Тери Брукс
Магическо кралство за продан. Продадено (17)

ВЪЛШЕБНИЯТ СВЯТ

Всичко изведнъж изчезна. Мъглата се спусна като саван и Бен Холидей остана сам. Коридорът се виеше като змия между факлите от двете му страни, които хвърляха бледи ореоли светлина сред сенките и мрака. Бен тръгна по него, без да знае накъде. Едва виждаше стените, върху които факлите хвърляха слабите си отблясъци. Камъкът им бе покрит със сажди от огън и петна влага. Чуваше само скърцането на обувките си по пода. Друго нищо не виждаше, нито чуваше.

Дълго време вървя така и страхът, който вече се бе загнездил в него, започна да го обхваща като рак, връхлетяха го мисли за смъртта.

Ала най-сетне коридорът свърши пред една дървена врата с метална брава и огромна гравирана дръжка. Без колебание Бен натисна дръжката. Вратата лесно се отвори и той бързо прекрачи прага.

Озова се в асансьор. Табло със светли копчета отдясно на затворената врата сочеше, че се изкачва нагоре.

Остана толкова смаян, че в първия момент само гледаше зяпнал вратата и бутоните, после се обърна да потърси вратата, през която бе влязъл. Нямаше я. Там беше само задната стена на асансьора, имитираща дъб, с тъмен пластмасов обков. Той я опипа по краищата, за да види дали няма някакво резе, но не откри.

Асансьорът спря на петия етаж и се появи някакъв портиер.

— Добрутро — поздрави той мило и натисна осмия бутон.

Бен кимна безмълвно. Какво ставаше, по дяволите? Загледа се в контролното табло, което му се стори странно познато. Бързо се взря наоколо и осъзна, че се намира в асансьора на сградата, където бяха канцелариите на неговата кантора.

Озовал се беше в Чикаго!

Това направо го зашемети. Имаше някаква грешка, трябваше да има някаква грешка, какво друго би могло да бъде? Той се облегна на стената на асансьора. Можеше да има само едно обяснение. Сигурно бе преминал отвъд мъглите от вълшебния свят в своя собствен.

Асансьорът спря на петия етаж и портиерът слезе. Бен остана загледан подире му, докато вратата се затвори. Не беше го виждал преди, а познаваше всички от персонала на сградата — по физиономия, не по име. Те чистеха канцелариите в неделя и само тогава имаха право да се движат с асансьорите. Бен също ходеше на работа в неделя, за да подрежда книжата си, но защо ли никога не бе виждал този човек?

Поклати глава. Може да е нов, реши той — някой току-що нает. Но един новак нямаше да чисти сам канцелариите в неделя… Той се прекъсна, почувства се внезапно замаян и се усмихна. Неделя! Сигурно беше неделя, щом персоналът използва асансьорите! Едва не се разсмя. Не му бе хрумвало да попита кой ден е, откакто бе преминал в Ландовър!

Асансьорът започна да се изкачва. Копчетата примигваха и той набюдаваше как се изкачва към петнайсетия етаж. Асансьорът го водеше към неговия офис. Но нали не бе натиснал копчето? Той се огледа объркан и подскочи. Вече не носеше дрехите, в които бе облечен, когато Нощната сянка го изпрати в мъглите. Носеше спортния костюм и маратонките, с които тръгна към Сините планини.

Какво ставаше?

Асансьорът спря на петнайсетия етаж, вратата се отвори и той излезе в коридора. Само крачка в ляво и той се озова пред стъклените врати в приемната на офисите на компанията Холидей и Бенет. Вратите бяха отворени, той ги блъсна и влезе.

Майлс Бенет се обърна към него от бюрото на рецепцията с купчина книжа в ръце. Той зърна Бен и изпусна книжата на пода.

— Док! — прошепна той.

Бен не можеше да повярва на очите си. Пред него стоеше Майлс, но не този Майлс, когото беше оставил. Този Майлс бе само подобие на онзи. Не беше просто пълен, а бе подпухнал, лицето му бе почервеняло като на човек, който пие много, тъмната му коса бе посивяла и оредяла, бръчки бяха набраздили лицето му като офорт.

Изумлението в погледа на партньора му отстъпи пред нескривана омраза.

— А-а — Док Холидей — Майлс произнесе името му с неприязън. — Бог да ме убие, ако не е старият Док.

— Здравей, Майлс — поздрави той и му протегна ръката.

Майлс не я пое.

— Не мога да повярвам, не мога да повярвам, че това си ти. Мислех си, че никога повече няма да те видя — и че никой няма повече да те види. Дявол да го вземе, мислех, че отдавна си в ада и се пържиш в огъня, Док.

Бен се усмихна объркан.

— Хей, Майлс, та не е минало чак толкова време.

— Не е ли? За теб десет години не е ли много време? Десет проклети годинки? — Майлс се усмихна, като видя слисаното лице на Бен. — Да, така е, Док — десет години. Нищо не чухме за тебе цели десет години, включително и аз, твоят партньор, ако си забравил! — Той преглъщаше и едва си намираше думите.

— Ти си една жалка отрепка! Сигурно не знаеш какво се получи, след като замина за твоя вълшебен свят? Е, ще ти кажа, Док. Ти фалира! Загуби всичко!

Бен усети как тръпки го побиват.

— Какво?

— Да, всичко, Док — Майлс се облегна на бюрото. — Това става, когато някой бъде юридически признат за мъртъв — вземат ти всичко и го дават на наследниците или на държавата! Не помниш ли законите, Док? Не помниш ли как се прилагат? Въобще помниш ли нещо, по дяволите?

Бен клатеше глава и не можеше да повярва на ушите си.

— Нима са минали десет години?

— Винаги си загрявал бързо, Док — Майлс не скриваше презрението си. — Великият Док Холидей, прославеният съдебен следовател. Колко случая си спечелил, Док, в колко битки си оцелял? Е, вече няма значение. С всичко е свършено. Всичко е минало — по бузите му се виждаха пукнати червени кръвоносни съдове. — Ти вече нямащ място и в тази фирма. Вече си ненужна вехтория.

Бен се обърна и погледна надписа на входа. Той гласеше „Бенет и компания“.

— Майлс, стори ми се само няколко седмици… — започна да заеква Бен безпомощно.

— Седмици ли? О, върви по дяволите, Док! — Майлс се беше разкрещял. — Всички онези дракони в съдебната система, които си мислеше да погубиш, всичките вещици и зли магьосници на несправедливостта, които искаше да заловиш и накажеш — защо, по дяволите, не остана да го направиш? Защо трябваше да оставиш всичко тук заради твоята проклета вълшебна страна? Ти не беше отстъпник преди, Док. Бе твърде упорит, за да отстъпваш. Може би затова беше толкова добър адвокат. А ти знаеш, че беше добър. Беше най-добрият, когото съм познавал. Беше способен на всичко. Бях готов да пожертвам дясната си ръка, за да ти помогна. Толкова се възхищавах от теб. Но не, ти не можеше да живееш в този свят като всички, трябваше ти свой собствен свят! Ти напусна кораба и ме остави на плъховете! Точно това стана, знаеш го. Плъховете изпълзяха от дупките си и обсебиха всичко — скупчиха се като около старо сирене. Не можах да се справя сам! Опитвах се, но клиентите търсеха теб. Бизнеса не вървеше без теб и всичко отиде по дяволите!

Той се разрида.

— Погледни се! Не си остарял дори и с ден! А виж ме мене — впиянчена стара отрепка… — той захлупи глава и жилите на врата му се опънаха под яката на ризата. — Знаеш ли какво остана от мене — един труп, ето това съм аз. Само заемам място — младоците се чудят как да ме изритат през вратата! — той отново изхлипа. — И някой ден ще го направят, Док. Ще ме изритат от собствения ми офис…

Той беше напълно смазан. Бен изпита болка, като гледаше как старият му приятел е рухнал. Искаше му се да пристъпи напред, да отиде до него, но не можеше да направи нито крачка.

— Майлс… — опита да каже нещо Бен.

— Върви си, Док — прекъсна го Майлс със свито гърло и безпардонно му посочи вратата. — За тебе няма място тук. Цялата ти собственост бе отдавна отнета. Ти си мъртъв човек, Док. Махай се по дяволите!

Майлс стремително се махна от рецепцията и се завтече по коридора към офиса си. Бен остана като закован на мястото си, после хукна след него. Когато Майлс стигна до своя офис, вратата се затвори пред лицето на Бен. Той натисна дръжката и пристъпи вътре.

Мъгли преминаха пред лицето му…

После изчезнаха. Озова се в ябълкова градина с дръвчета, натежали от плод. Зелените треви нежно се олюляваха в летния ветрец и във въздуха се носеше аромат на орлови нокти. В далечината се виждаше пасбище, обградено с широк бял парапет, където пасяха коне. Яхърите бяха наблизо, а едно обширно ранчо от тухли и боядисан чам бе кацнало горе на сенчестия хълм.

Той се обърна шокиран, вече разбрал, че Майлс, офисът, асансьорът — всичко бе изчезнало. И наистина беше. От него нямаше и следа. Дали си ги бе представил? Дали всичко не бе плод на неговото въображение? Ужасният сблъсък с Майлс още кънтеше в съзнанието му и споменът за него жестоко се врязваше в паметта му. Дали не си бе представил всичко това?

Погледна облеклото си. Спортният костюм и маратонките бяха сменени от къси панталонки, риза с къс ръкав и мокасини.

Какво ставаше, за бога?

Той се опитваше с всички сили да овладее страха, който го бе обхванал, и да потърси опора в здравия смисъл. Питаше се дали не бе направил скок във времето. Струваше му се, че не, но може би си въобразяваше. Може би всичко беше илюзия, колкото и реална да изглеждаше. Възможно бе мъглите да са затъмнили разума му, вълшебният свят да го бе подвел, може би въобще не се беше премествал в пространството.

Но ако не беше се премествал и всичко е само илюзия, какво беше това пред очите му?

— Бен?

Обърна се и видя Ани. Тя изглеждаше точно, каквато я помнеше — дребно очарователно момиче с големи кафяви очи, чип нос и дълга до раменете кестенява коса. Беше облечена в бяла лятна рокля, с воали на кръста и раменете. Кожата й бе бледа, осеяна с лунички. Въздухът наоколо й потрепваше под лъчите на обедното слънце.

— Ани? — прошепна той, невярващ на очите си.

— Боже мой, Ани, наистина ли си ти?

Тя се усмихна с нейната естествена момичешка усмивка, каквато му отправяше винаги, когато забелязваше нещо особено в израза му, и той веднага разбра, че наистина е тя.

— Ани — повтори той и сълзи бликнаха от очите му.

Приближи към нея, почти ослепен от сълзи, но тя тутакси вдигна ръце в знак на предупреждение.

— Не, Бен, не ме докосвай! Не се опитвай да ме докоснеш — отстъпи тя и Бен спря объркан.

— Вече не съм жива — прошепна Ани и нейните очи също се наляха със сълзи. Опита се да се усмихне през сълзите. — Аз съм само дух, Бен. Образ на твоя спомен. Опиташ ли се да ме докоснеш, ще изчезна.

Той застана отново пред нея, напълно объркан. — Какво… какво тогава правиш тук, щом си дух? Тя весело се разсмя и на него му се стори, че никога не я е губил.

— Бен Холидей, както винаги твоята памет е избирателна. Нима не си спомняш това място — погледни наоколо. Не знаеш ли къде се намираме?

Той се огледа. Видя пасищата, конюшната, конете, ранчото на хълма — и изведнъж наистина си спомни.

— Домът на твоите родители! — възкликна той. — Това е къщата на родителите ти на село, за бота! Забравил съм я! Не съм бил тук от… — не помня от кога!

От смеха й се появиха бръчици в крайчеца на очите.

— Ти обичаше да идваш и да се криеш тук от света, когато те налягаха прекалено много грижи. Помниш ли? Моите родители се шегуваха, че си градско дете и не различаваш предницата от задницата на коня, а ти казваше, че няма голяма разлика. Но ти обичаше да идваш тук, Бен, защото се чувстваше свободен — тя се огледа наоколо натъжена. — Затова и аз още идвам тук. Това място ми напомня за тебе. Не е ли странно? Толкова малко време сме прекарвали тук, но мястото силно ми напомня за теб. Мисля, че толкова го обичам, защото тук ти се чувстваше най-свободен, а не само защото аз съм толкова привързана към тези места.

Тя се обърна и посочи към ранчото.

— Помниш ли тайните вратички в шкафовете, които свързваха спалните една с друга? Тошкова им се смеехме, Бен. Казвахме си, че там живеят дяволчета — като на кино. Заплашвахме, че ще ги заковем, ако нещо странно се случи, докато сме там. Ти казваше, че когато един ден къщата бъде наша след смъртта на родителите ми, със сигурност ще ги заковем! Бен кимаше усмихнат.

— Ани, винаги съм обичал това място — винаги!

Тя скръсти ръце пред гърдите си и усмивката й изчезна.

— И все пак престана да поддържаш къщата, Бен. Дори престана да идваш тук.

Той затвори очи да не вижда болката, в погледа й.

— Родителите ти вече ги нямаше, Ани. А когато загубих и теб, беше ми твърде тежко да идвам тук.

— Трябваше да пазиш тази къща, Бен, щеше да бъдеш щастлив тук. На това място ние отново можехме да бъдем заедно — тя бавно поклати глава. — Можеше поне да идваш да я виждаш, но ти не дойде нито веднъж и все още не идваш. Чакам те да дойдеш, но ти не идваш. Толкова ми липсваш, Бен. Имам нужда да бъдеш до мен, въпреки че не мога да те докосна, нито да те прегърна както някога. Но се чувствам облекчена, когато те чувствам близко… — тя тръгна по пътеката. — В града не мога да направя така, че да ме виждаш, Бен. Там човек нищо не вижда, аз не обичам града. Щом трябва да съм дух, то предпочитам да обитавам селото, където всичко е свежо и зелено. Ала и тук не е хубаво, когато тебе те няма.

— Прощавай, Ани — смутено се извини той. — Никога не съм и помислял, че е възможно да те видя отново. Щях да идвам, ако знаех, че си тук.

Тя се усмихна.

— Едва ли, Бен. Аз вече не означавам много за теб. Дори и сегашното ти идване е случайно. Зная какво правиш. Духовете виждат по-добре от живите. Зная, че предпочете да ме напуснеш и да отидеш в един друг свят, където аз ще си остана само спомен, зная за момичето, което си срещнал. Тя е много красива — и те обича.

— Ани! — той едва не протегна ръка към нея, въпреки предупреждението. Сдържа се с усилие. — Ани, аз не обичам това момиче, обичам теб. Винаги съм те обичал. Напуснах, защото не можех да живея без теб! Реших да не загубя поне каквото бе останало от мен!

— Но нито веднъж не дойде да ме потърсиш, Бен — настояваше тя. Гласът й бе тих и изпълнен с болка. — Отказа се от мен и ето че сега аз те загубих завинаги. Отиде в онзи друг свят и вече никога няма да си те върна отново. Не мога да идвам при тебе там, не мога да те имам близо до себе си, както сега, а това ми е необходимо, Бен. Дори и един дух се нуждае от близостта на онези, които обича.

Бен усещаше, че не може повече да владее чувствата си.

— Но аз още мога да се върна, Ани. Има начин за това. Не съм длъжен да остана в Ландовър.

— Бен — прошепна тя. Кафявите и очи бяха тъжни и пусти. — Ти вече не принадлежиш на този свят, предпочете да го напуснеш. Не можеш да се върнеш. Зная, че си говорил с Майлс Бенет. Той ти каза истината. Минаха десет години, Бен. Ти нямаш къде да се завърнеш. Всичко, което имаше на времето, е изгубено — твоята собственост, положението ти във фирмата, мястото ти в съда, всичко. Ти направи своя избор преди десет години и сега трябва да приемеш факта, че е късно да го промениш. Не можеш да се върнеш обратно.

Бен напразно се опитваше да отвърне. Но това беше лудост! Нима бе възможно? Изведнъж той изтрезня. Ами ако не се случваше, ами ако беше част от илюзията, за която подозираше — един трик на мъглите и вълшебния свят, който не беше реален. Подобна чудовищна възможност го накара да онемее. Та нали Ани изглеждаше толкова реална! Как бе възможно да е илюзия?

— Тате?

Той се обърна. Едно дете стоеше на десетина стъпки от него, в сянката на огромна ябълка. Това беше момиченце на не повече от две годинки. Малкото му личице бе пълно копие на лицето на Ани.

— Това е дъщеря ти, Бен — прошепна му Ани. — Казва се Бет.

— Тате? — извика му малкото момиченце и разтвори дребничките си ръце.

Ала Ани я прекъсна, издърпа я назад и я задържа до себе си. Бен се отпусна на едното си коляно. Високият му силует се бе прегърбил. Бе скръстил ръце пред гърдите си, за да не трепери.

— Бет? — глухо повтори той.

— Тате — усмихна му се момиченцето.

— Тя живее с мене, Бен — каза Ани и преглътна болката си. — Ние идваме тук на село и аз се опитвам да й разказвам какъв щеше да бъде животът й, ако…

Тя не успя да довърши, зарови глава в раменете на Бет и скри лицето си.

— Не плачи, мамо — тихо каза момиченцето. — Нищо не се е случило.

Ала беше се случило нещо и Бен го знаеше. Знаеше, че вече нищо и никога няма да бъде същото. Нещо в него сякаш се прекърши. Нуждаеше се да бъде с тях, желаеше да ги прегърне и двете, но не можеше да направи нищо, освен да стои тук безпомощно.

— Защо ни остави, Бен? — попита отново Ани, като търсеше очите му. — Защо отиде в онзи друг свят, когато ние се нуждаехме толкова много от теб? Не трябваше да ни напускаш, Бен. Сега ти си изгубен за нас — и ние за теб. Изгубихме се един друг завинаги!

Тогава той скочи на крака, задушавайки се от плач, и сляпо се спусна с протегнати напред, където бяха коленичили. Видя как Бет също бе протегнала ръце към него.

Пред лицето му премина мъгла…

Препъна се, залитна и се просна на земята. Зави му се свят и се опита да си поеме дъх. Хладен вихър се изви над главата му и скри слънцето. Той примигна от мрака, който се спусна наоколо му, и зарови ръце в пръстта, която бе станала гола и твърда.

Ани и Бет — къде ли бяха жена му и детето?

Той бавно се изправи на крака. Намираше се в края на една долина, обгърната в мъгла и здрач. Долината приличаше на умиращо същество, чиято агония бе дълго и болезнено изпитание. Горите бяха останали без листа и лиани. Стволовете и клоните на дърветата бяха разкривени и загнили. Поляните бяха опустели, тревите изсъхнали, цветята загубили оттенъка си. На облачния хоризонт се издигаха планини, а склоновете им бяха голи и пусти. На места се гушеха къщи и замъци, зле поддържани и разнебитени. От езерата и реките се вдигаше пара със зловонна миризма и водите бяха задръстени от тиня.

Бен се задъха от ужас. Разпозна тази долина. Това беше Ландовър. Погледна си дрехите. Облеклото му беше същото, с което бе ходил в Дълбокия свлек.

— О, не! — прошепна той.

Ани и Бет бяха забравени. Той като луд търсеше някаква следа от живот по тази съсипана земя. Искаше да види нещо, което се движи около къщите и замъците, но не можеше. Потърси с поглед Сребърния дворец, но откри само пуст остров посред езеро от черни води. Потърси Дълбокия свлек, Риндуеър, Езерната страна, Мелкор и всички останали места, които познаваше. Откри само разруха. Всичко беше изчезнало.

— Боже господи! — възкликна той.

Бен се втурна надолу по хълма, все още опитвайки се да съзре нещо от познатата му долина, която беше оставил зад себе си, когато се осмели да навлезе във вълшебния свят. Докато бягаше, сухите и твърди треви го жулеха по краката. Крехките, изсъхнали клончета на храстите се пречупваха и падаха като куршуми. Премина покрай горичка от сини дъбове, целите почернели. Листата им бяха изсъхнали и сбръчкани. Погледна към дърветата от близката овощна градина и видя, че са голи. Нито птица прелиташе в здрача, нито животинче се подплаши от стъпките му, нито една буболечка не прошумоля наоколо.

Той бързо се умори и спря. Долината се простираше почерняла и пуста пред него. Ландовър се бе превърнал в гробище.

— Не може да бъде… — каза си той.

Тогава една сянка изникна от мъглата пред него.

— Значи кралят на Ландовър най-сетне е намерил пътя обратно при нас — посрещна го един язвителен глас.

Пред него се появи Куестър Тюс, в сива роба, с разпокъсани и изпоцапани копринени шарфове. Бялата му коса и брадата му бяха сплъстени. Единият му крак липсваше и той куцукаше с патерица. По ръцете и лицето му имаше рани и белези. Пръстите му бяха почернели от някаква болест, а очите му блестяха от треска.

— Куестър! — прошепна Бен ужасен.

— Да, ваше величество, аз съм Куестър Тюс, някогашен придворен магьосник и съветник на краля на Ландовър, а сега бездомен просяк, който се скита по земята, където живеят само забравените от бога. Радвате ли се да ме видите така?

В гласа му звучеше такава горчивина, че Бен потръпна.

— Да се радвам ли? Защо трябва да се радвам?

— най-сетне успя да промърмори той. — Какво е станало, Куестър?

— Какво е станало ли, ваше величество? Наистина ли не знаете? Огледайте се наоколо. Виждате какво е станало! Земята загина, лишена от магията, която само един крал можеше да й вдъхне! Земята загина, а когато загина тя, загинаха и хората. Нищо не остана, ваше величество — всичко е унищожено!

Бен поклати объркано глава.

— Но как е могло да стане това…?

— Могло е да стане, защото кралят на Ландовър изостави тази страна! — викна насреща му Куестър с гняв и болка в гласа. — Могло е да стане, защото вие не бяхте тук да го предотвратите! Бяхте си във вълшебния свят, за да си преследвате някакви си ваши цели, а ние бяхме оставени на произвола на съдбата! О, ние се опитвахме да ви открием и да ви върнем; но щом отидохте във вълшебния свят, изчезнахте безследно. Предупреждавах ви, ваше величество, казвах ви, че никой не може безнаказано да отиде във вълшебния свят. Но вие не искахте да ме чуете. Съобразявахте се само с глупавите си намерения и тръгнахте да скитате по онзи свят на мъгли и сънища, където бяхте изгубен за нас. Нямаше ви цяла година, ваше величество. Цяла една година! Никой не можа да ви открие. Медальонът бе изгубен. Всяка надежда да се намери крал бе изгубена. И това беше нашият край!.

Той пристъпи напред, като едва куцукаше с патерицата.

— Магията отслабна много бързо, ваше величество. Отровата се разпространи навсякъде. Много скоро всички същества по тази земя, хората и всички останали, започнаха да заболяват и умират. Стана толкова бързо, че никой нищо не можа да направи — нито Речният господар при цялата му лечебна магия, нито Нощната сянка с цялото й могъщество. А сега всички са мъртви или са се разпиляли. Останаха само малцина — такива като мен! Живеем само, защото някак си не успяваме да умрем! — гласът му потрепера.

— Надявах се, че ще дойдете навреме, ваше величество. Много се надявах на това. Но съм бил глупак. Повярвах ви, а трябваше да знам, че не заслужавате да ви се вярва!

Бен рязко поклати глава.

— Куестър, недей…

Куестър махна с покритата си с петна ръка и го накара да млъкне.

— Остава да дойдат само Марк с неговите демони ваше величество. Както виждате, никой вече не може да ги спре — никой. Всички са мъртви. Всички са унищожени. Дори и най-силните не успяха да преодолеят отмирането на магията — той поклати страдалчески глава. — Защо по-рано не се върнахте, ваше величество? Защо останахте толкова дълго, когато знаехте, че имаме нужда от вас? Та аз толкова много обичах тази страна и нейния народ! Мислех си, че и вие ги обичате. О, ако бях достатъчно силен, щях да хвана тази патерица и…

Цялото му тяло потръпна и той заплашително вдигна патерицата. Бен ужасен отстъпи назад, но Куестър можеше да вдигне патерицата само на няколко сантиметра и това усилие го събори на земята като парцалена кукла. Сълзи потекоха по изнуреното му лице.

— Толкова те мразя за онова, което направи! — извика той и бавно вдигна лице. — Знаеш ли колко те мразя? Можеш ли въобще да си представиш? Нека ти покажа! — очите му бяха като обезумели. — Знаеш ли какво стана с твоята любима силфида, след като я остави? Знаеш ли какво стана с Уилоу? — лицето му бе ожесточено. — Нали помниш, че тя имаше нужда да се храни от земята? Погледни надолу към долината близо до онова езеро! Ей там, където сенките са най-гъсти! Виждаш ли оня разкривен почернял ствол с прогнили корени…?

Бен нямаше сили да чува нищо повече. Обърна се и побягна. Бягаше, без да се замисли, обзет от ужас и гняв, които не можеше да овладее. Отчаяно се опитваше да избяга от думите на този отвратителен старец, който го обвиняваше за всичко станало. Бягаше независимо от посоката, препускаше като обезумял посред сенките и мъглата. Подире му отекваха крясъци и той не знаеше дали идват отвън или са плод на собственото му съзнание. Целият му свят се срутваше като картонена къщица, подета от вятъра. Беше изгубил всичко — своя някогашен свят, своите нови и своите стари приятели, своето минало и своето бъдеще. Познати лица пробягваха пред погледа му — Майлс, Ани, Куестър — гласовете им нашепваха упреци за неговите провали, в очите им се четеше болка и гняв. Думите се забиваха в него — коварни обвинения за нещастията, които бе причинил.

Той затича по-бързо и закрещя, чувайки ударите на сърцето си.

После изведнъж престана да се движи. Продължаваше да тича, но земята пропадна под краката му и той увисна във въздуха. Изпита неимоверна болка. Огледа се на всички страни, за да разбере каква е причината…

В раменете му се бяха забили остри, криви нокти и се врязваха дълбоко в плътта му. Огромният, разкривен силует изпърха над него, противна и тежка миризма се разнесе от люспестото тяло, което бе дълбоко проникнато от болестта на земята. Бен вдигна поглед като обезумял и Страбо раззина огромната си паст, протегнал шия да го погълне.

Бен изкрещя.

Пред лицето му преминаха мъгли… — Ето че отново се повтори същото. Времето и мястото се промениха. Той затвори очи. Картините се сменяха преди изобщо да ги осъзнае. Тук имаше нещо ужасно нередно. Интуицията му го подсказваше. Интуицията му подсказваше, че тези бързи смени на времето и мястото, които преживяваше, бяха невъзможни. Изглеждаше, че стават наистина, но в действителност не беше така. Бяха илюзии или сънища, или нещо друго подобно. Но каквото и да бяха, те му отнемаха жизнените сили и го разстройваха. Трябваше да им сложи край, преди да бъде съсипан.

Той мълчаливо се съсредоточи в себе си, с плътно затворени очи, напълно притихнал. Наложи си да се концентрира върху биенето на сърцето си, върху усещането за циркулирането на кръвта си и върху тишината, която го обграждаше. Отпусни се, прошепна си той. Успокой се. Не се поддавай на онова, което ти се струва, че става.

Постепенно започна да се владее, но продължаваше да стои със затворени очи. Страхуваше се, че когато ги отвори, нов кошмар ще излезе насреща му. Трябваше да разбере преди това какво му се бе случило.

Той най-подробно премисли всичко. Реши, че никъде не беше отивал. Намираше се още във вълшебния свят, сред мъглите. Не бяха минали нито десет години, нито дори една. Това не беше възможно. Промените във времето и мястото бяха илюзии, внушени му от вълшебния свят и неговите обитатели или от собствените му реакции, а може би и от Двете. Сега трябваше да разбере каква е причината им. Просто, трябваше да разбере защо става така.

Малко по малко построи своята хипотеза. Нищо от онова, което бе видял, не беше реално — това бе началната му предпоставка. Щом нищо не беше реално, значи всичко бе заблуда, а щом всичко бе заблуда, трябваше да има някаква причина тя да приеме такава форма. Защо виждаше тъкмо тези картини? Той потъна дълбоко в себе си, в най-тъмните и тихи кътчета на съзнанието си, където не се чуваше нищо, освен отекването на собствените му мисли. Куестър, Майлс и Ани — защо ги бе видял по този начин? Отпусна се в непрогледния мрак. Уилоу го бе предупредила за опасностите на вълшебния свят. Какво бе му бе казала силфидата? Тя му бе казала, че във вълшебния свят реалността е проекция на емоциите и мислите. Беше му казала, че няма реалност, че няма обективна истина, извън онова, което си. А ако това бе така, той бе видял проекцията на собствените си мисли. Бе видял проявление на собствените си чувства…

Той си пое Дълбоко дъх и бавно издиша. Постепенно започваше да разбира. Представите му бяха плод на собствените му чувства — но на кои чувства? Той мислено възпроизведе как бе видял Майлс, Ани и Бет, Куестър Тюс. Всички бяха ядосани и разочаровани от онова, което той ги бе накарал да изстрадат. Всички го обвиняваха за своите неблагополучия. Макар и илюзии, той ги бе видял именно по този начин. Беше ги видял като жертва на своята неспособност да преценява нещата и да действа. Защо ли ги бе видял така? Той прокара през съзнанието си всички възможности и внезапно си даде отговор. Това бе неговият страх, че онова, което си бе представил, наистина можеше да се случи! Това бе неговият страх, че всичко може да се окаже истина! Страх! Страхът бе чувството, което бе сложило печата си върху мислите му! Беше напълно логично. Страхът бе най-силното чувство. Страхът бе чувството, което най-трудно можеше да се овладее. Ето защо той бе преодолял пространството и времето, за да стане свидетел, на ужасите, които бяха сполетели неговите приятели и любими — страхът даваше живот на най-мрачните му предчувствия. От момента, в който взе решението да дойде в Ландовър, той се страхуваше, че може да се провали. Естествен резултат от един възможен провал щяха да бъдат сценариите, които току-що бе преживял. Той щеше да се окаже напълно откъснат от предишния си живот, без никакъв — шанс да се върне, щеше да бъде лишен от всичко, на което се надяваше в новия си живот и щеше да се окаже предател както спрямо приятелите си, така и спрямо семейството си. Щеше да се озове в положението на човек, загубил всичко.

Почувства облекчение. Ето че започваше да разбира. Ето че знаеше какво да прави. Ако овладее собствените си чувства, нямаше да има подобни кошмари. Ако успее да прогони страха, съзнателен или безсъзнателен, би могъл отново да се върне в настоящето. Това бе трудна задача, но бе единственият му шанс.

Трябваха му няколко дълги минути, за да събере мислите си и да се съсредоточи върху предстоящите си задачи. Заповяда си да си спомни какъв адвокат беше на времето и какви умения проявяваше в съдебната зала. Заповяда си да помни, че всичко, което бе преживял, не е истина, а проекция на собственото му въображение. Представи си света, който бе видял, когато минаваше през прохода на времето, довел го в Ландовър — гората и нейната пелена от мъгла.

После бавно отвори очи. Наоколо му отново бе тази гора — дълбока, самотна, предвечна. Покрай дърветата леко се носеше мъгла. Сред мъглата плуваха образи, които обаче не го тревожеха, кошмарите го бяха напуснали, лъжливите видения бяха изчезнали. Разумът му не го беше подвел. Започна да диша дълбоко и бавно и тръгна сред хладния, умиротворителен мрак и безплътните сенки. Предпазливо започна да търси магията, за която беше дошъл — Йоския прашец. Стори му се, че зърва нещо сребристо — тъмносиньо, но само му се мерна. Продължи да върви и изведнъж започна да се разпада на частите си като лед, ударил се в камък. Започна да се разпада на фрагменти, които отказваха да се съединят. Той с всичка сила потисна това усещане, за да почувства твърдата земя отново под краката си.

Чувството за разпадане отмина. Мъглата наоколо се сгъсти.

Вече не беше сам. Край него се чуваше шепот.

— Добре дошъл, кралю на Ландовър. Ти намери себе си, а с това намери и нас.

Бен се опита нещо да каже, но установи, че не може. Лицата се скупчиха по-близко, слаби и с остри черти, някакси размити в здрача. Това бяха същите лица, които бе видял, когато преминаваше в Ландовър през прохода на времето. Бяха лицата на вълшебниците.

— Човек не може да изгуби нищо, преди да си помисли, че го е изгубил, ваше величество. Вярва ли, че ще го запази, може би ще успее. Виденията, родени от страха, пораждат нашите провали. Виденията, родени от надеждата, пораждат нашите успехи.

— Възможностите се крият в нас самите и само ние можем да го проявим, можеш ли да вдъхнеш живот на мечтите, които живеят в тебе, кралю? Взри се в мъглата и ще видиш.

Бен съсредоточи поглед в мъглата и видя как тя се разнася наоколо му. Появи се една невероятно красива страна, цялата озарена от слънце, сякаш обвита в златна мантия. Всичко живо в тази страна процъфтяваше и в нея бликаше безгранична енергия. Над нея трептеше вълнение и надежда за бъдещето, каквито той не бе допускал за възможни. Чувството, което му вдъхваше тази гледка, го, накара да се разплаче.

След това видението бавно премина. Гласовете продължиха да шепнат.

— За тези видения си има друго време и място, ваше величество. Има си друг живот. Подобни връзки трябва да изчакат своето раждане.

— Ти си дете сред възрастни, кралю, ала едно обещаващо дете. Съумя да видиш истината зад лъжите, които искаха да те уплетат. А ето, че разбра, че те са плод на собствената ти самозаблуда. Заслужи правото да узнаеш и нещо повече.

Кажете ми го тогава, искаше му се да извика, но не можеше, и гласовете продължиха да шепнат.

— Ти изобличи страха, който щеше да те унищожи, кралю! Прояви голямо присъствие на духа. Ала страхът има много маски и приема различни форми. Трябва да се научиш да ги разпознаваш. Трябва да помниш тяхната същност, когато отново те връхлетят.

Бен се опитваше нещо да каже, но от устата му не излизаше никакъв звук. Той не разбираше. Какво искаха да му кажат вълшебниците?

— А сега трябва да се връщаш, кралю. Ландовър има нужда от твоята помощ. Кралят трябва да бъде там, за да служи. Можеш да вземеш онова, за което си дошъл.

Бен видя как пред него изникна един храст — тъмносин със сребристи листа. Усети, че нещо бе пъхнато в ръцете му. Погледна го и видя, че държи два продълговати пашкула.

Гласовете продължаваха да шепнат.

— Това е Йоският прашец, ваше величество. Когато някой го вдъхне, волята му се подчинява напълно на онзи, който му го е дал, докато сам той не го освободи. Достатъчно е само едно вдъхване. Ала внимавай. Вещицата Нощна сянка търси този прашец за собствени цели и няма намерение да го поделя с теб. Щом й го дадеш, вече няма да имаш никакво значение за нея.

— Трябва да бъдеш по-бърз от нея, кралю.

Бен безмълвно кимна и на лицето му се изписа решителност.

— А сега върви. Пътят обратно ще ти отнеме цял ден, но се налага да изгубиш този ден. Ако бъдеш върнат по-бързо, това може да ти нанесе непоправима вреда. Приеми нещата такива, каквито са, защото така трябва.

— Заповядай отново, кралю, когато магията бъде възстановена. — Заповядай, ако имаш нужда от нещо.

— Заповядай…

— …отново…

Гласовете, лицата и крехките силуети се изгубиха в мъглата и изчезнаха. Мъглата постепенно се отдръпна.

 

Бен Холидей мигаше и не можеше да повярва на очите си. Отново се бе озовал в здрача на. Дълбокия свлек, здраво стиснал в двете си ръце по един пашкул с Йоски прашец. Огледа се предпазливо наоколо и установи, че е сам. Фрагменти от въображаемите му срещи с Майлс, Ани и Куестър Тюс минаха мигновено през съзнанието му и се забиха в него като ножове. Той сви очи от болката, която му причиниха, но бързо ги прогони. Те никога не са били реални, бяха измама. Срещата му с вълшебниците бе единствената истина.

Той вдигна пашкулите с Йоски прашец и замислено се загледа в тях. Не можа да се сдържи. Започна да се смее като Червения котарак. Беше успял да направи невъзможното. Беше отишъл във вълшебния свят и напук на всичко се беше върнал.

Чувстваше се като новороден.