Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Дракони на есенния здрач (22)

Глава 20
Картата на Големия Бълп.
Книгата със заклинания на Фистандантилус.

— Нямам никаква вяра на тези копеленца и изобщо не ми харесва как миришат — изръмжа Карамон.

— Съгласен съм с теб — прошепна Танис. — Но нямаме избор.

Обещахме да му донесем съкровището. Ако ни предаде, не печели нищо.

Седяха на пода в чакалнята, мръсно помещение в съседство с тронната зала. Украсата беше почти толкова вулгарна като другата. Всички бяха нервни и напрегнати, говореха малко и поглъщаха храната си почти насила.

Райстлин отказа да яде. Седна по-далеч от останалите и забърка билковата си отвара, която облекчаваше кашлицата му. След като я изпи, се уви плътно в робата си и затвори очи. Бупу се сви до него и започна да рови в торбата си. Карамон, който се беше приближил да нагледа брат си, видя ужасен как някаква опашка изчезва в устата й.

Ривъруайнд също седеше встрани от останалите. Не вземаше никакво участие в разговора и гледаше мрачно в една точка. Нечия ръка докосна рамото му, но той дори не вдигна глава.

Златна Луна коленичи до него, понечи да му каже нещо, но гласът й изневери и тя се закашля.

— Трябва да поговорим — отсече твърдо тя на техния език, когато се овладя.

— Това заповед ли е?

— Да!

Ривъруайнд стана и отиде до един от гротескните гоблени. Не я погледна и не каза нищо. Лицето му представляваше непроницаема маска, но тя знаеше, че под нея се таи болка. Докосна го нежно.

— Прости ми — промълви тихо тя.

Ривъруайнд я изгледа учудено. Златна Луна стоеше пред него с наведена глава и изражение на засрамено дете. Той посегна да погали сребристорусата коса на жената, която обичаше повече от живота си. Усети, че потръпва от допира му и сърцето го заболя от любов. Придърпа нежно главата й на рамото си и накрая я прегърна.

— Досега не съм чувал тези думи — каза той и се усмихна, защото знаеше, че не вижда лицето му.

— Никога не съм ги изричала — изхлипа тя, притиснала глава в кожената му риза. — О, любими, така съжалих, когато казах, че си се върнал при Дъщерята на Главатаря, а не при Златна Луна. Но ме беше страх.

— Не, аз съм този, който трябва да моли за прошка. — Той избърса сълзите й. — Не знаех какво си преживяла през това време. Мислех само за себе си и опасностите, с които се бях сблъскал аз. Трябваше да ми кажеш, любима моя.

— А ти трябваше да ме попиташ. От толкова време съм Дъщерята на Главатаря, че не мога да бъда нищо друго. В това е силата ми. Това ми вдъхва смелост, когато ме е страх.

— Не искам да бъдеш друга — усмихна се той и махна няколко кичура от лицето й. — Аз се влюбих в Дъщерята на Главатаря от пръв поглед. Помниш ли? На игрите, които се провеждаха в твоя чест.

— Ти отказа да се поклониш и да приемеш благословията ми. Признаваше върховенството на баща ми, но не и моето. Каза, че човек не трябвало да прави от хората богове. — Погледът й се зарея в далечното минало. — Беше висок, красив и силен и говореше за древни богове, които тогава не означаваха нищо за мен.

— А ти беше разгневена и невероятно красива! Не ми трябваше нищо друго. Но заради теб ме изхвърлиха от игрите. Златна Луна се усмихна тъжно.

— Ти помисли, че си ме разгневил, защото си ме засрамил пред хората, но не беше така.

— Наистина ли? Тогава какво те разгневи, Дъще на Главатаря?

Тя се изчерви като роза, но вдигна ясните си сини очи и го погледна.

— Когато отказа да коленичиш пред мен, разбрах, че съм изгубила нещо от себе си и никога няма да го получа, докато ти не решиш да ми го върнеш.

Вместо отговор Ривъруайнд целуна нежно косата й.

— Скъпа, Дъщерята на Главатаря все още е тук, но искам да знаеш, че Злата Луна също е жива и когато това пътешествие свърши, тя ще остане твоя завинаги, а Дъщерята на Главатаря ще бъде разпиляна от вятъра.

Вратата откъм тронната зала се тресна и всички подскочиха. В чакалнята нахълта едно джудже.

— Карта — каза то и подаде на Танис измачкано парче хартия.

— Благодаря — изрече сериозно полуелфът. — Предай благодарностите ни на Големия Бълп.

— На негово величество Голям Бълп — поправи го стражът, като хвърли угрижен поглед към покритата с гоблени стена, след което се отдалечи и излезе от чакалнята.

Танис разгъна картата и всички се скупчиха около него. Дори Флинт. Но на него му бе достатъчен само един поглед, изсумтя и се върна в креслото си.

Танис се изсмя горчиво.

— Трябваше да се очаква. Чудя се дали великият Фудж изобщо помни къде е тази тайна стая.

— Естествено, че не помни. — Райстлин отвори странните си очи и ги погледна през полуспуснатите си клепачи. — И затова никога повече не е ходил при съкровището. Но между нас има един, който знае къде се намира леговището на дракона.

Всички проследиха погледа на магьосника. Само Бупу ги гледаше унило.

— Ти прав — каза тя и се разхлипа. — Знам тайно място. Отивам там за хубави камъни. Но не казвай на Голям Бълп!

— Ще ни кажеш ли къде е? — попита Танис. Бупу погледна към Райстлин. Той кимна.

— Кажа. Дай карта.

Когато всички отново се скупчиха около картата, Райстлин се приближи до брат си.

— Планът остава ли?

— Да. — Карамон се намръщи. — Но не ми харесва. Трябва да дойда с теб.

— Глупости! — възпротиви се Райстлин. — Само ще ми пречиш! — И добави по-меко: — Няма да ми се случи нищо, повярвай. — Той хвана ръката му, придърпа го още по-близо и се огледа. — Освен това трябва да ми донесеш едно по-специално нещо от леговището на дракона.

Допирът му изгаряше, а очите му пламтяха. Карамон съзря в изражението му нещо, което не бе виждал от времето на Кулите на Висшата Магия насам, и понечи да се отдръпне, но ръката на брат му го стискаше здраво.

— Какво? — запита неохотно.

— Една книга със заклинания!

— Значи затова искаше да дойдем в Ксак Тсарот! Разбрал си, че тя е тук.

— Чух за нея преди години. Знаех, че преди Катаклизма се е намирала в този град, всички в ордена знаеха, но решихме, че е била унищожена заедно с града. Когато узнах, че Ксак Тсарот не е бил унищожен, помислих, че книгата също може да е оцеляла.

— Сигурен ли си, че е в леговището на дракона?

— Не, просто предполагам. За магьосниците тази книга е най-голямото съкровище на Ксак Тсарот. Но съм сигурен, че ако драконът я е намерил, не е пропуснал да я използва!

— И искаш да ти я донеса, така ли? — попита бавно Карамон. — Как изглежда?

— Като моята, само че листата й са снежнобели, а корицата е виолетовосиня със сребърни руни. Трябва да е леденостудена на допир.

— Какво означават руните?

— По-добре да не знаеш… — прошепна Райстлин.

— На кого е била? — попита подозрително Карамон.

Магьосникът замълча и златистият му поглед се зарея, сякаш се мъчеше да си спомни нещо отдавна забравено.

— Никога не си чувал това име, братле — каза накрая, но толкова тихо, че Карамон трябваше да се приближи още повече — но той е бил един от най-великите магьосници на моя орден. Името му е Фистандантилус.

— Както ми описваш тази книга… — Карамон се поколеба, защото се боеше от отговора на Райстлин. Преглътна и продължи: — Този Фистандантилус Черна роба ли е носил?

— Не питай повече! И ти си като останалите! Никой от вас не ме разбира! — Магьосникът видя болката в очите на близнака си и въздъхна. — Повярвай ми, Карамон, това не е просто могъща книга. Всъщност това е една от първите му книги. Принадлежала му е, когато е бил много, много млад. — Райстлин отново се отнесе. След това премигна и добави рязко: — Но въпреки това е много ценна за мен. Трябва да я вземеш! Трябва… — и се разкашля.

— Добре, Райст. Не се притеснявай, ще я намеря.

— Разбрахме се, нали? — прошепна Райстлин, когато кашлицата премина. Сви се отново в ъгъла и затвори очи. — Сега ме остави да си почина. Трябва да съм готов.

Карамон се изправи, погледна още веднъж брат си и докато се обръщаше, едва не налетя на Бупу, която беше застанала точно зад него и го гледаше подозрително.

— Какво става? — попита Стърм, когато Карамон се върна при останалите.

Ами, нищо — измърмори воинът и се изчерви виновно. Стърм размени тревожен поглед с полуелфа.

— Какво става, Карамон? — включи се и Танис, пъхна картата в колана си и го изгледа изпитателно. — Нещо не е наред ли?

— Н-не. Нищо. Опитах се да убедя Райстлин да отида с него. Той каза, че съм щял само да му се пречкам.

Полуелфът го гледаше изпитателно. Знаеше, че казва истината, но също така усещаше, че това не бе цялата истини. Карамон с радост би пролял и последната си капка кръв за всеки един от тях, но Танис подозираше, че ако Райстлин му кажеш само една дума, бе предал всички. Гигантът го погледна с безмълвна молба в очите да не го разпитва повече.

— Райстлин е прав, Карамон — каза накрая Танис и го потупа по рамото. — Той ще се оправи. Бупу е с него и после ще го доведе при нас. Просто ще примами дракона извън леговището му, като пусне няколко фойерверки. Докато драконът отиде да види какво става, брат ти вече няма да е там.

— Знам — насили се да се усмихне Карамон. — Пък и вие имате нужда от мен.

— Така е — отвърна сериозно полуелфът. — Готови ли сте всички?

Спътниците се изправиха мълчаливо. Райстлин пристъпи напред, скрил ръце в ръкавите на червената си роба. Магьосникът излъчваше странна и заплашителна аура, породена от вътрешната му сила. Танис се прокашля.

— Броим до петстотин и тръгваме. Според твоята приятелка, Райст, онова „тайно място“ на картата е капак в пода на една сграда наблизо. Оттам тръгва тунел, който минава под целия град и излиза точно под леговището на дракона, близо до мястото, където го видяхме днес. Създай суматоха на площада и се върни тук. Когато се съберем, даваме съкровището на Големия Бълп и изчакваме нощта. Изчезваме веднага щом се стъмни.

— Разбрах — отвърна спокойно Райстлин.

Танис с горчивина си помисли, че много иска да разбере какво става в съзнанието му, но се въздържа от коментар.

— Тръгваме? — попита тревожно Бупу.

— Да, тръгваме — отговори Танис.

 

Райстлин се измъкна от тъмната уличка и закрачи бързо на юг. Не се виждаше жива душа. Мъглата сякаш бе погълнала всички джуджета. Това го обезпокои, но той не забави крачка. Когато се налагаше, можеше да се придвижва съвсем безшумно.

Молеше се само да не се разкашля. Болката в гърдите му се бе успокоила, след като изпи билковата отвара, чиято рецепта му беше дал самият Пар-Салиан — като извинение за страданията, които бе преживял младият магьосник. Но действието и скоро щеше да премине.

Бупу надничаше изпод полите на робата му и кръглите й черни очи шареха във всички посоки.

— Няма никой — дръпна го тя за робата и посочи големия площад. — Хайде.

Никой. Това определено не се хареса на Райстлин. Къде бяха изчезнали тълпите джуджета? Усети, че става нещо нередно, но нямаше време да се връща Танис и останалите вече бяха тръгнали към входа на тайния тунел. Магьосникът се усмихна горчиво. Начинанието явно беше голяма глупост. Най-вероятно всички щяха да загинат в този разрушен град.

Бупу отново го задърпа за робата. Той сви рамене, покри главата си с качулката и пое след нея по пустата улица.

От една тъмна пресечка изникнаха две люспести фигури и бързо ги последваха.

— Това е мястото — решително каза Танис и отвори полуразпадналата се врата. — Тъмно е. Ще ни трябва светлина.

Карамон запали с кремъчното си огниво една от факлите, които бяха взели от Големия Бълп и я подаде на Танис, след което запали още две — за себе си и за Ривъруайнд. Полуелфът влезе в сградата и нагази до глезените във вода. Вдигна факлата и установи, че от стените на помещението се стичаха потоци, които се завихряха в средата на мрачната стая и след това се оттичаха в пукнатините край стените. Танис пристъпи в центъра и наклони факлата.

— Ето го. — Той посочи капака на пода, в средата на който имаше железен пръстен. — Карамон?

— Пфу! — изсумтя Флинт. — Щом може да го отвори един земеров, значи мога и аз. Дръпнете се! — Джуджето избута останалите, бръкна под водата и задърпа железния пръстен. Настъпи тишина, Флинт изръмжа и лицето му се зачерви. Спря за миг, пое си дълбоко въздух и задърпа отново. Капакът не помръдна. Танис сложи ръка на рамото му.

— Флинт, Бупу каза, че е идвала тук само през сухия сезон. Заедно с капака ти се опитваш да повдигнеш и половината Ново море.

— Тъй ли? — Джуджето дишаше тежко. — Е, защо не ми каза малко по-рано? Дай тогава на оня вол да се пробва.

Карамон хвана пръстена и жилите на мощния му врат изпъкнаха. Чу се просмукване на вода, след което капакът се вдигна толкова лесно, че той седна с него на земята. Водата в помещението се стече в отвора. Танис наведе факлата си към широката един метър квадратна дупка. От ръба й се спускаше тясна желязна стълба.

— До колко стигнахме? — попита с пресъхнало гърло.

— Четиристотин и три — отвърна плътният глас на Стърм — Четиристотин и четири.

Всички се събраха около отвора и зачакаха. От дупката вееше студ. Единственото, което чуваха, бе шумът на стичащата се вода.

— Четиристотин петдесет и едно — изрече по някое време Стърм.

Танис се почеса по брадата. Карамон се изкашля, сякаш за да им напомни за липсващия близнак, Флинт се засуети и изпусна брадвата си във водата. Тас дъвчеше перчема си. Златна Луна беше пребледняла, но се приближи с твърда крачка към Ривъруайнд, стиснала здраво жезъла. Той я прегърна. Нямаше нищо по-неприятно от чакането.

— Петстотин — отчетливо заяви Стърм.

— Най-после!

Таселхоф се шмугна в отвора. Танис го последва, вдигнал високо факлата пред Златна Луна, която тръгна след него. Всички заслизаха по стълбата, която водеше към канализационната система на града. След около седем метра шахтата свърши с уширение, от което два широки тунела поемаха на север и юг.

— Провери колко е дълбоко — предупреди Танис кендера, който тъкмо се канеше да скочи от стълбата. Тас се задържа на последното стъпало и спусна хупака си във водата.

— Половин метър — зарадва се кендерът и скочи във водата, след което го погледна въпросително.

— На юг — посочи Танис.

Таселхоф вдигна хупака във въздуха и се остави на течението да го отнесе.

— Какво става с фойерверките? — попита Стърм и гласът му отекна в тунела.

Танис също се чудеше какво става.

— Тук долу сигурно не се чува — отвърна той, молейки се да не греши.

— Райстлин ще се оправи, не го мисли — добави Карамон.

— Танис! — Таселхоф се обърна и налетя на полуелфа. — Тук има нещо! Напипах го с крак.

— Продължавай и се надявай да не е гладно…

Пламъците на факлите хвърляха странни сенки и отблясъци по стените на тунела. На няколко пъти Танис помисли, че нещо го напада, но се оказваше или сянката на шлема на Карамон, или хупакът на Тас.

Тунелът продължи на юг още осемдесет метра и след това зави на изток. Спряха. В далечния край на източното разклонение проблясваше бледа светлина. Според Бупу това беше леговището на дракона.

— Изгасете факлите! — прошепна Танис и потопи своята във водата.

Кендерът продължи напред, а Танис следваше червения му силует, видим единствено за елфското му зрение. Зад него Флинт мърмореше колко вредна била водата за ревматизма му.

— Тихо! — прошепна полуелфът, когато наближиха светлината.

Стигнаха до тясна стълба, която водеше нагоре към масивен железен капак.

— Едва ли някой си е направил труда да заключва капаците по подовете — прошепна Тас в ухото на Танис, — но се обзалагам, че ще го отворя, ако е заключен.

Танис кимна, но не спомена, че Бупу също е отваряла капака. За кендерите изкуството да се справят с ключалки бе точно такава гордост, каквато бяха мустаците за Стърм. Полуелфът се изкатери по стълбата.

Още не чувам нищо отвън — измърмори рицарят.

— Шшт! — прекъсна го рязко Карамон.

Ключалката на капака беше съвсем проста и Таселхоф се справи с нея за секунди, след което вдигна капака и провря глава, за да надникне горе. Връхлетя го мрак — толкова плътен и непрогледен, че едва не изпусна капака. Той побърза да го пусне излезе по стълбата, където се сблъска с Танис.

— Тас? — сграбчи го полуелфът. — Ти ли си? Нищо не виждам. Какво става?

— Не знам. Изведнъж стана много тъмно.

— Как така не виждаш? — прошепна Стърм на Танис. — Какво става с елфската ти дарба?

— Няма я! Изчезна! Също като в Черната гора и край кладенеца…

Всички замълчаха. Чуваше се само дишането им и плискането на водата. Драконът беше там горе. И ги очакваше.