Елис Питърс
Вълче биле (5)

ГЛАВА ПЕТА

Сега бе задължително да открие убиеца, в противен случай момчето нямаше да може да излезе от скривалището си и да се върне към света, от който временно му се налагаше да се оттегли. А това означаваше много внимателно да проследи пътя на злощастното блюдо от яребица от магерницата до стомаха на Жерваз Бонел. Кой го бе пипал? Кой можеше да е сипал отровата в него? И тъй като приор Робърт от висотата на собственото си величие в покоите на игумена бе изял, оценил по достойнство и смлял останалата част от птицата, без да пострада, очевидно бе, че тя му е била донесена с добра воля и в добро състояние. А той, със сигурност без да я докосва, я бе изпратил в същия вид на готвача.

Преди да отиде на голяма литургия, Кадфел се отби в магерницата. Той бе един от малцината в светата обител, които не се страхуваха от брат Петръс. Фанатиците винаги плашат, а брат Петръс беше фанатик — не във вярата си или в призванието си, които приемаше за даденост, а в изкуството си. Религиозният му плам обагряше черната му коса и очи в огненочервено. Северняшката му кръв кипеше като собствения му казан. Нравът му на варварин от пограничните земи бе пламтящ като фурната в магерницата. И както обичаше игумен Херибърт, така ненавиждаше приор Робърт. Когато Кадфел отиде при него, той тъкмо оглеждаше дневното бойно поле и събираше армията си от тигани, купи, лъжици и чинии. Вършеше го с по-малко удоволствие, отколкото друг път, тъй като не Херибърт, а Робърт щеше да се наслади на плодовете на неговия труд. Ала въпреки това не можеше да измени на съвършенството на произведенията си.

— Оная яребица? — каза мрачно Петръс, когато Кадфел го попита какво се бе случило през деня. — Беше си съвсем хубава. Не най-едрата, но най-добре угоената и тлъста, която съм виждал. И ако трябваше да я сготвя за моя игумен, щях да му предложа истинско произведение на изкуството. Да, и значи влиза тоя приор при мен и ми нарежда да заделя настрана една порция — една-единствена, забележи! — за да бъде изпратена на гостенина в къщата до воденичния яз с неговите почитания. Така и сторих. Отделих най-хубавото месо в една от личните купи на игумен Херибърт. Моите съдове, каза Робърт! Дали някой друг я е пипал тук? Казвам ти, Кадфел, двамата ми помощници знаят що за човек съм, те правят каквото им наредя, и друго не смеят. Робърт? Той дойде тук да си даде нарежданията и да подуши яденето ми, но тогава всичко беше в една тава, а аз отделих порцията за господаря Бонел едва след като приорът излезе оттук. Не, можеш да бъдеш сигурен, освен мен никой не е докосвал ястието, поне докато беше тук, а когато слугата… Елфрик беше, нали?… пристигна с подноса, вече наближаваше часът за обяд.

— Как ти се струва този Елфрик? — попита Кадфел. — Ти се виждаш с него всеки ден.

— Дръпнат момък, поне доста мълчалив — отбеляза Петръс без следа от неприязън. — Но винаги идва навреме, освен това е изпълнителен и внимателен.

Така беше казала и Рихилдис — може би дори прекалено изпълнителен, при това с твърдото намерение да огорчи господаря си.

— Видях го как прекоси двора с подноса. Паниците бяха покрити, двете му ръце бяха заети и със сигурност не е спирал отсам портите, зашото излезе от манастира пред очите ми.

Ала от другата им страна в стената имаше ниша с пейка. Върху нея подносът лесно можеше да се остави за миг, под предлог че преносителят му иска да подхване по-добре товара си. А Елфрик знаеше пътя до сушилнята в градините и бе присъствал по времето, когато Кадфел бе отсипал на брат Едмънд от маслото. Той беше мъж, чието достойнство бе накърнено в две отношения. И разполагаше с неограничени възможности, тъй като поради прикрития му характер никой не знаеше почти нищо за него.

— Значи тук не е добавяно нищо към храната?

— Нищо освен вино и подправки. Ако беше отровена останалата част от птицата — каза мрачно Петръс, — тогава щеше да имаш основание да ме гледаш подозрително. Но и да ми бе хрумнало да приготвя задушено от вълче биле за оня, бъди сигурен, нямаше да объркам коя купа при кой стомах да иде.

Нямаше нужда, помисли си Кадфел, докато пресичаше двора на път за литургия, изблиците на брат Петръс да се вземат прекалено на сериозно. Защото въпреки цялата си свирепост той беше по-скоро човек на думите, отколкото на делата. Или може би все пак трябваше да се позамисли върху тази възможност. Възможността да е станала грешка и отровното блюдо да е било предназначено за Робърт, а не за Бонел не бе хрумвала на Кадфел до този момент, но брат Петръс му я подхвърли недвусмислено и после побърза да я обяви за несъстоятелна, преди изобщо да е била изказана. Не беше ли избързал прекалено? Винаги е имало случаи на смъртна омраза между хора, които са се клели в братство, ще има и занапред. Може би шотландецът за пръв път бе хвърлил сянката на съмнението върху самия себе си. Май не приличаше много на убиец. Но Кадфел щеше да има едно на ум.

 

Няколко седмици преди големия празник всяка година се наблюдаваше прилив от енориаши в църквата, тъй като сезонът предизвикваше угризения на съвестта у онези необременени съзнания, които не изпълняваха с особено рвение духовните си задължения през останалата част от годината. Този път храмът беше доволно изпълнен с народ и Кадфел не се изненада, когато видя сред паството бялата шапчица и разкошните дълги руси коси на Олдит. Когато службата приключи, той забеляза, че тя не излезе през западната врата като всички останали, а през южната, която водеше към клостера и оттам — в големия двор, където се загърна с наметалото си и седна на една каменна пейка срещу стената на трапезарията.

Кадфел я последва и я поздрави любезно, като я попита как е господарката й. Момичето вдигна хубавото си сериозно лице, чиито меки черти, както му се стори, контрастираха с непроницаемата тъмна сила на очите й. Тя бе, помисли си той, по свой начин също тъй загадъчна, както и Елфрик, и онова, което сама не пожелаеше да разкрие за себе си, трудно щеше да бъде разкрито от друг.

— Телом е съвсем добре — отвърна тя замислено, — ала духом няма покой… заради Едуин, естествено. Но досега не сме получили известие, че са го заловили, а щяхме да чуем, ако нещо е станало. Това поне е някаква утеха. Горката жена!

Можеше да изпрати някакво успокоително послание по момичето, но не го стори. Рихилдис се бе погрижила двамата да разговарят насаме и той щеше да уважи това нейно предпочитание. В едно толкова заплетено и трудно положение, в което заподозрени бяха само шепата хора от домакинството, как бе възможно Рихилдис да бъде напълно сигурна дори в собствената си родственичка, в заварения син на съпруга си или в прислужника си? А редно ли беше той в крайна сметка да бъде сигурен дори в Рихилдис? Майките понякога се оказват принудени да извършат ужасни неща, за да защитят своите деца. Жерваз Бонел бе сключил сделка с нея, а после я бе развалил.

— Ако ми разрешиш, ще поседя малко с теб. Нали не бързаш да се прибираш?

— Елфрик скоро ще дойде за обяда — каза тя. — Мислех си да го изчакам и да му помогна с носенето. Ще взема хляба и пивото — и когато Кадфел седна до нея, добави: — Тежко му е, че трябва да го носи всеки ден след онова, което ни сполетя вчера. Да си мисли, че хората го гледат подозрително и се питат дали не е убиец. Дори вие, отче. Не е ли истина?

— Няма как — отвърна кротко Кадфел, — докато не разберем истината. Сержантът на наместника смята, че вече я знае. Ти съгласна ли си с него?

— Не! — отговорът й бе леко пренебрежителен и устните й дори се извиха в някакво едва доловимо подобие на усмивка. — Буйните, шумни и необуздани момчета, които винаги се държат така, че всичко живо научава за болежките, капризите и радостите им, не използват отрова. Но каква полза има да ви казвам дали вярвам, или не, след като самата аз също съм заподозряна? И вие го знаете! Когато Елфрик пристигна в кухнята с подноса и ми каза за дара на приора, аз сложих блюдото да се топли на скарата, докато Елфрик отнасяше основното ястие в стаята. След това го последвах с чиниите и с каната пиво. Тримата седяха на масата, без да знаят нищо за яребицата, докато не им казах… Смятах, че така ще угодя на господаря, защото обстановката в стаята бе толкова угнетителна, че не се дишаше. Мисля, че се върнах преди Елфрик в кухнята, и седнах да обядвам до мангала. Когато яденето закъкри, аз го разбърках, и то неведнъж. После го дръпнах настрани от огъня. Какъв смисъл има да казвам, че не съм добавяла нищо към него? Разбира се, всеки на мое място ще рече същото, но то няма никаква тежест, докато не се намери доказателство, което да го потвърди.

— Ти си много разумна и имаш право — каза Кадфел. — А Майриг, казваш, тъкмо прекрачвал прага, когато ти си се върнала в кухнята. Значи не е оставал сам при ястието… дори да предположим, че е знаел какво представлява и за кого е предназначено.

Тя повдигна тъмните си вежди, великолепно извити под бледото чело и светлозлатистата коса.

— Спомням си, че вратата беше широко отворена и Майриг изчисти обувките си от калта, преди да прекрачи прага. Но по каква причина точно той ще иска смъртта на баща си? Господарят не бе много щедър към него, ала му бе по-ценен жив, отколкото мъртъв. Нямаше надежда да наследи каквото и да било и той го знаеше, но би изгубил един приличен доход.

Това бе вярно. Дори църквата не оспорваше правото на наследство на незаконородените, докато държавата го отричаше дори в случаите, когато родителите встъпваха в законен брак след раждането. А ставаше въпрос за най-обикновена връзка на господар със слугиня. Не, Майриг нямаше какво да печели от тази смърт. Докато Едуин можеше да си възвърне имението, а Рихилдис — да осигури бъдещето на любимия си син. Елфрик? Олдит бе извърнала глава и се взираше към портата, където Елфрик се бе появил с подноса в ръка, провесил през рамо торбата за хляба. Тя събра полите на наметалото си и се изправи.

— Кажи ми — попита Кадфел кротко — сега, след смъртта на господаря Бонел, на кого принадлежи Елфрик? Отива ли заедно с имението към манастира, или ще попадне в ръцете на някакъв друг господар? Или пък е изключен от споразумението, след като е бил признат доживотно за крепостен на господаря Бонел?

Тя вече тръгваше, за да пресрещне Елфрик, но се извърна рязко и отвърна:

— Изключен е. Той принадлежеше лично на господаря.

— Значи, каквото и да се случи с имението сега, той ще стане собственост на онзи, който наследи личните вещи… на вдовицата или на сина, при положе-ние че синът избегне обвинението за убийство. И още нещо, Олдит, ти познаваш господарката Бонел, не смяташ ли, че тя веднага с радост би върнала свободата на Елфрик? А не би ли сторило същото и момчето?

В отговор получи само едно кратко ослепително проблясване на черните будни очи, последвано от внезапно свеждане на тежките клепки с дълги тъмни ресници. После Олдит тръгна, за да пресече пътя на Елфрик и да го придружи до магерницата. Походката й бе лека и непринудена, поздравът й — безразличен, държанието й — делово. Елфрик вървеше до нея тромаво, сковано и мълчаливо. Не й позволи да вземе торбата от рамото му. Кадфел остана на пейката и още дълго не откъсна поглед от двамата. И докато ги наблюдаваше, недоумяваше. След известно време недоумението отстъпи място на лека изненада, а когато се изправи и тръгна да си мие ръцете за обяда в трапезарията, изненадата се бе превърнала в убеждение и премислена оценка.

 

Следобедът преваляше. Брат Кадфел пререждаше ябълките и крушите по рафтовете в плевнята на игуменския хамбар, изхвърляше загнилите плодове, за да не заразят съседните. В този миг пристигна брат Марк и го повика.

— Човекът на наместника е отново тук — доложи момъкът, когато Кадфел погледна надолу към него и попита за какво се е разкрещял — и пита за теб. Не са хванали онзи, когото издирват… ако това изобщо е новина за теб.

— Не е добра новина, че търси мен — отбеляза Кадфел, докато слизаше по стълбата с пъргавината на момче. — Какво иска? Или поне в какво настроение ти се видя?

— Не мисля, че има някаква опасност за теб — каза замислен Марк. — Ядосан е, че не е могъл да спипа момчето, естествено, но според мен сега го занимават разни дреболии, като тази например докъде е била пълна стъкленицата с маслото за разтриване в твоя склад. Попита ме мога ли да преценя дали е отсипвано от нея, но аз съм само един нехаен помощник, който не забелязва нищо, тъй че ще трябва да дадеш свидетелски показания. Той смята, че ще можеш да определиш до капка.

— Значи е глупак. За да убиеш човек, стигат една-две глътки, а от тая стъкленица, дето е толкова широка, че едва се задържа с две ръце, и висока колкото столче, никой не може да разбере какво количество липсва, та дори да е взето и десет пъти повече. Но нека поне разберем какво е намислил сега и докъде смята, че е стигнал с доказателствата по случая.

В сушилнята сержантът на наместника с трескаво любопитство завираше гъстата си брада и орловия си нос във всяко чувалче, стъкленица и гърне на Кадфел. Ако не бе пристигнал сам, придружителите му навярно го чакаха в големия двор или при портата.

— Може би все пак ще можете да ни помогнете, отче — каза той, когато Кадфел влезе. — Няма да е зле да разберем откъде точно е била взета отровата, младият брат обаче не може да каже дали липсва някаква част от маслото. Вие по-наясно ли сте?

— В това отношение, не — откровено заяби Кадфел. — Смъртоносната доза е съвсем малка, а съдът, в който държим течността, както сам виждате, е доста голям. Никой не може да каже дали е вземано нещо без мое знание. Но в едно съм сигурен: вчера огледах внимателно гърлото и запушалката на тази стъкленица. По ръба няма следи от маслото. Съмнявам се, че както бърза, един крадец ще избърше гърлото, преди да го запуши, както правя аз.

Сержантът кимна, частично удовлетворен от отговора, който вероятно съвпадаше с неговото мнение.

— Тогава сигурно е взето от лечебницата. Онази стъкленица е доста по-малка, но когато отидох там, никой не посмя да изкаже мнение. За старците това масло сега е истинска благодат, кой да прецени дали е използвано един път повече, или един път по-малко?

— Май не сте напреднали много — отбеляза брат Кадфел.

— Още не сме хванали момчето. Не знаем къде се крие Едуин Гърни, но в работилницата на Белкот от него няма следа, а конят на майстора си е в конюш-нята. Момчето сигурно се крие някъде в града. Наблюдаваме работилницата, градската порта, държим под око и къщата на майка му. Няма къде да ходи, ще го хванем.

Кадфел се облегна назад и положи длани на коленете си.

— Както разбирам, за вас той е виновникът. Все пак в къщата е имало още четирима души, а мога да изредя още няколко, които по една или друга причина са знаели и за благотворното, и за смъртоносното действие на това лекарство. Да, да, знам за уликите срещу момчето. Мога да посоча също толкова убедителни основания още един-двама души да бъдат заподозрени, но няма да го направя. На ваше място по-скоро щях да обърна внимание на онези обстоятелства, които не просто пораждат съмнение, а представляват доказателства за вина. И то не срещу една нарочена жертва, а срещу човека — който и да е той, — посочен от фактите. Всичките трагични събития са се разиграли само за около половин час. Самият аз видях прислужника да носи паниците от магерницата и да излиза с тях през портите. Ако не гледаме твърде сериозно на магерите, ястието е било все още безвредно, когато е напуснало нашата обител. Не казвам — добави той с ирония, — че който е с расо, трябва да бъде изключен от списъка на заподозрените, в това число и аз самият.

Сержантът бързо схващаше и не се стъписа от думите на монаха.

— Тогава за какви ограничителни обстоятелства, за какви сигурни факти говорите, отче?

— Споменах вчера, а и сам можете да се уверите, като помиришете тази стъкленица и капнете малко на ръкава си, че отровата лесно се открива и с обоняние, и с поглед. Петната от нея се перат много трудно и миришат дълго. Всъщност миризмата не е от вълчето биле, в лекарството има и синап, и други билки. Когото и да хванете, трябва да огледате добре дрехите му за тези белези. Не казвам, че липсата им е доказателство за невинност, но поне броят на уликите намалява.

— Интересни неща казвате, отче, но неубедителни.

— Тогава помислете, за следното: Онзи, който е сипал отровата, е гледал час по-скоро да се отърве от шишето. Забавянето е означавало опасност да изцапа дрехите си или дори да бъде хванат с уличаващата вещ. Разбира се, вие ще си свършите работата, както намерите за добре, но ако бях на ваше място, щях много внимателно да потърся малкото шише някъде около къщата. Точното място, където е било хвърлено, може да каже много за човека, който го е хвърлил — и добави лукаво: — Поне с шишето не може да има никакви съмнения дали е то, или не е то.

Никак не му се нравеха нескритото самодоволство и снизходителността, изписани върху лиието на сержанта, сякаш той се наслаждаваше на нещо весело, което би могло веднага да охлади разпалеността на изобретателния монах. Сам бе признал, че не е заловил момчето, но кой знае какъв друг повод за задоволство таеше под кожената си броня.

— Да не сте го намерили вече? — попита предпазливо Кадфел.

— Не, не сме. Нито пък сме го търсили особено усилено. Но въпреки това аз зная къде е. Няма полза да го търсим сега, безполезно е — сержантът вече не се опитваше да скрие усмивката си.

— Аз възразявам — заяви твърдо Кадфел. — Ако не сте го намерили, няма как да знаете къде е, можете само да се догаждате, което не е същото.

— Няма голяма разлика, както най-вероятно ще установим — отвърна сержантът, доволен от скриваното до този миг предимство. — Защото вашето шише е отплавало по течението на Севърн и може повече никой да не го види. Но ние знаем, че е било хвърлено в реката, и освен това знаем кой го е хвърлил. Откакто бяхме тук вчера, не сме си губили времето и не сме се занимавали само с преследване на младия лисугер, на когото загубихме за известно време дирите. Намерихме свидетел сред хората, които по обед са се намирали около моста и из Форгейт и са видели слугата на Бонел да тича след момчето. Един каруцар точно в онзи миг е минавал по моста на излизане от града. Виждайки младия Гърни и слугата по петите му, той спрял каруцата си, защото си помислил, че гонят крадец, и когато момчето профучало край него, видял как преследвачът му се отказал на няколко крачки от моста, защото нямал никакви изгледи да настигне беглеца. Слугата свил рамене и се обърнал да си върви, а когато каруцарят погледнал отново към града, забелязал как преследваният забавил крачка за миг и хвърлил нещо дребно в реката. Няма кой да е бил освен младия Гърни. Носел е нещо, от което е трябвало да се отърве час по-скоро, след като е излял съдържанието му в паницата на пастрока си с едно-две завъртания на лъжицата и се е втурнал навън с шишенцето в ръка. Какво ще кажете за това, приятелю?

Какво наистина? Ударът беше жесток: Едуин не бе споменал и дума за подобна случка. Кадфел дори си помисли дали пък този път не бе изигран от един коварен млад двуличник. И все пак тъкмо коварство нямаше в това смело, войнствено лице. Монахът бързо се окопити, без да издава вълнението си.

— Ще кажа, че нещо дребно не значи непременно малко шише. Вие попитахте ли този каруцар дали е било точно шишенце?

— Попитах го и той не каза нито да, нито не, а само, че е било нещо, което се събира в шепа, и освен това, че е блеснало на светлината, докато е летяло във въздуха. Не добави нищо повече за формата или вида.

— Свидетелят ви е бил честен. А сега можете ли да ми кажете още две неща, които сте разбрали от неговите показания. Къде точно на моста е било момчето, когато е хвърлило този предмет? И видял ли е прислужникът как го хвърля?

— Каруцарят твърди, че мъжът, който тичал след момчето, спрял и се обърнал, за да си върви. Чак тогава той погледнал към портите и забелязал какво прави Гърни. Слугата не го е видял. А по първия въпрос каруцарят каза, че се е намирал приблизително в средата на подвижния мост.

Това означаваше, че Едуин е хвърлил нещото, каквото и да е било то, веднага щом се е уверил, че е над водата, вече подминал брега, тъй като само външната част на моста е подвижна. В този миг може да не е преценил правилно положението си или да е действал припряно. Храстите и полегатият склон под бреговите опорни стени на моста се врязваха навътре и стигаха чак до първия свод. Имаше някаква надежда захвърленият предмет да бъде намерен, стига да не го бе отнесло течението. Освен това Елфрик не беше скрил тази подробност, а просто не я беше видял.

— Е — рече Кадфел, — излиза, че момчето е подминало тичешком спрялата каруца, чийто собственик го е наблюдавал — а в този час на деня наоколо не може да не е имало още някой, — и съвсем явно се е отървал от нещото в ръката си. Изобщо не е опитал да прикрие какво прави. Едва ли това е начинът, по който един убиец се отървава от уличаващото го оръжие на престъплението, поне по мое мнение. Какво ще кажете?

Сержантът пъхна палци в колана си и се изсмя високо.

— Ще кажа, че сте най-добрият адвокат на дявола, когото познавам. Но момчетата, обзети от паника след отчаяна постъпка, престават да мислят. И ако не е било онова шише, то кажете ми, отче, какво може да е полетяло в онзи миг към водите на Севърн? — и той излезе навън в студената привечер, като остави Кадфел да размишлява над въпроса.

Брат Марк, който през цялото това време бе стоял незабележимо в един ъгъл, ала с широко отворени уши и очи, за да не пропусне нищо, запази почтително мълчание, докато накрая Кадфел се размърда и ядосан стовари стиснатите си пестници върху коленете си. Тогава младежът, предпазливо отбягвайки каквито и да било въпроси, каза:

— Още близо час ще бъде светло преди вечерня. Ако мислите, че си заслужава да хвърлим един поглед под моста…

Брат Кадфел почти бе забравил за присъствието му и сега го изгледа с изненада и признателност.

— Точно така! Твоите очи са млади за разлика от моите. Двамата можем да поогледаме там. Хайде тогава, за добро или зло, ще рискуваме.

Брат Марк последва забързания Кадфел през двора и по главния път към моста и града. Отляво воденичният яз проблясваше оловносиво, а къщата на брега му тъмнееше със затворените капаци на фасадата си. Брат Марк я изгледа с любопитство, докато отминаваха. Той не бе виждал господарката Бонел и не знаеше нищо за някогашните й отношения с Кадфел, ала разбираше кога наставникът му е особено загрижен за някого. А собствената му преданост и ревностен плам след църквата бяха изцяло отдадени на Кадфел. Сега напрегнато размишляваше върху онова, което бе чул в сушилнята, и се мъчеше да го проумее. Когато свърнаха надясно и поеха под клоните на дърветата по пътеката към брега на реката и главните градини на манастира, разпрострени до тучните севърнски ливади, каза замислено:

— Да смятам ли, отче, че онова, което ще дирим, трябва да бъде малко, да отразява светлината и по-добре да не е шишенце?

— Можеш да смяташ — каза Кадфел с въздишка, — че трябва да направим всичко възможно, за да го намерим, все едно дали е шишенце, или не. Но много ми се иска да намеря нещо друго, нещо невинно като росата.

Точно под опорните стени на моста, където земята не ставаше за обработка, бе израсъл буен храсталак и острата трева покриваше склона до самото корито на реката. Те ровиха из туфите покрай брега, удължен малко навътре с образувалата се във водата ледена кора, докато накрая падащият здрач не ги принуди да прекратят диренето. Трябваше да побързат за вечерня. Не откриха нищо малко, относително тежко и способно да отрази лъч светлина, нищо, напомнящо по някакъв начин за тайнствения предмет, пуснат от Едуин Гърни в реката по време на бягството му.

 

Кадфел се измъкна след вечеря, спестявайки си четенето в сборната зала, взе крайщник хляб, бучка сирене и малко шише с пиво за своя беглец и под прикритието на мрака се отправи към сеновала над манастирския обор на конското тържище. Нощният небосвод бе безоблачен, ала тъмен, тъй като все още бе новолуние. До сутринта земята щеше да бъде засипана със сребро, а брегът на Севърн щеше да е опасан с нов леден пояс.

На почукването по вратата в горния край на стълбата отвърна само дълбоко мълчание, което Кадфел посрещна с одобрение. Той отвори и влезе, затваряйки предпазливо след себе си. В тъмнината не виждаше нищо, но усети топлия свеж аромат на сено, както и едно почти недоловимо прошумоляване, което му подсказа къде го очаква момчето. Пристъпи крачка напред към звука.

— Спокойно, Кадфел е.

— Знаех си — прошепна в отговор Едуин. — Знаех си, че ще дойдете.

— Дълъг ли ти се стори денят?

— Почти през цялото време спах.

— Ти си истински смелчага! Къде си?… А! — те се приближиха един до друг и обединиха своите две слаби топлинки в една по-силна, която сгряваше и двамата. Кадфел докосна в тъмното ръкав и стисна приятелска ръка. — Сега да седнем и да поговорим накратко и по същество, защото времето ни е малко. Ето ти ядене и пиене.

Младите, невидими в мрака ръце поеха охотно неговите дарове. Двамата намериха опипом удобно място в сеното и се настаниха един до друг.

— Има ли някакви по-добри вести за мен? — попита разтревожен Едуин.

— Не още. Това, което имам за теб, млади човече, е един въпрос. Защо си ми спестил половината история?

Едуин, както бе захапал коричка хляб, се сепна и рязко вдигна глава.

— Не е вярно! Казах ви истината. Защо да премълчавам каквото и да е, след като съм дошъл при вас за помощ?

— Защо наистина? И все пак хората на наместника са разговаряли с някакъв каруцар, който се случил на моста, докато си бягал от къщата на майка си, и той твърди, че те е видял да хвърляш нещо през парапета в реката. Вярно ли е?

— Да! — отвърна без колебание момчето.

В гласа му се долавяха смут, обърканост и напрежение. Кадфел имаше чувството, че момчето дори се бе изчервило в тъмното. Ала в гласа му не се усети ни най-малко чувство за вина, че е пропуснало случката, а по-скоро притеснение, че някаква глупава постъпка е била случайно разкрита.

— Защо не ми каза за това вчера? Ако знаех, може би щях да ти помогна повече.

— Нямаше причина — беше малко намусен и се мъчеше да се държи на положение, но в гласа му се долавяха учудване и колебание. — Струваше ми се, че няма никаква връзка със случилото се… а и исках да го забравя. Но сега ще ти кажа, щом е важно. Не е нищо лошо.

— Много е важно, макар че ти няма как да си знаел, когато си го хвърлил — по-добре беше да му разкрие причината сега и да му покаже, че той като съдник не се съмнява в невинността му. — Защото хората на наместника, моето момче, са сметнали хвърленото от теб за шишенцето от отровата, която си изсипал миг преди да побегнеш от къщата. Един вид тогава си се отървал от него. Тъй че сега по-добре ми кажи какво е било всъщност, а аз ще се опитам да убедя представителите на закона, че са на погрешна диря. Както за това, така и за всичко останало.

Момчето седеше неподвижно. Този удар не го зашемети, той бе просто още един след цялата лавина, която вече се бе изсипала отгоре му, без да сломи издръжливостта му. Той беше с пъргав ум и веднага съобрази скрития смисъл на чутото — за него самия и за брат Кадфел. След известно време бавно промълви:

— Значи няма нужда първо да ви убеждавам?

— Не. Може и да бях разколебан за миг, но не повече. Сега ми кажи!

— Не знаех! Откъде можех да знам какво ще се случи? — момчето се бе опряло на Кадфел и когато си пое дълбоко дъх, част от напрежението, което се чувстваше в рамото и ръката му, изчезна. — Никой не знаеше за това, не бях споменал нищо пред Майриг и дори не успях да го покажа на майка ми… така и не дочаках сгоден случай. Знаете, че се уча да работя с дърво, а също и с ковки метали, и ми се искаше да покажа, че започвам да овладявам занаята. Измайсторих подарък за пастрока ми. Не защото го обичах… — побърза да добави горделиво: — Напротив! Но майка ми страдаше заради нашите разпри, а откакто се скарахме, той стана груб и невъздържан дори с нея… което не се беше случвало дотогава. Тъй че аз изработих този подарък в знак на помирение… а и за да му покажа, че ще стана добър майстор и ще мога да си изкарвам хляба и без него. Той пазеше една реликва, която много ценеше. Купил я преди години от Уолсингъм, когато ходил на поклонение. Смятало се, че е късче от мантията на Света Богородица, от подгъва… но не ми се вярва да е истина. Той обаче беше убеден, че е така. Реликвата представляваше ивица син плат, дълга колкото кутрето ми, поръбена със златна нишка и обвита с парче златоткано платно. Зная, че беше платил скъпо и прескъпо за нея. Тъй че реших да му направя мощехранителница в подходящ размер — малка кутийка с пантичка. Направих я от крушово дърво, сглобих я и я полирах добре, а от вътрешната страна на капака прикрепих малка икона на Богородица от седеф, сребро и син камък за мантията. Според мен не беше лоша.

Леката болка в гласа му трогна вече успокоения Кадфел. Момчето бе обичало творението си, но го бе унищожило и сега имаше право да скърби.

— И вчера я взе със себе си, за да му я подариш, така ли? — попита той спокойно.

— Да — процеди момчето през зъби.

Кадфел си спомни думите на Рихилдис за това, как бил посрещнат момъкът, когато се появил на трапезата им — стъпка, струвала му толкова усилия и смелост. А подаръкът е бил у него.

— И кутийката е била в ръката ти, когато той те е пропъдил от къщата със своята злонамереност? Разбирам…

Момчето избухна, все още треперейки от неприязън:

— Каза ми да падна на колене и да моля за имението… подиграваше се с мен… ако съм му се помолел… Как можех да му дам подаръка след това унижение? Той щеше да го приеме като потвърждение… Не можех да го понеса! Исках да бъде дар… а не просия!

— И аз щях да сторя същото, момчето ми, щях да стисна кутийката в ръка, за да не я види, и щях да избягам от онова място, без да кажа дума повече.

— Но може би нямаше да я хвърлите в реката — въздъхна унило Едуин. — Защо? Не зная… Просто бях я нарочил за него, а продължавах да я стискам в ръката си… Елфрик ме гонеше и ме викаше, но аз не можех да се върна… И вече не беше нито моя, нито негова, затова я хвърлих… да се отърва от нея.

Ето защо значи нито Рихилдис, нито някой друг бе споменал за дара на Едуин, замислен като жест на помирение. Помирение или война? Трябваше да бъде поднесен в израз на добра воля и същевременно — на неговата независимост. А това едва ли щеше да се понрави на един тираничен застаряващ мъж. Но момчето бе показало добронамереност и това бе достойно за уважение, като се има предвид, че още нямаше петнайсет години. Ала никой не знаеше за това. Никой освен ваятеля на мъничката мощехранителница не бе имал възможността да се възхити на хубавата сглобка и на изящната мозайка от малки късчета сребро, седеф и сини камъчета, които бяха проблеснали само веднъж на светлината в полета си към повърхността на реката.

— Кажи ми капакът беше ли добре затворен, когато хвърли кутийката?

— Да — лицето му сега се виждаше съвсем ясно и от него гледаха две огромни слисани очи. Той не разбираше въпроса, ала не се съмняваше в творението си. — И това ли е важно? Сега съжалявам… разбирам, че само съм влошил нещата. Но откъде можех да знам? Тогава нямаше хайка, нямаше никакво убийство, знаех, че не съм направил нищо лошо.

— Една малка дървена кутийка, добре затворена при това, ще плава леко натам, накъдето я понесе течението, а има хора, които живеят от онова, което им носи реката, от риболов или от бракониерство, и те знаят всяко завойче и плитчина от тук до Ачам, където може да е заседнало твоето творение. Горе главата, момко, може да я видиш отново, ако успея да накарам наместника да ме послуша и да извести всички лодкари да си отварят очите за нея. Ако им дам описание на онова, което си хвърлил в реката, и някъде надолу по течението то бъде намерено, ще имаме едно сериозно доказателство в твоя полза. Бъди спокоен, няма да разкривам откъде съм го получил! Може дори да съумея да ги убедя да потърсят шишенцето някъде другаде, където Едуин Гърни не би могъл да го хвърли. Тъй че мирувай тук още ден-два. Ако съвсем не можеш да търпиш, ще те заведа на някое по-отдалечено място, където ще чакаш, без да изпитваш такива неудобства.

— Ще изтърпя — отвърна самоотвержено Едуин и добави печално: — Само дано не е за дълго!

 

Братята тъкмо напускаха черквата след вечерня, когато Кадфел се сети, че имаше един въпрос, който и той, и всички останали бяха пропуснали да зададат, а единственият човек, за когото се сещаше, че би могъл евентуално да знае отговора, бе Рихилдис. Все още имаше време да я попита преди падането на нощта, ако се откажеше от последния си половин час в топлилнята. Може би беше малко неудобно да я посещава точно по това време, но всичко, свързано с този въпрос, не търпеше отлагане, а Рихилдис щеше да спи по-спокойно, когато узнаеше, че поне засега Едуин се намира на сигурно място и в приятелски ръце. Кадфел си придърпа качулката и се отправи решително към портите.

За беда в същия този момент брат Джером пресичаше двора в посока към стражницата, вероятно натоварен с някои задачи за следващата сутрин или с благочестиво оплакване за нередности през изминалия ден. Той вече се чувстваше повишен в привилегированото положение на писар при новия игумен и сега, когато неговият повелител Робърт ползваше правата и покоите на Херибърт, напрягаше всички сили, за да представя по подобаващ начин този достопочтен сановник. Властническите пълномощия, които бяха предоставени на брат Ричард и чието прилагане той усърдно отбягваше при всяка възможност, брат Джером с готовност поемаше. Някои от послушниците и от най-младите храненици в тази обител, все още момчета, вече имаха основателни причини да се оплакват от неговото усърдие.

— С някаква милосърдна мисия ли си тръгнал в този късен час, братко? — попита Джером с ехидна усмивка. — Не би ли могла да изчака до сутринта?

— С риск да стане по-зле — отвърна рязко Кадфел — би могла.

И продължи по пътя си с ясното съзнание за присвитите очи, които го проводиха. Той беше в правото си, макар и доста ограничено, да влиза и да излиза от манастира, когато намери за добре, и дори да отсъства от служба, ако нейде се нуждаеха от помощта му, така че нямаше защо да обяснява причините за късната си разходка, било то откровено, или с лъжа, на брат Джером, макар че мнозина, по-малко дръзки от него, биха се побояли да не си навлекат гнева на Робърт. Беше лош късмет, че срещна Джером, но не криеше нищо нередно, а ако се беше обърнал назад, щеше да предизвика подозрения за обратното.

Докато се приближаваше към къщата до Воденичния яз, Кадфел забеляза през една малка пролука в капаците, че в кухнята още мъждее слаба светлина. Да, имаше нещо, което бе пропуснал да вземе предвид: кухненският прозорец гледаше към яза — при това разстоянието от водата до къщата бе по-малко, отколкото до пътя, — а вчера той бе стоял отворен, за да може да излиза пушекът от мангала под него. Дали оттам не бе изхвърлено едно шише веднага след като е било изпразнено, за да потъне завинаги в тинята на дъното? Каква по-удобна възможност? Никаква миризма, никакви петна по дрехите, никаква опасност някой да бъде разкрит с уличаващото доказателство.

Утре, мислеше си въодушевен Кадфел, ще огледам всичко между прозореца и яза. Кой знае, може пък този път захвърленият предмет да не е стигнал до желаното място и сега да лежи в тревата до самия бряг на вира и да чака да го намеря? А това би било крачка напред! Дори и да не си каже само кой го е хвърлил там, все пак може да подскаже нещичко.

Той почука тихо на вратата с мисълта, че ще му отвори Олдит или Елфрик, но чу гласа на самата Рихилдис, която извика спокойно отвътре:

— Кой е?

— Кадфел! Отвори, искам да поговорим.

Името му й беше достатъчно. Тя отвори нетърпеливо вратата и протегна ръка, за да го въведе в кухнята.

— Шшт, тихо! Олдит заспа в моето легло, а Елфрик вътре в стаята. Мен сън не ме лови, затова седях тук и мислех за моето момче. О, Кадфел, не ми ли носиш поне мъничко утеха? Ще му помогнеш ли, ако можеш?

— Той е добре и все още е на сбобода — каза Кадфел, докато се настаняваше до нея на пейката. — Но те предупреждавам: не знаеш нищо, ако някой те попита. Можеш да кажеш истината, че не е идвал тук и че не знаеш къде е. Така е по-добре!

— Но ти знаеш! — мъжделивата светлина от светилника бе изгладила бръчките на годините по лицето й и сега то изглеждаше озарено от меко сияние. Беше красиво. Кадфел не й отговори. По-добре беше да казва истината, когато твърди, че не знае нищо.

— И това ли е всичко, което имаш да ми кажеш? — прошепна тя.

— Не, мога да ти дам дума, че момчето никога не е причинявало зло на своя пастрок. Зная това. А истината ще излезе наяве. Не се съмнявай!

— Не, не се съмнявам… само помогни да се разкрие. О, Кадфел, ако не бе дошъл, щях да изгубя надежда. И все разни досадни дреболии и ядове, когато единственото, за което мога да мисля, е Едуин. Погребението на Жерваз сигурно ще бъде утре. Вече не мога да искам да се грижат за коня му, а с тези пътници, които се стичат тук преди празника, манастирът се нуждае от всяко място в конюшнята и ще трябва или да го преместя, или да го продам… Но Едуин ще го иска, освен ако… — тя поклати разсеяно глава и не доизказа опасението си. — Казаха ми, че ще му осигурят обор и сено, докато намеря конюшня другаде. Може пък Мартин да го прибере…

Толкова ли бе трудно, мислеше си ядосан Кадфел, да й спестят подобни дребни притеснения, поне за няколко дни. Тя се бе приближила малко повече до него и сега рамото й докосваше неговото. Приглушените им гласове в слабо осветената стая и топлината, която идваше от жаравата в мангала, го върнаха много години назад към една тяхна тайна среща в бараката на баща й. По-добре не се заседявай, каза си той, че съвсем ще се разнежиш!

— Рихилдис, дойдох да те питам нещо. Всъщност съпругът ти оформял ли е окончателно някакъв документ, с който обявява Едуин за свой наследник?

— Да — тя беше изненадана от въпроса му. — Беше напълно редовен, ала, естествено, договорът с манастира е с по-късна дата и го обезсилва. Или поне… — тя изведнъж осъзна, че споразумението също не бе узаконено. — Разбира се, то вече не важи. Значи завещанието за Едуин остава в сила. Тъй трябва да е, нашият адвокат го бе съставил, както си му е редът. Имам го черно на бяло.

— Значи всичко, което понастоящем дели Едуин от имението му, е опасността от задържането му за убийството, което, и двамата знаем, не е извършил. Кажи ми, Рихилдис, ако си наясно: да предположим, че ни постигне най-лошото — което не бива, а и няма да се случи — и обвинят Едуин в убийството на съпруга ти… какво ще стане тогава с Молили? Манастирът няма право на претенции, момчето също не може да го наследи. Кой става наследник?

Тя успя да запази самообладание и се замисли как би трябвало да се разпореди законът с оставеното от съпруга й.

— Предполагам, че като вдовица ще получа дела, който ми се полага. Но имението може да се върне единствено в ръцете на сюзерена, тоест графа на Честър, защото няма друг законен наследник. Той ще може да се разпорежда с него, както намери за добре. Може да го даде на всеки, който се ползва с благоволението му из тия места. Следващият притежател спокойно би могъл да бъде и наместник Прескот или някой от хората му.

Това бе самата истина и тя лишаваше всички тук, с изключение на Едуин, от възможност да получат някакви облаги от смъртта на Бонел. Поне материални. Враг, обладан от достатъчно силна ненавист, би могъл да намери значителна изгода и в самата смърт и все пак това изглеждаше твърде краен акт по отношение на един човек, далеч не краен независимо от мнението на Едуин за него.

— Сигурна ли си? И няма ни племенник, ни братовчед някъде из графството?

— Не, иначе нямаше да ми обещае Молили за Едуин. Много държеше на своята кръв.

Онова, което в момента занимаваше мисълта на Кадфел, бе евентуалната възможност някой, загрижен за собственото си благосъстояние, да е решил с един удар да премахне Бонел и Едуин, осигурявайки задържането на момчето за убийството на пастрока. Но очевидно тази догадка бе далеч от истината. Никой нямаше основание да разчита, че отчужденият имот на Бонел ще стане негова собственост.

Обзет от желание да успокои Рихилдис и да й вдъхне смелост, Кадфел положи широка длан с възлести пръсти върху нейната слаба ръка и на косата светлина с пробудена нежност забеляза уголемените кокалчета и виолетовата плетеница на вените, по-трогателни и от най-гладката и мека момичешка кожа. Въпреки следите на старостта лицето й продължаваше да бъде красиво и сега той го видя почти успокоено, разкрило веселия нрав и дългите години на щастие, които това внезапно изпитание не можеха да помрачат. За своята младост се бе разтъжил Кадфел, а не за загубата на любимата девойка. Рихилдис се бе омъжила, за когото трябва, и бе живяла щастливо, а една късна грешка с неподходящ съпруг бе поправена — факт, който щеше да остане без сериозни последствия, при положение че любимият й син бъде изтръгнат от надвисналата над главата му опасност. Това и само това, мислеше си Кадфел с признателност, е моята задача.

Топлата ръка под дланта му се обърна и той усети ласката на силните й пръсти. Привидно спокойното лице се извърна към него, загрижено и сериозно, две ясни, изпълнени със състрадание очи го погледнаха нежно, а устата изрече виновно, но и със стаено доволство:

— О, Кадфел, тъй тежко ли го понесе? И постъпи в манастира? Дълго се питах какво е станало с теб, ала не предполагах, че съм ти нанесла такава рана. Значи си ми простил за неспазеното обещание?

— Вината беше моя — отвърна Кадфел с малко попресилен плам. — Винаги съм ти желаел доброто и сега е така.

И той понечи да се надигне от пейката, но тя не пусна ръката му и се изправи заедно с него. Мила Жена, ала опасна… като невинната женска природа.

— Спомняш ли си — каза му тя с приглушен шепот, естествен поради късния час, но съкровен в своята задушевност — нощта, когато се обрекохме един на друг? И тогава бе декември. Мисля за онзи миг, откакто разбрах, че си тук… че си станал бенедиктински монах. Кой да предположи, че всичко ще приключи по този начин? Ала ти толкова се забави!

Беше време да си върви. Кадфел нежно освободи ръката си, пожела спокойна нощ и се оттегли, преди да го бе сполетяло нещо по-лошо. Нека смята, че тя бе станала причина за призванието му — имаше нужда от това убеждение, докато светът й не възвърнеше своята стабилност и сигурност. А той самият не съжаляваше за нищо. Монашеското расо му прилягаше.

Излезе навън в искрящата мразовита нощ и с облекчение пое към избраната от него обител, предпочитана сега и завинаги.

Докато се приближаваше към портите на манастира, зад гърба му един силует напусна прикритието си под стрехите на къщата на Рихилдис и се запромъква след него, като внимаваше да не излиза от сенките. Но брат Кадфел не се обърна назад. Току-що бе получил урок, колко опасно би могло да бъде подобно съмнително начинание. Така или иначе, не му беше по сърце.