Елис Питърс
Вълче биле (8)

ГЛАВА ОСМА

Искаше му се да свърне от „Уайл“, за да си поприказва с Мартин Белкот и да се убеди лично, че семейството не е под наблюдение, чо не го направи, било защото имаше на ум по-спешна задача, било защото не искаше да привлича вниманието към този дом. Хю Берингар бе човек независим и със силно чувство за справедливост, но хората от наместничеството на Шропшир бяха нещо съвсем друго и виждаха своя началник по-скоро в лицето на Гилбърт Прескот. В това нямаше нищо чудно, тъй като Прескот беше официалният представител на крал Стивън тук. Чувството за справедливост на Прескот бе по-безкомпромисно, по-късогледо и устремено към бърз и порядъчен завършек. Прескот може да бе заминал за Уестминстър, а Берингар на думи може и да го заместваше напълно, ала сержантите и войниците продължаваха да действат по познатия начин, втурвайки се да преследват само най-явната плячка. И в случай че работилницата на Белкот беше под наблюдение, не биваше Кадфел да привлича вниманието към нея. Ако пък опасенията му бяха неоснователни, толкова по-добре, значи думата на Хю бе натежала.

Тъй че Кадфел продължи кротко нагоре, отмина двора на Белкот, без да поглежда към него, и прекоси града. Пътят му на североизток минаваше през моста, обърнат към Уелс, но той отмина и него и изкачи хълма към Хай Крос. От това място улицата леко се спускаше, после отново преминаваше в баир нагоре и стигаше до вратата на крепостта.

След обсадата през лятото гарнизонът на крал Стивън вече владееше изцяло крепостта и стражата, макар и бдителна, бе спокойна и самоуверена. Когато се приближи, Кадфел слезе от мулето, поведе го нагоре по стръмното и скоро навлезе в сянката на вратата. Странникът го изчака невъзмутимо.

— Добро утро, отче! Какво ви води насам?

— Искам да поприказвам с Хю Берингар от Мейсбъри — отвърна Кадфел. — Съобщете му за брат Кадфел и смятам, че ще ми отдели малко от времето си.

— Нямате късмет, отче, поне засега. Хю Берингар не е тук и сигурно няма да се върне до здрач, тъй като замина да дири нещо надолу по реката заедно с Мадог Мъртвешката лодка.

Тази неочаквана вест окуражи Кадфел, за миг обезсърчен и смутен от вестта за отсъствието на Берингар. Можеше да измисли и нещо по-добро в края на краищата. Ако беше оставил шишето на брат Марк, той спокойно би могъл да направи второ посещение, след като първото не бе постигнало целта си. Единственият човек, на когото имаше пълно доверие тук, бе Берингар, но ето че сега изпадна в полоЖение, което трябваше да предвиди. Хю не беше губил време да праща хора по дирите на мощехранителницата на Едуин, бе тръгнал да я търси лично, вместо да разчита на подчинените си. В случай че сега седнеше да го чака, щеше сериозно да се забави, а не можеше да си го позволи. Брат Барнабас лежеше болен, Кадфел бе поел задължението да го лекува, тъй че колкото по-бързо стигнеше, толкова по-добре. Замисли се дали да довери своята скъпоценна улика на някой друг, или да я задържи, докато му се удаде случай да я връчи лично на Берингар. В края на краищата Едуин продължаваше да бъде някъде на свобода, тъй че за момента не можеше да го сполети нищо лошо.

— Ако сте тук по случая с отравянето — обади се стражникът услужливо, — можете да говорите със сержанта, който го замества. Чувам, че в манастира ставали разни неща. Ще си отдъхнете, когато хванат негодника и ви оставят на мира. Влизайте, отче, аз ще вържа мулето би и ще пратя да кажат за вас на Уилям Уордън.

Е, поне можеше да види този заместник и да оцени що за човек е. Кадфел мина през вратата и изчака в едно каменно преддверие. Мушна причината за своето посещение в торбата си, докато реши какво да прави. В това време сержантът се появи и още от пръв поглед стана ясно, че шишето нямаше да напусне скривалището си. Беше същият военен, който пристигна в къщата на Бонел веднага след известието на приора — брадат, як, с орлов нос, самоуверен и припрян, щом подушеше явна диря. Той също веднага разпозна Кадфел и големите му бели зъби блеснаха в презрителна усмивка сред рунтавата брада.

— Пак ли вие, отче? И пак с вода от десет кладенеца, за да докажете, че младият Гърни не бил виновен, когато на нас ни трябва само един свидетел, който е стоял наблизо и го е видял да извършва злодеянието! Дошли сте да ни хвърляте още прах в очите, докато виновникът се добере до Уелс, така ли?

— Дойдох да попитам — каза не съвсем искрено брат Кадфел — дали няма нещо ново във връзка с онова, което съобщих на Хю Берингар вчера.

— Нито има, нито ще има. Значи вие сте го пратили да гони вятъра по реката! Разбира се, трябваше да се сетя! Един нахален млад измамник ви разказва някаква измислица, вие се хващате и пускате фитила и на други хора. Пълни глупости! Да заделяме хора, за да гребат нагоре-надолу по Севърн в този студ и да търсят някаква кутийка там, където никога не е попадала! Май за доста неща имате да отговаряте, отче.

— Безспорно — съгласи се брат Кадфел миролюбиво. — Всички имаме, вие също. Но да полага усилия в името на истината и справедливостта, е задължение на Берингар, а също така Ваше и мое. Аз моето изпълнявам, доколкото мога, и гледам да не се хвърлям към най-очевидното и лесното и не си затварям очите за всичко останало само за да си спестя труда и да си гледам спокойствието. Е, май съм ви обезпокоил напразно. Все пак нека Хю Берингар научи, че съм идвал и съм питал за него.

При тези думи той погледна сержанта и дълбоко се усъмни, че съобщението му ще бъде предадено. Не, сериозна улика, която доказваше, че са на погрешен път, не можеше да се остави на този човек, който така вярваше в собствената си правота, че бе в състояние дори да изкриви обстоятелствата и фактите само за да прилягат към убеждението му. Нямаше как, шишето трябваше да продължи за Ридъкройсо и да изчака да му дойде времето, когато брат Барнабас щеше да оздравее и отново да се върне сред овцете си.

— Виждам, че сте добронамерен, отче — каза Уилям благосклонно, — но подобни въпроси са твърде далеч от светата обител. По-добре ги оставете на онези, които имат опит.

Кадфел се сбогува, без да възрази, възседна мулето си и мина обратно през града към подножието на хълма, където пътят завиваше наляво и стигаше до моста, извеждащ на запад. Поне нищо не беше загубено, Берингар следваше нишката, която му бе посочил. Сега беше време да се съсредоточи върху предстоящото пътуване и да остави временно настрани грижите за Рихилдис и нейния син, докато не направи всичко, което бе по силите му, за брат Барнабас.

 

Пътят от Шрусбъри до Озуъстри бе един от главните в района и по тази причина доста добре поддържан. Предшествениците от далечното минало, римляните, го бяха прокарали преди много години, по време на своето управление в Британия. Съшият този път продължаваше на югоизток и стигаше чак до Лондон, където крал Стивън сега се подготвяше да празнува Коледа сред своите лордове. Кардинал епископ Албърик Остийски бе зает с провеждането на легатския си съвет за реформите в църквата, както и за вероятното понижение на игумен Херибърт. Но тук, в противоположената посока, пътят бе прав и широк, само на места обрасъл с трева и диви храсти. Минаваше през тучни ливади и гористи местности, за да стигне след по-малко от осемнайсет мили до град Озуъстри. Кадфел го измина с бърз, но равномерен ход, за да не изморява мулето. От там до кошарите нямаше четири мили. Както яздеше на запад в падащия здрач, далечните хълмове на Уелс се издигаха синкави и благородни, а величественият хребет на Беруин се разтапяше в леко забуления небосклон. Преди да се стъмни съвсем, той стигна до къшлата, разположена в една гънка между хълмовете. Ниска и солидна дървена постройка осигуряваше подслон за братята, а отвъд се простираха доста по-големите кошари, където овцете можеха да се приютят от мраз и сняг. Още по-нататък, нагоре по полегатите склонове, следваха виещите се стени на огражденията от сив камък, сред които добитъкът пасеше в това сравнително меко начало на зимата. Ако стърнищата и тревата не стигаха, дохранваха животните с корени и зърно. Най-упоритите все още бяха навън по хълмовете. Кучето на брат Саймън залая и наостри уши — бе доловило тихия звук от копита, които се движеха почти безшумно по обраслата с трева пътека.

Кадфел слезе пред портата и Саймън нетърпеливо изскочи да го посрещне — слаб, жилав и разчорлен, около четирийсетгодишен, но безпомощен като дете при всяка грижа, която не се отнасяше до овцете му. Тях познаваше, както майката познава своите рожби, но болестта на брат Барнабас го бе съсипала. Сега енергично се здрависа с Кадфел в израз на благодарност, че вече не беше сам със своя болен.

— Много е зле, Кадфел, като диша, гърдите му свистят, все едно човек ходи в гората през есента. Опитах се да го оправя с изпотяване, но не успях…

— Сега ще видим — каза Кадфел успокоително и влезе в тъмната, ухаеща на дървесина хижа.

Вътре беше блажено сухо и топло: дървото е най-добрата броня срещу лошото време, щом няма опасност от пожар както тук, в тази пустош. Разполагаха само с най-необходимите вещи, но те им бяха достатъчни. Във вътрешната стая брат Барнабас лежеше в леглото си нито заспал, нито буден, в някакъв мъчителен унес, а при всяко вдишване и издишване гърдите му издаваха особен хрип, точно според описанието на брат Саймън. Челото му бе горещо и сухо, очите — полуотворени и замъглени. Беше едър масивен човек, целият в мускули, с много вътрешна сила да се пребори с болестта. Оставаше тази сила да бъде насочена.

— Ти иди и си върши работата — каза Кадфел, сложи торбата си в долния край на леглото, отвърза я и я разтвори. — Него остави на мен.

— Ще имаш ли нужда от нещо? — опита Саймън притеснено.

— Котел с вода на огъня, парче плат и кана, това е всичко. Ако ми трябва нещо, ще си го намеря.

За щастие брат Саймън го послуша и се подчини. Той изпитваше почти детинско страхопочитание към всички, които умееха да си служат с церове. Кадфел се труди над брат Барнабас цяла вечер, без да бърза, на светлината на единствената свещ, която Саймън донесе, когато се смрачи. Сгорещен камък, увит в парче уелски вълнен плат, за краката, продължително и енергично разтриване на гърдите, врата и ребрата с мехлем, приготвен от гъша мас, синап и други сгряващи билки, а след това компрес на гърдите и гърлото с парче от същия плат; студени кърпи на сухото чело и глътка греяно вино с пореч и билки против треска. Дозата бе приета спокойно и равномерно, с облекчено дишане и разхлабени мускули. Болният потъна в неспокоен сън, но в полунощ потта потече като дъжд и постелята подгизна. Когато кризата отмина, двамата грижливи болногледачи повдигнаха брат Барнабас, измъкнаха одеялото изпод него и постлаха ново, увиха го отвсякъде с друго и метнаха отгоре му още топли завивки.

— Иди да си легнеш — каза Кадфел доволен, — той вече е много по-добре. Призори ще се събуди гладен.

Сбърка с няколко часа, защото брат Барнабас спа почти до пладне на другия ден, след което се събуди с ясен поглед и леко дишане, ала немощен като новородено агне.

— Не бери грижа за това — успокои го брат Кадфел весело. — И да се изправиш на крака, няма да излизаш навън поне още два-три дни! Сега имаш време да помързелуваш. Двама сме достатъчни, за да гледаме овцете.

Брат Барнабас, почувствал безкрайно облекчение, с радост се възползва от съвета. Яде, първо неуверено, защото треската го бе оставила без вкус, но после с все по-голямо блаженство, бързо прераснало в свиреп глад.

— Най-добрият знак, че се оправя — каза Кадфел. Човек, който яде обилно и с удоволствие, вече е на път да оздравее.

И те оставиха болния отново да заспи със същото блаженство, с което се бе нахранил, и излязоха навън при овцете, пилетата, кравата и останалите обитатели на кошарата.

— Добра година — каза брат Саймън, като гледаше със задоволство дългокраките жилави планински овце.

Уелски овце, помисли си Кадфел, зареял поглед на югозапад, където в далечината се издигаше дългият хребет на Бъруин — с издължени, горделиви, непроницаеми глави, остър слух, проницателни и мъдри жълти очи, които биха могли да смутят и светец.

— Все още има паша с тази трева, която никне и досега, пък и те понатрупаха лой на стърнището след жътва. Имаме и листа от цвекло, които също са добър фураж. Ако не стегне тежка зима, когато ги стрижем, руното им ще е по-добро от други години.

От билото над оградените с каменни стени кошари брат Кадфел отправи поглед на югозапад, където дългият хребет се гмурваше в низините между хълмовете.

— Тъй като гледам, имението Молили се намира някъде там, в скътаните до възвишенията земи, нали?

— Там е, на три мили се пада по околния път. Самата къща е навътре между склоновете, а земите са открити на югоизток. Чудесно имение за тези места. И като потрябва да пратя вест в манастира, много се зарадвах, щом научих, че в Молили вече имало наш управител. Някаква работа ли имаш там, братко?

— Трябва да проверя нещо, но това ще стане, когато брат Барнабас укрепне и можете да се справяте без мен — той се обърна и хвърли поглед на изток. — Дори и тук сигурно сме на миля, че и повече в уелска земя според стария граничен насип. Нали не съм овчар, досега не съм бил по тези места. Аз самият съм от Гуинед, от другата страна на Конуи. Но и тези хълмове ми напомнят за родния край.

Имението на Жерваз Бонел сигурно се падаше още по-навътре в уелските земи от тези хълмисти пасища. Бенедиктинците нямаха голямо влияние в Уелс, уелсиите предпочитаха собственото си древнокелтско християнство, уединеното убежище на оттеглилия се в отшелничество светец и шепата келтски свещеници пред ловките и мощни религиозни общности, свързани с Рим. На юг нормандски авантюристи, които нямаха нищо общо с църквата, бяха проникнали доста по-навътре, но тук Молили, както се беше изразил брат Рийс, наистина бе като трън, забит дълбоко в плътта на Уелс.

— Дотам не е много път — обясни брат Саймън, изгарящ от желание да помогне. — Нашият кон е стар, но държелив, пък и ние не го товарим кой знае колко. Аз мога и сам да се оправям, тъй че, ако решиш, можеш да тръгнеш още утре.

— Първо да видим как ще се почувства брат Барнабас.

След като бе преминала треската, брат Барнабас се възстановяваше много бързо. Привечер вече му омръзна да лежи и настоя да стане и да се опита да походи из стаята. Собствените му сили и здравото сърце бяха основното, което щеше да му помогне да се изправи на крака, въпреки че пиеше прилежно всички лекове, които му даваше брат Кадфел, и дори се съгласи още веднъж да му намажат гърлото и гърдите с мехлема.

— Вече не ми бери грижата — каза той. — В най-скоро време ще съм здрав като бик. И ако още ден-два не бива да се катеря по хълмовете — макар че, само да ме пуснеш, и хуквам, — поне мога да се грижа тук за къщата, за кокошките и за кравата.

На другата сутрин стана, присъедини се към тях за молитва и повече не се върна в леглото, въпреки че, когато двамата настояха, се съгласи да стои покрай огъня и да не се напряга много, а само да опече хляба и да приготви яденето.

— Щом можеш да се справиш сам през деня, Сапмън, аз ще тръгвам — каза брат Кадфел. — Ако не се бавя, ще стигна навреме и ще се върна при вас точно за вечерната работа.

Брат Саймън го проводи до мястото, където пътеката се разклоняваше, и го упъти накъде да върви по-нататък. След селцето Кройсо Бак трябваше да стигне до един кръстопът, да завие надясно и оттам насетне да гледа за една лъка между хълмовете. Видеше ли я, трябваше да се отбие към нея и щеше да стигне до Молили. Нататък пътят продължавал на запад за Лансилин, средището на областта Кънлейт.

Утрото беше леко мъгливо, но яркото слънце вече разкъсваше пелената. Влажната трева искреше от скреж, който започваше да се топи. Брат Кадфел бе взел коня от хамбара наместо мулето си, тъй като добичето бе изморено след дългия път на север и сега имаше право на отдих. Новият му спътник беше тромав, дорест и грозноват, но приветлив и държелив, готов да се потруди. Приятно беше да язди сам в ранното утро по меката трева между хълмовете, които го връщаха към младостта му. Беше далеч от обичайните задължения, не му се налагаше да разговаря, освен за да поздрави от време на време някоя жена, която цепеше подпалки в двора, или мъж, повел овцете към ново пасище, и това се оказа особено удоволствие, тъй като се улови, че инстинктивно изрича поздрава на уелски. Чифлиците бяха пръснати — далеч един от друг и малобройни, докато не прекоси Кройсо и не навлезе в по-ниски и плодородни земи, където орниците му подсказаха, че вече пристига в Молили. От дясната му страна изникна поточе и го съпроводи до лъката, където се събираха склоновете на хълмовете от двете страни. След една миля поточето вече беше рекичка, която напояваше ливадите по двата бряга и тъмните угари. В горната си част хълмовете бяха обрасли с дървета, а долината гледаше на югоизток към утринното слънце. Хубаво място. Малките участъци на арендаторите бяха спретнати и поддържани. Той навлезе навътре в клисурата, изтеглена назад в една гънка на хълма отдясно и полуобкръжена като с щит от гориста местност, и стигна до къщата на имението. Заобиколена с масивна и висока дървена ограда от колове, тя въпреки това стърчеше над нея, защото бе разположена на височина. Бе изградена от местен камък, сив гранит, с дълъг покрив от плочи, които блестяха като рибешки люспи, докато скрежът по тях се превръщаше в роса. Кадфел прекоси реката по един дървен мост, мина с коня през отворената порта и се озова пред самата къща. Голямо каменно стълбище отвеждаше към входната врата на ката за живеене в левия край. На равнището на земята три отделни врати, достатъчно големи, за да мине през тях каруца, водеха към огромен сводест хамбар, в който можеха да се струпат запаси за цяла обсада. Ако се съдеше по прозорците в островърхия край, над кухнята имаше още едно малко помещение. Прозорците на пруста и на дневната на втория кат бяха големи, с каменни колони, които разделяха крилата. Покрай вътрешната страна на оградата се редуваха плевници, обори, конюшни и складове. Всякакви нормандски лордове, бъдещи наследници и бенедиктински манастири с еднакво основание можеха да копнеят за такава собственост. Рихилдис наистина се бе омъжила не според чергата си.

Къщата се поддържаше от слугите на Бонел, които щяха да продължат да изпълняват задълженията си и при новия собственик. Един коняр дойде да поеме юздите от Кадфел, без да смята за необходимо да попита кой е пристигналият, облечен в бенедиктинско расо. В двора шетаха само няколко човека, те бяха напълно достатъчни — бъпреки че беше внушителна, къщата едва ли се нуждаеше от голяма прислуга за поддържането й. Всички до един бяха местни, разбира се, а това означаваше уелсци също като домашната прислужничка, която бе сгрявала леглото на господаря и бе родила от него незаконно дете. По онова време Бонел може и да е бил привлекателен мъж и освен с дете да я е дарил и с наслада. След това поне я беше задържал, както и детето, макар и просто като предпочитана прислуга, а не като членове на семейството му, не негова кръв. Беше човек, който не вземаше повече, отколкото смяташе, че му принадлежи по закон, но който никога нямаше да се откаже от нещо, попаднало в мрежата му. Човек, отдал по взаимна договореност освободен вилански имот под аренда на гладуващ по-млад син от свободно семейство, а после с подкрепата на закона обявил въпросния арендатор за вилан заради даваната от него повинност и по силата на същия закон лишил потомството му от свобода.

В тази спорна погранична земя и не по-малко спорно законодателство Кадфел се почувства уелсец по душа, но не можеше да отрече, че англичанинът също толкова разпалено бе управлявал според собствения си закон, напълно убеден в правото си. Той не беше зъл човек, само син на своето време и място и бе умрял от насилствена смърт.

Всъщност Кадфел нямаше друга работа в тази къща, освен да поогледа, което и бе сторил. Но въпреки това реши да влезе вътре, изкачи се по външната стълба и се озова в коридора, преминаващ в пруст. Откъм кухнята се появи едно момче, поклони му се и го отмина, явно вземайки го за местен човек, който знае как да се оправи тук. Прустът беше с висок таван, на стената бяха окачени еленови рога. Кадфел мина през него и се озова в дневната. Изглежда, за тук навремето Бонел бе поръчал стенната облицовка, изработена от Мартин Белкот — сделката, станала причина да срещне и да хареса Рихилдис Гърни, някогашната Рихилдис Вон, дъщеря на честен и скромен търговец.

Мартин бе свършил добра работа, влагайки голямо умение и любов. Дневната бе по-тясна от пруста, защото в единия ъгъл имаше параклисче с разпятие. Беше окъпано в светлина, ухаеше на лакираната и украсена с дърворезба дъбова дървесина, чиито сребристи жилки проблясваха на слънчевите лъчи, нахлуващи през широкия прозорец. Едуин имаше добър зет и добър майстор. Нямаше основания да се вайка, ако наследството му се изплъзнеше.

— Извинявайте, отче! — произнесе почтителен глас зад гърба на Кадфел. — Никой не ми каза, че е дошъл човек от Шрусбъри.

Кадфел се обърна стреснат и видя управителя, пратен от манастира — мирянин, правник, достатъчно млад, за да е почтителен към своите работодатели, и достатъчно зрял, за да прилага вещо знанията си.

— Аз ви дължа извинение — каза Кадфел, — че пристигам без предизвестие. Честно казано, нямам специално поръчение, но понеже бях наблизо, прииска ми се от любопитство да видя новото ни имение.

— Ако наистина е наше — каза тъжно управителят и се огледа с вещо око, оценявайки какво би загубил манастирът. — За момента това изобщо не е сигурно, въпреки че е без значение за моето задължение да го поддържам в добър ред, дори накрая съдбата да се окаже неблагосклонна. Мястото се управлява добре и носи печалба. Но щом не сте изпратен тук, отче, къде ще отседнете? След като все още ние държим имението, можем да ви предложим подслон, стига да решите да останете.

— Не мога — каза Кадфел. — Пратиха ме от Шрусбъри да се погрижа за един болен наш брат, овчар в кошарите край Ридъкройсо, и докато не оздравее напълно, трябва да го наглеждам.

— Надявам се, че се оправя?

— Толкова бързо, че реших за няколко часа да прескоча дотук и да видя какъв имот може да изпуснем. Но имате ли някакво конкретно основание да мислите, че нашето владение може да ни се изплъзне? Освен явното затруднение, произлизащо от факта, че споразумението не бе подпечатано навреме?

Управителят се смръщи и прехапа неуверено устни.

— Положението е твърде особено, тъй като, в случай че и светският наследник, и манастирът загубят право на собственост, въпросът за бъдещето на Молили остава открит. Графът на Честър е сюзеренът и може да направи каквото намери за добре, но в смутни времена като тези много се съмнявам, че ще иска да го остави в монашески ръце. Можем да се обърнем към него, разбира се, но не и преди Шрусбъри да има отново игумен с всички правомощия. А междувременно единственото, което ни остава да направим, е да стопанисваме земята, преди да е излязло законно решение. Ще обядвате ли с мен, отче? Или поне чаша вино да ви предложа?

Кадфел отказа предложението за обяд. Беше още рано, а той искаше да използва оставащите часове от деня. Но виното прие с удоволствие. Седнаха заедно в стаята с дървената облицовка на стените и смугло уелско момче, прислужник в кухнята, им донесе гарафа и два рога.

— Нямате неприятности с уелсците на запад оттук, надявам се? — попита Кадфел.

— Никакви. Съседи са с фамилията Бонел вече близо петдесет години и двете страни са свикнали и нямат лоши чувства една към друга. Вярно, че аз не общувам много с тях, като се изключат собствените ни уелски арендатори. Сам знаете, отче, че тук от двете страни на границата има и уелсци, и англичани, които живеят синор до синор и вече са се сродили помежду си.

— Един от нашите най-възрастни братя е роден точно тук, в едно село между Лансилин и Молили. Когато разбра, че ще идвам насам, ми разказа за роднините си. Ще се радвам, ако успея да предам поздравите му, стига да намеря тези хора. Спомена двама свои братовчеди: Кънфрит и Оуайн ап Рипс. Не сте ли срещали някого от тях? И мъжът на сестра му… някой си Айфор ап Морган… въпреки че сигурно са минали доста години, откак за последен път ги е виждал. Доколкото разбрах, този Айфор ап Морган може би е покойник. Сигурно е горе-долу на годините на брат Рийс, а малцина от нас доживяват такива старини.

Управителят поклати глава неуверено.

— Чувал съм за Кънфрит ап Рийс, има чифлик на около половин миля на запад оттук. А Айфор ап Морган… не знам нищо за него. Но ако е жив, момчето ще знае, той самият е от Лансилин. На тръгване го попитайте на уелски, въпреки че знае английски достатъчно добре. Ще измъкнете повече от него, ако говорите на уелски… а и ще бъде по-отзивчив, ако не съм с вас — добави той с кисела усмивка. — Никой от тях не е зле разположен, но каквото знаят, го държат за себе си. Възхитително е как престават да разбират английски, когато им е удобно да не допускат до себе си чужденеца.

— Ще опитам — отвърна Кадфел, — благодаря ви за полезния съвет.

— Тогава ще ме извините, че няма да ви изпратя до портата, и ще ви пожелая тук добър път. Сам ще се оправите по-добре.

Кадфел разбра намека, сбогува се с управителя в дневната, отново прекоси пруста и по коридора отиде в кухнята. Момчето беше там и точно се отдръпваше от пещта с почервеняло лице и с подница, върху която грееха току-що изпечени самуни хляб. Предпазливо се озърна, преди да остави хлябовете върху глинената горница на пещта, за да изстиват постепенно. Не беше нито страх, нито недоверие, а бдителността на диво животно, неизменно нащрек, любопитно и готово да бъде приветливо или подозрително, да изчезне за миг.

— Господ да те поживи, синко! — каза Кадфел на уелски. — Ако вече си извадил всичкия хляб, направи едно християнско дело, ела до портата с мен, странника, и ми покажи пътя до чифлика на Кънфрит ап Рийс или на неговия брат Оуайн.

Момчето се вторачи в него, очите му светнаха от любопитство, задето така благо се бяха обърнали към него на собствения му език.

— Ти си от манастира Шрусбъри, така ли? Монах ли си?

— Да.

— Но си уелсец?

— Като тебе, момко, но не от тези места. Родом съм от долината Конуи, близо до Тревриу.

— Каква работа имаш с Кънфрит ап Рипс? — попита момчето направо.

Сега вече зная, че съм в Уелс, помисли си Кадфел. Един слуга англичанин, ако изобщо посмее да попита нещо, ще го направи по заобиколен път и раболепно от страх да не му отрежат ушите, а това момче говори с мен като равен с равен.

— В нашия манастир — обясни той най-любезно — има един възрастен брат, който преди време е бил познат по тези краища като Рийс ап Грифит. Та той е братовчед на тези двама синове на Рийс. На тръгване от Шрусбъри му обещах, че ще нося поздрави от него на роднините му, стига да ги открия. И докато говорехме за това, той ми даде още едно име. Може би поне ще можеш да ми кажеш дали този човек е жив, защото трябва да е доста възрастен. Рийс имал сестра Мараред, която се омъжила за някой си Айфор ап Морган, после им се родила дъщеря Ангарад, въпреки че, както научих, тя починала преди години. Но ако Айфор е още жив, на него също ще му нося поздрави.

Сред този порой от уелски имена момчето се разтопи в усмивка.

— Айфор ап Морган е още жив, господине. Живее доста нататък, почти до Лансилин. Ще изляза с теб и ще ти покажа пътя.

Той подскачаше леко по каменните стъпала пред Кадфел до портата. Кадфел го следваше, стиснал юздите на своя кон. Погледна на запад между хълмовете, накъдето му сочеше момчето.

— До къщата на Кънфрит ап Рийс е не повече от половин миля, намира се на самия път от дясната страна, дворът е заобиколен с плет. Ще видиш белите му кози в малката оградена ливада. За Айфор ап Морган трябва да продължиш по-нататък. Дръж същия път, докато минеш хълмовете и долината остане в краката ти, после хвани пътеката вдясно, която пресича нашата рекичка, преди да се влее в Кънлейт. Половин миля по-нататък пак погледни надясно между дърветата и ще видиш малка дървена къща. Айфор живее там. Вече е много стар, но и досега си живее сам.

Кадфел му благодари и се качи на коня.

— А пък другия брат — Оуайн — добави момъкът весело, изгарящ от желание да каже колкото може повече, за да бъде в услуга на един уелсец, — ако останеш още два дни, може и да го зърнеш в Лансилин вдругиден, когато ще се събере областният съд, тъй като той има дело, което се отложи от миналото събиране заедно с още няколко. Съдиите сега оглеждат спорните земи и вдругиден трябва да произнесат присъдата. Те гледат да приключат споровете преди Коледа. Чифликът на Оуайн е далеч извън града, но него самия можеш да го намериш в църкбата на Лансилин. Един от неговите съседи преместил граничния камък или поне той така разправя.

Беше казал много, без дори да предполага. Един въпрос, може би най-важният от всички, съвсем неочаквано и лесно бе получил отговор.

 

Кънфрит ап Рийс — в рода имаше толкова много Рийсобци, че понякога се налагаше да ги изброяват три поколения назад, за да ги различат един от друг — се намери съвсем лесно и нямаше нищо против да прекара деня дори и с един бенедиктински монах, след като говореше уелски. Сърдечно покани Кадфел в дома си и любезният му жест бе приет с удоволствие. Къщата имаше една стая и кухничка, подобна на килер — царството на един самотен мъж. Нямаше следа от друго присъствие освен това на Кънфрит и на собствените му кокошки и кози. Беше здрав набит уелсец с едър кокал, къдрава черна коса, посивяла по слепоочията и оредяла на темето, както и живи блестящи очи сред паяжина от ситни бръчки, обичайни за добросърдечните и весели хора, които живеят на открито. Беше поне двайсет години по-млад от своя братовчед в лечебницата на Шрусбъри. Предложи на Кадфел да го нагости с хляб, прясно козе сирене и сушени сладки ябълки.

— Добрият старец, значи още е жив! Много пъти съм се чудил. Той е първи братовчед на майка ми, не мой, но едно време много се имахме. Сега трябва да е към осемдесетте. И му е все така добре в манастира? Ще му проводя едно шише, отче, ако бъдете така любезен да му го отнесете. Мое производство. Ще го поддържа здрав през зимата. При нужда една капка се отразява добре на сърцето, а и не вреди на паметта. Само като си помислиш, че още ни помни всичките! Моят брат ли? О, ще предам на Оуайн поздравите, когато го видя. Той има добра жена и големи синове, тъй речете на стареца. По-големият, Елис, ще се жени през пролетта. Вдругиден ще се видя с брат ми, има дело в областния съд в Лансилин.

— Така ми обясниха и в Молили — каза Кадфел. — Желая му успех.

— А, той разправя, че Хайуел Файкан, негов съсед, преместил един от синорните камъни, и така трябва да е, но и Оуайн на негово място щеше да стори същото. Туй си е стара закачка между нас… Всъщност какво да ви разправям, като и вие сте от нашите. Ще направят, както реши съдът, винаги постъпват така… до следващия път. Но не го вземат много навътре. Можете да бъдете сигурен, по Коледа ще пият заедно.

— Както и всички ние — каза някак тържествено Кадфел.

Скоро след това се сбогува, благодари сърдечно за любезността, извини се с друго задължение, при това истинско, което все още го очакваше, и с краткия ден, качи се на коня и пое покрай рекичката. Чувстваше се насърчен и пречистен от общуването с тази открита и безстрашна добронамереност. Малкото шише със силния, домашно приготвен ликьор се полюшваше в торбата му. Радваше се, че другото, онова от отровата, бе оставил в кошарата.

Премина клисурата и пред него се разкриха долината на река Кънлейт и пътят вдясно, който се вие между треволяците край потока. Половин миля нататък склонът на хребета стана горист. В буйната зеленина на лятото сигурно трудно се забелязваше ниската дървена постройка между дърветата, но сега, когато листата бяха окапали, тя се открояваше зад голите клони като самодоволна кокошка посред курник. Наоколо имаше чиста трева, която стигаше почти до оградата, а дърветата преграждаха гледката като дръпната наполовина завеса. Кадфел свърна нататък и продължи по ивицата трева към задната част, тъй като не видя врата откъм пътя. Внезапно иззад островърхата страна на къщата се появи кон, вързан на дълго въже. Пасеше си невъзмутимо, висок, мършав и непривлекателен, подобен на онзи, който яздеше, само че с няколко години по-стар. Щом го видя, Кадфел се закова на място, застина за момент, втренчен в него, а после слезе в острата трева.

Сигурно има много такива коне: стара петниста кранта. Този беше точно такъв, на ярки бели и черни петна в невероятни съчетания. Но, естествено, всичките не можеха да се казват по един и същ начин.

Кадфел пусна юздата и внимателно се приближи към кротко пасящото добиче, което му хвърли един поглед и повече не го удостои с внимание. Той изцъка с устни и тихо го повика:

— Джафет!

Конят наостри дълги уши, вдигна кокалестата си дружелюбна глава, протегна въпросително муцуна, разшири ноздри към познатия звук и след като реши, че не е сбъркал, пристъпи доверчиво към протегнатата ръка на Кадфел. Монахът гальовно прокара пръсти нагоре по високото чело и по любопитно протегнатия врат.

— Джафет, Джафет, какво правиш тук?

Четирите копита на това кротко същество не помръдваха и затова Кадфел рязко вдигна глава към ъгъла на къщата, когато се зачу шум от стъпки в изсъхналата трева.

Един достолепен старец го гледаше неподвижно и безмълвно. Беше висок, беловлас и с бяла брада, но с все още черни и гъсти като прещип вежди, надвиснали над бледосини като зимно небе очи. Дрехата му беше обичайният за селяните дълъг халат от груб домашноткан плат, но ръстът и осанката му я превръщаха в пурпурна мантия.

— Доколкото виждам — каза Кадфел, обръщайки се към него, все още с ръка върху приведения врат на Джафет, — ти трябва да си Айфор ап Морган. Аз се казвам Кадфел, някога Кадфел ап Майлир ап Дафид от Тревриу. Тук съм по молба на Рийс ап Грифит, брат на жена ти, а сега брат Рийс в манастира Шрусбъри.

Гласът, който прозвуча от широката уста със строго стиснати сухи устни, беше дълбок, звучен и изненадващо мелодичен.

— Сигурен ли сте, че не сте тук заради един мой гост, отче?

— Не, дошъл съм заради теб — отвърна Кадфел. — А сега вече ще бъде заради двама ви. Най-напред искам да ти казка да скриеш някъде това добиче, защото, след като аз мога да го позная само по описание, значи ще го сторят и други.

Старецът го удостои с изпитателен син поглед.

— Заповядайте в моя дом — каза той, обърна се и тръгна пред него.

Но Кадфел най-напред отведе Джафет зад къщата и скъси въжето му, за да не може отново да мине отпред, и чак тогава последва стопанина.

Изправен неподвижно сред стаята в задимения и наситен с мирис на дърво сумрак, старецът беше застанал до Едуин, покровителствено сложил ръка на рамото му. А Едуин, с възприемчивото благородство на младостта, бе заприличал по странен начин на стареца, бе възприел неговото чисто достойнство и великодушие и в този момент стоеше като него, изпънат и безмълвен, неволно подражавайки на начина, по който Айфор ап Морган си държеше главата, и на ведрия и спокоен взор в очите му.

— Момчето ми каза, че сте му приятел, а неговите приятели са добре дошли в моя дом.

— Отец Кадфел беше добър с мен — обади се Едуин, — а както ни разказа Майриг, помогнал е и на Едуай. Върви ми на приятели. Но как ме намерихте?

— Като изобщо не те търсих — отвърна Кадфел. — Наистина имах някои притеснения, затова не исках да зная къде си, и не съм изминал този път, за да те намеря. Дойдох с невинното поръчение да намеря Айфор ап Морган. Прати ме същият стар брат, когото вие с Майриг посетихте в нашата лечебница. — Братът на твоята жена, приятелю, Рийс ап Грифит, е все още жив, а за възрастта си — и здрав. В нашия манастир е и щом чу, че тръгвам насам, ми заръча да нося на роднините му поздрави и благословия. Не е забравил близките си, въпреки че е минало много време, откакто се е разделил с вас, а се съмнявам, че някога ще може да дойде отново. Вече посетих Кънфрит ап Рийс, а по него пратих поздрави и на брат му Оуайн. Ако сред живите има и други негови роднини или съседи, които все още си го спомнят, бъди така добър да ги поздравиш при сгоден случай и да им кажеш, че той не е забравил своя род, земята си и всички, чиито корени са в нея.

— Значи тъй — рече Айфор и внезапно се разтопи в сърдечна усмивка. — Той винаги е бил верен на рода, много обичаше моето момиче и всички млади, макар че нямаше свои деца. Загуби жена си рано, иначе и досега да е сред нас. Седнете за малко, отче, и ми кажете как е той. Ако му отнесете моята благословия, ще съм ви благодарен.

— Майриг сигурно ти е разказал много от онова, което аз знам — рече Кадфел, докато се настаняваше до него на пейката, — когато ти е довел Едуин, за да го скриеш. Той не е ли с вас?

— Моят внук сега гостува на роднини и съседи — каза старецът, — защото вече рядко се връща. Ще си дойде след няколко дни. Той наистина ми каза, че двамата с това момче са видели стареца, но остана само час, преди да тръгне да обикаля роднините. Ще има време да си поприказваме, като се върне.

Кадфел си мислеше, че трябва да съкрати собственото си посещение, тъй като, макар и да не му беше хрумнала възможността служителите на закона да решат, че си струва да го проследят, след като излезе от Шрусбъри, това, че твърде лесно откри Едуин, бе разколебало усещането му за сигурност. Вярно, че нито бе възнамерявал, нито се бе надявал да издири момчето точно тук, но не беше изключено дори Хю Берингар, да не говорим за подчинените му, да са решили, че е възможно тъкмо така да стане, и да са пратили някой тайно по петите му. Но не можеше просто така да предаде поздравите и веднага да си тръгне, а и старецът очевидно изпитваше удоволствие да поразрови спомените си за младостта. Той бъбреше весело за времето, когато жена му все още била с него, както и дъщеря им, русо и красиво момиче. А сега друго не му оставало освен един внук и едната чест.

Изгнанието в този далечен край и с този човек бе повлияло силно на Едуин. Той се отдръпна встрани, за да остави възрастните на спокойствие, без да се оплаква или да задава въпроси, които засягаха собственото му объркано положение. Тихо излезе и се върна с чаши и кана с медовина, поднесе я ненатрапчиво, целият излъчващ достойнство и смиреност, и отново се отдръпна, докато накрая Айфор се обърна, протегна дългата си ръка и го дръпна на масата.

— Ела, моето момче, сигурно искаш да попиташ за някои неща отец Кадфел и да му кажеш други.

Излезе, че момчето не си беше глътнало езика, и след като го поканиха, стана словоохотливо както винаги. Първо попита за Едуай с тревога, която не би показал пред самия него, и видимо се успокои, когато разбра, че приключението им е завършило по-добре от очакваното.

— И Хю Берингар се е показал толкова честен и благороден? Изслушал ви е и е тръгнал да търси моята кутия? Ех, дано да я намери… Много ми беше криво, че натоварих Едуай да изиграе тази роля, но той настояваше. Тогава прекарах Джафет по обиколния път до един гъсталак край реката, където понякога се събираме да играем. Майриг ме намери там, каза ми да тръгвам за къщата на дядо му и ми обясни как да стигна дотук. А на другия ден дойде и самият той, точно както беше обещал.

— А какво си решил да правиш — попита предпазливо Кадфел, — ако истината никога не излезе наяве? Ако не можеш да се върнеш? Разбира се, да не дава Господ историята да свърши по този начин, и с Божията боля аз ще се погрижа това да не стане!

Лицето на момъка бе сериозно, но спокойно. Тук, в това убежище, той се бе отдал на дълбок размисъл и бе прекарал толкова време, съзерцавайки благородното лице на своя покровител, че между двамата се бе появила някаква прилика.

— Аз съм як и мога да работя. Ако се наложи, мога да си вадя хляба в Уелс, дори и да се наложи да живея като чужденец. И други мъже са напускали по принуда домовете си заради несправедливи обвинения и въпреки това са се справяли. Мога и аз. Но ми се иска да се върна. Не ми се ще да оставям майка си точно сега, когато е съвсем сама, а положението й е толкова несигурно. И не желая да ме запомнят като човек, отровил пастрока си и избягал, след като не съм и помислял да му сторя нещо лошо.

— Това няма да се случи — каза Кадфел твърдо. — Не напускай убежището си още няколко дни, уповавай се на Бога и, надявам се, ще докажем истината. Тогава ще можеш да се върнеш открито и достойно.

— Наистина ли вярвате, че ще стане така, или ми го казвате само за да ме успокоите?

— Вярвам го. Душата ти няма нужда да бъде окуражавана с лъжи. А и аз никога не бих те излъгал, дори и за добро.

Все пак лъжи имаше или поне — неизречени истини, които терзаеха мислите му, и той реши, че е по-добре да се сбогува и да тръгне с извинението, че времето напредва, а денят е кратък.

— Трябва да се връщам в Ридъкройсо — каза той и понечи да стане от масата, — тъй като съм оставил брат Саймън да върши цялата работа съвсем сам, а брат Барнабас все още не се е възстановил напълно. Казах ли ви, че ме пратиха там да излекувам болния брат и да го заместя, докато се оправи?

— Нали ще дойдете отново, ако има новини? — попита Едуин и макар че гласът му беше овладян, в очите му се четеше тревога.

— Да, когато има какво да ти съобщя, ще дойда отново.

— Значи още няколко дни ще бъдете в Ридъкройсо? — попита Айфор ап Морган. — Тогава се надявам, че ще се видим още веднъж, когато имате повече свободно време.

Точно беше тръгнал към вратата, за да проводи своя гост, пак положил покровителствено ръка върху рамото на Едуин, когато внезапно замръзна на място, протегна другата си длан с разперени пръсти и им даде знак да запазят тишина. Възрастта не притъпила този древен слух: той пръв долови шума от приглушени гласове. Не отдалече, идваха отблизо и бяха нарочно приглушени. Чуха се стъпки в сухата трева. Под дърветата вързаният кон изцвили призивно, оповестявайки приближаването на други коне.

— Не са уелсци! — отбеляза Айфор с беззвучен шепот. — Англичани! Едуин, иди в другата стая!

Момчето се подчини незабавно и безмълвно, но след миг отново се появи в сумрака на прага.

— Те са там… двама, отвън пред прозореца. В кожени брони, въоръжени…

Неканените гости сега бяха при външната врата, а шепотът им бе станал по-силен. Явно вече не полагаха усилия да се крият.

— Това е петнистото добиче… няма грешка!

— Аз какво ти разправях, намерим ли единия, ще намерим и другия!

Някой изсумтя приглушено и доволно. После внезапно един юмрук заблъска по вратата и същият глас извика силно и заповеднически:

— В името на закона отворете!

Незабавно последва силен ритник, който отпрати вратата към стената и рамката се изпълни с масивната фигура на брадатия сержант от Шрусбъри. Иззад гърба му надничаха още двама тежковъоръжени конници. Брат Кадфел и Уилям Уордън се озоваха почти непосредствено един срещу друг. Разпознаха се незабавно, което накара единия да настръхне, а другия да разтегли устни в ехидна усмивка.

— Добра среща, отче Кадфел! Съжалявам, че нямам заповед за вас, работата ми е с младежа зад гърба ви. Трябва ми Едуин Гърни. А това май че си ти, момче, нали?

Едуин пристъпи напред, блед като дрехата си, с огромни очи, но с дръзко вирната брадичка и с поглед като насочена пика. Беше научил много за няколкото дни, прекарани в този дом.

— Така се казвам — каза той.

— Тогава те арестувам по подозрение в отравянето на Жерваз Бонел и ще те откарам под стража, за да се изправиш пред съда в Шрусбъри.