Джейн Остин
Гордост и предразсъдъци (47)

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И СЕДМА

— Премислям всичко, Лизи — обади се чичо й на излизане от града, — преценявам нещата издълбоко и все повече съм склонен да се съглася с Джейн. Невероятно ми се струва един млад мъж да се отнесе тъй злонамерено с момиче като Лидия — та тя има и семейство, и близки, а и гостува на неговия полковник; ето затова съм склонен да не губя надежда. Може ли да си въобразява, че близките й ще останат безразлични? Може ли да се надява, че военните пак ще го приемат след обидата над полковник Форстър? Увлечението му не оправдава подобен риск.

— Така ли смяташ? — възкликна Елизабет обнадеждена.

— Да си призная, и аз започвам да мисля като чичо ти — каза мисис Гарднър. — Невероятно ми се вижда тъй неразумно да увреди приличие, добро име и личен интерес. Не смея да мисля толкова лошо за Уикъм. А ти, Лизи, готова ли си да го низвергнеш дотам, че да го смяташ способен на подобно нещо?

— Не — що се отнася до личния му интерес. Но ми се струва достатъчно безотговорен за всичко останало. О, дано е така! Ала не ми се вярва. Ако е вярно, защо не са отишли в Шотландия?

— Преди всичко нямаме доказателства, че наистина не са в Шотландия — отвърна мистър Гарднър.

— Напротив — това, че са се прехвърлили от каретата в наемен файтон, вече го доказва! А и никой не ги е видял по пътя за Барнит.

— Добре тогава, да предположим, че са останали в Лондон. Може наистина да са там, но само за да се укрият, не за друго. Вероятно нито той, нито тя имат пари; и са решили, че ще бъде по-евтино, макар и не тъй бързо, да се оженят в Лондон вместо в Шотландия.

— Но защо е тази потайност? Защо този страх да не ги открият? Защо да се женят скришом? А, не, не! Това не ми се вярва. Както казва Джейн, най-близкият му приятел е убеден, че той изобщо не смята да се свързва с нея. Уикъм никога не ще се ожени за бедна жена. Не може да си го позволи. А и какво представлява Лидия, какви други достойнства има освен младост, здраве и весел нрав? Това не стига, да е готов заради нея завинаги да се откаже от богата жена. Колкото до страха, че щял да се опозори пред полка с това тайно бягство, трудно ми е да преценя; не зная какво би могло да го сполети. Що се отнася до другото ти възражение, и то не ми се вижда пречка. Лидия няма братя, да се застъпят за нея; а пък от поведението на баща ни, от безразличието му към всичко в нашето семейство Уикъм най-вероятно си представя, че той нито ще се разтревожи, нито ще се втурне да я връща.

— Как, нима Лидия може да забрави за всичко и заслепена от любов да склони да остане с него, дори без да са сключили брак?

— Може и да е странно, ужасно е наистина, но по всичко личи, че сестра ми не притежава чувство за благоприличие и добродетелност — отвърна Елизабет просълзена. — Не знам какво да кажа. Може и да съм несправедлива. Но тя е много млада; не е приучена да се замисля надълбоко, а през последните шест месеца — не, през последната година се бе отдала изцяло на забавления и суета. Оставяха я да си пилее времето в безделно лекомислие, да се отдава на всичко, което й харесва. Откакто този полк се появи в Меритън, мислеше единствено за любов, флиртове и офицери. Хвърляше всичките си сили само в това и както трябваше да се очаква, стана още по-влюбчива, а е и твърде весела. Уикъм, както го знаем, е толкова чаровен и гальовен, че всяка жена е готова да се влюби в него.

— Джейн обаче има по-добро мнение за Уикъм и не го смята способен на подобно нещо — възрази леля й.

— Джейн има добро мнение за всички. Готова е да оправдае и най-големия престъпник, ако няма безспорни доказателства за неговата вина. Ала Джейн знае, както го зная и аз, какъв е Уикъм. И двете знаем, че е безпътен във всяко отношение. Че е колкото непочтен, толкова и безчестен. Че е лицемер, лъжец и подлизурко.

— Наистина ли, сигурна ли си в това? — възкликна мисис Гарднър, пламнала от любопитство да чуе повече подробности.

— Сигурна съм, да — отвърна Елизабет и поруменя. — Оня ден вече ти намекнах за възмутителната му постъпка към мистър Дарси; а и ти самата, когато беше в Лонгборн, го чу какво говори за човека, който се е отнесъл тъй снизходително и великодушно към него. Има и други обстоятелства, които нямам право — които е безсмислено да ти разкривам; ала лъжите му относно цялото семейство в Пембърли направо нямат край. Както ми описа мис Дарси, очаквах да срещна някакво надуто, затворено, противно момиче. А е знаел, че е тъкмо обратното. Знаел е, че е точно толкова сърдечна и непринудена, колкото е.

— Но нима Лидия не знае за тези неща? Нима не подозира онова, в което очевидно и ти, и Джейн сте убедени?

— Не, не! И там е бедата. Докато бях в Кент и непрестанно срещах мистър Дарси и братовчед му, полковник Фицуилям, и аз самата не знаех истината. А като се прибрах у дома, полкът се готвеше да се изтегли от Меритън до седмица-две. Поради това и аз, и Джейн, на която разказах всичко, решихме да не разгласяваме онова, което знаем; казахме си, че е безсмислено да разрушаваме доброто мнение за него. Дори когато се уверихме, че Лидия тръгва с мисис Форстър, не се сетих да й разкрия какъв човек е. И през ум не ми мина, че я грози опасност от негова страна. Не допуснах, че може да се случи такова нещо.

— Значи, не си и подозирала, че се харесват, когато са заминали за Брайтън?

— Не, ни най-малко. У ни един от двамата не проличаваше някакво нежно чувство; ти знаеш, че и при най-малък подобен признак у нас, в къщи, всички щяха да го разберат. Когато той дойде в полка, тя се увлече по него; но и с нас стана същото. В първите два месеца нямаше момиче от Меритън и околностите да не лудее по Уикъм; той не й обърна внимание, не мина много, забрави го и се остави да я запленят други офицери, които бяха по-внимателни към нея.

Лесно е да си представим, че макар нищо да не можеше да се прибави към опасенията, надеждите и предположенията по този болен въпрос, те продължаваха да го обсъждат и през целия път говореха единствено за това. Мислите на Елизабет се въртяха все в този кръг. Терзанията и самообвиненията не й даваха мира.

Пътуваха с голяма бързина; и като преспаха в някаква крайпътна странноприемница, на другия ден по пладне пристигнаха в Лонгборн. Елизабет с облекчение си каза, че Джейн не се е измъчила поне от дълго очакване.

Когато свиха към конюшнята, децата на Гарднърови, привлечени от каретата, стояха вече на стълбите; а като спряха пред къщата, радост огря лицата им, те взеха да подскачат, да се премятат и това детско щастие бе първата радост от пристигането.

Елизабет скочи, целуна ги набързо и изтича във вестибюла, където срещна Джейн, която слизаше отгоре.

Докато я прегръщаше нежно и очите и на двете се изпълниха със сълзи, Елизабет запита има ли вести от бегълците.

— Нищо няма — отвърна Джейн. — Сега, щом е тук, надявам се всичко да се оправи.

— Татко замина ли за Лондон?

— Да, замина във вторник, както ти и писах.

— А обажда ли се?

— Само веднъж. Писа в сряда, да каже, че е пристигнал благополучно, и да си съобщи адреса, както го бях помолила. Казва само, че ще пише пак, когато има нещо важно да съобщи.

— Ами мама — тя как е? Как сте всички?

— Мама е добре; макар че е много разстроена. Горе е и много ще ви се зарадва. Не излиза от стаята. Мери и Кити, слава на бога, се държат.

— А ти, ти как си? — възкликна Елизабет. — Виждаш ми се пребледняла. Какво ли си изживяла?

Но сестра й я увери, че е много добре; и разговорът, който водеха, докато мистър и мисис Гарднър се занимаваха с децата си, се прекъсна от приближаването на цялата група. Джейн се спусна към чичо си и леля си, поздрави ги и им благодари, обляна в сълзи и озарена от усмивка.

Като седнаха в приемната, отново зададоха същите въпроси й стана ясно, че Джейн не може да им каже нищо ново. Оптимистичните надежди за бъдещето, подхранвани от доброто й сърце, още я поддържаха; вярваше, че всичко ще завърши благополучно и че новото утро ще донесе писмо или от Лидия, или от баща им, което ще обясни какво е станало и вероятно ще извести, че са се оженили.

Мисис Бенит, при която отидоха след краткия разговор, ги прие както очакваха; обляна в сълзи, задъхана от вайкане и жалби, от хули срещу злодейското деяние на Уикъм, от състрадание към собствените си страдания и мъки; тя обвиняваше всички освен личността, на чиято немарливост се дължаха прегрешенията на дъщеря й.

— Да бяха ме пуснали да си изпълня намерението и всички да заминем за Брайтън, това никога нямаше да се случи; а бедничката Лидия остана без опора. Защо тези Форстърови не са я държали по-строго? Знам, пуснали са я на воля, иначе тя не е дете, няма да извърши подобно нещо, ако са се грижили за нея. Знаех си, че не са почтени хора; но наложиха ми се както винаги. Бедното, милото дете! Ето, и мистър Бенит замина, сигурно ще се сбие с Уикъм още щом го срещне, оня ще го убие, а после какво ще стане с нас? Колинсови ще ни изхвърлят, преди да е изстинал в гроба; и ако ти не се погрижиш за нас, братко, не знам какво ще правим!

Всички възроптаха срещу тия мрачни мисли; а мистър Гарднър я увери, че милее и за нея, и за близките й, и обясни, че ще замине за Лондон на другия ден и заедно с мистър Бенит ще се опитат да намерят Лидия.

— Не се оставяй на безсмислените тревоги — успокои я той, — макар че според мен трябва да се готвиш за най-лошото. И все пак нямаме основание да смятаме, че ще е точно тъй. Едва седмица, откакто са напуснали Брайтън. До няколко дни вероятно ще чуем нещичко, а докато не сме сигурни, че не са се оженили и нямат намерение да се женят, не смятай работата за загубена. Щом се върна в Лондон, ще отида при зет си, ще го взема у дома на Грейсчърч Стрийт, а после двамата ще умуваме какво да предприемем.

— О, мили братко — въздъхна мисис Бенит, — точно това ми се искаше. А сега, щом стигнеш в града, намери ги, където и да са; и ако още не са се оженили, накарай ги да се оженят. А пък за сватбените дрехи, не ги оставяй да губят време с това, кажи само на Лидия, че ще й дадем колкото пари иска да ги купи, като се оженят. И най-вече не позволявай на мистър Бенит да се дуелира. Опиши му в какво ужасно състояние си ме намерил — кажи му, че се боя до смърт; и тъй треперя, така ме втриса, такива спазми имам, цепи ме главата, сърцето ми ще изскочи, нямам мира ни денем, ни нощем. И да кажеш на миличката Лидия да не вземе да си поръчва дрехи, докато не се видим, защото не знае хубавите продавници. Ах, братко, колко си добър! Знам — всичко ще успееш да оправиш.

Но мистър Гарднър, макар да я увери, че ще стори всичко по силите си, не се сдържа и й препоръча да се овладее, да не храни прекалено големи надежди и да не се отдава на пълно отчаяние; постояха при нея, докато ги повикат за обяд, и я оставиха да излива чувствата си пред икономката, която я гледаше, когато дъщерите й не бяха там.

Брат й и снаха й, макар да бяха убедени, че е безсмислено да се усамотява, не се опитаха да й противоречат, защото знаеха колко е неблагоразумна, знаеха, че не ще сдържи езика си пред прислужницата на масата, и я оставиха на най-доверената личност от домакинството, която съчувствуваше на страховете и тревогите й.

В трапезарията към тях се присъединиха Мери и Кити, които бяха толкова заети, че не успяха да им се представят досега. Мери бе улисана в учението, а Кити—в тоалета си. И двете обаче излъчваха спокойствие; и в двете не се забелязваше особена промяна, само гдето Кити говореше по-припряно, повлияна очевидно или от загубата на любимата сестра, или по-скоро от гнева, който си бе навлякла от околните. Що се отнася до Мери, тя се владееше дотолкова, че успя да прошепне на Елизабет малко след като се настаниха край масата:

— Много неприятна история; и много приказки ще предизвика. Но ние трябва да заприщим прилива на злобата и да облеем разранените си сърца с балсама на сестринската утеха.

А като видя, че Елизабет и не смята да отговаря, продължи:

— Колкото и злощастно да е станалото с Лидия, ние ще извлечем от него следната поука: че загубената добродетел е нещо невъзвратимо; че една-единствена погрешна стъпка влече подире си безконечен провал; че доброто име е колкото прекрасно, толкова и крехко и че жената трябва да бди над себе си неспирно и да се брани от недостойните представители на обратния пол.

Елизабет я погледна удивено, но беше твърде подтисната да отговори. А Мери продължи да се утешава с изводите от сполетялата ги беда.

Следобед двете по-големи сестри успяха да останат около половин час насаме; Елизабет веднага се възползува от тази възможност да зададе множество въпроси, на които Джейн със същото нетърпение побърза да отговори. След като споделиха общата си тревога от ужасните последствия на станалото, в което Елизабет не се и съмняваше, а пък Джейн не смееше докрай да отрече, Елизабет каза:

— Сега ми обясни подробно всичко, което още не зная. Разказвай подред. Какво каза полковник Форстър? Нищо ли не са подозирали преди бягството? Не е възможно да не са ги виждали непрестанно заедно.

— Полковник Форстър призна, че е забелязал някакво увлечение по-скоро от страна на Лидия, но нищо такова, което да го разтревожи. Мъчно ми е за него. Беше много внимателен и много мил. Смятал да дойде и да сподели подозренията си, преди още да е разбрал, че не са тръгнали към Шотландия; а щом разбрал, веднага тръгнал насам.

— А Дени, той убеден ли е, че Уикъм няма да се ожени? Знаел ли е за кроежите им? Полковник Форстър срещнал ли се е лично с Дени?

— Да, но когато той го разпитал, Дени отрекъл да знае каквото и да било за намеренията им и отказал да изрази отношение. Не е потвърдил, че няма да се оженят, и това именно ме кара да вярвам, че първия път са го разбрали погрешно.

— А вие не се съмнявахте, че са се оженили, докато не се видяхте с полковник Форстър, тъй ли?

— Възможно ли е да ни мине през ума подобно нещо? Аз малко се притеснявах — боях се, че сестра ни няма да е много щастлива в този брак, защото знаех някои от предишните му простъпки. Но татко и мама нищо не подозираха, само намираха, че бракът е прибързан. Тогава Кити разкри, доволна, че знае повече, как в последното си писмо Лидия намеквала нещо такова. Изглежда, от седмици насам е знаела, че са много влюбени.

— Но не преди да отидат в Брайтън, нали?

— Не, мисля, че не.

— А какво мисли полковник Форстър за Уикъм? Опознал ли е истинската му същност?

— Вече не е благосклонен към Уикъм както преди. Смята го за човек лекомислен и прахосник. А откакто ни сполетя бедата, говорят, че бил напуснал Меритън, затънал в дългове; дано не е вярно.

— О, Джейн, ако не бяхме толкова потайни, ако им бяхме казали каквото знаем, това нямаше да се случи!

— Вероятно — отвърна сестра й, — но ми се струваше несправедливо да разкрием стари простъпки на човек, който може да се е променил за добро. Направихме го без умисъл.

— Полковник Форстър разказа ли съдържанието на бележката от Лидия до жена му?

— Донесе ни я и ни я остави.

Джейн я извади от чантичката си и я подаде на Елизабет. Ето какво пишеше в нея:

Мила Хариет,

Ще се разсмееш, когато разбереш къде отивам, а и аз едва сдържам смеха си — представям си как ще се изненадаш утре сутринта, като видиш, че ме няма. Заминавам за Гретна Грийн и ако не се досещаш с кого, ще те помисля за много простодушна, защото само един мъж обичам на този свят, и затова не виждам нищо лошо, че тръгвам с него. Ако не искаш, не съобщавай на нашите в Лонгборн, така още повече ще се учудят, когато им пиша и се подпиша с името Лидия Уикъм. Ех, много хубава шега ще бъде! Толкова ме е смях, че едва държа перото. Моля те, извини ме пред Праг — не удържах обещанието да го срещна тази вечер и да танцувам с него. Надявам се да ме извини, като разбере, и му кажи, че ще танцуваме с голямо удоволствие на следващия бал, на който се видим. Ще пратя за дрехите, като се върна в Лонгборн; но моля ти се, нареди на Сали да зашие раздраната пола на всекидневната ми рокля, преди да ми прибере нещата. Довиждане. Предай сърдечни поздрави на полковник Форстър и моля, вдигнете наздравица за нашето щастие.

Искрено твоя приятелка, Лидия Бенит

— О! Тази лекомислена Лидия! — възкликна Елизабет, като дочете бележката. — Кой пише такова писмо в такъв сериозен момент. Но поне се разбира, че тя е вярвала в целта на пътешествието. Той може после да я е увещал за другото, но тя самата не е имала порочни мисли. Бедният татко! Как ли го е преживял!

— Дълбоко беше поразен. Десет минути не можа да проговори. А на мама веднага й прилоша, цялата къща се обърка!

— О, Джейн! — възкликна Елизабет. — И сигурна до вечерта цялата прислуга знаеше всичко с най-големи подробности!

— Не мога да ти кажа … Не, сигурно не всички. Но да се въздържаш в подобен момент, е наистина трудно. Мама изпадна в истерия и както да се мъчих да я успокоя, не успях докрай. Но страхът от ужасните последствия ми взе ума.

— Грижите по нея са те изтощили. Не изглеждаш добре. Ах, как съжалявам, че и аз не бях тук — всичко се е струпало на твоята глава.

— Мери и Кити се държаха много мило и сигурно щяха да бъдат в помош, не се и съмнявам, но не им позволих. Кити е слаба и нежна, а Мери се съсипва да чете и се нуждае от почивка. Леля Филипс дойде във вторник, като замина татко; стоя до четвъртък. Много ни помогна и ни успокои, лейди Лукас и тя беше много мила; появи се в четвъртък сутринта да изкаже съчувствия, предложи си услугите, нейните или на дъщерите й.

— По-добре да не беше идвала — ядоса се Елизабет, — може да е била добронамерена, но при такава беда съседите най-добре да ги няма. Помощта е безполезна; съчувствието — непоносимо. Нека тържествуват над нас отдалеч и да ни се надсмиват на воля!

После продължи да разпитва какво смята да предприеме баща им в Лондон, за да издири Лидия.

— Смяташе да отиде в Епсъм, където са сменили конете, да поговори с кочияшите и да научи нещичко от тях. Най-важното е да открие номера на каретата, която ги е отвела от Клапъм. Тя била довела някакви хора от Лондон; и понеже предполага, че прави впечатление, когато някоя изискана двойка се прехвърля от една карета в друга, възнамеряваше да поразпита и в Клапъм. Ако успее да открие в кой дом е оставила предишните си пътници наемната карета, ще попита там и ще научи откъде е наета колата и какъв й е номерът. Какво друго е намислил, не зная; но той толкова бързаше да замине и тъй беше разстроен, че и това, което научих, го изкопчих с мъка.