Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Дракони на есенния здрач (23)

Глава 21
Жертвоприношението.
Втората смърт на града.

Отчаяние, по-черно от мрака, заслепи Танис. Планът беше негов и той бе единственият им шанс да се измъкнат оттук живи. Внимателно обмислиха всяка стъпка — трябваше да сработи!

— Какво ли е станало? Райстлин? Можеше ли да ги е предал? Не! Той стисна юмруци. Не, по-дяволите! Магьосникът бе ре-резервиран, неприятен и непонятен, но лоялен и Танис би се заклел в това. Къде беше Райстлин? Навярно бе мъртъв. Не че имаше някакво значение. Всички щяха да умрат.

— Танис? — Някой го хвана за ръката. Позна плътния глас а Стърм. — Знам какво ти минава през ума, но нямаме избор. Това е единствената възможност да открием дисковете — втора яма да има. А и нямаме никакво време.

— Отивам да погледна — каза Танис, подмина кендера и надниква през решетката.

Беше тъмно. Магически тъмно. Полуелфът обхвана главата си с ръце и направи опит да събере мислите си. Стърм беше прав. Не разполагаха с никакво време. Но можеше ли да се довери на преценката? Рицарят искаше да се бие с дракона! Танис слезе обратно.

— Отиваме — каза той и изпита внезапно желание да приключи веднъж завинаги с всичко това и да се прибере у дома в Солас. — Не, Тас. — Сграбчи кендера и го принуди да слезе от стълбата. — Първо Карамон и Стърм. Останалите след тях.

— Все последни! — измърмори недоволно Таселхоф и побутна джуджето.

Флинт се изкачи бавно по стълбата. Коленете му поскърцваха.

— Побързай! — подкани го Тас. — Надявам се, докато стигнем, интересното още да не е започнало. Никога не съм разговарял с дракон.

— Обзалагам се, че и драконът никога не е приказвал с кендер! — изсумтя джуджето. — Ти, плиткоумнико, даваш ли си сметка, че най-вероятно ще умрем? Танис знае. Усещам го по гласа му.

Тас спря по средата на стълбата. Стърм тъкмо повдигаше бавно капака.

— Виж какво, Флинт, моят народ не се бои от смъртта. Всъщност дори я очакваме с нетърпение, защото е последното и най-голямо приключение. Въпреки това няма да ми е приятно да се разделя с живота. Ще ми липсват нещата ми — той потупа торбите си, — ти и Танис. Освен ако след смъртта си не се озовем на едно и също място — добави щастливо.

Изведнъж Флинт си представи жизнерадостния кендер мъртъв и гърлото му се стегна. Беше благодарен, че е тъмно. Изкашля се и каза с пресипнал глас:

— Ако смяташ, че горя от желание да споделям и задгробния си живот с някакъв кендер, значи си по-луд и от Райстлин. Хайде!

Стърм свали внимателно решетката и я постави на пода. Тя издаде неприятен стържещ звук, от който зъбите им изтръпнаха.

Той се провря през дупката с лекота и се обърна да помогне на Карамон, който едва натика масивното си тяло и закачения по него дрънчащ арсенал.

— По-тихо, в името на Ищар!

— Правя каквото мога — измърмори Карамон и се промъкна през отвора.

Стърм подаде ръка на Златна Луна. Последен беше Тас, който много се радваше, че не се е случило нищо интересно в негово отсъствие.

— Трябва ни светлина — каза Стърм.

— Искате светлина? — попита един глас, студен и тъмен като зимна нощ. — Нека да бъде светлина!

Мракът изчезна в същия миг. Спътниците се озоваха в огромно куполообразно помещение, високо поне сто метра. От един отвор в тавана се процеждаше сивкава светлина. В средата имаше огромен олтар. На пода около него бяха струпани купища скъпоценни камъни, монети и всякакви други съкровища, принадлежали някога на обитателите на мъртвия град. Камъните не искряха. Бижутата не блестяха. Бледата светлина не осветяваше нищо друго освен черния дракон върху пиедестала.

— Чувствате ли се предадени? — запита ги небрежно.

— Магьосникът ли ни предаде? Къде е? Вече на теб ли служи? — изрева Стърм и пристъпи напред с изваден меч.

— Стой си на мястото, жалък рицарю. Още една крачка и той никога вече няма да може да прави магии! — Драконът проточи дългата си шия и ги огледа с огненочервените си очи. След това бавно и внимателно вдигна единия си крак. Под него на пиедестала лежеше Райстлин.

— Райст! — изрева Карамон и се хвърли към олтара.

— Върни се, глупако! — проехтя гласа на дракона, който в същото време постави кривия си нокът върху корема на Райстлин. Магьосникът с усилие извърна глава и погледна брат си със странните си златни очи. Направи едва доловим жест с ръка и Карамон застина на място.

Танис видя някакво движение зад олтара. Там между съкровищата се беше сгушила Бупу, която от страх дори не смееше да диша. Точно до нея лежеше магическият жезъл на Райстлин.

— Още една стъпка и ще разпоря това човешко създание точно тук, върху олтара. Лицето на Карамон се наля с кръв. — Пусни го! — изкрещя той. — Ела да се биеш с мен! — Нямам намерение да се бия с който и да е от вас. — Драконът размаха мързеливо крила. Нокътят се заби в плътта на Райстлин и чертите му се изкривиха от болка. Металическата му кожа лъщеше от пот. Той пое дълбоко въздух. — Изобщо не си го помисляй, магьоснико! — изсъска драконът. — Ако не си забравил, с теб говорим на един и същ език. Едно магическо слово и червата на приятелите ти отиват за храна на земеровите!

Райстлин уморено притвори очи, но Танис видя, че юмруците му се свиват и разпускат и разбра, че се подготвя за заклинание — последното в живота му, тъй като в момента, в който го изречеше, драконът щеше да го убие. Но Ривъруайнд можеше да вземе дисковете и заедно със Златна Луна да се измъкнат живи. Танис се приближи до варварина.

— Пак повтарям — продължи драконът, — че нямам намерение да се бия с вас. Не разбирам как сте оцелели досега, но след като вече сте тук, върнете ми онова, което ми бе откраднато. Да, жено от Кве-шу, виждам, че държиш синия кристален жезъл. Донеси ми го.

Танис изсъска на Златна Луна да остане на мястото си, но като погледна мъртвешкибледото й лице, не разбра дали изобщо го беше чула.

— Подчини се! — Драконът сведе заплашително глава. — Подчини се — или магьосникът ще умре. А след него рицарят, полуелфът и така, докато останеш само ти, жено от Кве-шу. Тогава ще ми донесеш жезъла и ще молиш за милост.

Златна Луна сведе глава, внимателно отмести Ривъруайнд от пътя си и нежно прегърна Танис.

— Сбогом, приятелю — каза тя високо, допря бузата си до неговата и прошепна: — Знам какво правя. Ще занеса жезъла на дракона и…

— Не — прекъсна я Танис, — тя така или иначе ще ни убие.

— Чуй ме! — Златна Луна заби нокти в ръката му. — Остани при Ривъруайнд и не му позволявай да ме спре.

— А ако аз те спра? — Той я притисна нежно в обятията си.

— Няма да го сториш — усмихна се тъжно момичето, — защото знаеш, че всеки е предопределен да изпълни онова, което му е отредила съдбата. Така каза и Господарката на гората. Ривъруайнд има нужда от теб. Сбогом, приятелю.

Златна Луна отстъпи и впери сините си очи в Ривъруайнд, запаметявайки всяка подробност, за да я отнесе със себе си във вечността. Варваринът осъзна, че тя се сбогува с него, и тръгна към нея, но Танис го спря.

— Ривъруайнд — прошепна той, — имай й доверие. Тя ти е вярвала през всички тези години. Чакала те е, докато си водил своите битки. Сега ти трябва да я разбереш. Това е нейната битка.

Ривъруайнд потрепери, жилите на врата му се изпънаха, но остана на мястото си. Танис го хвана за ръката, но той дори не го погледна. Очите му бяха приковани в Златна Луна.

— Защо се бавиш? — попита драконът. — Взе да ми доскучава. Ела насам!

Златна Луна откъсна поглед от Ривъруайнд и мина покрай Флинт и Таселхоф. Джуджето сведе глава, а Тас я гледаше с широко отворени очи. За пръв път в живота си се почувства малък, безпомощен и много сам. Усещането беше толкова ужасно, че смъртта бе за предпочитане.

Златна Луна спря до Карамон и сложи ръка на рамото му.

— Не се бой — успокои тя огромния воин, който не откъсваше поглед от брат си, — той няма да пострада.

Карамон преглътна с усилие и кимна. Златна Луна отиде при Стърм и изведнъж залитна. Рицарят я подхвана и я задържа в ръцете си.

— Ела с мен, Стърм — прошепна тя. — Закълни се, че каквото и да стане, ще правиш това, което ти кажа. Закълни се в честта си на соламнийски рицар.

Той се поколеба, но ясният поглед на Златна Луна прикова неговия.

— Закълни се, или отивам сама.

— Заклевам се, милейди — отвърна й неохотно. — И ще се подчиня.

Тя въздъхна признателно.

— Но не прави никакви заплашителни движения. Варварката от Равнините и рицарят тръгнаха към дракона.

 

Затворил очи, Райстлин лежеше под нокътя на дракона и се подготвяше за последното заклинание в живота си. Но думи главата си.

Жертвам се — и за какво? — замисли се с горчивина той. — За да спася тези глупаци от кашата, в която сами се забъркаха? Те няма да нападнат дракона, за да не ми се случи нещо, въпреки че се боят от мен и ме презират. Това е глупаво. И саможертвата ми е глупава. Защо да умирам, след като аз повече от тях заслужавам да живея?

Не го правиш заради тях, отговори му един глас. Райстлин се сепна и се опита да го разпознае. Гласът беше съвсем истински и много познат, но така и не се сещаше чий е. Знаеше само, че го бе чувал само в мигове на върховно напрежение. Колкото по-близо беше смъртта, толкова по-силен ставаше този глас.

Знаеш, че не правиш тази жертва заради тях, а защото не можеш да понесеш поражението! Досега никой не те е побеждавал, дори смъртта…

Райстлин си пое дъх и се отпусна. Смисълът на казаното му убягваше, както и притежателят на гласа. Но си припомни заклинанието съвсем ясно. „Астол аракхккум…“ — измърмори и почувства как магията завладява немощното му тяло. В този момент го прекъсна друг глас, също така реален, който прозвуча направо в съзнанието му. Той отвори очи, извърна бавно глава и огледа присъстващите.

Гласът бе женски и принадлежеше на варварката. Райстлин впери поглед в нея. Тя пристъпваше към олтара, облегната на ръката на Стърм. Думите, които изговаряше единствено със съзнанието си, стигаха до неговото. Той я изгледа хладно със стъкления си поглед. Необичайното му зрение бе убило завинаги всички физически пориви, които беше изпитвал при вида на човешко тяло. Не виждаше красотата, която бе очаровала Танис и брат му. Очите му виждаха само как тя вехне и умира, но не изпитваше нито симпатия, нито съчувствие. Знаеше, че го съжалява и я мразеше за това, но едновременно се страхуваше от нея. Но защо тогава му говореше?

Златна Луна бе отгатнала какво възнамерява да направи и му беше казала, че не е нужно. Избраната била тя. Тя трябвало да извърши жертвоприношението.

Той продължи да я наблюдава със странните си очи. Златна Луна пристъпваше, без да сваля поглед от дракона. — Стърм вървеше до нея горд, древен и благороден като самия Хума. Каква достойна походка и какъв достоен съучастник в жертвоприношението! Но защо Ривъруайнд не беше с нея? Не виждаше ли какво става? Райстлин премести погледа си към него. Да, естествено. Полуелфът стоеше до варварина със скръбна физиономия и несъмнено сипеше потоци от мъдри слова.

Ривъруайнд явно се беше поддал на излъчването му също като тъпак Карамон. Магьосникът отново погледна Златна Луна.

Тя вече стоеше пред дракона — бледа и решителна. Стърм изживяваше огромен душевен смут и му личеше. Навярно жената го бе накарала да се закълне, че ще й се подчини. Райстлин сви устни.

Драконът заговори и магьосникът се напрегна.

— Остави жезъла при тези остатъци на човешката суета — нареди и кимна с бляскавата си люспеста глава в посока на купищата скъпоценности зад олтара.

Парализираната от страх жена не помръдна. Не можеше да стори нищо, освен да се взира в съществото и да трепери. Стърм с усилие преодоля странното чувство, което сковаваше и него, и започна да се оглежда за Дисковете на Мишакал. Никога не беше предполагал, че може да изпита такъв страх. Започна да повтаря наум девиза: „Честта е живот“, като съзнаваше, че единствено гордостта го възпира да не побегне в същия миг.

Златна Луна видя треперещите му ръце и избилата по лицето му пот. „Милостива богиньо“, извика в мислите си, „дай ми смелост!“ Стърм я побутна и тя осъзна, че трябва да каже нещо. Мълчанието бе продължило твърде дълго.

— Какво ще ни дадеш в замяна? — попита спокойно тя, макар че гърлото й беше пресъхнало и езикът й едва се обръщаше в устата.

Драконът се изсмя с пронизителен, противен смях.

— Какво ще ви дам ли? — Той изви змийската си шия към нея. — Нищо! Абсолютно нищо. Не преговарям с крадци. Все пак… — Главата отново се изви назад и червените очи се превърнаха в цепки. Нокътят се заби в плътта на Райстлин. Магьосникът се сгърчи от болка, но не издаде стон. Драконът извади нокътя и го вдигна така, че всички да видят стичащата се от него кръв. — Възможно е господарят Верминаард да оцени това, че сте предали жезъла доброволно. Възможно е дори да прояви милост. Но знай, жено от Кве-шу, че твоите приятели не са му нужни. Дай ми жезъла и ще ги пощадя. Ако обаче ме принудиш да ти го отнемат насила — те ще умрат. И първи ще бъде магьосникът!

Златна Луна изглеждаше сломена, но в този момент към нея се приближи Стърм.

— Открих Дисковете — прошепна тихо и улови треперещата й ръка. — Твърдо ли си решена, милейди?

Тя сведе глава. Беше бледа като мъртвец, но изражението й бе непреклонно. От плитката й се бяха измъкнали няколко кичура сребристоруса коса, които скриваха лицето й от дракона. Златна Луна намери сили в себе си, вдигна поглед към рицаря и му се усмихна. Усмивката й бе едновременно тъжна и изпълнена с покой — като на мраморната богиня. Не каза нищо, но Стърм разбра посланието й и се поклони в знак на подчинение.

— Моля се смелостта ми да е поне колкото твоята, милейди. Няма да те предам.

— Сбогом, рицарю. Кажи на Ривъруайнд… — Гласът й изневери и очите й се напълниха със сълзи. Тя се побоя да не се размекне, преглътна думите и се обърна към дракона. Богиня Мишакал изпълваше съзнанието й, отговаряйки на молитвата й. Вдигни жезъла. Смело! Златна Луна призова на помощ цялата си сила и вдигна синия кристален жезъл.

— Не се предаваме! — Гласът й отекна едновременно със замаха на жезъла и преди драконът да се осъзнае, тя го стовари върху вдигнатия над Райстлин крак.

При допира с плътта на дракона жезълът издаде нисък, ясен звук и се счупи на две. От парчетата изригна ослепителна синя светлина, която обгърна чудовището.

Кхисант изпищя яростно. Беше ранена смъртоносно. Размаха диво опашка и изви глава, опитвайки се да избяга от изгарящата светлина. Искаше единствено да убива, да унищожи тези, които се осмелиха да й причинят такава болка. Но синият огън я погълна така, както бе погълнал и Златна Луна.

Дъщерята на Главатаря стискаше здраво счупения жезъл и когато светлината започна да се усилва, го приближи възможно най-близо до дракона. Синият огън изгаряше ръцете й и тя падна на колене, но не го изпусна. Чу пронизителния писък, а след него единствено кристален звън. Болката бе толкова силна, че вече не я чувстваше като част от себе си. Изведнъж я налегна страшна умора. Помисли, че ще заспи и ще се събуди там, където беше истинското й място…

Стърм видя светлината, която бавно унищожаваше дракона и се разпростря и върху Златна Луна. Чу звъна, който ставаше все по-силен и по-силен, докато накрая заглуши дори писъците на умиращата Кхисант. Понечи да отиде при Златна Луна и да изтръгне от ръцете й жезъла… но когато пристъпи към нея, разбра, че не може да й помогне.

Полузаслепен от синия огън и оглушен от звука, рицарят призова всичките си сили, за да изпълни клетвата, която бе дал — да вземе Дисковете. Той отмести поглед от лицето на Златна Луна, изкривено от невероятното страдание, и от тялото й, което бавно се топеше в огъня. Стисна зъби, за да потисне болката в главата си, и отиде при купчината, където беше забелязал Дисковете — стотици тънки листове платина, скрепени с пръстен. Наведе се и ги вдигна. Лекотата им го учуди. Изведнъж сърцето му замря. От купчината се подаде окървавена ръка и стисна китката му.

— Помогни ми!

Гласът отекна по-скоро в съзнанието му. Стърм сграбчи ръката на Райстлин и му помогна да се изправи. Кръвта личеше ясно върху червената му роба, но не изглеждаше сериозно ранен. Въпреки това Стърм се огледа за помощ. Зачуди се какво правеха останалите, но блясъкът му пречеше да ги види. Изведнъж се появи Карамон. Доспехите му сияеха в синьо.

— Помогни ми да намеря книгата! — вкопчи се в него Райстлин.

— Нямаме време! — изрева воинът и сграбчи брат си. — Трябва да те изнеса оттук.

Лицето на магьосника се изкриви от гняв и безсилие. Той се свлече на колене и започна трескаво да преравя купчината съкровища. Карамон се опита да го вдигне, но Райстлин го отблъсна.

Звънът продължаваше да отеква в главите им. По бузите на Стърм се стичаха сълзи от болка. Изведнъж нещо падна на пода точно пред него и сградата се разтресе. Покривът на помещението се рушеше, колоните вибрираха, стените се срутваха.

Тогава звънът спря — с дракона беше свършено. От Кхисант бе останала само купчина димяща пепел.

Стърм въздъхна, но облекчението му не трая дълго. Звукът на жезъла бе заменен от грохота на рушащия се дворец, в този момент се появи Танис. Едната му буза кървеше. Поредната плоча от тавана се стовари близо до тях и Стърм едва свари да издърпа приятеля си зад олтара.

— Градът се руши! как ще се махнем оттук:

— Единственият път е този, от който дойдохме — през тунела — извика Танис и клекна, защото върху олтара се стовариха още парчета от тавана.

— Абсурд! Трябва да има и друг изход!

— Ако има, ще го открием — извика уверено Танис и опита да види приятелите си през кълбата прах. — Къде са останалите? — Обърна се и видя само Райстлин и Карамон. Потресен установи, че магьосникът продължава да рови в съкровището. След малко съзря и дребната фигурка, която го дърпаше за ръкава. Бупу! Танис се хвърли към нея и едва не я просна на земята. Джуджето изпищя ужасено и се скри зад кумира си.

— Трябва да се махаме оттук! — изрева Танис, сграбчи робата на Райстлин и го изправи на крака. — Престани с тази алчност и накарай джуджето да ни покаже как да се измъкнем, в противен случай ще те удуша с ей тези две ръце!

Той запрати магьосника обратно към олтара. Бупу изписка:

— Елате. Знам път!

— Райст — замоли го Карамон, — не можеш да намериш книгата! Ако не се махнем веднага, ще загинем.

— Много добре — процеди през зъби той, взе магическия си жезъл от купчината и се изправи, подкрепян от брат си. — Бупу, покажи ни пътя.

— Райстлин, накарай жезъла си да свети, за да можем да те следваме! — нареди Танис. — Отивам да намеря останалите.

— Ей там са — посочи Стърм, — но се боя, че няма да успееш сам да се справиш с варварина.

Танис се затича сред падащите камъни. Намери Ривъруайнд коленичил на мястото, където преди това бе стояла Златна Луна, а Флинт и Таселхоф се опитваха да го изправят на крака. Там не беше останало нищо освен чернилка по камъка. Пламъците я бяха погълнали.

— Жив ли с? — изкрещя Танис.

— Да! — отвърна му с треперещ глас кендерът. — Но не иска да помръдне!

— Аз ще говоря с него, а вие тръгвайте. Ей сега идвам. Тръгвайте!

Таселхоф се поколеба, но Флинт сложи умолително ръка на рамото му. Тас изсумтя, обърна се и двамата затичаха през отломките.

Танис коленичи до Ривъруайнд, но тогава от прахоляка изникна Стърм.

— Отивай! — каза му полуелфът. — Поемаш командването. Стърм се засуети. Една колона рухна и ги посипа с парчета разтрошен камък. Танис закри Ривъруайнд с тялото си и из-изкрещя на рицаря:

— Тръгвай! Ако стане нещо, теб ще държа отговорен! Стърм си пое въздух и побърза да настигне отдалечаващата се светлина от жезъла на Райстлин. Останалите се бяха събрали в един тесен проход, чийто таван все още се държеше, но грохотът се чуваше от всички страни.

Земята отново се разтресе и от пукнатините в стените рукнаха вадички.

— Къде е Танис? — попита Карамон.

— Ще ни настигне — отвърна рязко Стърм. — Ще го изчакаме… поне малко.

Чу се оглушителен шум. Стената се разцепи и морето нахлу в помещението. Стърм тъкмо се канеше да заповяда на останалите да тръгват, когато се появи Ривъруайнд, носещ тялото на Танис.

— Какво става? — хвърли се към него рицарят. — Нали не е…

— Пострада заради мен — изрече едва чуто Ривъруайнд. — Казвах му да ме остави на мира. Исках да умра заедно с нея. Тогава една плоча падна. Той изобщо не я видя…

— Аз ще го нося — прекъсна го Карамон.

— Не! — Ривъруайнд изгледа воина и стисна още по-здраво тялото на Танис. — Аз ще го нося. Да тръгваме.

— Добре! Оттук! — подкани ги нетърпеливо Бупу и ги поведе през умиращия за втори път град.

От леговището на дракона излязоха на големия площад, който бързо потъваше под водите на Ново море. Всички се държаха един за друг, за да не ги отнесе силното течение на нахлуващата в пещерата вода. Джуджета пищяха и се щураха във всички посоки. Някои бяха отнесени от вълните, други се катереха по покривите на рушащите се сгради, а трети кръстосваха обезумели улиците. Стърм реши, че имат едно-единствено спасение.

— На изток! — изкрещя той и посочи широката улица, която извеждаше при водопада. Погледна разтревожен към Ривъруайнд. Варваринът имаше вид на човек, който не забелязва нищо около себе си. Танис още беше в безсъзнание, а можеше и да е мъртъв. Стърм се смрази от страх, но потисна емоциите си. Изтича напред и настигна близнаците.

— Трябва на всяка цена да стигнем до лифта.

Карамон бавно кимна.

— Това означава да се бием.

— Да, по дяволите! — отвърна уморено Стърм и си представи тълпите драконяни, които също се опитваха да напуснат града. — Това означава да се бием! Имаш ли някакви по-добри идеи?

Карамон поклати глава.

Стърм стигна до ъгъла и изчака разбитата и изтощена трупа. Отпред, сред облаците прах, се виждаше лифтът. Точно както очакваше, около него се тълпяха безчет драконяни, които нервничеха, докато чакаха да се доберат до повърхността. За щастие не обръщаха внимание на нищо друго. Трябваше да ги изненадат. Всяка секунда имаше решаващо значение. Рицарят сграбчи минаващия покрай него кендер и извика:

— Тас, отиваме към лифта!

Кендерът кимна в знак, че е разбрал, направи гримаса, наподобяваща драконянин, и прокара ръка през гърлото си.

— Като стигнем там иди да разбереш кой казан ще се спусне първи и ми сигнализирай. Нападаме веднага щом стигне долу.

Перчемът на Таселхоф подскочи.

— Кажи и на Флинт — довърши Стърм, останал почти без глас.

Тас отново кимна и изтича да намери джуджето. Рицарят се изправи, за да облекчи болката в гърба, и отново закрачи по улицата. На мястото, където трябваше да се спусне казанът, стояха в очакване двайсетина драконяни. Той си представи другите, които стояха горе и с камшици и крясъци принуждаваха паникьосаните джуджета да се спускат. Надяваше се хаосът да продължи достатъчно дълго.

Видя близнаците, които тъкмо влизаха в двора, и се присъедини към тях. Сепна се, когато една каменна плоча се разби точно зад гърба му. Ривъруайнд се появи с Танис на ръце. Стърм се спусна да му помогне, но варваринът го изгледа, сякаш го виждаше за пръв път в живота си.

— Остави го на земята и си почини. Ние отиваме при лифта да се бием. Изчакай ни тук. Когато ти подам сигнал…

— Прави каквото сметнеш за добре — прекъсна го студено Ривъруайнд и внимателно положи Танис на земята, след което се свлече до него и обхвана главата си с ръце.

Стърм се поколеба. Тъкмо щеше да коленичи до Танис, когато пристигна Флинт.

— Отивай. Аз ще видя как е — предложи джуджето.

Рицарят му кимна благодарно. Видя Таселхоф, който подскачаше през двора. Драконяните гледаха нагоре и ругаеха, сякаш така щяха да ускорят спускането на казана.

Флинт го ръгна в ребрата.

— Как ще се преборим с тия?

— Елегантно. Ти оставаш тук с Ривъруайнд и Танис. Карамон и аз ще се справим — каза Стърм с повече увереност, отколкото изпитваше.

— И аз — прошепна магьосникът. — Все още мога да правя заклинания.

Рицарят не отговори. Не вярваше на магиите, както не вярваше и на Райстлин, но нямаше избор. Карамон едва ли би влязъл в битката без брат си. Стърм подръпна мустаци и извади меча си от ножницата с нервно движение. Карамон скръсти ръце и започна да свива и разпуска огромните си юмруци. Райстлин затвори очи и започна да се съсредоточава. Бупу, която се беше притаила в една ниша, наблюдаваше всичко това с широко отворени уплашени очи.

Казанът се показа. От него висяха множество джуджета. Драконяните започнаха схватка помежду си, точно както се надяваше Стърм. В земята наоколо зейнаха нови пукнатини, от които бликна вода, и това още повече подсили паниката им. Не след дълго град Ксак Тсарот щеше да се озове на дъното на Ново море.

В мига, когато казанът докосна земята, джуджетата скочиха и се разбягаха на всички страни.

— Сега! — изкрещя рицарят.

— Махни се от пътя ми! — изсъска магьосникът, извади пълна шепа пясък от една торба, пръсна го на земята и прошепна: „Аст тасарк синуралан кринуа“, след което описа дъга в посока на драконяните. Няколко се строполиха на земята в дълбок сън, докато останалите започнаха да се оглеждат разтревожени.

Магьосникът клекна, за да не го видят. Драконяните отново започнаха да напират към лифта, настъпвайки телата на заспалите. Райстлин се облегна на стената и затвори очи.

— Колко? — попита изморено.

— Само шест. — Карамон извади меча си.

— Трябва да стигнем до проклетия казан! — изкрещя Стърм. Ще се върнем за Танис, когато ги избием.

Двамата воини се озоваха там за секунди. Мъглата ги прикриваше. Райстлин се олюляваше след тях, а Стърм крещеше бойния си вик. Драконяните го чуха и се обърнаха.

Ривъруайнд вдигна глава. Шумът от битката беше проникнал през пелената на отчаянието му. Видя отново Златна Луна, умираща в синия огън. Безизразната маска падна и чертите на лицето му се изкривиха в такава животинска ярост, че Бупу изпищя ужасена. Той се затича към казана, без дори да извади меча си, и се вряза като разярена пантера в тълпата драконяни. Убиваше с голи ръце, душеше, разкъсваше и трошеше кости. Кожената му наметка не след дълго подгизна от кръв, но той продължи да убива. Лудостта бе изписана на лицето му. Драконяните разбраха, че оръжията няма да помогнат, и виждайки смъртта в погледа му, побягнаха.

Стърм, който тъкмо беше убил един, вдигна поглед в очакване да го нападнат. Вместо това видя отдалечаващите се в мъглата врагове, които тичаха с всичка сила, спасявайки живота си. Окървавеният Ривъруайнд се свлече на земята.

— Лифтът! — посочи магьосникът.

Казанът, който се люлееше на около метър от земята, бе започнал да се издига. Надолу слизаше другият, пълен с джуджета.

— Дръжте го! — изкрещя Стърм.

Таселхоф изскочи от скривалището си и сграбчи ръба на казана, след което отчаяно размаха крака във въздуха, докато се опитваше да го спре.

— Карамон! Хвани го! Аз отивам да пренеса Танис!

— Ще го задържа, но не знам колко — изръмжа воинът, хвана ръба на казана и вкопа крака в земята. Все пак успя да спре лифта и Таселхоф се качи вътре с надеждата, че крехкото му телце ще спомогне за увеличаване на тежестта.

Рицарят побърза да отиде при Танис. Флинт продължаваше да стои с брадва в ръце.

— Жив е! — извика джуджето.

Стърм благодари на боговете и с помощта на Флинт вдигна безжизненото тяло и го отнесоха при лифта. Положиха го на казана и се върнаха за Ривъруайнд. Наложи се четирима да вдигнат окървавеното му тяло.

— Побързайте! — викна Карамон. Въпреки усилията му казанът бавно се издигаше.

— Влизай! — нареди Стърм на Райстлин.

Магьосникът го изгледа с неприязън и се втурна обратно в мъглата. След малко се появи, носейки Бупу на ръце. Рицарят грабна треперещото джудже и го сложи в казана. Тя се сгуши на пода, притиснала торбата до гърдите си. Райстлин също се прехвърли вътре. Казанът започна да се издига и ръцете на Карамон вече не удържаха на напрежението.

— Скачай вътре! — извика му Стърм.

Както винаги, той щеше да остане последен на бойното поле.

Карамон дори не помисли да му противоречи. Качи се и едва не преобърна съда. Стърм подскочи и се хвана точно когато казанът започваше да набира скорост. След два или три опита все пак успя да влезе с помощта на Карамон.

Рицарят коленичи до Танис и с неизразимо облекчение установи, че той стене и мърда. Взе го на ръце и го притисна до себе си.

— Не можеш да си представиш колко се радвам, че пак си тук! — прошепна с дрезгав глас.

— Ривъруайнд… — измърмори объркано Танис.

— Тук е. Той ти спаси живота. Спаси живота на всички ни. — Стърм говореше почти несвързано. — В момента сме в лифта. Качваме се нагоре. Градът се руши. Къде си ранен?

— Предполагам, че имам няколко счупени ребра. — Лицето му се сгърчи от болка. Погледна към Ривъруайнд, който въпреки раните си все още беше в съзнание. — Бедният. Златна Луна. Видях я как умира, Стърм, и нищо не можеше да се направи.

Рицарят му помогна да се изправи.

— Взехме Дисковете. Тя ги искаше и се пребори за тях. В торбата ми са. Сигурен ли си, че можеш да стоиш прав?

— Да — отвърна Танис и си пое въздух. — Важното е, че Дисковете са у нас, каквото и да означава това. Разминаха се с втория казан. По веригата му висяха гроздове пищящи джуджета, които размахваха юмруци и проклинаха спътниците си. Бупу се разсмя и след като погледна въпросително Райстлин, се изправи. Магьосникът се беше подпрял на стената на казана и устните му мълвяха беззвучно поредното заклинание.

Стърм се взря в мъглата.

— Колко ли ще са горе? Танис също вдигна поглед.

— Надявам се повечето да са избягали — каза той и обхвана гърдите си с болезнена гримаса.

Внезапно казанът се разклати, пропадна с половин метър, спря и отново започна да се издига бавно. Приятелите се спогледаха тревожно.

— Механизмът…

— Или се е повредил, или драконяните са ни видели и се опитват да го спрат — предположи Танис.

— Нищо не можем да направим — каза Стърм с яростно безсилие и се втренчи в торбата с Дисковете, — освен да се молим на тези богове…

Казанът отново се заклати и пропадна. Остана така за миг и пак започна бавния си ход нагоре. Вече виждаха ръба на скалата и отвора. Казанът пълзеше към заветната цел сантиметър по сантиметър и всички си представяха как всяко звено на веригата минава по зъбците на колелото, което ги издигаше към…

— Драконяни! — изписка Тас и посочи нагоре.

Двама драконяни стояха до отвора и ги наблюдаваха, готови за скок.

— Искат да скочат при нас! Казанът няма да издържи! — извика Флинт. — Ще се разбием!

— Предполагам, че точно това целят — каза Танис. — Те имат криле.

— Дръпнете се! — заповяда Райстлин и се изправи.

— Райст, недей! — хвана го брат му. — Твърде си слаб.

— Имам сила за още едно заклинание, но не знам дали ще подейства. Ако разберат, че съм магьосник, може да успеят да устоят.

— Скрий се зад щита на Карамон — каза бързо Танис.

Мъглата ги скри от погледа на драконяните, но попречи и на самите тях да виждат. Казанът продължаваше да пълзи бавно нагоре. Райстлин стоеше зад щита на Карамон и се взираш в мъглата в очакване да види драконяните.

Танис почувства студен повей. Вятърът разнесе мъглата за миг и драконяните се оказаха на сантиметри от тях! В съшия момент ги видяха и те. Един от тях разпери криле и се понесе към казана с триумфален крясък и меч в ръката.

Карамон отмести щита си и магьосникът протегна разперена длан. От ръката му изригна бяла светлина, която порази съществото право в гърдите. Пламъкът избухна и драконянинът се оказа оплетен в лепкава паяжина. Ликуващият му вик се превърна в писък. Крилете му залепнаха и той падна, закачайки ръба на железния казан. Съдът се разлюля и едва не се обърна.

— Остана още един! — прошепна Райстлин и се свлече на пода. — Вдигни ме, Карамон, помогни ми да стана! — Магьосникът се разкашля и в ъгълчето на устните му бликна кръв.

— Райст! — Брат му хвърли щита си и го взе на ръце. — Недей! Направи каквото можа. Ще се убиеш!

Но един поглед от страна на Райстлин беше достатъчен. Карамон го вдигна и магьосникът отново започна да мърмори някакво заклинание.

Вторият драконянин се поколеба. Писъците на злощастния му другар все още звучаха в ушите му. Знаеше, че човекът притежава магическа сила и че може би ще успее да устои на магията, но този не приличаше на магьосниците, които беше виждал. Тялото му бе изпито като на мъртвец, но аурата около него беше необикновено силна.

Райстлин вдигна ръка и я насочи към съществото. То хвърли последен, изпълнен със злоба поглед към групичката и побягна. В същото време магьосникът припадна в ръцете на брат си и казанът продължи пътя си към повърхността.