Джейн Остин
Гордост и предразсъдъци (50)

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТА

Мистър Бенит си беше казвал неведнъж преди тези тежки за живота му времена, че вместо да изхарчва целия си доход, всяка година би трябвало да слага настрана определена сума, за да осигури децата си, а и жена си, ако го преживее. Сега съжаляваше още по-горчиво. Ако беше изпълнил дълга си в това отношение, Лидия нямаше да е задължена на чичо си нито морално, нито материално. И задоволството, че са принудили най-недостойния млад мъж в цяла Великобритания да й стане съпруг, щеше да го изпитва той, а не някой друг.

Огорчаваше го мисълта, че една тъй неблагодарна задача трябваше да се стовари единствено върху плещите на неговия зет, и бе твърдо решен, ако успее, да разбере каква е сумата и да изплати задължението си колкото може по-скоро.

На времето, когато се ожени, бе сметнал, че да спестява, не е необходимо; защото естествено щеше да му се роди син. Този син щеше да прекъсне правото на онаследяване от друг роднина веднага щом стане пълнолетен, а по този начин и вдовицата му, и другите малолетни деца щяха да бъдат обезпечени. Пет дъщери една след друга се появиха на белия свят, а синът все не идваше; но мисис Бенит, години след раждането на Лидия, не губеше надежда. Накрая се отчаяха, ала тогава вече беше късно да икономисват. Самата мисис Бенит имаше широка ръка и единствено стремежът на съпруга й към пълна независимост я възпираше да пилее повече, отколкото получаваха.

В брачния договор на името на мисис Бенит и децата бяха вложени пет хиляди лири. Но как да се разпределят помежду им, зависеше от волята на родителите. Това бе единият въпрос, поне що се отнасяше до Лидия, който сега трябваше да бъде решен, и мистър Бенит без колебание бе готов да приеме предложението на зет си. И тъй той изложи на хартия благодарността и съгласието си с любезните разпоредби на зет си, обясни всичко с големи подробности и изрази готовност да изпълни задълженията, поети от негово име. Не беше и предполагал, че ако Уикъм склони да се ожени за дъщеря му, нещата ще се уредят тъй безболезнено за него. Щеше да губи едва десетина лири от стоте, които трябваше да им плаща годишно; защото и без туй даваше за Лидия — като се сметнеше храната, джобните пари, непрестанните дребни суми, които майка й й отпущаше тайно — приблизително пак толкова.

А че всичко се уреждаше почти без никакви усилия от негова страна, и това беше радостна изненада; единственото му желание засега беше да се тревожи колкото може по-малко от цялата тази история. Щом стихна гневът, предизвикан от лутането да ги дири, обхванала го бе отново предишната му обичайна леност. Писмото тръгна скоро; наистина трудно се заемаше с каквато и да е работа, ала захванеше ли се, извършваше я бързо. Помолил беше зет си да му пише подробно с какво точно му е задължен, но не пожела да съобщи нищо на Лидия — беше й много сърдит.

Скоро всички в дома научиха добрите вести; не мина време, научиха ги всички в околността. Съседите ги приеха философски. Естествено, ако мис Лидия Бениг се бе прибрала безславно у дома, одумките нямаше да имат край; още по-хубаво щеше да е, да бяха я затворили в някой далечен селски дом. Но и женитбата й не-беше лоша тема; и благопожеланията за щастие, отправяни й доскоро от старите меритънски клюкарки, не загубиха много от жилото си при новите обстоятелства, защото с такъв ужасен съпруг бракът й неминуемо щеше да бъде нещастен.

Мисис Бенит бе стояла в стаята си цели две седмици, но на този щастлив ден отново зае мястото си на семейната трапеза, и то в непоносимо ведро настроение. Следа от срам не помрачаваше нейното тържество. Осъществяваше се най-голямото от всичките й желания — женитбата на дъщеря; нещо, за което мечтаеше, откакто Джейн бе станала на шестнайсет години; и мислите, и думите й рисуваха единствено нещата, задължителни за всяка изискана сватба, а именно тънки муселини, нови карети и многобройна прислуга. Тя трескаво премисляше възможностите за подходящо гнездо в околността, без да знае, а и без да се съобразява с дохода на младоженците, и се отказа от не един дом, защото не бил достатъчно голям и хубав.

— Хей Парк го харесвам — нареждаше тя, — стига Гулдингови да го освободят, а може и господарския дом в Стоук, но гостната им там е малка; Ашуърт, не много е далеч! Не я пущам чак на десет мили; а пък таванският етаж на Първис Лодж е отвратителен.

Мистър Бенит я остави да приказва на воля, докато наоколо бяха прислужниците. Но щом те излязоха, тон й каза:

— Слушайте, мисис Бенит, преди да сте наели една или всичките тези къщи за дъщеря си и милия си зет, дайте да се разберем. В една къща от тази околност кракът им никога няма да стъпи. Не желая да поощрявам нахалството им и няма да ги допусна в Лонгборн.

Това изявление бе последвано от дълга препирня; но мистър Бенит остана непреклонен; и мисис Бенит разбра с удивление и с ужас, че съпругът й не отпуска нито една гвинея за облекло на дъщеря й. Той обясни, че в случая, не е готов с нищо да й покаже обичта си. Мисис Бенит беше като ударена от гръм. Просто не можеше да повярва, че гневът му ще се разпростре дотам, щото да откаже на дъщеря си нейното право, без което бракът й щеше да бъде едва ли не незаконен. Огорчаваше я много повече позорът, който щеше да легне върху сватбата на дъщеря й без необходимите нови дрехи, отколкото срамът от незаконното й бягство и съжителството й с Уикъм цели две седмици преди брачната церемония.

Сега Елизабет искрено съжаляваше, че в оня момент на отчаяние беше споделила с Дарси опасенията си за Лидия, защото след като сватбата тъй скоро щеше да сложи край на срамното бягство, можеха да скрият злополучното начало от всички ония, които не бяха непосредствени свидетели на станалото.

Наистина знаеше, че той с никого няма да го сподели. Малцина бяха ония, в които имаше такава вяра; и в същото време нямаше друг, пред когото слабостта на сестра й да я злепоставя повече. Що се отнасяше лично до нея, злината, тъй или инак, бе сторена; защото във всички случаи ги делеше дълбока пропаст. Дори Лидия да се бе омъжила при най-благоприятни обстоятелства, невъзможно беше мистър Дарси да се свърже със семейство, към чиито предишни недостатъци се прибавяше една връзка и едно най-близко роднинство с човека, когото той с основание беше презрял.

Чудно ли е, че щеше да се отвърне от подобно родство? Желанието да спечели любовта й, в което се бе уверила в Дарбишър, нямаше да издържи подобен удар. Чувствуваше се унизена и скръбна; съжаляваше, макар да не знаеше точно защо. Сега копнееше за любовта му — сега, когато вече нямаше надежда да я има. Искаше да получи вест от него, когато вероятността да й пише бе напълно загубена. Уверена бе, че ще е щастлива с него, когато стана ясно, че никога не ще се срещнат.

„Как ли ще тържествува, повтаряше си тя, ако знае, че предложенията, които само преди четири месеца тъй гордо отблъсквах, щях сега да приема с радост и с благодарност!“ Че бе великодушен, най-великодушният сред мъжете, в това не се съмняваше. Но като всеки смъртен, сигурно щеше да злорадствува.

Започна да разбира, че точно той беше мъжът, който с характера и дарбите си най-много й подхожда. Схващанията и нравът му, макар да бяха различни от нейните, й допадаха много. Щеше да бъде съюз, полезен и за двамата; под въздействието на ведрия й и весел нрав възгледите му щяха да се смекчат, щеше да стане по-дружелюбен, а тя пък щеше да се доусъвършенствува, ръководена от вещата преценка, от знанията и светската му опитност.

Ала сега никой нямаше да може да разбере какво е истински и щастлив брак. Един различен брак, осуетявайки другия, скоро щеше да бъде сключен в нейния дом.

Питаше се с какво ще се издържат Лидия и Уикъм. Но двойка като тяхната нямаше да се радва на трайно щастие, защото страстите им надделяваха над добродетелите.

Скоро пристигна ново писмо от мистър Гарднър. Отговаряше накратко на благодарностите на мистър Бенит и го уверяваше, че с удоволствие допринася за благото на семейството му; накрая отправяше молба да не повдига въпроса отново. Всъщност написал бе писмото, за да ги уведоми, че Уикъм е взел решение да напусне доброволческия полк.

Аз самият особено настоявах да стори това, допълваше той, и то още щом се реши да се женят. Смятам и вие разбирате колко необходимо е — заради него и за моята племенница — да се махне оттам. Мистър Уикъм възнамерява да постъпи в редовната войска; а сред някогашните му приятели все още има неколцина, които могат и са готови да го препоръчат в армията. Обещан му е лейтенантски чин в полка на генерал Н., който понастоящем е разквартируван в Северна Англия. Според мен отдалечаването му от тази част на страната е голямо предимство. Той обещава да е благопристоен и много ми се ще да вярвам, че сред тамошното непознато общество, където и двамата ще са принудени да спазват приличие, ще се държат по-разсъдливо. Писах на полковник Форстър да го уведомя за новите решения и го замолих да увери многобройните кредитори на мистър Уикъм в Брайтън и околностите, че скоро ще им бъде заплатено, за което дадох дума. Ще те замоля и ти да бъдеш любезен да увериш в същото заемодателите му в Меритън, чиито имена ще ти изпратя, когато ми ги каже. Той ми съобщи всичките си задължения; дано не ни е заблудил. Хейгърстън получи пълномощията ни и до една седмица всичко ще приключи. След това двамата ще заминат в новия полк, освен ако преди това не ги поканите в Лонгборн; от съпругата си разбирам, че племенницата ми има голямо желание да види всички ви, преди да напусне Юга. Тя е добре и моли да предам поздрави на теб и майка й. Твой и т.н.

Е. Гарднър

Мистър Бенит и дъщерите му, подобно на мистър Гарднър, оцениха предимствата от преместването на Уикъм в друга военна част. Ала мисис Бенит не се зарадва. Как тъй Лидия да замине на север тъкмо когато тя очаквала най-много радости и майчинска гордост от обществото й (не се бе отказала от намерението си те да живеят в Хъртфордшър); какво разочарование; и колко ужасно било да откъсват Лидия от този полк, където всички й били познати и сред който имала толкова любимци.

— Както е привързана към мисис Форстър — голям удар ще е да я отведат оттук! — възкликна тя. — А с колко офицери е близка! Не ми се вярва офицерите в полка на генерал Н. да са свестни хора!

Молбата на дъщеря му, защото очевидно това бе нейна молба, да бъде приета от семейството си, преди да замине на север, мистър Бенит отначало отхвърли решително. Но Джейн и Елизабет, на които им се искаше заради самочувствието и за доброто име на сестра им да получи брачна благословия от родителите си, го увещаваха тъй упорито и същевременно тъй убедително и кротко да приеме Лидия и съпруга й в Лонгборн, че накрая го накараха да сподели схващането им и да постъпи, както те желаеха. И майка им с радост узна, че ще има възможност да разведе дъщеря си по съседите, преди да я заточат на север. Затова в следващото писмо до зет си мистър Бенит им позволи да дойдат; реши се веднага след венчавката да потеглят към Лонгборн. Елизабет обаче остана изненадана, че Уикъм е готов да приеме подобно предложение, защото, ако питаха нея, от всичко най-малко желаеше да се види с него.