Тери Брукс
Магическо кралство за продан. Продадено (23)

КРАЛ

След това всичко бе просто. Дори и за новопосветен крал като Бен не беше особено трудно да се сети как да постъпи с всички тези изумени поданици. Той ги накара да станат на крака и веднага да отидат в Сребърния дворец за празненството в чест на победата. Досега всичко вървеше трудно и може би утре също щеше да бъде трудно, но за останалата част от деня поне всичко протече като по мед и масло.

Той преведе с езерната птица приятелите си, Речния господар и неговото семейство, лордовете от Зеленоречието и тяхната свита и остави войниците и останалия антураж да се настанят около брега. Всички бяха превозени на няколко пъти и той си каза, че за следващото празненство ще трябва да се построи мост.

— На времето имаше мост, ваше величество — тайничко му прошепна Куестър, сякаш бе прочел мислите му, — но когато умря старият крал, хората престанаха да идват в двореца, армията се разпиля и той опустя. Мостът не бе поддържан и се порути, дъските му се напукаха и изгниха, въжетата се протриха, пироните ръждясаха — и мостът се превърна само в пречка, която свидетелстваше за жалкото състояние на цялото кралство. Опитах се да го спася с магията си, но нещата не станаха така, както възнамерявах… — той млъкна и се запъна.

— Нещата ли? — вдигна вежди Бен.

Куестър се наведе по-близо. Намираха се по средата на езерото при последния курс.

— Боя се, че аз потопих моста, ваше величество.

Той надникна неохотно отвъд мачтата на лодката. Бен надникна заедно с него. Едва успя да сдържи усмивката си.

Той покани гостите в голямата зала и ги настани около няколко събрани дълги маси. Разтревожи се със закъснение, че в Сребърния дворец може да не се намери храна за всички, но притесненията му се оказаха неоснователни. Дворецът произведе провизии в складовете с възобновена сила и решителност — сякаш усещаше каква, победа бе извоювана, тъй че имаше достатъчно храна и пиене за всички — както вътре, така и вън.

Беше великолепно пиршество — един всеобщ празник. Всички ядоха и пиха доволно, разменяха си наздравици, разказваха си приключенията. Взаимното дружелюбие преодоля всякакъв скептицизъм. Всички се чувстваха по новому. Един по един събраните се изправиха на крака по предложение на Куестър и поднесоха още веднаж своя обет за вярност и безусловна подкрепа на новия крал на Ландовър.

— Да живее кралят Бен Холидей — вдигна тост Речният господар. — Дано и в бъдеше да имате същите успехи, както днес.

— Дано запазите магията и да си служите с нея добре — пожела му Календбор с недвусмислена предупредителна нотка в гласа.

— Сила и справедливост, ваше величество — пожела Стрехан, все още със сянка на съмнение и безпокойство в погледа.

— Ваше светло величество! — възкликна Филии.

— Ваше могъщо величество! — отекна Сот. Е, да — пожеланията бяха изпълнени със смесени чувства, но бяха добре дошли. Един подир друг всички му засвидетелстваха своята вярност и сипеха благопожелания. Бен любезно ги прие. Имаше основание за оптимизъм, колкото и труден да се окажеше утрешният ден. Паладин се беше завърнал — върнал се от мястото, където никой не бе си помислил да го потърси, освободен бе от затвора в сърцето на Бен. Магията се бе върнала в долината и Ландовър можеше отново да се преобрази в онази пасторална земя, каквато е бил на времето. Промените щяха да бъдат бавни, но щяха да дойдат. Мракът и мъглите щяха да се вдигнат и отново щеше да огрее слънце. Потъмняването щеше да се изчисти, Сребърният дворец щеше да престане да бъде дворецът на Дракула. Болестта, която бе поразила сините дъбове, щеше постепенно да изчезне. Горите, поляните и хълмовете щяха да се излекуват. Езерата и реките щяха да се прочистят. Животът щеше отново да започне да избуява. Всичко ще се възроди.

И един ден, някога в далечното бъдеще, може би след неговата смърт, видението на този златен век от живота в долината, което му бяха показали вълшебниците, щеше да се осъществи.

Това е напълно възможно, твърдо си каза той. Трябва само да вярвам. Трябва само да остана верен и да продължа да работя за това.

Когато пиршеството бе към края си, той се изправи на крака.

— Аз съм ваш слуга — сега и завинаги — ваш и на тази земя — каза той с тих глас. Шумът замря и всички се обърнаха да го чуят. — Аз съм слуга пред вас и ви моля и вие да бъдете такива един за друг. Имаме да вършим много работа заедно. Ето какво трябва да направим веднага: да престанем да замърсяваме водите и да изсичаме горите на нашите съседи. Да работим заедно и да се учим взаимно да пазим и възстановяваме земята. Трябва да сключим търговски спогодби, за да развием търговията между населението от различните краища. Трябва да разработим обществени програми за възстановяване на пътищата и водните канали. Да възобновим законите и да установим съдилища, където да се следи за спазването им. Трябва да открием представителства тук и при всички други народи от долината — и винаги трябва да се обръщате към Сребърния дворец за разрешаване на всички жалби по мирен и конструктивен начин.

Той помълча.

— Трябва да установим помежду си дружески отношения.

Всички вдигнаха наздравица за него — повече заради идеята, отколкото заради вероятността да се изпълни, рече си той — ала все пак това бе едно начало. Имаше и други идеи, които също трябваше да бъдат осъществени: функционална система за събиране на данъци, единна парична единица за обмяна на нари, преброяване на населението и различни проекти за възстановяване на земята. Той имаше идеи, които още не бе обмислил добре, за да ги предложи. Но и на тях щеше да им дойде времето. Ще — намери начин да ги реализира.

Той мина покрай цялата маса, като спря до Календбор и Речния господар. Наведе се близо до тях.

— Разчитам най-вече вие да сдържите обещанията си. Всеки трябва да помогне на другия, както се бяхте заклели. Сега вие сте съюзници.

Те важно кимнаха и промърмориха нещо в знак на съгласие. Но пелена на съмнение остана спусната над очите им. Никой още не беше напълно уверен, че Бен Холидей е човекът, който може да държи неприятелите им надалеч. Никой не беше убеден, че той е кралят, от когото се нуждаят. Победата му над Марк беше впечатляваща, но това беше само единична победа. Щяха да почакат и да видят.

Бен приемаше това. Поне му бяха засвидетелствали своята вярност. Щеше да намери начин да спечели доверието им.

За миг мислите му се върнаха към битката, която бяха водили Паладин и Марк. На никого не беше казал за онова, което бе узнал за връзката между рицаря и себе си. Не беше сигурен дали трябва изобщо да го споменава. Питаше се дали ще може отново да извика Паладин, ако възникне нужда от рицаря. Надяваше се, че ще може. Но целият се смразяваше, когато си спомнеше преображението, което бе станало с него под тази метална броня — чувствата и емоциите, които бе споделил със своя закрилник, спомените за битки и смърт. Отърси глава. Само наистина неотменна принуда би могла да го накара отново да повика Паладин…

Един от лордовете пак вдигна тост за негово здраве. Той го прие и пи. Дано съм жив и здрав, помисли си Бен.

Замисли се за друго. Трябваше веднага да положи усилие за възстановяването на Престолнината. Много щети бяха нанесени по време на битката с Марк. Земята бе съсипана, белите кадифени възглавнички за коленичене и подпиране на ръцете бяха изпокъсани и колоните за знамената и високите стълбове бяха разклатени. Престолнината трябваше да бъде възстановена. За всички тя беше основен символ, но най-вече — за него.

— Бен — Уилоу стана от мястото си и отиде при него. Тя вдигна чаша с вино. — Щастие ви желая, ваше величество — пожела му тя с тих глас посред шумотевицата.

Той се усмихна.

— Струва ми се, че вече съм намерил щастието, Уилоу. Ти и останалите ми помогнахте да го открия.

— Наистина ли? — изгледа го тя. — Значи вече не те преследва болката от загубата на предишния си живот?

Тя имаше предвид Ани. Пред очите му се яви образът на мъртвата му жена, после изчезна. Свършило се бе с неговия предишен живот и той нямаше никога да се върне. Сега Бен можеше да се примири с това. Никога нямаше да забрави Ани, но можеше да продължи по своя път.

— Вече не ме преследва — отвърна той. Тя го погледна със зелените си очи.

— Надявам се, че ще ми позволиш да остана, докато се убедя в това, Бен Холидей?

Той бавно кимна.

— Много бих искал.

Тя се наведе близо до него и го целуна по челото, по бузата и по устатата. Пиршеството наоколо им продължаваше, без никой да ги забелязва.

 

След полунощ празненствата свършиха и гостите започваха да се оттеглят в стаите, които бяха приготвени специално за тях. Бен каза лека нощ на всички, които останаха, и си мечтаеше вече за своето удобно легло, когато се появи Куестър, малко притеснен.

— Ваше величество — започна той и млъкна. — Един от лордовете бе довел със себе си в Сребърния дворец своето любимо кученце, ала то изчезнало.

Бен вдигна вежди.

— Кученце ли? Куестър кимна.

— Нищо не съм казал на Абърнати…

— Разбирам — Бен се огледа наоколо, Филип и Сот не се виждаха никакви.

— И мислиш, че…?

— Само допускам, ваше величество.

Бен въздъхна. Утрешните проблеми вече го налягаха. Но това значеше, разбира се, че бе доживял до сутринта. Не можа да сдържи усмивката си.

— Какво говориш, Куестър — да вървим да видим дали гномите не се канят да си похапнат посред нощ.

Негово величество, Бен Холидей, кралят на Ландовър, започна новия си ден много по-рано, отколкото бе очаквал.