Елис Питърс
Вълче биле (7)

ГЛАВА СЕДМА

Манастирската тъмница се състоеше от две малки килии, пристроени до задната част на стражницата, много чисти, снабдени с нарове, не по-лоши от онези, с които трябваше да се примиряват послушниците, и използвани твърде рядко. Килиите се сдобиваха с обитатели главно по летния панаир на Петровден, когато се случваше да приютят някой пиян ратай или манастирски брат, нуждаещ се от сън за охлаждане на някой непристоен изблик на невъздържаност. Тук те приемаха своята епитимия без озлобление, убедени, че е била напълно заслужена. От време на време сред обитателите се случваше и някой с по-смущаващи прегрешения — неуравновесен брат, хранил достатъчно дълго стаена омраза, за да упражни насилие, крадлив слуга или послушник, нарушил твърде грубо наложения ред. С една дума, манастирският съд нямаше кой знае каква работа.

В едната от килиите брат Кадфел и Едуай седяха един до друг и разговаряха сърдечно и приятелски. На вратата имаше решетка, но беше малко вероятно някой да надава ухо за онова, което се говореше зад нея. Братът, който държеше ключовете, беше сънен и напълно безучастен към причината, която му бе довела затворник. Единствената трудност за Кадфел може би щеше да е да блъска достатъчно силно, за да го събуди, когато решеше, че е време да си тръгва.

— Не беше чак толкова трудно — каза Едуай, облягайки се назад с въздишка на благодарност, след като унищожи пълна купа с каша, изпратена от милозливия магер. — Един братовчед на татко, който живее до реката, точно до Гей, има там овощна градина и навес за магарето и каруцата, достатъчен, за да се скрие Руфъс. Неговото момче дотича да ни каже в града, аз взех коня на татко и излязох да посрещна Едуин. Никой не дебнеше за петниста стара кранта като нашия Джафет, никой ме ме погледна, докато минавах моста, и нямаше защо да бързам. Алис дойде с мен и седна отзад да наблюдава. После си разменихме дрехите и конете и Едуин се отправи за…

— Не ми казвай! — прекъсна го бързо Кадфел.

— Няма, за да говорите истината, когато твърдите, че не знаете. Просто тръгна в друга посока. Доста време мина, докато ме забележат — каза Едуай презрително, — дори и след като Алис им помогна. А щом ме видяха, оставаше само да ги разигравам достатъчно дълго, за да успее той да избяга надалеч. Можех да ги закарам и по-нататък, но Руфъс започна да се изморява и се оставих да ме хванат. Накрая все трябваше да стане. Още няколко часа се радваха, като пратиха един войник да съобщи, че беглецът е уловен. Едуин се е измъкнал. Какво според вас ще правят с мен сега?

— Ако не беше официално обвинен от манастира, и то в присъствието на приора — отговори Кадфел искрено, — щяха да ти съдерат кожата, задето си ги разигравал и си ги правил на глупаци. Не твърдя, че това не е и желанието на самия приор Робърт, но достойнството не му позволява, а и светската Власт забранява войници да те налагат от негово име… Въпреки че според мен — каза той съчувствено, забелязвайки синините, които започваха да личат по челюстта и скулите на Едуай — вече са си изкарали донякъде яда на теб.

Момчето сви рамене презрително:

— Не се оплаквам. И за тях не мина съвсем безнаказано. Само да бяхте видели как бухна един сержант в тресавището… А да го бяхте чули, след като се измъкна! Весело беше, а и помогнах на Едуин да избяга. Такава хала не бях яздил досега! Но оттук насетне какво ще стане? Не могат да обвинят мен за убийството, не могат да ме обвинят, че съм откраднал Руфъс, нито дори расото, защото тази сутрин не съм припарвал до обора. Има много свидетели, които да докажат къде съм бил: около работилницата и на двора.

— Всъщност не си нарушил никакъв закон — съгласи се Кадфел, — но ти накара правосъдието да изглежда твърде глупаво и това няма да се хареса на властниците. Може известно време да те подържат затворен в крепостта за съучастие с преследван злосторник. Могат дори да те заплашат с нещо, надявайки се, че тогава Едуин ще се върне, за да те отърве.

Едуай поклати енергично глава.

— Глупости, той знае, че не могат да ми припишат никакво престъпление. А аз понасям заплахите по-добре от него. Той често губи самообладание. Малко се пооправи напоследък, но си е все още много избухлив.

Дали наистина гледаше толкова безгрижно на онова, което му предстоеше, или само си даваше вид? Кадфел не беше сигурен, но несъмнено по-големият от двамата младежи бе превърнал старшинството си от четири месеца в сериозно преимущество, може би защото се чувстваше отговорен за своя неправдоподобен вуйчо още от люлката.

— Аз мога да си държа устата затворена и да чакам — заяви спокойно Едуай.

— Е, след като приор Робърт така настоятелно изиска утре сутринта наместникът да дойде лично, за да те отведе — въздъхна Кадфел, — на всяка цена ще присъствам и поне ще се опитам да направя нещо за теб. Приорът ме натовари с духобно поръчение и аз точно ще се придържам към него. А сега най-добре е да си починеш. Тук съм, защото от мен се очаква да те призова към праведност, но, честно казано, моето момче, не намирам твоят живот да се нуждае от поправяне повече от моя и мисля, че би било твърде самонадеяно от моя страна да се меся. Но ако се присъединиш към мен в нощните молитви, Господ може и да ни чуе.

— На драго сърце — каза Едуай весело и се хвърли на колене като жизнерадостно дете, с почтително събрани ръце и затворени очи. В средата на молитвата преди сън устните му трепнаха в мимолетна усмивка: може би си спомняше неблагочестивите ругатни на сержанта, докато се измъкваше подгизнал от тресавището.

 

Кадфел стана доста преди утренната, за да е на крак, ако дойдат за затворника рано сутринта. Приор Робърт бе крайно разгневен заради комедията от предната вечер, но пък тя му даваше пълно основание да изисква наместникът незабавно да го освободи от един злосторник, който, както се оказа, изобщо не бе негова грижа. Това не беше момчето, задигнало бенедиктинско расо и поверения на манастира кон, а просто един пакостник, предизвикал смехотворно объркване сред неколцина лековерни пазители на реда. Можеха да си го вземат, но приорът смяташе, че достойнството му изисква — вече се изживяваше като игумен — някои от командирите, самият наместник или поне негов помощник да дойде лично, да се извини за причиненото на манастира неудобство и тогава да отведе размирника. Робърт искаше да се заяви публично, че оттук нататък светата обител се освобождава изцяло от отговорност и тя се поема от светските власти.

Въоръжените мъже пристигнаха към осем и половина, точно преди втората литургия, на която отиваше отец Кадфел, плътно следван от брат Марк. Бяха четирима тежковъоръжени конници начело с напет мургав слаб благородник на висок, кокалест и своенравен кон на петна, като цветовете му преливаха от бежово почти до черно. Марк чу как брат Кадфел въздъхна с облекчение, когато го видя, и самият той усети как при това предзнаменование в сърцето му трепна надежда.

— Наместникът вероятно е заминал на юг да празнува с краля — каза Кадфел с безкрайно задоволство. — Най-накрая Господ обърна взора си към нас. Това не е Гилбърт Прескот, а неговият заместник Хю Берингар от Мейсбъри.

 

— И така — каза Берингар весело петнайсетина минути по-късно, — успокоих приора, обещах му да го отърва от този опасен убиец, отпратих го на литургия и сбор поуспокоен и ви отървах от задължението да присъствате на него с обяснението, че трябва да отговорите на някои въпроси — той затвори вратата на стаята, след като отпрати войниците си да чакат отвън заповедите му, после дойде и седна на масата срещу Кадфел. — И това е самата истина, само че едва ли се досеща точно какви ще бъдат въпросите. Тъй че, преди да отидем и да измъкнем онзи малък рак от черупката му, разкажете ми всичко, което знаете за тази странна история. Убеден съм, че знаете повече от другите, колкото и самоуверено да излага случая моят сержант. Не е възможно да се случи нещо толкова различно от обичайното еднообразие на монашеския живот, а вие да не сте научили и да не се намирате в центъра на събитията. Разкажете ми!

Сега, когато Берингар представляваше властта, докато Прескот чинно седеше на празничната трапеза на своя повелител, Кадфел не виждаше основание за сдържаност, поне що се отнасяше до неговата собствена роля. И разказа всичко или почти всичко.

— Значи той дойде при вас и вие го скрихте? — повтори учудено Берингар.

— Да, и бих го направил отново при същите обстоятелства.

— Кадфел, знаете по-добре и от мен какво ужасно обвинение тегне върху това момче. Кой друг би имал някаква облага? И все пак аз ви познавам и съм убеден, че щом се съмнявате в нещо, не може и аз да не изпитам съмнения.

— Аз нямам съмнения — рече Кадфел твърдо. — Момчето е невинно, дори мисъл за убийство не го е спохождала. И за нищо на света не би се сетило да използва отрова. Когато дойдоха при мен, изпитах и двамата. Никой от тях не знаеше как е умрял човекът, и веднага ми повярваха, когато казах, че е бил намушкан. Дадох на момчето да помирише отровата, то дори не трепна. Смътно си спомняше, че мирисът му бил познат от лечебницата, където присъствал, докато разтривали рамото на брат Рийс.

— Вярвам ви — каза Берингар, — това безспорно е ценно сведение, което обаче не може да се смята за доказателство. Ами ако и двамата подценяваме лукавството на тези младежи просто защото са млади?

— Така е — съгласи се Кадфел с уморена усмивка, — вие самият не сте възрастен, а доколкото ми е известно, пределите на притворството ви още не са установени. Но, повярвайте ми, тези момчета са от друго тесто. Освен това ги познавам сравнително добре. Имам дълг и го изпълнявам според собствените си разбирания. Вие си имате свои задължениния, които трябва да изпълнявате съобразно със собствения ви пост и ранг. Не оспорвам това. Но в този момент, уважаеми Хю, не знам и няма как да се досетя къде се крие Едуин Гърни, иначе щях да го подканя да се предаде и да разчита на почтеността ви. Няма нужда да ви казвам, че верният негов племенник, който е отнесъл пердах заради него, със сигурност знае къде е Едуин или поне накъде се е отправил. Можете да го попитате, но той, разбира се, няма да каже нищо. Нито при вашия стил на разпит, нито при този на Прескот…

Както барабанеше с пръсти по масата, Хю за момент се замисли.

— Отче Кадфел, трябва да ви уведомя, че издирването на момчето ще продължи с пълна сила, тъй че внимавайте къде ходите.

— Това е честна сделка — каза Кадфел просто. — И по-рано сме били съперници по хитрост и сме завършвали като съюзници. Колкото до това, къде ходя, ще би се стори чудовищно отегчително. Приор Робърт не ви ли каза? Мога да се движа само в пределите на манастира, не ми е позволено да го напускам.

Пъргавите черни вежди на Хю хвръкнаха нагоре чак до косата му.

— Боже милостиви, заради какво прегрешение? — той завъртя очи. — Какво сте забъркали, та сте си заслужили такава възбрана?

— Прекарах твърде много време в разговор с вдовицата и едно наострено ухо схванало, че се познаваме много добре още от младини — не бе сметнал за нужно да съобщава това на Хю, но пък и нямаше основания да го крие от него. — Веднъж ме попитахте как така не съм се оженил, и аз би отговорих, че навремето съм имал подобно намерение, преди да потегля за Светите земи.

— Спомням си! Дори й споменахте името. Казахте, че сега сигурно има внуци и правнуци… Наистина ли, Кадфел? Нима тази дама е вашата Рихилдис?

— Тази дама. — изрече Кадфел, като наблягаше на всяка дума, — наистина е Рихилдис, но не е моя. Преди двамата й съпрузи за известно време имах претенции към нея, нищо повече.

— Трябва да я видя! Чаровницата, привлякла погледа ви, сигурно заслужава внимание. Ако беше някой друг, щях да кажа, че този факт значително отслабва аргументите в защита на нейния син, но понеже ви познавам, съм наясно, че който и да е буен хлапак на тази възраст, изпаднал в беда, би могъл да ви води за носа. Ще се срещна с нея, тя може да има нужда от съвет или от помощ. Очевидно тази история не е много чиста в правно отношение и докато нещата се изяснят, ще мине време.

— Има още нещо, което можете да сторите. То евентуално би доказало онова, за което аз мога само да настоявам. Както ви казах, момчето твърди, че е хвърлило в реката една инкрустирана дървена кутийка — Кадфел я описа с най-големи подробности. — Ако може да се намери, в немалка степен ще бъде подкрепена неговата версия, в която аз простодушно вярвам. За съжаление не ми е възможно да изляза и да се свържа с рибарите и лодкарите от Севърн и да ги помоля да се оглеждат за такава дреболия по брега на местата, където водата обикновено изхвърля разни неща. Но вие можете да го сторите, Хю. Можете да го разгласите в Шрусбъри и по реката. Струва си да се опита.

— Ще го направя непременно — съгласи се с готовност Берингар. — Има един човек, чиято зловеща задача е, щом някоя бедна душа попадне в Севърн, да прецени точно на кое място тялото ще бъде изхвърлено на брега. Нямам представа, дали дребните предмети следват същия път, но той не може да не знае. Ще му наредя да се заеме с това дирене. А сега, ако сме си казали всичко, най-добре да отидем да видим онзи ваш хлапак двойник. Късметлия е той, че го познавате, иначе едва ли щяха да му повярват, ако самият той им беше казал, че не е момчето, което търсят. Наистина ли толкова си приличат?

— Обичайна прилика между роднини, ако ги познаваш или ги видиш един до друг. Но когато са поотделно, човек може да се обърка, особено ако наистина не ги познава добре. А вашите хора са преследвали ездача на един определен кон. Елате да го видите!

Той все още изпитваше съмнения, когато двамата се отправиха към килията. Едуай напрегнато очакваше да разбере какво ще прави с него представителят на властта. И въпреки това не се страхуваше, че може да му се случи нещо лошо. Хю можеше да мисли различни неща за вината или невинността на Едуин, но не залагаше много на безрезервната вярност на Едуай към неговия роднина.

— Ела насам, Едуай, излез на дневна светлина — нареди Берингар, като държеше вратата на килията широко отворена. — Ела да те разгледам! Следващия път, когато се размените, искам да знам със сигурност кой от двамата ми е в ръцете — и когато Едуай послушно се изправи и предпазливо пристъпи напред, след като хвърли напрегнат поглед встрани, за да се увери, че брат Кадфел е там, Берингар го хвана за брадичката, повдигна без грубост лицето му и го огледа внимателно. Тази сутрин синините вече бяха морави, но лешниковите очи искряха. — Вече не мога да не те позная — каза Хю. — И така, млади господине, ти ни струваше доста време и усилия, но аз предлагам да не пилеем още повече, за да ти смъкваме кожата от бой. Ще те попитам само веднъж: къде е Едуин Гърни?

Начинът, по който бе зададен въпросът, и изражението на смуглото лице загатваха за всякакви възможности, ако не последваше отговор. Въпреки благия тон всичко можеше да се очаква. Едуай навлажни пресъхнали устни и каза с най-хрисимия и почтителен глас, който Кадфел бе чувал от него:

— Ваша светлост, Едуин е мой роднина и приятел, и ако исках да издам къде е, нямаше да изтърпя всичко това само за да може той да се скрие. Разберете ме, не мога и няма да го предам.

Берингар погледна брат Кадфел и запази сериозно изражение, ако не се смятаха искрите в очите му.

— Добре, Едуай, честно казано, не очаквах да ми кажеш друго. Не е прегрешение да отстояваш верността си. Но искам да бъдеш на място, където лесно мога да те намеря, ако ми потрябваш, а и да бъда сигурен, че няма да хукнеш като пощурял пак да спасяваш някого.

Едуай си представи някакви килии в крепостта на Шрусбъри и придоби стоическо изражение, за да посрещне най-лошото.

— Дай ми дума, че няма да напускаш къщата на баща си и работилницата — каза Берингар, — докато не ти върна свободата! Защо да те храним на обществени разноски през коледните празници, след като ти си човек, който държи на думата си. Даваш ли я?

— О, разчитайте на честната ми дума! — възкликна Едуай, слисан и в същото време целият сияещ. — Няма да мърдам от двора, докато не ми разрешите. И благодаря!

— Добре! Вярвам на думата ти, както и ти можеш да вярваш на моята. Задачата ми, Едуай, не е на всяка цена да осъдя твоя вуйчо или безразборно някой друг за убийстбо, а да открия кой е истинският извършител на престъплението. И ще го направя! Тръгвай, лично ще те отведа в дома ти. Няма да е излишно да си поговоря малко с родителите ти.

 

Тръгнаха преди голямата литургия в десет — Берингар с Едуай на седлото зад него. Оказа се, че кокалестият петнист жребец може да носи товар, два пъти по-тежък от скромното тегло на господаря си. Отзад в редица по двама следваха тежковъоръжените конници. Само веднъж, по средата на литургията, когато мислите му трябваше да бъдат заети с по-възвишени неща, Кадфел се сети с раздразнение за още две отстъпки, които можеше да постигне, ако бе помислил навреме. Мартин Белкот сега беше без кон, манастирът искаше да се отърве от Руфъс, а Рихилдис сигурно щеше да се зарадва, ако животното отиде при зет й и тя престане да се чувства задължена на манастира за мястото в обора и зобта. Берингар вероятно би оценил хумора, ако повереше коня на дърводелеца с обяснението, че освобождава манастира от едно бреме. Но второто бе по-важно. Предния ден възнамеряваше да търси стъкленицата от отровата по брега на яза, а наместо това се озова затворен между стените на манастира. Защо когато помоли Берингар да каже на рибарите да гледат за мощехранителницата от крушово дърво, не го накара да проследи и тази тънка, но важна нишка на разследването? Ядосан на себе си, той даже се сопна на брат Марк, когато всеотдайният младеж го попита за тазсутрешните събития. Въпреки това след вечеря Марк невъзмутимо го последва в убежището му в градината.

— Аз съм един стар глупак — избухна Кадфел, надмогвайки унинието си — и пропуснах великолепна възможност някой да свърши работата ми там, където самият аз сега не мога да отида. Но вината не е твоя, съжалявам, че си го изкарах на теб.

— Ако е нещо, което искате да се свърши извън стените — каза Марк предпазливо, — защо днес да съм по-малко полезен, отколкото бях вчера?

— Прав си, но и бездруго веднъж вече те замесих. А ако имах достатъчно разум, можех да си послужа с ръцете на закона, което щеше да бъде много по-добре. Въпреки че изобщо не става дума за нещо опасно или осъдително — поясни той, сякаш сам себе си убеждаваше. — Трябва да се потърси една стъкленица…

— Миналия път — каза Марк замислено — търсехме нещо, за което се надявахме, че няма да се окаже стъкло. Жалко, че не го намерихме.

— Така си е. Този път обаче трябва да е именно стъкло, ако идването на Берингар вместо на Прескот наистина е някакво предзнаменование. Аз ще ти кажа къде да търсиш — и той обясни за прозореца на южната страна, отворен в онзи мразовит ясен ден.

— Тръгвам — каза брат Марк. — А вие можете да подремнете след обяда със спокойна съвест. Моите очи са по-млади…

— Внимавай, вземи кърпа и ако намериш стъклото, увий го внимателно и не го пипай излишно. Искам да видя как маслото се е стекло и засъхнало по стените.

Брат Марк се върна на стъмване. Оставаше половин час до вечерня, но от това време нататък диренето на нещо дребно по тесен, обрасъл с трева склон беше излишно и безнадеждно. Зимните дни почват късно и свършват рано, също както скъсяващата се пътека на живота след шестото десетилетие.

Кадфел послуша брат Марк и прекара следобеда в дрямка. Не можеше да отиде никъде, нямаше работа тук, нямаше никакво задължение, което да изисква усилията му. В един миг внезапно се сепна, събуди се и видя надвесената отгоре му мършава, но стройна суха фигура на брат Марк, които го гледаше с блага усмивка на своето свещеническо лице без възраст. Кадфел бе забелязал това негово излъчване още от времето, когато уплашеното и изпълнено с неприязън момче за пръв път се озова между манастирските стени. Тихият многозначителен и весел глас изтърколи времето обратно: пак беше на осемнайсет години, при това току-що навършени.

— Събудете се! Имам нещо за вас.

Все едно дете казваше на баща си: „Виж, сам го направих за теб!“ Той нежно положи в скута на Кадфел грижливо сгъната бяла кърпа. После предпазливо я разтвори и откри съдържанието й с жест на такъв свенлив триумф, че сходството с гордото дете стана пълно. Показа се малко шише с изкривено гърло от зеленикаво стъкло, оцветено от едната страна някак по-различно чак до дъното, където зеленото се примесваше с жълтеникавокафявото на утайката, която все още лениво помръдваше вътре.

— Запали тази лампа! — нареди Кадфел и хвана кърпата с две ръце, за да поднесе наградата към очите си.

Брат Марк усърдно зачатка с кремъка и огнивото и изкара искра за фитила на малкия газен светилник в глинена чинийка, но сблъсъкът между светлината и мрака не подобри особено видимостта. Стъкленицата бе запушена с малък дървен чеп, увит в усукано вълнено парцалче. Кадфел нетърпеливо помириса плата точно където беше оцветен в кафяво. Мирисът беше слаб, но ясен, носът му го долови безпогрешно. Студът го бе притъпил, но и съхранил. От външната страна на стъкленицата чак до долу личеше отдавна засъхнала дълга тънка диря от масло.

— Това ли очаквахте? — възбудено се въртеше около него брат Марк.

— Да, момко! Това малко стъкло е съдържало смърт, а виж, може да се скрие в мъжка длан. Така ли лежеше, когато го намери? На тази страна, където се е събрала утайка и е засъхнала по цялата й дължина? Отвътре и отвън… Някой е запушил и е изхвърлил бързо шишето, за да не го видят, и тази дълга бразда от прокапало масло означава може би, че и на дрехите му има петно. Седни сега тук и ми разкажи къде и как го намери, защото от това зависи много. Ще можеш ли отново да познаеш със сигурност мястото?

— Да, защото оставих знак — заруменял от удоволствие, че е изпълнил така добре заръката на Кадфел, брат Марк седна и нетърпеливо се наклони към него. — Къщите там нали са оградени с тясна ивица градини, която слиза почти до водата, а по самия ръб на минава тясна пътечка? Не би било трудно за мъж, който бърза, та дори за жена, да хвърли от къщата нещо леко и то да падне до самия ръб на водата, а и по-надалеч. Затова първо минах по пътеката и огледах страната откъм кухненския прозорец, който е бил отворен оня ден, както вие казахте. Само че не го намерих там.

— Нима?

— Да, а по-нататък. Сега по края на яза има лед, но течението от воденичния улей поддържа средата незамръзнала. Намерих го, когато се връщах обратно, след като бях претърсил навсякъде по тревата и храсталаците наоколо и реших да погледна от другата страна на пътеката, откъм водата. Беше там, полегнало настрана и наполовина сковано от леда. Забих една пръчка от леска в земята точно срещу мястото, а и дупката в леда, от която го измъкнах, също е белег, стига да няма лапавица сутринта. Мисля, че шишето е било хвърлено отвъд леда, ако тогава изобщо е имало лед, но не достатъчно навътре, че да бъде поето от течението, и понеже тапата си е била на мястото, не е потънало, а се е върнало до брега, където го е сковал следващият мраз. Само че, отче Кадфел, не е възможно да е било хвърлено от кухненския прозорец — мястото, където лежеше, бе много по-нататък по пътеката.

— Сигурен ли си? Откъде тогава? Разстоянието ли ти се вижда голямо?

— Не, странното е в посоката. Твърде далеч вдясно, а по средата има храсталак. Разположението не съответства. Ако някой хвърли шишето от кухненския прозорец, то няма да падне там, където го намерих, просто не е възможно. Но виж, прозорецът на другата стая би бил съвсем подходящ. Отче, можете ли да си спомните дали той също не е бил с отворени капаци? Онзи в стаята, където са се хранили?

Кадфел мислено се върна към сцената в къщата, когато Рихилдис го посрещна отчаяна и го преведе до спалнята покрай разбутаната маса, на която стояха три чинии.

— Точно така беше! Капаците бяха отворени, защото през прозореца грееше обедното слънце.

От тази вътрешна стая Едуин се бе втурнал навън, обзет от обида и негодувание, бе минал през кухнята, където се смяташе, че е избършил престъплението си, след което се е отървал от уликите. Но нито за момент не бе оставал сам в нея и само по време на стремителното си бягство бе изчезнал от погледа на цялото домакинство.

— Разбираш ли какво означава това, Марк? От думите ти излиза, че тази стъкленица или е била хвърлена от прозореца на вътрешната стая, или че някой е изскочил на пътеката и я е хвърлил във вира. А Едуин не е можел да стори нито едното, нито другото. Възможно е, както те предполагат, да се е спрял за момент в кухнята, но със сигурност не е минал по пътеката край яза, преди да се отправи към моста, иначе Елфрик щеше да го подмине. Така е, щял е да го изпревари и да го пресрещне при портите! Нито пък е имал възможност по някое време след това да се отърве от стъкленицата. Скрил се е, изпълнен с негодувание и обида, докато го е намерил Едуай, след това двамата продължили да се крият и накрая решили да дойдат при мен. Това мъничко нещо, Марк, е доказателство, че Едуин е толкова виновен, колкото и някой от нас двамата.

— Само че не посочва кой е виновникът — възрази умърлушен Марк.

— Така е. Но ако шишето наистина е било хвърлено през прозореца на тази вътрешна стая, това е станало доста след смъртта, защото там едва ли някой е останал сам дори и за малко, преди сержантът да дойде и да си отиде. А ако виновникът е носил стъклото през цялото време със себе си, така както е зле запушено в момента, тогава маслото вече го е белязало. Може да се опита да изтрие петното, но няма да му е лесно. А кой може да си позволи да изхвърли роба или расо? Не, белезите само чакат да бъдат открити.

— Ами ако извършителят е външен човек, не от къщата, и след злодеянието просто е хвърлил стъкленицата от пътеката? Вие вече се замислихте веднъж за магера и за слугите.

— Не твърдя, че е изключено. Но доколко е вероятно? От пътеката човек може да метне шишето така, че да падне в средата на яза, в дълбокото. Дори и да не потъне — а в този случай той би имал достатъчно време да се погрижи за това! — шишето би било отнесено обратно в потока и оттам — в реката. Но както виждаш, то е паднало по-напред, затаило се е там и ни е чакало да го открием.

— Сега какво трябва да правим? — попита брат Марк, вече станал на крака и готов за действие.

— Да тръгваме за вечернята, синко, иначе ще закъснеем. А утре трябва да отидеш с тази улика при Хю Берингар в Шрусбъри.

Мирянското присъствие на вечернята беше оскъдно и все пак налице. Тази вечер Мартин Белкот бе пристигнал от града да благодари сърдечно първо на Бога и после на Кадфел за това, че синът му се бе завърнал здрав и читав. След като службата приключи, той изчака братята да излязат от църквата и тръгна да посрещне Кадфел при южната врата.

— Отче, на вас дължим това, че момчето отново си е у дома, макар и поопердашено, а не се въргаля в някое подземие в крепостта заради усилията си.

— Не на мен, защото аз не бих могъл да го освободя. Хю Берингар реши, че е по-добре да го прати да си ходи. И знайте, че каквото и да се случи, можете да разчитате на Берингар като на почтен и честен човек, който никога не търпи несправедливост. Ако ви се наложи да се срещнете с него, кажете му истината.

Белкот се усмихна уморено.

— Истината, но не цялата истина, дори и на него… въпреки че той действително се оказа великодушен към моето момче, съгласен съм. Но докато другият не е в безопасност също като Едуай, няма да обадя никому къде е. На вас обаче, отче…

— Не! — прекъсна го бързо Кадфел. — Не искам да знам, въпреки че се надявам скоро да няма вече причина да се крие. Но това време не е дошло. Всичко наред ли е със семейството ви? Как е Едуай?

— Нищо му няма. Май дори се перчи със синините си. Всичко той бил измислил. Сега поне за известно време се е укротил. Никога не съм го виждал толкова послушен, а това хич не е лошо. Работи с повече старание. Не че сме претоварени с работа пред празниците, но нали Едуин го няма, а и Майриг замина да кара Коледа с роднините си, та ми се струпа достатъчно и за моя хубостник.

— Значи Майриг отиде при семейството си, така ли?

— Винаги си ходи за Коледа и Великден. Има братовчед и някакъв чичо нагоре към границата. Ще се върне преди Нова година. Такъв си е Майриг, много държи на роднините си.

Да, така беше казал, когато Кадфел се видя с него. „Моят род е родът на майка ми. Аз си вървя с нашите. Баща ми не е уелсец.“ Естествено, че ще иска си иде за празниците.

— Мир на всички ви за Рождество Христово! — каза Кадфел обнадежден, откакто намерената улика лежеше на една полица в неговата сушилня.

— Амин! Аз и моето семейство сърдечно ви благодарим за неоценимата помощ и ако някога имате нужда от нашата, заповядайте!

Мартин Белкот се върна в своята работилница, изпълнил дълга си, а брат Кадфел и брат Марк, с бремето на своя все още неизпълнен дълг, отидоха на вечеря.

— Ще тръгна рано за града — прошепна настойчиво брат Марк в ухото на Кадфел, както седяха в един ъгъл на сборната зала, където след вечеря брат Франсис четеше с фъфлене някакви латински текстове. — Ще отсъствам от утренната. Най-много да си спечеля едно покаяние!

— Не! — прошепна твърдо брат Кадфел в отговор. — Ще изчакаш да мине обед и тогава вече ще си свободен да вършиш собствените си задължения, тъй като за теб това ще бъде едно напълно законно дело, при това най-доброто, с което можеш да се заловиш. Няма да ти позволя да нарушаваш установения ред.

— Което вие самият, разбира се, не бихте се поколебали да направите! — изсумтя Марк, а срамежливото му лице светна в широка усмивка, която спокойно би могла да бъде на Едуин или Едуай.

— Само когато въпросът е на живот и смърт. И си признавам вината! А ти не си аз и не бива да повтаряш греховете ми. Няма никакво значение, дали ще бъде преди, или след обед — добави той успокоително. — Ще питаш за Хю Берингар и за никой друг, предупреждавам те, единствено в него съм сигурен. Извикай го и го заведи на мястото, където си намерил шишето. След което, струва ми се, семейството на Едуин много скоро отново ще си го посрещне у дома.

Планът им се оказа неизпълним. Сборът на следното утро осуети намеренията им и промени всичко.

 

Преди разискванията по второстепенни въпроси брат Ричард, заместник-приорът, стана, за да съобщи, че по спешност умолява за вниманието на приора.

— При брата иконом е дошъл човек от нашите кошари край Ридъкройсо до Озуъстри. Инокът Барнабас се разболял, гърдите му били зле и имал треска, а брат Саймън останал съвсем сам да се грижи за цялото стадо. Освен това съвсем не бил сигурен, че е достатъчно вещ, за да цери подобаващо болния брат, и моли, ако е възможно, някой с повече знания да отиде и да му помага за известно време.

— Винаги съм смятал — каза приор Робърт навъсено, — че там трябва да имаме повече от двама души. Гледаме двеста овце по онези хълмове, а мястото е отдалечено. Но как брат Саймън е успял да прати вест, след като е единственият на крака там?

— Възползвал се е, че в имението Молили сме изпратили наш управител. Изглежда, то е само на няколко мили от Ридъкройсо. Брат Саймън яздил дотам и помолил да ни известят, след което един коняр веднага потеглил с поръчението. Би било добре да не губим време и ако можем, да изпратим лечител още днес.

Споменаването на Молили накара приора да наостри уши. То стана повод и Кадфел да се впусне в разсъждения, тъй като имението беше пряко свързано с грижите му в момента. Значи Молили беше само на няколко мили от манастирските кошари при Озуъстри! Никога досега не се беше замислял, че точното му разположение би могло да бъде от значение, и сега това внезапно просветление повдигна цял куп странични въпроси.

— Трябва наистина да изпратим човек — каза Робърт.

Той си помисли, че поръчението, съвсем естествено, можеше да се възложи на най-опитния билкар и лечител в манастира. Това щеше не само да го отстрани от всякакво общуване с вдовицата Бонел, но и да му попречи да проявява натрапчивата си настоятелност в ровенето около печалния случай, който я бе лишил от съпруг. Приорът обърна среброкосата си величава глава и погледна право към брат Кадфел — нещо, което обикновено избягваше да прави. Кадфел си беше помислил нещо подобно и също се бе възрадвал вътрешно. Сам да го бях скроил, помисли си той, нямаше да бъде толкова успешно.

— Брат Кадфел, по всичко личи, че това е дело за теб, вещия лечител. Можеш ли незабавно да приготвиш всичко необходимо за един болен брат?

— Мога и ще го направя, отче — отвърна Кадфел с такава готовност, че за момент приор Робърт се усъмни в собствената си мъдрост и проницателност.

Защо ще се радва толкова на такъв дълъг път през зимата и на тежката работа, която го чака след това, едновременно като лечител и овчар? А толкова настоятелно се бъркаше в работите на семейство Бонел тук! Но разстоянието бе сигурна гаранция, от Ридъкройсо нямаше да може нищо да направи.

— Надявам се, че няма да е за дълго. Ще се молим брат Барнабас бързо да оздравее и да закрепне. Ако се появи някаква нужда, можеш пак да пратиш вест по конярите от Молили. Послушник Марк достатъчно добре ли е обучен да оказва помощ при по-леки неразположения в твое отсъствие? В случай на сериозно заболяване можем да се обърнем към лекар.

— Брат Марк е всеотдаен и способен — каза Кадфел почти с бащинска гордост, — може да му се има пълно доверие, защото, ако почувства, че не му достигат знания, ше го заяви най-смирено. Освен това разполага с всички билки, които могат да потрябват в този сезон. Постарахме се да се запасим добре и за най-тежка зима.

— Чудесно! Тогава с оглед на неотложните обстоятелства можеш да напуснеш сбора и да се заемеш с подготовката си. Избери си добро муле от конюшнята, вземи си храна за из път и не забравяй да приготвиш всичко необходимо за болестта, сполетяла брат Барнабас. Ако има някой болен в лечебницата, когото искаш да посетиш преди тръгване, направи го. Преди да потеглиш, дай на брат Марк съответни напътствия.

Брат Кадфел излезе от залата и остави присъстващите да продължат с обичайните въпроси. Господ все още не е отвърнал поглед от нас, помисли си той, докато се суетеше весело из сушилнята и ровеше по рафтовете за онова, което му трябваше. Лекове за гърло, гърди, глава, мазило за втриване в гърдите, гъша мас и силни билки. Останалото беше топлина, грижа и добро хранене. Там в Ридъркройсо имаха кокошки и собствена дойна крава. И накрая, една вещ, която трябваше да отнесе в Шрусбъри — малкото зелено шише, все още увито в платнената кърпа.

Братт Марк влетя в сушилнята. Пристигаше направо от заниманията по латински под наставничеството на брат Пол.

— Казаха ми, че заминавате и че аз ще ви замествам. О, отче Кадфел, как ще се справя без вас? А Хю Берингар и уликата, която имаме за него?

— Остави това на мен — отвърна Кадфел. — Пътят към Ридъкройсо минава през града. Аз лично ще отнеса стъклото в крепостта. Ти само не забравяй каквото си научил от мен! Добър ученик си, зная. Духом ще бъда с теб всеки миг. Представи си, че ме питаш, и сам ще намериш отговора — хванал в една ръка гърненце с мехлем, той разсеяно протегна другата и ласкаво потупа младата гладка тонзура, обкръжена с остра и гъста сламеноруса коса. — Няма да отсъствам дълго, ще вдигна брат Барнабас на крака за броени дни. Освен това чуй, скъпо момче, както разбрах, имението Молили е съвсем близо до мястото, където отивам, и ми се струва, че отговорът на онова, което искаме да знаем, може да се крие именно там, а не тук.

— Така ли мислите? — попита брат Марк с надежда, забравил за собствените си притеснения.

— Да, и имам нещо на ум… просто смътно усещане, че искаха да се отърват от мен на сбора… А сега ще ти заръчам ето какво: иди в конюшнята, избери ми едно хубаво муле и сложи всички тези неща в дисагите. Преди да тръгна, трябва да свърша една работа в лечебницата.

 

Брат Рийс седеше на своето място съвсем близо до огъня свит на стола си в блажена полудрямка, но достатъчно буден, за да отваря по едно бдително око при всяка дума или движение наоколо. Беше в добро настроение, радушно посрещна своя гост и лицето му се проясни донякъде, когато Кадфел му каза, че заминава към северозападната част на графството, в кошарите на Ридъкройсо.

— Твоят роден край, братко! Да нося ли поздрав от теб на границата? Имаш там три поколения роднини. Сигурно някои от тях са живи и до днес.

— И още как! — брат Рийс оголи беззъби венци в замечтана усмивка… — Ако ти се случи да се срещнеш с моя братовчед Кънфрит ап (Син на — бел. прев.) Рийс или с неговия брат Оуайн, предай им благословията ми. О, много роднини имам аз по тези земи. Питай за моята племенница Ангарад, момичето на сестра ми Мараред, най-малката ми сестра, дето се омъжи за Айфор ап Морган. Май че Айфор се спомина преди Време, ала ако излезе, че е жив, кажи му, че го помня, и му предай много здраве. Момичето трябва да дойде да ме види, нали нейният изгорник сега работи в града. Помня я като съвсем мъничка, като маргаритка беше — толкова висока и също толкова хубава.

— Ангарад ли беше момичето, дето отиде да слугува в къщата на Бонел от Молили? — предпазливо попита Кадфел.

— Да, и жалко! Но те са там от много години, тия саксонци. С времето почваш да свикваш с чуждите имена. Обаче по-нататък не можаха да стигнат. Молили е само един трън, забит в плътта на Кънлейт. Забит надълбоко… но почти отчупен… И това може да стане някой ден! И бездруго едва опира до саксонските земи.

— Наистина ли? — попита Кадфел. — Значи всъщност, въпреки че вече три поколения има собственик англичанин, имението Молили си е уелска земя?

— Уелско е колкото Сноудън (Най-високият връх (1085 т) в Камбрийските планини, Северен Уелс — бел. прев.) — каза брат Рийс, запален от искриците на стария родолюбив пламък. И всички съседи са уелсци, както и повечето от арендаторите. Родното ми място е малко по на запад, близо до църквата на Лансилин, в сърцето на Кънлейт. Уелска земя, откак свят светува!

Уелска земя! Това не би могло да се промени само защото някой си Бонел по бремето на Уилям Руфъс (Уилям II (1056–1100) — крал на Англия от 1087 до 1100 г., син на Вилхелм Завоевателя — бел. прев.) се е намъкнал там, присвоил е няколко акра и оттогава е успял да запази заграбеното под покровителството на графа на Честър. Защо изобщо не ми хрумна, питаше се Кадфел, да попитам по-рано къде се намира това имение?

— И Кънлейт има правомерно назначени уелски съдии, нали? И прилагат закона на Хайуел Да, а не на Нормандска Англия…

— Точно така! Законен областен съд, какъвто има в Уелс! Навремето родът Бонел водеше разни дела за границите на земите си ту според уелския, ту според английския закон, както им отърваше. Но хората си харесват уелския закон и свидетелските показания на съседите: за тях това е правилният начин да се разреши един спор. Така е праведно! — отсече брат Рийс, поклати побелялата си глава и вдигна поглед към Кадфел. — Какво си се загрижил толкова за закона, братко? Да не смяташ и ти да водиш дело? — тази мисъл го накара да се изкикоти и той за пореден път оголи влажните си беззъби розови венци.

— Аз не — отбърна Кадфел и стана, — но си мисля, че един човек, когото познавам, може и да има подобно намерение.

Излезе навън умислен и се озова в просторния двор, където ниското зимно слънце блесна в очите му и го ослепи за втори път. Колкото и да бе невероятно, в тази моментна слепота най-сетне съвсем ясно видя пътя, който трябваше да следва.