недей, малката — започна Райстлин, защото не беше забравил умрелия гущер, — няма нужда. — Но когато видя какво изважда, думите заседнаха в гърлото му. Книгата! Той се втренчи невярващо в проблясващите на бледата лунна светлина сребърни руни върху виолетовосинята кожена подвързия и протегна трепереща ръка.

— Книгата на Фистандантилус! — Харесва? — попита плахо Бупу.

— Да, малката ми! — Райстлин пое скъпоценната книга и погали кожата с благоговение. — Къде…

— Взех от дракон, когато започна синя светлина. Радвам се, че харесваш. Ще тръгвам. Да намеря Голям Бълп, Фудж I Велики. — Тя преметна торбата си през рамо, но спря и го погледна. — Тази кашлица — сигурен, че не искаш гущер?

— Не, мъничката ми, благодаря ти — отвърна магьосникът и се изправи.

Бупу го погледна тъжно, пое ръката му в своята и я целуна. Обърна се и наведе глава, хлипайки горчиво.

Райстлин пристъпи към нея и сложи ръка на главата й. „Ако имам някаква сила, Велики, изрече мислено, сила, за която още не знам, то нека това малко същество изживее дните си в мир и щастие.“

— Сбогом, Бупу.

Тя го погледна с обожание, обърна се и побягна толкова бързо, колкото й позволяваха хлабавите обувки.

— Какво става? — попита Флинт, който беше дошъл от другия край на лагера. — О! — възкликна, като видя тичащата Бупу. — Значи се отърва от домашната си любимка.

Магьосникът не отговори, но го изгледа така, че джуджето потръпна и побърза да се отдалечи.

Райстлин продължи да опипва книгата. Още не можеше да повярва. Искаше да я разгърне и да се наслади на съкровището, което съдържаше, но знаеше, че за да прочете и усвои дори най-простото ново заклинание, ще са му нужни седмици търпелив труд.

А тези заклинания щяха да го дарят с още повече могъщество! Той въздъхна блажено, притисна книгата към хилавите си гърди и я пъхна в торбата. Ако приятелите му я видеха, щяха да се чудят откъде я беше взел. Магьосникът се изправи, погледна на запад, където се намираше родният му дом. Небето вече изсветляваше. Изведнъж застина на място, изпусна торбата на земята и хукна да събуди полуелфа.

— Бързо, събуди се!

Танис отвори очи и грабна камата си.

— Какво…

Райстлин посочи на запад.

Танис премигна и се опита да фокусира погледа си. Гледката от върха на планината беше вълшебна. Високите дървета отстъпваха мястото си на тревистите Равнини. А след тях в небето се извиваше…

— Не! — задави се той и сграбчи раменете на магьосника. — Не, не!

— Да — прошепна Райстлин, — Солас гори.