Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Дракони на есенния здрач (18)

Глава 16
Горчивият избор.
Най-големият подарък.

Танис не можеше да възприеме реакцията на Райстлин. Лицето му не издаваше никакви емоции, ако въобще изпитваше такива. Очите им се срещнаха и полуелфът за пореден път усети, че магьосникът вижда повече, отколкото самият той. В този момент разбра, че го мрази. Мразеше го толкова силно, че се шокира. Мразеше го, защото не изпитваше болка. Но в същото време му завиждаше.

— Трябва да направим нещо! — предложи дрезгаво Стърм. — Той не е мъртъв, а драконът може да се върне всеки момент!

— Добре — каза Танис. — Увийте го в някакво одеяло… Само че преди това искам да поговоря насаме със Златна Луна.

Той тръгна бавно през площада. Стъпките му отекваха в тишината на нощта, докато изкачваше мраморните стъпала към портите, където тя беше застанала.

Танис се обърна и видя, че приятелите му изваждат одеяла от торбите и правят от тях походна носилка. Тялото на Ривъруайнд представляваше една тъмна купчина.

— Донесете го при мен — повтори тя, когато Танис стигна до нея.

— Златна Луна, Ривъруайнд умира. Не можем да му помогнем с нищо, дори и с жезъла.

— Не говори!

Танис млъкна и за пръв път я видя ясно — тя беше съвсем спокойна, а лицето й, огряно от луната, бе лице на моряк, който след дълги битки с бурите най-после е стигнал до спасителния остров.

— Влез в храма, приятелю. — Прекрасните й очи го гледаха настойчиво. — А вие ми донесете Ривъруайнд!

Златна Луна не видя нито приближаващия се дракон, нито как напада Ривъруайнд. След като бяха стигнали до порутения площад, беше почувствала някаква странна и могъща сила, която я теглеше към храма. Изкачи стъпалата като в транс, без да забелязва нищо друго, освен облените от червената луна златни порти, приближи се до тях и остана така за миг. След това чу суматохата зад себе си и Ривъруайнд, който я викаше. Поколеба се, защото усещаше, че от кладенеца се надига някакво ужасно и зло създание и не искаше да изоставя приятелите си.

— Влез вътре, дете — призова я ласкав глас.

Златна Луна вдигна глава и погледна портите. Очите й се напълниха със сълзи. Гласът беше на майка й — Тъжна Песен, жрицата на Кве-шу, починала много отдавна, още когато тя беше малко момиченце.

— Тъжна Песен? Майко…

— Много трудни години изживя, дъще, но се боя, че мъките ти няма да свършат скоро. Трябва да продължиш това, което си започнала — да напуснеш този мрак, за да се озовеш в още по-непрогледна тъмнина. Но истината ще огрява пътя ти, макар понякога тази светлина да ти изглежда почти невидима в мрака. А без истината всичко ще загине. Ела с мен в храма и ще намериш онова, което търсиш.

— А приятелите ми? Ривъруайнд? — Златна Луна се обърна и видя, че той едва се крепи върху люлеещата се земя. — Без мен няма да се преборят с това зло, ще загинат. Само жезълът ще им помогне! Не мога да ги оставя! — Тя понечи да се върне, но изведнъж се спусна непрогледна тъмнина.

— Нищо не виждам!… Ривъруайнд!… Майко, помогни ми! — изтръгна се агонизиращ писък от гърдите й.

Но не получи отговор. Не беше честно! Златна Луна стисна юмруци. Никога не си бяха пожелавали такива премеждия! Просто искаха да се обичат, а сега… сега бяха на път да изгубят и тази любов! Бяха пожертвали толкова много, и какво? Беше на трийсет години, а още нямаше деца. Лишиха я от младостта й, от народа й, а сега искаха от нея още. Без нищо в отплата. Нищо, с изключение на това! Тя размаха жезъла.

Изведнъж гневът й стихна. А Ривъруайнд? Беше ли изпитвал гняв през всичките тези години? Не, неговата вяра е била силна. Слабата съм аз. Той е бил готов да умре заради вярата си, но на мен ми се живее, дори и без него.

Златна Луна сведе глава и притисна лицето си към хладната повърхност. Решението, което взе, изпълни душата й с горчивина. „Идвам, майко, но ако Ривъруайнд загине, с него ще умре и сърцето ми. Моля само за едно — нека да разбере, че ще продължа делото му.“

Главатарката на Кве-шу се подпря на жезъла, бутна златните порти и влезе в храма. Вратите се затвориха след нея в мига, когато черният дракон се издигна от кладенеца.

 

Златна Луна пристъпи в непрогледната тъмнина. Отначало не виждаше нищо, но си спомни топлата прегръдка на майка си. Изведнъж се разля бледа светлина и видя, че е застанала върху изящни плочки, наредени под огромен купол. В средата на помещението, точно под купола, имаше неописуемо красива мраморна статуя. Светлината идваше от нея. Златна Луна пристъпи напред като хипнотизирана. Статуята представляваше жена в пищна роба. На мраморното й лице бяха изписани надежда и тъга, а около врата й висеше странен амулет.

— Това е Мишакал, богинята на здравето, която е моя господарка — чу гласа на майка си. — Вслушай се в думите й, дъще.

Златна Луна застана пред статуята, запленена от красотата й. Изглеждаше недовършена, сякаш някаква част от нея липсваше. Ръцете й трябваше да държат нещо дълго и тънко, но бяха празни. Тя сложи несъзнателно жезъла в тях, за да придаде завършеност на тази красота.

Жезълът заблестя с мека синя светлина. Златна Луна се сепна и отстъпи крачка назад. Светлината се усили. Тя затвори очи и падна на колене. Могъща и нежна сила изпълни сърцето й.

— Не се срамувай от въпросите си, прекрасна послушнице. Тъкмо те те доведоха при нас, а гневът ти ще те крепи в множеството трудности, които ти предстоят. Ти дойде да търсиш истината и ще я намериш. Боговете не са се отвърнали от човека — той се отвърна от тях. Крин е пред най-голямото си изпитание. Истината ще е нужна на хората повече от всякога и ти трябва да им я върнеш, заедно с могъществото на истинските богове. Време е балансът във вселената да бъде възстановен. Злото надигна глава. Защото както добрите богове се завърнаха при човека, така се завърнаха и лошите, а те непрекъснато се борят за човешката душа. Кралицата на мрака отново търси път към тази земя. Драконите, които бяха прогонени в небитието, крачат по земята ни.

Дракони, помисли си отнесено Златна Луна, неспособна да се съсредоточи и да осмисли думите, които изпълваха съзнанието й. Щеше да възприеме пълното значение на посланието едва по-късно и така щеше да го запомни завинаги.

— За да се сдобиете със сила, която да им противопоставите, ви е нужна истината на боговете. Това е подаръкът, за който ви е казано. Под този храм, погребани под руините на славните отминали векове, лежат Дисковете на Мишакал, направени от платина. Намерете ги и ще се сдобиете със силата ми, защото аз съм Мишакал, богинята на изцелението. Пътят ти ще е труден. Боговете на злото познават истината и се боят от нея. Древният и могъщ дракон Кхисант, позната на хората под името Оникс, пази тези дискове. Леговището й се намира под руините на Ксак Тсарот. Ако решиш да ги търсиш, те грози голяма опасност. Затова благославям този жезъл. Пази го като очите си, бъди непоколебима в делото си и ще успееш.

Гласът затихна. В същия момент Златна Луна чу предсмъртния стон на Ривъруайнд.

Танис влезе в храма и сякаш се върна назад в детството си. Слънцето грееше през клоните на дърветата в Куалинести. Той, Лорана и брат й, Гилтанас, лежаха на брега на реката след някаква детска игра, отдадени на мечти. Щастливите дни бяха рядкост за него. Отрано беше разбрал, че е по-различен от останалите. Но този ден бе едно приятно изключение и споменът за него отми скръбта и ужаса.

Танис се обърна към Златна Луна, която стоеше безмълвна до него.

— Какво е това място?

— Ще ти разкажа по-късно. Ела! — Тя хвана ръката му и го поведе по блестящите плочки, докато застанаха пред сияйната статуя на Мишакал. Синият кристален жезъл светеше с ярка светлина.

Танис зяпна изумен. В помещението изведнъж притъмня. Двамата се извърнаха към вратата. Карамон и Стърм внесоха тялото на Ривъруайнд върху импровизираната носилка. Джуджето и кендерът крачеха до нея като стражи на пост — Флинт, още по-състарен и изморен, а Тас — необичайно мълчалив. Зад тях вървеше Райстлин, закачулен и пъхнал ръце в широките ръкави, като въплъщение на самата смърт.

Спряха пред Танис и Златна Луна. Той погледна тялото и притвори очи. От плътното одеяло се процеждаше кръв.

— Отвийте го! — нареди Златна Луна. Карамон изгледа умоляващо Танис.

— Златна Луна… — започна неловко полуелфът.

В това време Райстлин се приближи до носилката и разкъса пропитата с кръв материя.

При вида на обезобразеното тяло Златна Луна пребледня и започна да се задушава. Танис я подхвана, за да не припадне. Тя преглътна и си пое дълбоко въздух, след което се обърна и застана пред мраморната статуя. Внимателно свали синия жезъл от ръцете й и коленичи до тялото на Ривъруайнд.

— Кан-токах. Любими мой. — Тя протегна треперещата си ръка и докосна челото му. Обезобразеното лице се извърна към нея. Една от овъглените ръце помръдна, сякаш да я докосне. След това потръпна и застина напълно неподвижна. Сълзи потекоха от очите на Златна Луна. Тя положи жезъла върху тялото му и помещението се изпълни с мека синя светлина. Всички се почувстваха отпочинали и спокойни. Болката и умората напуснаха телата им. Ужасът от нападението на дракона изчезна от мислите им. Жезълът избледня полека, угасна и над храма отново се спусна мрак. Единствената светлина идваше от мраморната статуя Танис затвори очи, за да настрои отново зрението си към мрака, когато чу плътен глас.

— Кан-токах нех сиракан.

Той сведе поглед към купчината, която доскоро представляваше тялото на Ривъруайнд, и се стъписа. Варваринът беше протегнал ръце към Златна Луна и тя се хвърли в прегръдките му с плач и смях едновременно.

— И така — каза тя, когато стигна края на историята, — трябва да намерим път към разрушения град, който се намира някъде под храма, а след това да вземем дисковете от леговището на дракона.

Изядоха мълчаливо оскъдната си вечеря, насядали на пода в основното помещение на храма. Установиха, че сградата е празна, макар Карамон да докладва, че е видял следи от драконяни по стълбите, както и следи от някакво друго, непознато същество.

Постройката не беше много голяма. От двете страни на коридора, който водеше към основната зала, се виждаха две огромни стаи за поклонение. След залата имаше две кръгли помещения, едното от които гледаше на юг, а другото — на север. Стените им бяха покрити с избледнели и покрити с плесен фрески.

В източната част на храма се издигаше още една двойка позлатени порти. Карамон откри стълби, които водеха надолу към разрушения град. Дочуваше се леко плискане на вода, което им напомни, че градът е бил построен върху голяма издатина, надвесена над Ново море.

Приятелите седнаха, всеки потънал в мислите си, и асимилираха онова, което им беше разказала Златна Луна. Таселхоф прерови всички помещения и се завря във всеки възможен ъгъл, но не откри нищо интересно. Накрая се върна при останалите, нахлупил някакъв древен шлем, който му беше доста голям, но кендерите така или иначе не носеха шлемове, защото ги смятаха за досаден и непотребен аксесоар. Той го подаде на джуджето.

— Какво е това? — попита подозрително Флинт и го вдигна към светлината от жезъла на Райстлин. Изработката бе много елегантна — очевидно произведение на джудже, Флинт прокара нежно ръце по повърхността му. Върхът му беше украсен с опашка от животински косми. Той захвърли на пода драконянския шлем и си го сложи — изглеждаше така, сякаш е правен за него. Усмихна се и го свали, за да се наслади още веднъж на майсторската изработка. Танис го наблюдаваше развеселен.

— Това е конска опашка — каза той и посочи украсата.

— Не, не е! — намръщи се джуджето и я подуши. Не се разкиха и изгледа Танис тържествуващо. — Това са косми от грифонска грива.

Карамон се задави.

— Грифон! В Крин има толкова грифони, колкото…

— Дракони — намеси се Райстлин. Разговорът секна веднага.

След известно време Стърм се прокашля:

— Няма да е лошо да поспим малко. Аз ще пазя пръв.

— Тази нощ не е нужно никой да пази — каза тихо Златна Луна, която бе седнала до Ривъруайнд. От чудотворното си възкресение насам варваринът не беше обелил дума. Само седеше и се взираше в статуята на Мишакал, тъй като позна в нея жената, която му бе дала жезъла, но отказа да отговаря на каквито и да било въпроси.

— Тук сме в безопасност — увери ги Златна Луна и посочи с поглед статуята.

Карамон повдигна недоверчиво вежди, а Стърм се намръщи и поглади мустаците си. И двамата бяха твърде деликатни, за да се усъмнят на глас в думите на Златна Луна, но Танис знаеше, че няма да мигнат, ако някой не стои на пост. До зазоряване не оставаше много, а всички се нуждаеха от почивка. Райстлин вече спеше, увит в робата си, в един тъмен ъгъл на помещението.

— Струва ми се, че Златна Луна е права — заяви Таселхоф. — Явно сме намерили старите богове. Нека им се доверим.

— Елфите никога не са се отказвали от тях, нито пък джуджетата — възпротиви се Флинт. — Реоркс, например, е един от древните богове. Ние го почитаме още от времето на Катаклизма.

— Почитате ли, или му се жалвате, че народът ви е прогонен от Кралството и е натикан под Планината? Не, не се ядосвай! — Танис вдигна ръка, защото видя, че лицето на Флинт се налива с кръв. — И ние също хленчихме на боговете, когато изгубихме земите си. Познаваме ги и зачитаме паметта им точно както паметта на мъртвите. Елфите и джуджетата отдавна нямат свои свещеници. Аз помня Мишакал. Помня какво са ми разказвали за нея като дете, а също и историите за дракни. Детски приказки, както би казал Райстлин. Но нашето детство отново е тук и ни преследва — или ще ни спаси. Тази нощ станах свидетел на две чудеса — едното зло, другото добро. Доверявам се на сетивата си и затова се налага да повярвам и в двете. Но… — въздъхна той. — Предлагам все пак да стоим на пост. Съжалявам, Златна Луна, иска ми се вярата ми да е силна колкото твоята, но…

Стърм пое първата смяна. Останалите се завиха с одеялата и легнаха на пода. Рицарят преброди осветените от луната помещения по-скоро по навик, отколкото защото долавяше някаква реална заплаха. Чуваше студения северен вятър отвън но вътре беше топло и удобно. Дори прекалено удобно.

Той седна в основата на статуята и почувства как го обзема блажен покой. По някое време се сепна, скочи и с ужас установи, че дремеше на поста си. Това беше непростимо! Рицарят реши да се накаже, като обикаля непрекъснато до края на смяната. Надигна се, но спря. Дочу песен. Пееше жена. Той се огледа панически с ръка на меча, но след това я отпусна, познал и песента, и гласа. Беше на майка му. Стърм се върна в ония години. Бягаха от Соламния и пътуваха сами, придружени от един доверен прислужник, който умря, преди да стигнат до Солас. Песента представляваше един от онези безсловесни напеви, по-стари и от самите дракони. Майка му го прегръщаше и прогонваше страха му с тази нежна и проста песен. Стърм притвори очи. Налегна го блажен сън, както и спътниците му. Само жезълът на Райстлин сияеше в мрака.