Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хроники на драконовото копие (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dragon of Autumn Twilight, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 21гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
DarkGarden(2008)

Издание:

ИК Ера & Co

Превод: Нели Мутафова

Художествено оформление: Камея

История

  1. —Добавяне

Глава 9
Полет!
Белият елен.

Спътниците се запромъкваха между дърветата толкова бързо, колкото можеха ла си позволят, и не след дълго стигнаха до тайната пътека. Карамон излезе начело на групичката с меч в ръка, като оглеждаше с подозрение всяка сянка. Следваше го брат му, подпрян на рамото му и решително стиснал устни. Останалите вървяха след тях с извадени оръжия. Но други свещеници не се виждаха.

— Защо не ни преследват? — попита Флинт след около час. Танис почеса брадата си. И той се чудеше същото.

— Не е нужно — обясни накрая. — Намираме се в капан. Изобщо не се съмнявам, че са завардили всички изходи от гората. С изключение на Черната гора.

— Наистина ли се налага да минем оттам? — попита тихо Златна Луна.

— Може и да не се наложи. Ще огледаме околностите от Окото на богомолеца.

Отпред се чу викът на Карамон. Танис изтича при него и видя че Райстлин беше паднал на земята.

— Ще се оправя — прошепна магьосникът, — но трябва да си почина малко.

— Всички трябва да си починем.

Отпуснаха се уморено на земята, дишайки учестено. Стърм притвори очи и се облегна на една покрита с мъх скала. Лицето му беше пепеляво, а косата и гъстите му мустаци бяха сплъстени от кръв. Раната на главата му представляваше кървава цепка, която бавно придобиваше пурпурен цвят. Но Танис знаеше, че рицарят ще предпочете по-скоро да умре, отколкото да се оплаче.

— Не се притеснявай за мен — сопна му се Стърм, като видя, че го гледа. — Просто ми трябва малко спокойствие.

Танис стисна ръката му и седна до Ривъруайнд. Помълчаха известно време, след което Танис попита:

— Ти си ги виждал и преди, нали?

— Да, в разрушения град. Когато надникнах в колата и видях това същество, всичко се върна отново! Поне… — Той замълча, поклати глава и немощно се усмихна: Поне се убедих, че не съм луд. Те наистина съществуват. Понякога мислех, че съм сънувал.

— Представям си — измърмори Танис. — Но това означава, че са плъзнали из цял Крин, освен ако този разрушен град не е някъде наблизо.

— Не е. Аз стигнах до Кве-шу от изток. Това е много далеч от Солас, чак отвъд родните ми Равнини.

— Според теб какво имаха предвид, когато казаха, че са те проследили до селото ни? — попита Златна Луна и положи глава на гърдите му.

— Не се бой. Воините ще се справят с тях.

— Ривъруайнд, помниш ли какво още щеше да казваш? — напомни му тя.

— Да, права си — отвърна той, погали сребристата й коса и се усмихна. Безизразната му маска изчезна за миг и Танис видя много топлота в тъмните му очи. — Поднасям ти искрените си благодарности, Танис, както и на всички вас. — Погледът му ги обходи един по един. — Вие на няколко пъти ни спасихте живота, а аз съм един неблагодарник. Но… — Той замлъкна за миг. — всичко е толкова странно!

— Мисля, че ще става още по-странно. — Гласът на Райстлин прозвуча зловещо.

Спътниците наближаваха Окото на богомолеца. Вече се виждаше над върховете на дърветата. Раздвоеният му хребет приличаше на сключени в молитва ръце и оттам идваше името му. Гората бе мъртвешки тиха. Сякаш птиците и животните бяха напуснали, оставяйки след себе си зловеща тишина. Всички се чувстваха потиснати, с изключение може би на Таселхоф, и непрекъснато се озъртаха с оръжия в ръце.

Стърм настоя да върви в ариергарда, но болката в главата му се усили, и започна да изостава. Виеше му се свят. Много скоро изгуби представа кой е и къде се намира. Знаеше единствено, че трябва да продължава да върви, да поставя единия крак пред другия и да се придвижва напред, подобно на някоя от механичните кукли на Тас.

Каква беше тази история? Той опита да си я спомни, замаян от болката. Тези кукли принадлежали на някакъв магьосник, който призовал демон, за да отвлече че кендера. Стърм постави единия си крак пред другия. Това са глупост, както и всички останали истории на Тас. Както и историите на стареца в хана за белия елен и древния бог Паладин. Историите за Хума. Стърм разтри пулсиращите си слепоочия и опита да събере мислите си. Хума…

Като малък беше чел приказки за Хума. Неговата майка — Дъщеря на соламнийски рицар и омъжена също за рицар — не знаеше други приказки. Баща му ги, беше изпратил далеч от Родното място, защото хората, които искаха да заличат рицарството от лицето, на Крин, бяха хвърлили око на момчето. Той и майка му намериха убежище в Солас. Стърм се сприятеляваше лесно, но най-близък приятел му стана Карамон, с когото споделяха общ интерес към всичко военно. Само че гордата му майка считаше, че тези хора са под ранга й. И затова, когато треската я събори на смъртно легло, почина сама, в компанията само на поизраслия си син. Беше го заклела да намери баща си, ако все още бе между живите, в което Стърм се съмняваше.

След смъртта на майка си младежът стана наемен войник под ръководството на Танис и Флинт, които го осиновиха неофициално, както преди това бяха сторили с Карамон и Райстлин. От време на време той, любителят на пътешествията Таселхоф, близнаците и красивата им и необуздана сестра Китиара придружаваха Флинт в търговските му пътувания из Абанасиния, докато още беше ковач.

Но преди пет години компанията реши да се разпръсне и да проучи слуховете за новопоявилото се зло. Зарекоха се да се срещнат отново в хана „Последен дом“.

Стърм отпътува на север към Соламния, решен да открие баща си и наследството. Не намери нищо и едва не загуби живота си. Успя да спаси единствено меча и доспехите на баща си. Пътешествието до родния дом се оказа ужасно приключение. Отдавна знаеше, че никой не почита рицарите, но сега вече осъзна напълно колко ги мразеха хората. Преди много, много години, по време на Епохата на Сънищата, Хума, Приносителят на Светлината и Рицар на Соламния, беше прогонил мрака и тогава започнала Епохата на Могъществото. След това боговете изоставили хората и настъпил Катаклизмът — поне фолклорът твърдеше така. Хората се бяха обърнали за помощ към Рицарите, както към Хума в миналото. Но той отдавна бил мъртъв. А Рицарите стоял безпомощно и гледали изливащия се от небесата ужас, който погубвал Крин. Народът плачел в краката им, но те не можели да сторят нищо и хората така и не им простили. Застанал пред разрушената крепост на баща си, Стърм се закле да възроди величието на Рицарите на Соламния, дори с цената на живота си.

Но това едва ли ще стане, като се бия с разни ненормални свещеници, помисли горчиво и пътеката се размаза пред очите му. Той залитна, но бързо възстанови равновесието си. Хума се беше сражавал с дракони и Стърм също мечтаеше да се сражава с тях. Вдигна поглед. Видя, че листата на дърветата са обвити в ярка мъгла, и разбра, че ще припадне. Бързо премигна няколко пъти, докато всичко отново застана на фокус.

Пред него се издигаше Окото на богомолеца. Бяха пристигнали в полите на древното ледниково възвишение. Видя многобройните пътеки, които обитателите на Солас използваха, за да ходят на пикник на източния склон. В края на една от тези утъпкани пътеки беше застанал бял елен. Стърм се вгледа невярващо в него. Това бе най-красивото животно, което някога бе виждал — огромно и с няколко педи по-високо от всички елени, които беше преследвал. Блестящи рога обграждаха като царствена корона гордо изправената му глава, а кафявите му очи се открояваха на фона на бялата козина. Еленът го гледаше настойчиво, сякаш го познаваше. След няколко минути тръсна леко глава и се отдалечи в северозападна посока.

— Спрете! — извика дрезгаво рицарят.

Останалите се обърнаха разтревожени към него и извадиха оръжията си. Танис дотича.

— Какво има, Стърм?

Рицарят несъзнателно вдигна ръка към болната си глава.

— Извинявай. Не знаех, че ти е толкова зле. Можем да спрем за почивка. Вече сме в подножието на върха. Ще се изкача сам да погледна…

— Не! Виж там! — Рицарят го сграбчи и го обърна. — Белият елен!

— Какъв бял елен? — Танис се загледа натам, накъдето сочеше Стърм. — Къде? Не го…

— Там — тихо рече рицарят и пристъпи към животното, което явно го изчакваше. Еленът кимна и разклати огромните си рога. Отдалечи се малко, обърна се отново и го погледна. — Иска да го последваме — задъха се Стърм - като Хума!

Останалите се скупчиха около него. Израженията им варираха от най-искрена тревога до откровен скептицизъм.

— Не виждам никакъв елен — каза накрая Ривъруайнд, присвил очи.

— Това е от раната ти в главата. — Карамон поклати глава с вид на селски лечител. — Хайде, приятелю, легни и си почини малко…

— Ти си един голям, тъп идиот! — изръмжа Стърм. — Мозъкът ти е в стомаха, затова не го виждаш. Иначе сигурно щеше Да го застреляш и да го сготвиш! Казвам ви — трябва да го последваме!

— Това е лудост! — прошепна Ривъруайнд на Танис.

— Не съм сигурен — отвърна полуелфът и помълча известно време. Когато отново заговори, думите му звучаха колебливо: — Макар самият аз да не съм виждал елена с очите си, съм бил с човек, който го видя, и го последвахме, точно както в историята, която разказваше старецът. — Пръстите му опипваха несъзнателно пръстена с преплетените бръшлянови листенца и мислите му го пренесоха към златокосата девойка елф, която му помогна да напусне Куалинести.

— Предлагаш да тръгнем след някакво животно, което дори не виждаме, така ли? — попита Карамон и стисна челюсти, — Това няма да е най-шантавото нещо, което сме правили — отбеляза саркастично Райстлин. — Макар, надявам се, не си забравил, че точно този старец, който разказа историята, ни въвлече във всичко това…

— Ние вече решихме, че ще извървим този път, за да узнаем истината — отсече Танис. — Можехме да дадем жезъла на Висшия Теократ и да се разотидем по живо, по здраво, но предпочетохме другото. Предлагам да последваме Стърм. Очевидно е бил избран, точно както Ривъруайнд е бил избран да получи жезъла…

— Но той дори не ни води в правилната посока! — възкликна Карамон. — Знаеш не по-зле от мен, че на запад в гората няма никакви пътища, пък и никой не ходи там.

— Още по-добре — обади се изненадващо Златна Луна. — Танис каза, че онези същества са завардили всички пътеки. Може би изходът ни е натам. Аз също предлагам да послушаме Стърм. — Тя се обърна и закрачи след него без дори да погледне останалите, очевидно свикнала да се подчиняват. Ривъруайнд сви рамене и я последва. Един по един тръгнаха и останалите.

Рицарят изостави утъпканите пътеки към Окото на богомолеца и се отправи към югозападния му склон. Отначало помислиха, че Карамон е прав — нямаше никакви пътеки. Стърм се блъскаше в дърветата като обезумял. Но изведнъж пред погледите им се откри широка, равна пътека. Танис я загледа удивено.

— Кой е проправил тази пътека? — обърна се той към Ривъруайнд, който също не можеше да повярва на очите си.

— Не знам — отвърна варваринът. — Но е много стара. Виж онова дърво. Явно лежи там отдавна, защото е потънало наполовина и е обрасло в мъх и бръшлян, освен това няма следи от стъпки, дори и от животни, освен тези на Стърм. Чудя се само защо и пътеката не е обрасла?

Танис не му отговори, дори не успя да размисли над въпроса му, защо Стърм беше ускорил крачка и трябваше да побързат, за да го настигнат.

— Таласъми, лодки, хора-гущери, невидими елени — какво ли още ни чака? — оплака се Флинт на кендера.

— Как искам да го видя — изрече с копнеж Тас.

— Фрасни се по главата — изсумтя джуджето. — Въпреки че при теб разликата едва ли ще е голяма.

Стърм се катереше енергично по пътеката, която водеше към върха, забравил и болката, и раната. Когато Танис накрая го настигна, се изплаши от трескавия му поглед. Огледа се и разбра, че ще се озоват точно между „сключените ръце“, пропаст, в която никой досега не беше стъпвал.

— Почакай малко — задъхано помоли полуелфът. Беше почти пладне, макар това да бе само догадка, тъй като слънцето все още не се беше показало иззад тежките сиви облаци. — Хайде да отдъхнем. Искам да огледам околността оттам. — Той посочи една скална издатина близо до върха.

— Да отдъхнем… — повтори Стърм, спря и си пое дълбоко дъх. Загледа се пред себе си и се обърна към Танис:

— Щом казваш… — Очите му светеха.

— Добре ли си?

— Да, добре съм — изрече Стърм отнесен поглед и нагази в тревата, поглаждайки мустаците си. Танис го изгледа с тревога и се върна да посрещне останалите, които тъкмо бяха изкачили поредното възвишение.

— Ще спрем за малко — каза полуелфът. — Смятам да огледам какво става по пътя на север.

Райстлин изпусна облекчена въздишка и се строполи върху мокрите листа.

— Ще дойда с теб — предложи Ривъруайнд.

Двамата се отправиха към скалната издатина. Докато вървяха, Танис скришом го погледна. Все повече започваше да уважава сдържания и сериозен варварин. Тъй като сам бе затворена личност, Ривъруайнд уважаваше границите, които другите очертаваха около себе си, и никога не би посмял да пристъпи стените, които Танис бе издигнал около своята душа. Това действаше на полуелфа по-успокояващо дори от дълбок отморяващ сън. Знаеше, че приятелите му, точно защото му бяха приятели, правеха най-различни предположения относно връзката му с Китиара. Естествено Ривъруайнд не знаеше нищо за нея, но Танис беше сигурен, че дори и да знаеше, щеше да се държи по същия начин. Когато накрая видяха пътя към Хейвън, двамата пропълзяха по мократа скала и надникнаха от ръба. Ривъруайнд посочи нещо и Танис забеляза съществата, които се разхождаха по пътеките!

Това обясняваше и необичайното раздвижване в гората. Той стисна горчиво устни. Причакваха ги. Стърм и неговият бял елен им бяха спасили живота. Но на свещениците нямаше да им отнеме много време да открият и тази пътека. Танис отново погледна надолу и разтри очи — пътеката я нямаше! Просто се беше затворила след тяхното минаване. На нейно място имаше плътна непроходима гора. Танис реши, че си въобразява и отново погледна към съществата, които бродеха по пътя за Хейвън. Помисли си, че се бяха организирали за доста кратко време. Погледна още по на север и видя неподвижните води на езерото Кристалмир. След това погледът му стигна чак до хоризонта.

Той се намръщи. Нещо не беше наред. Не можа веднага да разбере какво точно и затова не каза нищо на Ривъруайнд, а продължи да се взира в далечината. Откъм север, по-плътни отвсякога, се кълбяха тежки сиви облаци, образувани от стълбове дим. Това беше! Танис сграбчи ръката му и посочи към хоризонта. Варваринът примижа, отначало не видя нищо, но след това го забеляза — черен дим, който се носеше в небето. Плътните му тъмни вежди се смръщиха.

— Лагерни огньове — подсказа Танис.

— Стотици лагерни огньове — отбеляза тихо Ривъруайнд. — Огньовете на войната. Това са армейски лагери.

 

— Значи слуховете се потвърдиха — и на север наистина има армия — каза Стърм, когато се върнаха и разказаха какво са видели.

— Но чия е? Кого ще нападат? — Карамон се изсмя невярващо. — Никой няма да изпрати цяла армия заради този жезъл. За какво му е?

— Той е само част от всичко това — каза Райстлин. — Спомнете си съзвездията!

— Приказки за деца! — изръмжа Флинт, довърши почти празния мях с вино, разклати го и въздъхна.

— Аз не разказвам приказки — отвърна злобно Райстлин я се измъкна от листата като змия. — А ти по-добре слушай какво говоря, джудже!

Еленът! Ето го! — извика Стърм и се загледа зад една скала, или поне така се стори на спътниците му. — Време е да потегляме.

Той се изправи и тръгна. Останалите побързаха да съберат багажа си и да го последват. Докато крачеха по пътеката, която сякаш се материализираше точно преди да стъпят на нея, вятърът обърна посоката си, задуха от юг и премина в лек и топъл бриз, наситен с аромата на диви есенни цветя. Той издуха дъждовните облаци и слънцето изгря точно преди групичката да стигне падината между двете „ръце“ на Богомолеца. Вече преваляше пладне, когато спряха да починат преди последното изкачване през тясната пропаст, откъдето Стърм беше казал, че трябва да минат. Настоя, че натам ги водел еленът.

— Скоро ще стане време за вечеря — въздъхна тежко Карамон и се загледа в краката си. — Мисля, че мога и ботушите да си изям!

— На мен също започват да ми се струват апетитни — отбеляза Флинт. — Ех, защо този елен не беше от плът и кръв. Можеше да свърши и друга работа, освен да ни накара да се изгубим съвсем!

— Млъкни! — обърна се внезапно Стърм, стиснал яростно юмруци. Танис побърза да се надигне и прегърна джуджето.

Рицарят продължи да го гледа с разтреперани мустаци, след което се отдръпна от Танис и промърмори:

— Хайде да тръгваме.

Групичката навлезе в дефилето, откъдето се виждаше част от синьото небе. Вървяха бавно и внимателно, тъй като на няколко пъти се подхлъзваха по ситните камъни. За щастие пътят бе толкова тесен, че този, който се подхлъзнеше, бързо възстановяваше равновесието си, като просто се подпираше върху скалите от двете му страни.

След около половин час се озоваха от другата страна на върха. Спряха и видяха под себе си пищна зелена равнина, която в далечината преминаваше в алпийска гора. Дъждовните облаци бяха останали зад гърба им и слънцето грееше ярко в лазурното небе.

На всички им стана горещо с наметките освен на Райстлин който остана загърнат в червената си роба и качулката. Флинт цяла сутрин се беше оплаквал от дъжда, а сега се заяде със слънцето — било твърде силно, блестяло му в очите и нагорещявало шлема му.

— Предлагам да хвърлим джуджето от върха на планината — изръмжа Карамон.

— Ще мърмори през цялото време, докато пада, и така ще издаде местонахождението ни — отвърна закачливо Танис.

— Кой ще го чуе там долу? — запита Карамон и посочи долината. — Обзалагам се, че сме първите живи същества, които влизат там.

— Първите живи същества — повтори задъхан Райстлин. — Много си прав, братле. Защото това, към което гледаш, е Черната гора.

Всички млъкнаха. Ривъруайнд се размърда неспокойно. Златна Луна се примъкна до него и се загледа надолу към зелените дървета с широко отворени очи. Флинт се прокашля и притихна, гладейки дългата си брада. Стърм огледа спокойно гората. Същото стори и кендерът.

— Изобщо не изглежда страшна — рече весело Таселхоф, седнал с кръстосани крака на земята, и продължи да рисува карта на местността с парче въглен върху някаква кожа, която беше разстлал пред себе си.

— Външният вид е измамен като кендер с ловки пръсти — прошепна заядливо Райстлин.

Тас се намръщи и понечи да м върне, но видя погледа на Танис и отново се зае с картата Полуелфът отиде до Стърм, който беше застанал на ръба на скалата. Вятърът развяваше дългата му коса и широката наметка.

— Стърм, къде е еленът? Още ли го виждаш?

— Да. — Той посочи надолу. — Прекоси поляната. Виждам следата му, там, където е минал през тревата. Влезе в онази гора там.

— Влязъл е в Черната гора…

— Кой каза, че това е Черната гора?

— Райстлин.

— Пфу!

— Той е магьосник.

— Той е побъркан — отвърна Стърм и сви рамене. — Но ти, ако искаш, можеш да останеш от тази страна на хълма. Аз ще последвам елена, както го е сторил Хума, дори това там да е Черната гора. — Той уви плътно робата около себе си и тръгна по пътеката, която се спускаше от върха.

Танис се върна при останалите.

— Еленът го води право към гората. Райстлин, ли си, че това е Черната гора?

— Може ли човек изобщо да е сигурен в нещо? Аз не съм сигурен дори дали ще поема следващата си глътка въздух. Но ти продължавай. Влез в гората, където не е стъпвал кракът на жив човек. Най-сигурното нещо в живота е смъртта, Танис.

Полуелфът изпита внезапно желание да хвърли магьосника от върха на планината. Погледна отново Стърм, който смело слизаше към долината.

— Отивам след него — изрече внезапно. — Но отговарям единствено за себе си. Всеки от вас е свободен да постъпи както намери за добре.

— И аз идвам! — Таселхоф нави картата и я пъхна в кутията при останалите. Скочи на крака, но се подхлъзна на дребните камъчета.

— Призраци! Дрън-дрън! — Флинт се обърна към Райстлин и направи многозначителен жест с ръка, след което застана зад полуелфа.

Златна Луна тръгна бе колебание въпреки че лицето й беше пребледняло. Ривъруайнд я последва бавно, замислен над нещо. Танис изпита облекчение — знаеше че варварите имат много ужасяващи сказания за Черната гора. Накрая и Райстлин се присъедини към тях.

Танис посрещна магьосника с лека усмивка и не се сдържа да го попита:

— Защо идваш?

— Защото ще съм ви нужен — изсъска магьосникът. — И освен това къде да отида? След като ни, доведе чак дотук, вече не виждам обратния път. Ти ни поставяш пред избора на Огър — „Умри бавно или умри бързо.“ Идваш ли, братко? — извика той и пое надолу.

Докато братята минаваха покрай тях, останалите се спогледаха неловко. Танис се почувства като глупак. Райстлин бе напълно прав. Беше довел нещата твърде далеч, а сега представяше решението като тяхно, успокоявайки по този начин съвестта си. Той вдигна от земята един камък и го запокити гневно към планината. Защо изобщо той трябваше да поема цялата отговорност? Защо въобще се бе забъркал във всичко това, когато единственото му желание бе да намери Китиара и да й каже, че я обича и желае. Вече можеше да приеме човешките й недостатъци, както тя бе приела неговите.

Но Кит не дойде. Имаше си „нов господар“. Навярно затова беше…

— Ей, Танис — чу се гласът на кендера. — Идвам — измърмори неохотно той.

 

Слънцето тъкмо започваше да залязва, когато групичката достигна началото на гората. Танис прецени, че им остават още три или четири часа дневна светлина. Ако еленът продължаваше да ги води по равни и утъпкани пътеки, може би щяха да прекосят по светло.

Стърм ги чакаше в сянката на трепетликите, седнал удобно на меката трева. Спътниците му спряха пред него, сякаш се бяха наговорили. Никой от тях нямаше желание да влезе в гората.

— Еленът тръгна натам — посочи рицарят високата трева. Танис не видя следи. Отпи глътка вода от почти празния си мях и се загледа в гората. Както беше казал Таселхоф, тя изобщо нямаше зловещ вид. Дори изглеждаше примамливо прохладна след неистовия пек на есенното слънце.

— Може там да има някакъв дивеч — предположи Карамон, залюля се на пети и побърза да добави: — Не елени, разбира се, но… някой заек…

— Не стреляй по нищо. Не яж нищо. Не пий нищо в Черната гора — прошепна Райстлин.

Танис погледна магьосника, чиито странни очи се бяха уголемили, а металната му кожа блестеше странно под силните слънчеви лъчи. Подпираше се на жезъла си и трепереше като болен от треска.

— Приказки за деца — измърмори Флинт, но гласът му не бе особено убедителен.

Танис познаваше склонността на Райстлин да драматизира нещата с повод и без повод, но досега не го беше виждал толкова развълнуван.

— Какво усещаш, Райст? — попита го тихо.

Тези дървета притежават велика и могъща магия — отвърна шепнешком той.

— Зла ли?

— Само за онези, които идват със зло.

— Тогава ти си единственият, който трябва да се бои от тази гора — изрече хладно Стърм.

Карамон се зачерви от гняв и ръката му посегна към меча. Стърм също посегна към своя. Танис хвана Стърм за ръката, а Райстлин задържа брат си. Магьосникът изгледа продължително рицаря и златните му очи проблеснаха.

— Ще видим — процеди едва чуто през зъби. Обърна се и тръгна, подпирайки се тежко на жезъла си. — Братле, идваш ли?

Карамон изгледа гневно Стърм и влезе в гората след брат си. Останалите ги последваха и оставиха Танис и Флинт сами във високата трева.

— Нещо май остарявам — обади се неочаквано джуджето.

— Глупости — отвърна му с усмивка полуелфът. — Ти си като…

— Не, нямам предвид мускулите и кокалите — джуджето огледа мазолестите си ръце, — въпреки че и те са достатъчно стари. Говоря за духа си. Преди много години, когато останалите още не са били родени, ти и аз влизахме в омагьосаните гори, без изобщо да се замисляме. А сега…

— Горе главата — изрече с изкуствена приповдигнатост Танис, обезпокоен от нерадостни мисли, които минаваха през главата на приятеля му. За пръв път, откакто бяха напуснали Солас, го огледа отблизо, Флинт изглеждаше стар, но той винаги бе изглеждал така. Лицето, от което не се виждаше почти нищо заради огромната сива брада, дългите мустаци и надвисналите вежди, беше кафяво и набръчкано като стар пергамент. Мърмореше и се оплакваше, но той винаги правеше това. Промяната бе в погледа му. Нямаше я трескавата жизненост.

— Не се поддавай на прокобите на Райстлин — окуражи го Танис. — Ще видиш, не тази вечер ще седнем край огъня и ще се смеем на историите му с призраци.

— Надявам се — въздъхна Флинт и след малко добави: — Някой ден ще се забавиш фатално заради мен, приятелю. Не искам някога да си зададеш въпроса, защо се мъкнеш с едно старо мрънкало.

— Няма да си го задам, защото това старо мрънкало ми е нужно — възрази Танис и постави ръка на набитото му рамо. След това махна към гората. — Нужен си ми, Флинт. Всички те са толкова… млади. Ти си като една непоклатима скала, на която мога да се облегна без страх и да развъртя меча си.

Джуджето се изчерви от удоволствие, подръпна брадата си и се прокашля.

— Ами да, ти винаги си бил сантиментален. Хайде. Губим време. Искам да прекося тази откачена гора колкото се може по-бързо. — И добави: — Много ще се радвам, ако това стане по светло.