Тери Брукс
Магическо кралство за продан. Продадено (7)

ПАЛАДИН

Майлс на времето казваше, че има юристи и юристи. Бедата била в това, че първите са много повече от вторите. Така говореше винаги, когато бе ядосан от некомпетентността на някой колега.

Бен Холидей си повтаряше тези думи отново и отново, докато се връщаха към Сребърния дворец, само че леко ги видоизмени според настоящите обстоятелства. Има призраци и призраци, казваше си той. Има въображаеми призраци и истински призраци, фантоми на съзнанието и съвсем реални живи духове, които неочаквано изникват в нощта. Наистина, първите са много повече от вторите; и слава богу.

Във всеки случай рицарят, гравиран върху медальона, който носеше, рицарят, който два пъти бе заставал между него и Марк, рицарят, който се бе материализирал и после бе изчезнал като дим, спадаше определено към вторите, а не беше някакво видение, плод на халюцинация или химическа реакция на съзнанието, предизвикана от храната и водата в тази странна земя. Беше сигурен в това, както бе сигурен, че Куестър Тюс още не му бе разкрил всички обстоятелства, свързани с продажбата на престола на Ландовър.

А Бен имаше намерение да разбере истината и в двата случая.

Изглежда обаче нямаше начин да я научи веднага. Защото след като заяви ме рицарят е призрак, който не съществува вече, Куестър отказа да говори по въпроса преди да се върнат в Сребърния дворец. Бен яростно протестира срещу това, Абърнати вметна някоя и друга забележка, че му е студено на краката, коболдите просъскаха и показаха зъбите си на изчезналите демони, но магьосникът остана непоклатим. Бен Холидей имал право да узнае всичко, свързано с появата на призрака — защото явилият се бил Паладин, нали? — но трябвало да почака, докато се приберат в двореца на сигурно място. Прилепското лице остана непоколебимо, сгърбената фигура се обърна и Куестър Тюс пое през гората, без да хвърли поглед назад. Тъй като Бен нямаше и намерение да остава сам на това сечище, той побърза да го последва като послушно кученце.

Много ми отива да съм крал, сгълча се той. Но чия беше вината? Та той беше толкова крал на Ландовър, колкото и президент на Съединените щати. Беше провъзгласен за крал от един некадърен магьосник, от едно преобразено куче и две съскащи маймуни и беше платил един милион долара за тази привилегия — косата му настръхваше като си помислеше за това — но си оставаше аутсайдер, залутан в една чужда страна и не знаеше нито обичаите, нито езика.

Всичко ще се промени, зарече се той. Или ще извърша тази промяна, или поне ще разбера причината за упадъка.

Вървяха цял следобед и когато зърнаха Сребърния дворец, над покритата с мъгла долина и вода вече се спускаше мрак. Мрачният, пуст вид на крепостта още повече потисна Бен Холидей, ако това изобщо беше възможно. Той отново си спомни десетте дни, които има на разположение, за да се върне в своя свят по силата на договора, който бе подписал — и за първи път такова връщане му се стори оправдано.

Щом се върнаха в двореца, Куестър изпрати Парснип да приготви вечерята и Буниън да подготви постелята на Бен. После, последван в колона от Бен и Абърнати, той ги поведе към вътрешността на двореца. Прекосиха множество коридори и минаха безброй зали, покрити с петна и мухъл от Ерозията, но оцветени от бездимната светлини и стоплени от живота на двореца. В сивотата слабо проблясваха цветове и полираното дърво и камъкът също лъщяха. Човек имаше чувството, че нещо грандиозно и изящно отмира под Ерозията, а това измъчваше Бен. Не бива да се притеснявам чак толкова, помисли си той, докато тихо вървеше подир Куестър. Беше спал само веднъж между тези стени и за него дворецът нямаше особено значение. Освен дето Куестър му бе казал, че е жив… Опита се да се освободи от тези мисли, докато минаха през огромна дъбова врата с метален обков и излязоха в малко дворче с параклис в средата. Параклисът бе мрачен и безцветен, както и останалата част от Сребърния дворец, ала мъглите тук не бяха чак толкова гъсти и по покрива и стените, направени от камък и дърво, както и по зацапаното стъкло на високите, сводести прозорци все още имаше отблясъци от слънчева светлина. Пресякоха двора и стигнаха до стъпалата на параклиса, изкачиха се до гравираната дъбова врата, залостена е железни скоби и влязоха.

Бен надникна в слабо осветеното помещение. Подовете, таванът и стените, боядисани в бяло и червено, имаха избледнели цветове, цялата мрачна вътрешност на параклиса бе потъмняла и плесенясала. Нямаше нито олтар, нито църковни пейки. По стените висяха бойни доспехи, щитове и оръжия и имаше едно единствено място за коленичене, обърнато към подиума в самата среда на помещението. На подиума стоеше самотна фигура. Това беше рицарят от медальона.

Бен ококори очи от удивление. В първия момент му се стори, че рицарят е жив и ги наблюдава. После осъзна, че това е само бойно снаряжение, което не крие никакво живо същество.

Куестър пристъпи напред в параклиса.

— Елате насам, ваше величество.

Бен го последва, без да отмества поглед от подиума. Абърнати вървеше подир тях. Доспехите бяха пробити и протрити от многото битки, бяха потъмнели, а металът бе направо почернял от патината. Огромният меч бе прибран в ножницата на едното бедро и един боздуган със заострен край висеше в кожена калъфка от другата страна. Огромна пика с метален връх, насочена надолу, се спускаше от едната метална ръка. И трите оръжия изглеждаха протрити като ризницата и покрити с прах и нечистотия. Върху металната ризница и щита до пиката имаше емблема, която представляваше слънце, изгряващо над Сребърния дворец.

Бен си пое дълбоко дъх. Застанал пред това бойно снаряжение, той беше сигурен, че то е само обвивка. Но бе сигурен, че същото бойно снаряжение носеше рицарят, който на два пъти бе заставал между него и Марк.

— Наричаха го Паладин — промълви Куестър, застанал до него. — Той беше кралският воин.

Бен погледна към него.

— А, така ли? И какво стана с него?

— Изчезна след смъртта на стария крал и оттогава никой не го е виждал — проницателните очи срещнаха погледа на Бен. — До този момент.

— Значи ти вече не смяташ, че докато съм минавал през тунела на времето, съм си въобразявал някои неща.

— Никога не съм смятал така, ваше величество. Само се страхувах, че може да сте били подмамен.

— Подмамен ли? От кого?

Те се спогледаха мълчаливо. Абърнати се почеса зад ухото.

— Тази многозначителна пауза в твоето обяснение предполага, че ще бъде разкрита някаква голяма и ужасна тайна — каза накрая Бен. — Значи ли това, че най-сетне ще узная онова, което още не си ми казал?

Куестър Тюс кимна.

— Да.

Бен скръсти ръце пред гърдите си.

— Е, добре. Но нека този път чуя всичко, Куестър — а не само откъслечни истини, както преди. Да няма повече изненади, съгласен ли си?

Другият отново кимна.

— Няма да има повече изненади, ваше величество. Фактически вашето недоверие към мен ме накара да поискам Абърнати да ни придружи. Абърнати е придворен историк, както и писар. Той веднага ще ме поправи, ако допусна грешка — Куестър въздъхна. — Вие може би ще повярвате повече на него, отколкото на мене.

Бен зачака. Куестър Тюс хвърли поглед към бойните доспехи, после бавно огледа празната катедрала. Изглежда беше съсредоточен в себе си. Стана още по-тихо и сумракът разпиля своите сенки.

— Можеш да започнеш веднага, щом си готов — нетърпеливо изръмжа Абърнати. — Вечерята е сложена на масата и изстива, докато ние стоим тук.

— Не зная откъде да започна — отвърна Куестър. Той отново се обърна към Бен. — Някога времената са били други — преди двайсет години. Старият крал управлявал и Паладин бил негов пръв защитник — той е пазел всички крале на Ландовър, откакто свят светува. Бил сътворен от магията, създаден от вълшебниците заедно с Ландовър. Произлязъл е от мъглите на вълшебния свят, за да стане част от нашия. Никой никога не е виждал лицето му. Никой не го е виждал по друг начин, освен така — облечен в бойните доспехи, които виждате пред себе си, обвит в метал от глава до пети, със спуснато забрало на шлема. Той беше загадка за всички. Дори и моят природен брат го смяташе за неразрешима загадка.

Той помълча.

— Ландовър не е просто един от световете, който граничи с вълшебния свят — това е вратата към вълшебния свят. Той е създаден с такава цел. Но докато вълшебният свят е безвременен и е едновременно навсякъде, Ландовър е ситуиран във времето и пространството. Той е крайната точка на прехода от всички останали светове. До някои от световете Ландовър е по-близко, отколкото до други. Някои светове са само на крачка отвъд мъглите, докато други, като вашият свят, са на доста отдалечен преход. По-близките светове са били винаги онези, в които магията е била реална и се е използвала активно. Техните обитатели често са наследници на съществата от вълшебния свят, които са се преселили и са останали или са били изхвърлени оттам. Веднъж излезли от вълшебния свят, те не са могли да се завърнат. Малцина са се чувствали щастливи в изгнание. Повечето са се стремили да се върнат отново. За всички тях Ландовър винаги е бил ключът.

— Надявам се, че казваш всичко това с определена цел — натъртено вметна Бен.

— Зависи до каква степен искате да разберете нещата — промърмори Абърнати.

Куестър сви рамене, загърнал ръце под мантията си.

— Паладин бе защитник на краля, който от своя страна закриляше тази страна. Имаше нужда от подобен защитник. Както в самия Ландовър, така и извън него съществуваха хора, които заради собствените си цели биха навредили на краля и на страната. Но магията, която съхраняваше този свят, беше непобедима. Нямаше никой, който да устои срещу Паладин.

Бен се намръщи, внезапно обхванат от подозрение.

— Куестър, нали не искаш да кажеш, че…

— Искам да ви кажа, ваше величество, само истината — бързо прекъсна другият думите му. — Вие искахте да чуете цялата история и аз ще ви я разкажа. Когато старият крал умря и синът му не наследи трона, а намери начин да напусне Ландовър, онези, които винаги са дебнели по границите, започнаха да се промъкват през вратите. Паладин изчезна заедно със стария крал и никой не можеше да го върне вече. Месеците започнаха да стават години, синът порасна и заедно с моя природен брат замисли да напусне страната. Нямаше крал, който да управлява, и Паладин също го нямаше. Моят брат използва цялата си магическа способност, за да издири отсъстващия рицар, но тя явно не беше достатъчна. Паладин бе изчезнал и явно нямаше изгледи да се върне отново. Това естествено окуражи онези, които бяха хвърлили око на Ландовър. Щом Паладин го нямаше, щом магията отслабваше, значи един ден Ландовър щеше да бъде техен. Спомнете си, ваше величество — вратата към вълшебния свят е нещо, за което всеки би пожертвал какво ли не. Моят породен брат забелязал това и разбрал, че трябва да действа бързо, в противен случай Ландовър щял да му се изплъзне изпод контрол. Прилепското лице се изопна.

— И ето че той скроил следния план. Престолът на кралството трябвало да бъде продаден на купувач от много отдалечен свят, като по този начин Ландовър получава крал и в същото време принцът и моят природен брат биват освободени от законите, които ги обвързват с Ландовър. Ала те решили да продават трона само за ограничен период от време — да кажем за шест месеца или година. По този начин тронът непрестанно щял да се връща при тях, за да го продават отново и отново. И така те постоянно щели да имат възможност да трупат богатство, което ще позволява на сина да живее, както му се иска, а на моя природен брат — да придобие власт над други светове. Цялата трудност била в намирането на заинтересовани купувачи.

— И той се свързал с „Роузънс“, така ли? — прекъсна го Бен.

— Не веднага. В началото правел продажбите самостоятелно. Купувачите му били предимно ненадеждни хора — богати, но със съмнителни принципи като неговите. Често те имали нужда да избягат за известно време от своя свят. Ландовър бил идеално убежище за тях. Те можели да се правят на крале, да преживяват доста добре, възползвайки се от удобствата на Сребърния дворец, и да се върнат в собствения си свят след изтичане на определен срок.

— Криминални престъпници — прошепна Бен. — Изпращал ви е криминални престъпници.

Той разтърси глава, като не можеше да повярва, после вдигна поглед.

— Ами онези, които са идвали и не са искали да напуснат? Нима това никога не се е случвало?

— Да, от време на време се случваше — призна Куестър. — Но аз винаги успявах да направя така, че да напуснат навреме — независимо дали бяха склонни или не. Владеех достатъчно добре магията за такова нещо — той се начумери. — Винаги обаче съм се питал как успява моят природен брат да си получи медальона обратно от подобни хора, след като те се приберат у дума. Магията му го предупреждаваше за тяхната поява, но как е узнавал къде да ги търси и как да си вземе медальона?

Той замислено крачеше, после сви рамене.

— Както и да е. Факт е, че в продължение на години той успяваше да продава престола за ограничени периоди от време и натрупа доста пари. Но купувачите му бяха непредсказуеми, а и състоянието на Ландовър започваше да става все по-лошо при този низ от самозвани крале. Нещо повече, парите също не постъпваха в необходимия срок. Ето защо най-сетне се реши да предложи престола за публична продажба — не на тези ненадеждни хора, с които си имаше работа в миналото, а на широката общественост. Свърза се с фирмата „Роузънс“. Каза им, че предоставя редки артефакти и необичайни услуги. Успя да ги убеди в своите качества, като им предостави с помощта на магията си някои съкровища и антики, смятани до този момент за изгубени. Когато вече го приели за законен доставчик на подобни ценности, той им предложил продажбата на Ландовър. Предполагам, че в началото са проявили недоверие, но накрая той успял да ги убеди. Изпрати един от тях, за да разгледа.

Той се усмихни. После присви очи.

— Ала в тази продажба има нещо, което не е известно на „Роузънс“, ваше величество. Природеният ми брат и синът на стария крал нямат никакво намерение да изпуснат лесно нещо толкова ценно като престола на Ландовър. В условията на офертата им се дава изключителния контрол над подбора на купувачите. По този начин те могат да продават трона на хора, които са прекалено слаби, за да го задържат, тъй че постоянно да си го връщат обратно и да го препродават отново и отново. Дори са посмели да продават опции — придвижвали предпочитаните купувачи все по-напред и по-напред в някакъв измислен списък. „Роузънс“ не могли да разберат измамата. Проблемът бил вече не как да намерят заинтересовани клиенти, а как да открият точно онези от тях, които притежават достатъчно средства за покупката, но нямат необходимия характер, за да задържат престола. Бен се изчерви.

— Като мен, предполагам? Онзи сви рамене.

— Вие ме попитахте колко крале е имал Ландовър след смъртта на стария крал. Бяха повече от трийсет.

— Трийсет и двама, ако трябва да бъдем точни — добави Абърнати. — Само тази година минаха двама. Вие сте третият.

Бен направо се ококори.

— Боже господи, толкова много? Куестър кимна.

— Планът на природения ми брат се оказа успешен — поне досега — той замълча. — Ала, струва ми се, с вас е допуснал грешка.

— На ваше място не бих си правил прибързани заключения, ваше величество — побърза да каже Абърнати. — Нещата са по-сложни, отколкото ви се струва. Кажи му останалото, магьоснико.

Прилепското лице се изопна.

— Разбира се, ако ми позволиш! — той се обърна към Бен. — Планът беше добър, но имаше два проблема. Първо, за породения ми брат бе ясно, че не все някой купувач може да преодолее трудностите в управлението на Ландовър. Въпреки че разговаряше с тях лично, той можеше да сгреши и да избере човек, който не би се отказал от предизвикателствата, които му предлага престолът. Ако — това се случеше, той нямаше да си върне Ландовър за нова продажба. Вторият проблем бе по-сериозен. Колкото по-дълго оставаше кралството без силен крал, управлявано от поредица провалили се крале, толкова по-неуправляеми започваха да стават нещата тук и по-трудно бе за всеки нов крал да успее. Такава бе и неговата цел. Ала той знаеше също, че заедно с упадъка нарастваха и шансовете на онези, които си точеха зъбите отвън и се стремяха да узурпират престола. А той не искаше това.

Куестър направи пауза.

— И ето че се намери общо решение на двата проблема. Той внуши на Марк да предяви претенции към престола.

— А-а-а… — Бен започваше да схваща за какво става дума.

— Марк владее Абадон — отвъдния свят, който се намира под Ландовър. Абадон е демоничен свят, черна пропаст за изгнание на най-лошите създания, изхвърляни от вълшебния свят от зората на вековете насам. Демоните, заточвани там, не желаят нищо друго, освен да се върнат във вълшебния свят, а единственият обратен път води през Ландовър. Когато моят природен брат внуши на Марк да нападне Ландовър и Марк бе убеден, че Паладин вече не е защитник на Ландовър, повелителят на демоните излезе от Абадон и провъзгласи себе си за крал.

Магьосникът свъси вежди над проницателните си, старчески очи.

— Е, има една уловка, разбира се — и моят природен брат я знае твърде добре. Марк не би могъл да стане истински крал, докато има друг законен владетел и докато магията на медальона закриля неговия носител. Той може само да претендира за престола и да отправя предизвикателства. И така всеки път посред зима, когато сините дъбове се покрият със сняг, Марк излиза от Абадон в Ландовър и отправя предизвикателство на краля. Досега обаче никой не е приемал неговите предизвикателства.

— Нищо чудно — едва промълви Бен. — И само за да до изясним нещата, Куестър, ще ми кажеш ли каква форма приемат тези предизвикателства?

Гъстите вежди се повдигнаха.

— Силата на оръжието, ваше величество.

— Имаш предвид борба с копия или нещо подобно?

Абърнати го докосна по рамото.

— Има предвид смъртна схватка с оръжие по избор — борба до смърт.

Настъпи един безкраен миг на мълчание. Бен си пое дълбоко дъх.

— Значи това ме чака — борба до смърт с онзи демон? — той поклати невярващо глава. — Нищо чудно, че никой не се задържа на престола дълго. Дори и да искат, дори и да имат желание да поправят нещата, рано или късно ще трябва да се изправят пред Марк.

За какво изобщо да полагат усилия? — той отново започваше да се ядосва. — И какво очакваш от мене, Куестър? Нима очакваш да приема едно предизвикателство, което никой друг не би приел? Та аз трябва да съм луд!

Прегърбеният силует пристъпваше от крак на крак.

— Може би. Но при вас нещата може да се окажат по-различни. Никой от другите крале не получи подкрепа. А при вас вече два пъти след двайсетгодишно отсъствие се появява Паладин.

Бен внезапно се обърна към Абърнати.

— Истината ли казва — Паладин не се е явявал на никого преди, така ли?

Абърнати сериозно поклати глава.

— Нито веднаж, ваше величество — той се прокашля. — Трябва да призная със съжаление, че магьосникът е прав. Може би при вас наистина ще бъде различно.

— Но аз нямам нищо общо с появата на Паладин — възрази Бен. — А и не съм съвсем сигурен, че е дошъл при мен. Просто се появи. Освен това сами казахте, че е бил призрак. А и да не е бил призрак, стори ми се направо съсипан. Марк изглеждаше по-силния от двамата и ни най-малко не беше смутен от този така наречен защитник на краля, на който кралят трябвало да разчита за охраната си. Честно казано, не вярвам нито дума. А и не съм сигурен, че разбирам. Куестър, твоят природен брат Мийкс продава трона на някакъв си аутсайдер като мене на огромна цена, като избира човек, който няма да го задържи. Дори ако по погрешка избере някой, който да се задържи, Марк се явява веднага, за да му попречи. Ала Марк не може да стане крал, докато медальонът се намира в някой друг — прав ли съм? И какво печели Марк от всичко това? Нима Мийкс не води кандидат след кандидат, месец подир месец и година след година?

Куестър кимна.

— Но Марк е демон, а демоните имат дълъг живот, ваше величество. Времето няма такова значение, когато някой може да си позволи да чака, а Марк може да си позволи да чака дълго, много дълго. Възможно е моят природен брат и синът на стария крал да се уморят от цялата тази игра и да се сдобият с достатъчно богатства и сила, за да отклонят своя интерес от ландовърския престол. Когато стане това, те ще престанат да се занимават с него и ще оставят Ландовър на произвола на съдбата.

— А-а-а — на Бен започна да му става ясно. — а стане ли това, Марк ще придобие власт над Ландовър от само себе си.

— Това е едната възможност. Но съществува и друга — демонът да намери междувременно начин да се сдобие с медальона. Той не може да го вземе със сила от неговия притежател, но рано или късно някой от поредните крале на Ладовър ще стане безотговорен и ще го изгуби — или ще приеме предизвикателството на Марк и ще бъде…

Бен бързо го спря с жест на ръката.

— Не казвай това — той се подвоуми. — Ами другите претенденти — онези, чиито светове граничат с Ландовър? Те как реагират на всичко това?

Магьосникът само сви рамене.

— Не са достатъчно силни, за да се изправят срещу Марк и демоните на Абадон. Но един ден може да станат. Единствен Паладин обладава същата сила.

Бен се навъси.

— Не разбирам само защо Паладин просто е изчезнал след смъртта на стария крал. Ако наистина е закрилник на земята и трона, защо ще изчезва само заради смяната на владетеля? А и какво е станало с вълшебниците? Нали ти самият каза, че са създали Ландовър като преход към техния свят? Тогава защо не го закрилят?

Куестър поклати глава и не отвърна нищо. Абърнати също мълчеше. Бен безмълвно ги съзерцаваше известно време, после отново се обърна към бойните доспехи на подиума в параклиса. Бяха покрити с патина и хванали ръжда, пробити и очукани — приличаха на черупка, на корпуса на разбита кола. Ето какво бе останало от закрилника на Ландовър, от закрилника на краля. Той приближи до мястото за молитва и безмълвно се загледа в металната черупка. Ето какво бе видял сред мъглите в прохода на времето и после сред мъглите на гората, която обкръжаваше Престолнината. Дали това не беше просто част от самите мъгли? Сторило му се бе, че не е, ала вече не беше толкова сигурен. Тази земя беше земя на магията, не на точните науки. Тук сънищата и виденията можеха да се сторят на човека по-реални.

— Куестър, нали каза, че Паладин е призрак — попита накрая Бен, без да обръща поглед към другия. — Как може един призрак да ми окаже някаква помощ?

Настъпи дълга пауза.

— Той не е бил винаги призрак. И може би няма да си остане винаги такъв.

— Да не очакваш да възкръсне?

— Той е същество, създадено от магията — тихо отвърна Куестър. — Може би за него животът и смъртта нямат същото значение.

— А имаш ли някаква представа как можем да разберем това?

— Не.

— Имаш ли някакво предложение как да се опитаме да го върнем отново?

— Не.

— Така си и мислех. Всичко, на което можем да се надяваме, е той да се появи преди Марк да обяви поредното си предизвикателство и да ме превърне в последния от дългата династия на провалили се крале!

— Вие имате и друга възможност. Можете да използвате медальона. Медальонът може да ви върне във вашия свят когато пожелаете. Марк не може да ви спре. Трябва само да пожелаете и ще се озовете там.

Бен направи гримаса. Чудесно. Само да потропне с червени ботушки три пъти и да повтори: „Няма по-хубаво място от дома“, и ще се намери обратно в Канзас. Направо удивително. И ще трябва да направи това в близките двайсет и четири часа, разбира се, ако не иска да изгуби своя милион. Но независимо дали ще реши да го направи в следващите двайсет и четири часа или ще изчака Марк да излезе насреща му от черната бездна, и в двата случая ще му се наложи да бяга, оставяйки Ландовър точно така, както бе казал — като последния от дългата династия на провалили се крале.

Той скръцна със зъби. Никак не обичаше да губи. Никак не обичаше да се предава. От друга страна, никак не му се умираше.

— Как успях да се забъркам в такава каша? — промърмори си той под нос.

— Казахте ли нещо? — запита Куестър.

Извърна поглед от подиума и бойните доспехи и затърси с очи прегърбения силует на магьосника и на писаря сред издължените сенки на здрача.

— Не — въздъхна той. — Говорех нещо на себе си.

Те кимнаха, без нищо да кажат.

— Размишлявах за себе си. Те отново кимнаха.

— Просто си…

Той отчаяно тръгна да излиза. Тримата се спогледаха мълчаливо, но никой нищо не каза.

 

Когато излязоха от параклиса и се върнаха обратно през коридорите и залите на двореца, вече бе паднал мрак. Бездимните лампи разпръскваха светлина посред сенките. Настилките и стените излъчваха топлина.

— А какво печелиш ти от цялата тази работа? — попита Бен ненадейно Куестър.

— А? — обърна се прегърбеният силует.

— Ти получаваш ли някакъв дял от печалбата при всичките тези продажби на трона?

— Ваше величество.

— Нали каза, че си помогнал да се напише онази обява за продажбата?

Куестър се изчерви и смути.

— Не получавам никакъв дял от парите при покупките на Ландовър — отсече той.

Бен само сви рамене и погледна Абърнати. Ала писарят за първи път не направи никакъв коментар.

— Съжалявам — извини се Бен. — Просто се питах защо участваш във всичко това.

Другият нищо не каза и Бен си замълча. Обаче докато вървяха продължи да мисли по въпроса и накрая реши, че от всичките продажби Куестър най-вероятно печели изпълнението на съкровеното си желание — да има положението и титлата на придворен магьосник. Докато неговият природен брат заемал тази длъжност, Куестър се лутал в живота без посока. И ето че сега си бе намерил посоката и сигурно се чувстваше щастлив дори само от възможността да изтъкне този факт.

А не е ли и с мене всъщност така, мина му внезапно през ума.

Тази мисъл го порази. Защо в края на краищата бе купил трона на Ландовър? Не го беше купил с мисълта, че ще бъде някаква отвъдна версия на Града на слънцето, където да се оттегли, да играе голф и да медитира върху смисъла на човешкото съществуване, нали? Беше купил трона, за да избяга от света и живота, които вече не го привличаха. И той се луташе, както се бе лутал на времето Куестър Тюс. Престолът на Ландовър му предлагаше някаква посока. Той му предлагаше търсеното предизвикателство.

Защо се ядосваше тогава?

По-спокойно, отговори си той. Притесняваше го това, че въпросното предизвикателство може да го убие — в буквалния смисъл. Тук не ставаше дума за съд със закони, със съдии и съдебни заседатели. Това бе полесражение с бойни доспехи и оръжия и само с един закон — оцеляваше по-силният. Той беше крал без придворни, без армия, без хазна и без подчинени. Беше крал с дворец, който бавно се превръщаше в прах, с четирима придворни, излезли като че ли направо от приказките на Братя Грим и закрилник, който беше деветдесетпроцентов призрак. Наистина не беше търсил Града на слънцето, но не искаше да купи точно това.

Наистина ли?

Съмненията му продължиха чак до вечеря.

Отново ядоха в голямата зала. Куестър, Абърнати и двата коболда му правеха компания. Трябваше да се храни сам, но настоя да се присъединят и останалите. Те са придворни на краля на Ландовър, изтъкна Куестър, а придворните не се хранят с негово величество без специална покана. Бен обяви, че докато не вземе друго решение, те са постоянно поканени.

Този път вечерята не беше така динамична, както предишната вечер. Имаше свещи и красиви китайски сервизи. Храната беше отлична и никой не предявяваше претенции за по-добро сервиране. Разговорите бяха сведени до минимум; Буниън и Парснип се хранеха мълчаливо, а Куестър и Абърнати си отправяха само леки забележки относно навиците за хранене на хора и кучета. Бен опита всичко на масата, изгладнял повече от необходимото, не се докосна до виното и не сподели мислите си с останалите. Никой нищо не каза по повод коронацията. Не обелиха нито дума за Марк и Паладин.

Всичко беше много цивилизовано, но сякаш нямаше край.

Най-сетне Бен отпрати всички и остана сам в светлината на свещите. Мислите му не се откъсваха от Ландовър. Дали да остане или да си върви? Колко ли е твърда тази стена от видимо неразрешими въпроси, в която си удря главата? Какъв ли смисъл има да пробва?

Колко ли ангели могат да минат през иглени уши?

Отговорите на всички тези въпроси напълно му убягваха. Легна си, като продължаваше да мисли върху тях.

На следващата сутрин се събуди малко подир изгрев слънце, изми се в легена с вода, оставен до леглото му, облече спортния си екип и маратонки и тихо се измъкна през залите към предния вход на Сребърния дворец. Движеше се съвсем безшумно, но Абърнати имаше добър слух и го чакаше пред решетката.

— Ще закусите ли, ваше величество? — попита той с очила, смъкнати върху косматия му нос, вдигнал поглед над тях към Бен.

Бен поклати глава.

— Още не. Първо искам да потичам.

— Да потичате ли?

— Точно така — да потичам. Винаги съм го правил преди да дойда в Ландовър и сега ми липсва. Липсват ми тренировките в Нортсайдския спортен клуб. Липсва ми боксирането. Предполагам, че не разбираш нищо от тези работи.

— Вярно е, че кучетата не тренират бокс — отвърна Абърнати. — Кучетата обаче могат да бягат. Къде възнамерявате да бягате тази сутрин, ваше величество?

Бен се подвоуми.

— Още не знам. Може би в края на долината, където е огряло слънцето.

Абърнати кимна.

— Ще изпратя някой да ви придружи. Бен поклати отрицателно глава.

— Нямам нужда от никого, благодаря. Кучето се обърна настрани.

— На ваше място не бих бил толкова уверен — каза то и изчезна в коридора.

Бен гледа подире му известно време, после се обърна без да се бави повече и излезе през решетките и вратата към мястото, където чакаше езерната птица. Качи се на нея и мислите му я задвижиха безпрепятствено по сивкавите води. Нямам нужда от някой, който непрекъснато да ме следва по петите, помисли си заинатено той. Не съм чак такова безпомощно дете.

Остави езерната птица на отсрещния бряг, обърна се и започна да бяга напред в утринния здрач. Постепенно стигна до склона в края на долината и започна да го изкачва. После изкачи билото и сви вдясно до края на гората. Долината се простираше под него, обвита в сенки. Бледата златиста светлина на слънцето къпеше новия ден в стелещата се мъгла.

Бягаше с лекота, а мислите му се носеха в синхрон със стъпките по влажната земя. Почувства съзнанието си пречистено и будно, мускулите си — силни. Не беше се чувствал така, откакто пристигна в Ландовър, и усещането му беше приятно. Дърветата бързо изчезваха покрай него и земята гладко се отдръпваше под стъпките му. Вдъхваше въздуха и постепенно се освобождаваше от вкочанясването на тялото си.

Снощните въпроси не го напускаха и той продължаваше да търси техния отговор. Днес беше последният от десетте дни, в рамките на които имаше право да се оттегли по силата на договора с Мийкс. Ако сега не се оттеглеше, щеше да загуби милиона, който бе дал за покупката на Ландовърския престол. Можеше да загуби и живота си — макар че Куестър Тюс го бе уверил, че медальонът ще го връща обратно винаги, щом пожелае това. Във всеки случай изборът бе ясен. Можеше да остане и да се опита да разреши цялото това тресавище от проблеми, пред които щеше да бъде изправен като крал на Ландовър, да рискува пряка конфронтация с Марк и да загуби милион долара или да напусне, да признае, че покупката е била лудост както го бе предупредил Майлс, да се върне към своя стар живот и свят и да си получи обратно по-голямата част от този милион, който беше похарчил. Никоя от двете възможности не беше особено привлекателна. Никоя не криеше особена надежда.

Вече започваше да се задъхва, да усеща как приятната умора се разлива по мускулите на тялото му. Подтикна се с известно усилие да продължи, като леко ускори крачка, опитвайки се да преодолее съпротивата си. В този миг нещо тъмно се мерна пред очите му — нещо, което се движеше през гората. Взря се напрегнато и го затърси с поглед. Нямаше нищо — само дървета. Продължи да тича. Сигурно само му се бе сторило.

Отново си помисли за Паладин, рицарят закрилник на тази земя. Усещаше някак си, че Паладин е ключът към целия проблем с ландовърския престол. Не можеше да бъде чиста случайност, че след смъртта на стария крал Паладин е изчезнал и всичко в управлението е започнало да запада. Имаше някаква връзка между тези неща, която трябваше да разбере. И това сигурно не е невъзможно, разсъждаваше той, ако е истина твърдението на Куестър, че Паладин се явява вече двукратно благодарение на него. Може би ще успее да накара Паладин да се появи и трети път — и този път да установи дали е само призрак или не.

Докато бягаше, слънцето започна да се издига по-високо и чак към пладне тръгна да се спуска обратно по склона към езерната птица. Още на два пъти му се стори, че забелязва нещо, което се движи между дърветата, но щом се взреше, не виждаше нищо. Спомни си смътното предупреждение на Абърнати, но предпочете да не му обръща внимание. И в Чикаго не беше препоръчително да се движиш по улиците, но нали човек не можеше да живее в клетка.

Замисли се за това и потегли с езерната птица обратно към Сребърния дворец. В живота винаги съществуваше риск. Животът трябваше да се живее рисково, защото в противен случай губеше всякакъв смисъл. Важно беше рискът да бъде премерен, но не трябваше да се избягва. Точно това винаги се бе опитвал да обясни на Майлс. Човек прави определени неща, защото ги смяташе за правилни. Но понякога върши нещо, защото…

Внезапно си спомни лицата на онези фермери и скотовъдци с техните семейства, на ловците и просяка, които бяха изминали пътя до Престолнината, за да присъстват на коронацията. Върху тези лица се четеше някаква отчаяна надежда — сякаш хората наистина желаеха да повярват, че той може да бъде крал. Те, разбира се, бяха твърде малко, а и той едва ли беше отговорен за тях, и все пак…

Мисълта му прекъсна, когато езерната птица спря пред вратите на двореца. Той бавно се изправи, събра мислите си и се потопи в тях. Не видя кога Абърнати се появи в сенките зад решетката.

— Ще закусите ли, ваше величество?

— Какво? — стресна се Бен. — О да, това би било добре — слезе от лодката и бързо влезе в двореца. — И ми изпрати Куестър веднага.

— Да, ваше величество — кучето го последва, като дращеше с нокти по камъка. — Добре ли мина бягането ви?

— Да, много. Извинявай, че не изчаках, но си помислих, че нямам нужда от никого в този момент.

Настъпи кратко мълчание. Бен усети, че кучето го наблюдава, и отвърна на погледа му.

— Трябва да знаете, ваше величество, че Буниън беше неотклонно до вас през целия път. Изпратих го, за да бъда спокоен за вашата сигурност.

Бен се усмихна.

— И на мен ми се стори, че виждам нещо. Но сега разбираш, че не е имало причина да идва.

Абърнати сви рамене.

— Зависи дали щяхте сам да се справите с дивия вълк, пещерната хиена и тресавищния звяр, които Буниън е убил, когато ги застигнал по следите ви да дебнат за сутрешната си закуска — Абърнати сви в един страничен коридор. — А като заговорихме за закуска, вашата е сервирана в трапезарията. Ще ви изпратя магьосника.

Бен остана недоумяващо загледан подире му. Тресавищен звяр ли? Пещерна хиена? По лицето му изведнаж изби пот. За бога, та нали той не бе нито чул, нито видял нещо! Дали пък Абърнати не се опитваше да се прави на интересен?

Той се подвоуми, после забърза напред. Доколкото го познаваше, Абърнати не обичаше да си прави шегички с такива неща. Явно е бил в голяма опасност, без дори да съзнава това.

Бен закуси сам. Парснип му донесе закуската и излезе. Абърнати не се появи отново. Само веднъж по време на храненето той зърна Буниън, застанал сред сенките от едната страна на входа. Коболдът се усмихна, така че всичките му зъби се показаха като бели шипове и отново се скриха. Бен не отвърна на усмивката му.

Почти свършваше закуската си, когато Куестър най-сетне се появи. Отмести чинията встрани и каза на магьосника да седне до него.

— Куестър, искам да зная какво точно се е променило в сравнение с времето, когато е бил жив старият крал. Искам да зная кои неща сега не са наред. Искам да разбера какво трябва да се направи, за да си дойде всичко по местата.

Куестър Тюс бавно кимна и вдигна вежди над всевиждащите си очи. Той сключи ръце на масата.

— Ще се опитам да ви кажа, ваше величество, макар че някои неща може да ми убягнат от паметта. Вече знаете основното. Имаше армия, която служеше на краля на Ландовър, но вече я няма. Имаше придворен персонал, от който останахме само Абърнати, Парснип, Буниън и аз. Имаше хазна, която е изпразнена. Имаше система за събиране на данъци и ежегодни дарения, която не функционира вече. Имаше програми за обществена дейност, социални реформи и опазване на земята; няма ги вече. Съществуваха закони, които се спазваха; сега ги пренебрегват или ги прилагат избирателно. Съществуваха съглашения, споразумения и договори за взаимно разбирателство между хората в страната; повечето от тях вече ги няма или биват открито нарушавани.

— Да спрем дотук — Бен потърка замислено брадичката си. — Кои от поданиците на краля са запазили съюза помежду си?

— Никой не е в съюз с никого, доколкото зная. Хората, получовеците и вълшебниците не се доверяват вече едни на други.

Бен се навъси.

— И ако правилно се досещам, никой не се интересува особено от краля. Не, не искам да ми отговаряш. И сам мога да си отговоря — той замълча. — Има ли между тях някой достатъчно силен, за да се опълчи срещу Марк?

Магьосникът се подвоуми.

— Може би Нощната сянка. Нейната магия е много могъща. Но и тя трудно може да бъде заставена да излезе на открита борба с Марк. Само Паладин притежаваше достатъчно сила, за да унищожи демона.

— Ами ако всички се съюзят?

Този път Куестър Тюс се двоуми по-дълго.

— Да, тогава Марк и неговите демони в могат успешно да бъдат отблъснати.

— Някой трябва да ги обедини преди това.

— Да, някой трябва да ги обедини.

— И кралят на Ландовър може да бъде този някой.

— Би могъл.

— Но в този момент кралят на Ландовър не е в състояние дори да привлече публика за собствената си коронация, така ли е?

Куестър нищо не каза. Бен и магьосникът се кръстосаха погледи през масата.

— Куестър, какъв е този тресавищен звяр? — попита накрая Бен.

Другият се навъси.

— Тресавищен звяр ли, ваше величество? — Бен кимна. — Това е разновидност на дивата хиена, покрит е целият с шипове, месояден, прави си хралупите край блатата и парализира жертвите си с език.

— Ходи ли на лов рано сутрин?

— Да.

— А напада ли хора?

— Понякога. Ваше величество, какво…?

— А Буниън би ли могъл да победи някой от тези тресавищни зверове?

Куестър зяпна пред думите на Бен. Прилепското му лице цялото се сбръчка.

— Един коболд може да победи всичко живо. Те са страхотни борци.

— А защо Буниън и Парснип продължават да стоят тук, в Сребърния дворец, когато всички придворни са го напуснали?

Прилепското лице се сбърчи така, че заприлича на възел.

— Тук са, защото са дали обет за вярност към краля и короната. Коболдите не се отнасят безотговорно към своите обети. Когато веднъж дадат обет, те никога не го нарушават. Докато има крал на Ландовър, Буниън и Парснип ще останат тук.

— И с Абърнати ли е така?

— Така е. Той е избрал тази служба.

— Ами ти?

Настъпи дълго мълчание.

— Да, ваше величество, същото важи и за мен.

Бен се облегна назад. Помълча за миг, без да отмества очи от Куестър, скръстил ръце на гърдите си. Той мълчаливо се съсредоточи да долови какво мисли другият, заслушан и в собствените си мисли.

После неохотно се усмихна.

— Реших да остана в Ландовър като негов крал. Куестър Тюс отвърна на усмивката му.

— Разбирам — той изглеждаше искрено зарадван. — Така си и знаех.

— Наистина ли? — засмя се Бен. — Значи си бил по-сигурен от мен самия. Аз едва сега взех това решение.

— Позволете ми да запитам, Бен Холидей — какво ви накара да го вземете?

Усмивката изчезна от лицето на Бен. Той се подвоуми, спомнил си в миг малцината, които бяха дошли в Престолнината, за да присъстват на неговата коронация. Те не се различаваха всъщност толкова много от клиентите, чиито интереси се бе клел да защитава, а и той също не се различаваше от юриста, положил такава клетва. Може би в края на краищата им дължеше нещо.

Нищо подобно не каза на Куестър. Само сви рамене.

— Просто прецених всички плюсове и минуси. Ако остана, това ще ми струва един милион долара — при условие, разбира се, че успея да оцелея. Ако си тръгна, това ще ми струва моето самоуважение. Приятно ми е да мисля, че моето самоуважение струва един милион долара.

Магьосникът кимна.

— Може би е така.

— Освен това не обичам да зарязвам нещо по средата. Неприятно ми е да мисля, че Мийкс е избрал мен именно защото се е надявал на това. Иска ми се да излъжа неговите очаквания. В моето родно място, Куестър, има поговорка: „Пито — платено“. Колкото по-дълго остана, толкова по-голям шанс имам да се разплатя. Рискът си струва.

— Рискът е наистина сериозен.

— Зная това. Сигурно на мое място никой не би си и помислил да го поеме.

Куестър се замисли за миг.

— Вероятно е така. Но никой не е на ваше място, ваше величество.

Бен въздъхна.

— Е, във всеки случай, проблемът е решен. Оставам тук и това е — той бавно се изправи. — А сега трябва да насоча цялото си внимание, за да се справя с проблемите на Ландовър, преди те да ми се срутят на главата.

Куестър кимна.

— А първият от тези проблеми е, че кралските поданици отказват да ме признаят за крал, а себе си — за поданици. Те трябва да бъдат накарани да се покорят на короната.

Другият кимна още веднъж.

— А как ще сторите това?

— Още не зная. Но зная едно. Никои няма да дойде тук, за да ми засвидетелства вярност. Коронацията щеше да ги накара да дойдат, ако имаха желание. Щом отказват да дойдат тук, ние ще трябва да отидем при тях — където и да се намират.

Куестър се намръщи.

— Скептичен съм към подобен план, ваше величество. Той може да се окаже опасен.

Бен сви рамене.

— Може би, но нямаме много голям избор — той се изправи. — Ще ми подскажеш ли откъде да започнем?

Магьосникът въздъхна и се изправи заедно с него.

— Предлагам, ваше величество, да започнем от самото начало.