Джейн Остин
Гордост и предразсъдъци (41)

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА

Първата седмица от връщането измина неусетно. Започна втората. В края й полкът се изтегляше от Меритън и местните девойки линееха. Безнадеждност тегнеше над всички. Единствено по-големите сестри у Бенитови все още можеха да се хранят, да пият, да спят и да водят нормален живот. Лидия и Кити, чието отчаяние бе неописуемо, неспирно ги укоряваха и не можеха да си обяснят как е възможно собствените им сестри да са толкова коравосърдечни.

— Боже! Какво ще стане с нас сега? Какво да правим! — възклицаваха те горчиво. — Как може да си толкова усмихната, Лизи?

Любещата майка споделяше скръбта им, припомняше си какво бе изживяла самата тя преди двадесет и пет години.

— Ако искате, вярвайте — повтаряше, — два дни и две нощи плаках, когато се изтегли полкът на полковник Милър. Мислех, че сърцето ми ще се пръсне.

— Сигурна съм, че моето ще се пръсне — охкаше Лидия.

— Да можехме да отидем, в Брайтън… — въздишаше мисис Бенит.

— О, да! Да можехме да идем в Брайтън! Но татко не ще и да чуе.

— Малко морски бани ще са ми тъй полезни…

— Леля Филипс смята, че и за мен ще са полезни — додаваше Кити.

Подобни жалби отекваха неспирно в Лонгборн. Елизабет се стараеше да ги слуша с насмешка, но чувството за срам вземаше връх. Наново осъзнаваше колко справедливи са обвиненията на мистър Дарси и бе готова да го оправдае, че се е наложил на своя приятел.

Ала мрачното бъдеще на Лидия скоро се проясни; получи покана от мисис Форстър, съпругата на командира на полка, да я придружи в Брайтън. Тази незаменима приятелка бе жена млада, омъжена неотдавна. Сходни по весел нрав и жизнерадост, те се бяха харесали и от трите месеца, откакто се познаваха два бяха прекарали в неразделна близост.

Възторгът на Лидия след тази вест, любовта й към мисис Форстър, радостта на мисис Бенит и отчаянието на Кити — всичко това не подлежи на описание. Напълно безразлична към страданието на сестра си Лидия се носеше из дома, обзета от неукротимо въодушевление, непрестанно искаше да се радват с нея, кискаше се и приказваше по-неудържимо от всякога, а злощастната Кити седеше в гостната и унило окайваше участта си.

— Не ми е ясно защо мисис Форстър да не покани и мен, щом кани Лидия — пъшкаше тя, — макар да не съм й чак такава приятелка. И аз като нея имам право да ме поканят, дори и повече, защото съм с две години по-голяма.

Напразно Елизабет се опитваше да я вразуми, а Джейн — да я успокои. Що се отнася до Елизабет, за нея тази покана не само не извикваше същото радостно вълнение като у майка й и Лидия — тя я смяташе направо пагубна за всяка останка от здрав разум у Лидия и макар да съзнаваше, че разберат ли, ще я намразят, принуди се скритом да посъветва баща си да я спре. Описа му непристойното досегашно поведение на Лидия, злините, които може да причини приятелството й с жена като мисис Форстър, и вероятността да се прояви още по-безсрамно с тази другарка в Брайтън, където изкушенията ще са още по-многобройни, отколкото са у дома. Той я изслуша внимателно, а сетне каза:

— Лидия няма да миряса, докато не се посрами на някое обществено място, а къде другаде ще го стори по-евтино и по-скрито от близките си, отколкото там?

— О, ако знаеш какви беди ще се струпат върху всички нас, когато се разчуят несдържаните й, срамни прояви! — възкликна Елизабет. — В същност те вече се струпаха. Ако ги знаеш, нямаше да разсъждаваш така.

— Вече се струпаха? — повтори мистър Бенит. — Как, нима е отпъдила някой твой обожател? Бедничката Лизи! Не се отчайвай. Такива превзети господа не заслужават да скърбиш за тях. Хайде, изброй имената на тия жалки мъже, които са се възмутили от нашата лекомислена Лидия.

— Не ме разбра. Нищо подобно не ме е огорчило. Аз ти говоря не за определени, а за по-общи беди. Нашето достойнство, доброто ни име в обществото, това ще пострада от неудържимото непостоянство, от тази самоувереност и липсата на задръжки у Лидия. Не ми се сърди — ще говоря направо. Ако ти, мили татко, не се постараеш да смириш неукротимия й дух и ако не я накараш да проумее, че цял живот не може да се тича по мъже, тя скоро ще е непоправима. Навиците й ще се утвърдят и на шестнайсет години ще се превърне в такава любовчийка, че ще направи всички ни за смях. И то любовчийка от най-долните и най-злокачествените; защото единствените й достойнства ще са нейната младост и хубавката й външност; толкова е невежа и празноглава, че не ще може да се предпази от всеобщото презрение, което ще й навлече тази ненаситна жажда да се хареса на всяка цена. Същото грози и Кити. Тя тича по петите на Лидия. Суетна, невежа, мързелива и без задръжки! О! Мили татко, възможно ли е тях да ги порицават и презират навсякъде, където се покажат, а този срам да не падне и върху мен?

Мистър Бенит видя, че е разтревожена, и като взе нежно ръката й, отговори така:

— Не се тревожи, мила моя. Всеки, който е опознал теб и Джейн, ви уважава и цени; нищо няма да загубите само защото имате две — в същност не две, а три много глупави сестри. Бял ден няма да видим в Лонгборн, ако Лидия не замине за Брайтън. Нека върви. Полковник Форстър е улегнал човек, няма да я остави да върши глупости; а пък тя, слава богу, е твърде бедна, за да стане прицел или жертва на когото и да било. В Брайтън ще бъде по-малко интересна дори отколкото е тук. Офицерите ще намерят там по-интересни жени. Затова, да се надяваме, че ще й натрият носа. Тъй или инак, ако пък прекали, ще има за какво да я затворим в къщи веднъж за винаги.

Елизабет разбра, че трябва да се задоволи с този отговор, но излезе разочарована и притеснена. Ала не обичаше да подхранва тревогите си. Съзнаваше, че е сторила каквото трябва, а да се вайка над неизбежното зло или да го раздува в мислите си, не й бе присъщо.

Ако Лидия и майка й знаеха за какво е разговаряла с баща си, възмущението им щеше да е неописуемо. Във фантазията на Лидия отиването в Брайтън се покриваше с всички представи за земно блаженство. Въображението й рисуваше улиците на този весел морски курорт претъпкани с военни. Виждаше се предмет на внимание за десетки, стотици непознати офицери. Представяше си блясъка на военния лагер; палатките се редяха една до друга в красиви изпънати нишки, наоколо им гъмжеше от млади веселяци и искреше от червени униформи; а като венец на всичко, виждаше се разположена в една палатка, унесена в свенлив флирт едновременно най-малко с шестима.

Какво ли щеше да изживее, ако знаеше, че сестра й се гласи да й отнеме тези бленувани наслади? Единствено майка й можеше да разбере и да съчувствува, майка й, която бе изживяла нещата по същия начин. Заминаването на Лидия за Брайтън бе нейната скромна утеха за удара, нанесен й от отказа на мистър Бенит всички да потеглят към Брайтън.

Но те не подозираха нищо и вълненията им не стихнаха до деня на заминаването.

Сега Елизабет щеше да се срещне с мистър Уикъм за последен път. Откакто се върна, го виждаше често и вече не се вълнуваше, а от вълненията на предишната им близост нямаше и следа. Дори в онова очарование, което отначало я запленяваше, сега виждаше все същата преструвка, отвратителна и отблъскваща. Отношението му към нея я дразнеше още по-силно, защото си личеше, че търси да поднови нежното внимание, с което бяха започнали познанството — а след всичко случило се оттогава, това я влудяваше. Презря го, когато откри, че отново е станала прицел на празното му и лекомислено внимание и колкото да искаше да скрие презрението, възмутена бе от непоколебимата му увереност, че все едно откога и защо е спрял да я ухажва, тя ще се поласкае и ще се поддаде отново в мига, в който той склони да я забележи.

В последния ден от престоя на полка в Меритън той и неколцина офицери вечеряха в Лонгборн, а нежеланието на Елизабет да се разделят като добри приятели бе толкова голямо, щото, когато я запита как е прекарала в Хънсфорд, каза му, че полковник Фицуилям и мистър Дарси са гостували три седмици в Розингс и го запита дали познава полковника.

Той се изненада, стана му неприятно, уплаши се, но след миг се овладя и усмихнато отвърна, че на времето го срещал често, после, като отбеляза, че го намира за изискан джентълмен, запита я дали го е харесала. Тя отвърна възторжено. С привидно безразличие след малко той запита:

— Колко казахте, че останал в Розингс?

— Близо три седмици.

— А често ли се виждахте?

— Да, почти всеки ден.

— Той се държи по-различно от братовчед си.

— Да, много по-различно. Но според мен мистър Дарси печели при по-близко познанство.

— Тъй ли! — възкликна Уикъм и тя видя, че е стреснат. — А смея ли да попитам… — Той навреме се спря и по-весело продължи: — По-приветлив ли е? Съумял ли е да стане по-учтив от преди? Защото не вярвам — довери той тихо и загрижено, — наистина не ми се вярва да е спечелил откъм добродетели.

— О, не! — отвърна Елизабет. — По отношение на добродетелите той си е такъв, какъвто винаги е бил.

Като каза това, в очите на Уикъм пролича, че не знае да се зарадва ли на думите й, или да ги приеме като ирония. Но изражението й го накара да я изслуша притеснено и напрегнато, когато тя изричаше:

— Като казвам, че печели при по-близко познанство, нямам пред вид, че интелектът или обноските му са в процес на усъвършенствуване, а просто, че като го опознава, човек по-добре го разбира.

Уикъм се изчерви и видимо се разтревожи, помълча малко, накрая надви смущението, обърна се към нея и мило заяви:

— Вие, която най-добре знаете чувствата ми към мистър Дарси, навярно не се и съмнявате, че искрено би трябвало да се радвам, ако проявява достатъчно разум поне външно да се държи както трябва. Гордостта му в това отношение може да е от полза, ако не за него, то за мнозина други, защото ще го възпре да постъпва така отвратително, както постъпи с мен. Но аз се боя, че тази въздържаност, за която намекнахте, се проявява единствено пред леля му — той особено много държи на доброто й мнение и преценка. Страхът от нея, зная това, винаги го е смирявал, когато са заедно; а до голяма степен му влияе и желанието да ускори брака си с мис де Бърг, която той много харесва.

Елизабет се усмихна и само кимна. Забелязваше, че му се ще отново да подхване старата тема за жалбите си, но нямаше желание да го поощрява. До края на вечерта той продължи да се преструва на весел, ала остави Елизабет на мира; накрая двамата се разделиха много учтиво, и двамата обхванати вероятно от желание никога вече да не се видят.

Когато гостите станаха, Лидия тръгна с мисис Форстър за Меритън, откъдето рано на другата сутрин щяха да отпътуват. Раздялата с близките й бе по-скоро шумна, отколкото сърдечна. Единствена Кити заплака, но сълзите й бяха сълзи на яд и завист. Мисис Бенит я обсипа с благопожелания и я посъветва да се забавлява при всяка възможност, съвет, който без съмнение щеше да бъде изпълнен; и сред шумния и весел брътвеж Лидия изобщо не чу тихите прощални думи на сестрите си.