Елис Питърс
Вълче биле (2)

ГЛАВА ВТОРА

Към средата на декември намръщеният Елфрик отново се появи в билковата градина, за да поиска подправки за господарката си. До това време бе станал достатъчно позната фигура и се смеси с людете, които всеки ден пристигаха или тръгваха нанякъде в големия двор, и сред цялата тази гълчава и суматоха неговото самотно мълчание в повечето случаи оставаше незабелязано. Понякога сутрин Кадфел го виждаше да прекосява двора на път за пекарнята или трапезарията, за да вземе дневните дажби хляб и пиво. Винаги мълчалив, винаги съсредоточен, той крачеше бързо с безучастно изражение, сякаш се страхуваше, че може да бъде нахокан за най-малкото закъснение, както и навярно ставаше. Брат Марк, привлечен от една душа, на пръв поглед тъй самотна и тревожна както неговата преди време, бе направил някакъв опит да заговори непознатия, ала без особен успех.

— Саможив е — каза Марк замислен, докато люлееше крака, седнал на една пейка в сушилнята на Кадфел, и бъркаше някаква отвара, — но не мисля, че е лош по душа. Нещо го яде отвътре. Случва се почти да се усмихне, когато го поздравявам, но не се е отпускал дотам, че да поведе разговор.

— Има много задължения, а може би и придирчив господар, на когото трудно се угажда — предположи спокойно Кадфел.

— Чух, че не бил добре, откакто се нанесоха — каза Марк. — Господаря му имам предвид. Не бил болен, но някак потиснат и без апетит.

— Сигурно и аз щях да съм така — отбеляза Кадфел, — ако по цял ден нямах какво друго да върша, освен да си стоя и да се питам дали е трябвало да се разделям със земите си, па дори и на старини. Онова, което ти изглежда отнапред като лек живот, може да се окаже доста тежко бреме, когато се осъществи на дело.

— Слугинчето е хубаво — благоразумно смени темата Марк. — Виждали ли сте го?

— Не съм. Но ти, млади момко, избягвай да се зазяпваш много по жените. Значи е хубава?

— Много. Не прекалено висока, закръглена и със светла кожа, с дълги руси коси и черни очи. Отдалеч лови погледа с това, че е русокоса, а черноока. Видях я вчера, когато дойде в конюшните с някакво съобщение за Елфрик. Той я гледа по много особен начин. Може пък тя да е неговата болка.

Нищо чудно да е така, мислеше си Кадфел, ако той е вилан, а тя — свободна жена, която само временно се е принизила до положението на слугиня. По цял ден са заедно в домакинската работа, сигурно по-плътно един до друг, отколкото в имението Молили.

— Можеш да си навлечеш главоболия, момче, ако брат Джером или приор Робърт те видят да я заглеждаш — предупреди го живо Кадфел. — Ако ще се възхищаваш на красиво момиче, прави го с крайчеца на окото. Не забравяй, че тук се провежда реформа.

— О, аз внимавам! — в този момент Марк не изпитваше никакво страхопочитание към брат Кадфел.

Той бе възприел от него не съвсем правоверните му възгледи за допустимото и недопустимото. Но призванието на този момък вече не предизвикваше съмнение. Ако времената не бяха толкова смутни, можеше да поиска разрешение да замине, за да учи в Оксфорд, ала дори и тогава, Кадфел беше уберен в това, момчето щеше да приеме духовен сан и да стане свещеник — и то добър свещеник, който съзнава, че жените съществуват на този свят, и се отнася с уважение към присъствието и достойнството им. Марк бе дошъл в манастира с нежелание и съпротива, ала тук бе намерил истинското си място. Не всеки имаше това щастие.

Елфрик пристигна в сушилнята един облачен следобед, за да помоли за сушен джоджен.

— Господарката иска да направи ободрителна отвара от джоджен за господаря.

— Чувам, че нещо бил болнав — каза Кадфел, докато шумолеше с ленените чувалчета, които изпълваха помещението с наситени упойващи ухания.

Ноздрите на младежа потрепнаха и се разшириха от удоволствие. В лекия сумрак напрегнатото му лице донейде се проясни.

— Болестта, която го мъчи, е по-скоро на ума, отколкото на тялото. Ще се оправи веднага щом забрави неприятностите. Има си ядове — сподели неочаквано Елфрик.

— Това сигурно е мъчително за всички ви, дори за господарката — отбеляза Кадфел.

— А, тя прави за него всичко, което е по силите на една жена. Няма от какво да се оплаква. Ала от промяната стана раздразнителен към всички, дори към себе си. От доста време вече чака синът му да дойде, да си посипе главата с пепел и да се опита да получи обратно наследството. Разочарован е и това го озлобява.

Кадфел се обърна, изненадан от тези думи.

— Искаш да кажеш, че е лишил собствения си син от наследство в полза на манастира? За да направи напук на младежа? По закон той няма право да постъпва така. Никой не може да приеме такава замяна без съгласието на наследника.

— Той не му е роден син — Елфрик сби рамене и поклати глава. — Син е на жена му от предишно венчило, тъй че момъкът по закон не му е наследник. Вярно, че господарят бе направил завещание, с което му оставяше имението, ала споразумението с манастира му слага кръст… или поне ще сложи, когато бъде подпечатано и утвърдено. Той не може да промени решението на господаря по законен път. Двамата се скараха и синът загуби обещаните земи… Това е.

— И с какво толкова се е провинил, та да заслужи такова наказание? — почуди се Кадфел.

Елфрик повдигна пренебрежително рамене — кокалести, но широки и прави, както забеляза Кадфел.

— Той е млад и вироглав, а господарят е стар и раздразнителен, не е свикнал да му противоречат. Освен това момчето се развика, когато разбра, че ограничават свободата му.

— И сега какво прави? Доколкото си спомням думите ти, в къщата сте само четирима…

— Той е твърдоглав като господаря, пренесе се да живее при семейството на омъжената си сестра. Иска да изучи занаят. Очакваха го да се прибере с подвита опашка. Господарят много се надяваше на това, ала момчето не е идвало и се съмнявам, че изобщо някога ще се върне.

По всяка вероятност, разсъждаваше мрачно Кадфел, положението, в което се намираше майката на лишеното от наследство момче, не бе за завиждане. Сигурно се разкъсваше на две в тази разпра. Вероятно старецът е избухнал и сега съжалява за това. Монахът даде на младежа китката джоджен. Листенцата бяха все още добре оформени и цели, защото ги бе сушил на лятно слънце. Даже зеленият им цвят не бе избледнял особено.

— Ще трябва да си го стрие сама, но пък така ще мирише по-силно. Ако иска още, ще дойдеш да ми кажеш. Другия път аз ще й го стрия. Дано му помогне. Добър лек е и за него, и за нея. За теб също — каза Кадфел и леко го потупа по рамото.

Изпитите черти на Елфрик за миг се разтеглиха в някакво подобие на усмивка, ала горчива и доста плаха.

— Виланите са изкупителни агнета — прошепна неочаквано той и излезе забързано от колибата, промърморвайки припряно някакви закъснели думи на благодарност.

С наближаването на Коледа бе съвсем обичайно повечето от търговците в Шрусбъри и мнозина дребни чифликчии от околността да се замислят с известна гузност за спасението на душите си и за името си на благочестиви и ревностни християни, както и да си припишат по някакъв начин известни заслуги към църквата, за предпочитане по-икономичен. Манастирските гозби — варива, боб, риба и от бреме на време къс постно месо, сега се обогатиха с неочаквани дарове и монасите от „Свети първоапостоли Петър и Павел“ добре похапваха. Появяваха се медени пити, сушени плодове, пилета, а понякога дори някой еленски бут — пожертвувания за духовната обител, които превръщаха благочестивото причастие в необичайно чревоугодничество, а светия ден — в угощение. Някои, естествено, бяха избирателни в даренията си и се стараеха подаянията им да стигнат до игумена или приора, вероятно предполагайки, че техните молитви помагат повече, отколкото на по-скромните братя. Един рицар от Южен Шропшир, който явно не бе разбрал, че игумен Херибърт е повикан в Лондон, му изпрати една тлъста яребица. Естествено, тя бе отнесена в игуменските покои, където приор Робърт я посрещна с радост и я изпрати долу в магерницата на брат Петръс, за да я сготви подобаващо.

Брат Петръс, който изгаряше от ненавист към Робърт заради игумен Херибърт, дълго гледа кръвнишки разкошната птица и сериозно обмисляше как да я развали — дали да я прегори, да я изсуши с дълго печене или да я поднесе със сос, който ще я съсипе. Ала той беше човек с достойнство и честта не му позволи да го направи. Най-лошото, което успя да измисли, бе да я приготви по един изкусен начин, който особено ценеше — с червено вино и много пикантен сос, и да я пече дълго на бавен огън с надеждата, че стомахът на приор Робърт ще се разбунтува.

Приорът изпитваше голямо доволство от настоящото си високо положение и несъмнената перспектива в най-близко бъдеще да се затвърди на игуменския трон и да сложи ръка на имението Молили, което изучаваше от доложенията на иконома и намираше за удивително щедър подарък. Жерваз Бонел явно бе позволил злобата да отнеме разсъдъка му, след като заменяше такъв имот срещу задоволяване на простите житейски нужди — и то когато вече бе прехвърлил шейсетте и едва ли можеше да очаква, че ще се наслаждава особено дълго на мирния си живот. Няколко допълнителни прояви на внимание към него нямаше да струват скъпо. Брат Джером, винаги пръв донасящ новините както от околностите, така и от манастира, бе доложил, че господарят Бонел бил неразположен и се хранел без апетит. Следователно щеше да оцени по достойнство едно блюдо, изпратено му лично от трапезата на игумена. А яребицата беше птица с обилна плът.

Брат Петръс поливаше доволно сочното месо с пикантния винен сос и всеки път опитваше съсредоточено, след което добавяше щипка розмарин или малко седефче. В този миг приор Робърт влезе в магерницата с императорска осанка и папска строгост и се изправи над тавата. Алабастровите му ноздри потрепнаха при съблазнителния аромат, а студените му очи залепнаха за не по-малко съблазнителната златиста кожица. Брат Петръс сведе глава, за да прикрие киселото си изражение, и продължи прилежно да залива птицата, като се надяваше, че старателните му усилия ще стигнат до едно неподготвено небце и ще предизвикат отвращение наместо наслада. Надеждата обаче не бе голяма — Робърт толкова хареса уханието на птицата, че почти бе готов да изостави щедрата идея да сподели удоволствието. Почти, но не съвсем. Молили бе твърде вкусна хапка.

— Чух — каза приорът, — че нашият гост в къщата до воденичния яз не бил в добро здраве и нямал апетит. Задели една порция от яребицата, брат Петръс, и я изпрати на болния с моите поздравления като интермисум след главното блюдо за деня. Обезкости месото и го подреди в една от собствените ми купи. Дори и другите ястия да не му се услаждат, това трябва да го изкуши и тогава ще оцени вниманието ми — след което благоволи най-искрено да добави: — Много хубаво ухае.

— Старая се — каза раздразнено Петръс, пожелавайки почти от сърце да не се бе старал чак толкова.

— Така е с всички ни — отбеляза хладно Робърт, — това е наш дълг.

И излезе от кухнята, както бе влязъл, изключително доволен от себе си, от положението си и от хармонията в душата си. А брат Петръс го проследи с поглед под свъсените вежди и се озъби на двамата слуги. По принцип те избягваха много да му се мяркат, докато готвеше, и стояха в ъглите на кухнята. Ала сега скочиха на часа да изпълнят нарежданията.

Дори за брат Петръс заповедите си бяха заповеди. Той стори каквото му бе наредено, но по свой си начин, като се погрижи порцията за невинния гост да бъде от най-крехкото месо на птицата и да бъде полята особено обилно със сос.

— Изгубил апетит, а? — каза той, след като за последен път опита от ястието и не можа да сдържи задоволството от собствените си умения. — От това и на смъртник ще му потекат лигите.

* * *

На път към трапезарията брат Кадфел забеляза Елфрик, който пресичаше големия двор откъм магерницата. Младежът крачеше забързано към портата и стискаше дървен поднос с висок ръб, отрупан с покрити съдове. Гостите се радваха на по-малко строга диета от братята, макар разликата да бе най-вече в количеството месо, а по това време на годината то обикновено беше осолено говеждо. Доколкото можеше да се съди по аромата, който се носеше от подноса, беше говеждо варено с лук и фасул. Но от малката покрита купа, закрепена най-отгоре върху другите, излизаше доста по-апетитна миризма. Очевидно днес гостът щеше да се облажи с интермисум, преди да стигне до ябълките от овощ-ната градина. Елфрик носеше товара си, който, изглежда, бе тежичък, с голяма съсредоточеност, решен да го отнесе бързо и без произшествия в къщата до воденичния яз. Пътят му дотам не бе дълъг: след портата няколко крачки наляво до края на манастирската стена, после покрай воденичния яз от същата страна на пътя, където бе и светата обител. След нея идваха мостът на Севърн, градската стена и портите на Шрусбъри. Не беше далеч, ала достатъчно, за да изстине храната на декемврийския мраз. Без съмнение домакинството, макар и облекчено от грижите по много готвене, разполагаше със собствен огън, а и си имаше достатъчно готварски принадлежности и съдини. Топливото влизаше в цената на имението на Бонел.

Кадфел продължи към трапезарията и собствения си обяд, който наистина се оказа говеждо варено с фасул, както бе предвидил, само че без апетитен интермисум. Брат Ричард, субприорът, седеше начело на масата, приор Робърт се хранеше отделно в покоите, които вече смяташе за свои. Яребицата много му се услади.

 

Тъкмо бяха приключили молитвата след яденето и вече ставаха от масата, когато вратата рязко се отвори едва ли не в лицето на брат Ричард и един от пазачите при портата влетя в трапезарията, ломотейки нещо неразбрано, споменавайки името на брат Едмънд, ала от тичането не можеше да си поеме дъх и да обясни какво се е случило.

— Бонел… слугинята му дойде за помощ… — той пое дълбоко въздух и успя най-сетне да се успокои достатъчно, за да каже какво е станало: — Прилошало му, като че ли берял душа… Господарката й моли някой бързо да отиде там!

Брат Едмънд го стисна за ръката:

— Какво му е? Удар ли? Гърч?

— Не, не било това, вика момичето. Хапнал добре на обяд, изглеждал много доволен. Но след петнайсет минути рекъл, че устата и гърлото му изгарят. Повръщало му се, ама не можел, челюстите и вратът му се вдървили… Така каза тя!

От чутото Кадфел разбра, че прислужничката бе видяла всичко с очите си. Той незабавно изхвърча през вратата към своята сушилня.

— Върви, Едмънд, ще те настигна колкото може по-скоро. Ще се отбия да взема това-онова и идвам.

Той хукна, хукна и брат Едмънд, а след тях, останал без дъх, подтичваше пазачът. На портата чакаше стъписаното момиче. Парене в устните, устата и гърлото, разсъждаваше Кадфел, докато тичаше, после сковаване и настойчиво гадене, но и невъзможност да повърне погълнатото. Петнайсет минути след поемането или малко повече, ако приемем, че е била в обяда му. Като че ли вече беше късно за синапа, от който щеше да повърне, ала той бе длъжен да опита. Може и да беше просто прилошаване от твърде богата за един чувствителен стомах храна. Трета възможност нямаше. И все пак това парене в устата и гърлото, както и последвалото вдървяване… всичко твърде много му напомняше за едно ужасно прилошаване, което пред очите му едва не доведе до фатален край. И причината за подобни пристъпи му бе известна. Той припряно смъкна от полиците нещата, които му трябваха, и се завтече навън.

Въпреки мразовития декемврийски ден вратата на най-близката до воденичния яз къща зееше широко отворена и независимо от благоговейната тишина, която я обгръщаше, стори му се, че на прага го заля някаква особена развълнуваност, почти безмълвна паника от припрени движения и шепнещи гласове. Хубава къща с три стаи, кухня и неголяма задна градина, която стигаше до самия яз. Беше му добре позната, тъй като бе посещавал предния й обитател по не толкова трагични поводи. Вратата на кухнята гледаше към Шрусбъри, отвъд реката, в посока, противоположна на яза, и светлината, която нахлуваше в къщата от север, по това време на деня и на годината бе недостатъчна, за да разсее сумрака вътре. Но капаците на южния прозорец не бяха затворени. През него проникваше по-обилна светлина и открояваше мангала, достатъчен за готварските нужди на неголямо домочадие. Кадфел улови бегъл проблясък върху сивата вода отвън, когато вятърът набразди повърхността й. Ивицата земя върху която се намираше градината, тук бе тясна, макар че къщата бе построена доста над равнището на яза.

До отворената вътрешна врата, през която долитаха приглушените уплашени гласове, стоеше жена. Очевидно го очакваше — бе скръстила ръце под гръдта си и трепереше от напрежение. Когато Кадфел влезе, тя се спусна припряно да го посрещне и той успя да я разгледа по-добре. Беше горе-долу на неговите години, неговия ръст, изглеждаше спретната и скромна в семплата си рокля. Тъмната й коса, в която се забелязваха сребърни нишки, бе сплетена и прибрана високо над тила. Овалното лице бе почти съвсем гладко, ако не се брояха ситните бръчици — признак на доброта и весел нрав — в ъгълчетата на тъмнокестенявите очи и плътните устни, от което тя изглеждаше постоянно засмяна. Ала сега от веселостта й не бе останала и следа. Тя кършеше ръце и гледаше монаха умолително. И въпреки това бе привлекателна, дори красива, запазила хубостта си през всичките тези четирийсет и две години оттогава.

 

Позна я веднага. Не бе я виждал, откак седемнайсетгодишни се сгодиха тайно. Семейството й вероятно щеше да разтури годежа им, ако бе разбрало за него. После той прие кръста и отплава за Светите земи. И въпреки клетвите си, че ще се върне да поиска ръката й, окичен с блясък и слава, забрави всичко в треската, битките и рисковете на своя полувойнишки, полуморяшки живот и твърде дълго кръстосва далеч от родината; а тя, уморена накрая да го чака, бе отстъпила пред настойчивия натиск на родителите си и се бе омъжила за един улегнал мъж. Не можеше да я вини за това. И се надяваше, че е щастлива. Ала изобщо не бе очаквал, че ще я види тук. Тя не се бе омъжила за Бонел, собственик на някакво имение на север, а за един почтен занаятчия от Шрусбъри. Но сега нямаше време нито за обяснение, нито за чудене.

И все пак я позна на мига. Четирийсет години! Излизаше, че не е забравил нито начина, по който припряно се приведе към него, нито наклона на главата, нито дори тази прическа с прибраните плитки и особено очите — големи, прями, ясни като ден въпреки тъмния им цвят.

Тя, слава Богу, не го позна. И защо да го познае? От двамата той очевидно бе по-промененият. Един чужд за нея свят го бе белязвал и нагаждал към себе си, бе променял тялото и духа му. Сега тя виждаше единствено монаха познавач на церовете, дотичал да помогне на ненадейно покосения от припадък неин съпруг.

— Оттук, отче… вътре е. Енфермериенът го пренесе на леглото. Моля ви, помогнете му!

— Ако ми е по силите и ако такава е волята Божия — отвърна Кадфел и влезе в другата стая.

Тя го следваше по петите, като настоятелно го подканяше и подтикваше. Голямата стая на дома бе обзаведена с пейки и маса, хаотично осеяна с остатъците от обяда, несъмнено прекъснат от нещо по-сериозно от обикновено неразположение. Бяха казали, че след като приключил с яденето, изглеждал добре, а Кадфел видя счупени съдове и петна както на масата, така и по пода. Ала тя го поведе припряно нататък, към спалнята.

Брат Едмънд се изправи до леглото. В широко отворените му очи се четеше уплаха. Той бе положил стопанина на дома възможно най-удобно и сега пострадалият лежеше покрит с одеяло върху завивките, ала енфермериенът не можеше да стори нищо повече за него. Кадфел се приближи и сведе поглед към Жербаз Бонел. Едър пълен мъж с гъста сивееща кестенява коса и къса брада, по която се бе проточила слюнка, стичаща се от двете страни на скована, полуотворена уста. Очите гледаха втренчено с разширени зеници от сиво-синьото лице. Хубавите черти, издаващи сила на характера, сега се бяха изкривили в мъртвешка гримаса.

Пулсът, който улови Кадфел, бе немощен, забавен и неравен, човекът трудно си поемаше дъх. Всяко вдишване бе продължително и мъчително. Плътта по челюстта и шията се беше втвърдила като камък.

— Вземете една купа — каза Кадфел, докато коленичеше — и разбийте два-три белтъка в малко мляко. Ще се опитаме да изкараме каквото можем от него, но се опасявам, че е късно. Връщането на храната по хранопровода може да му навреди също толкова, колкото и поглъщането й.

Не се обърна да види кой изтича да изпълни нареждането му. В този миг смътно осъзна, че в къщата има още трима души освен брат Едмънд, стопанката Бонел и нейния покосен съпруг. Двамата бяха Елфрик и прислужничката, в това не можеше да има съмнение. Успя да разпознае третия едва когато някой се спря до него, приближи дървената купа до лицето на Бонел и наведе главата на парализирания към течността.

Кадфел вдигна за миг поглед, доволен от своевременното действие, и срещна решителното и в същото време уплашено лице на младия уелсец Майриг, племенника на брат Рийс.

— Добре! Повдигни с ръка главата му и дръж челото му неподвижно.

Оказа се лесно да налеят синапената отвара в зейналата уста, но свитото гърло почти не поемаше течността и голяма част от нея изтече обратно в купата по брадата на парализирания. Докато повдигаше измъчената глава, ръцете на брат Едмънд трепереха. Майриг, който държеше купата, също се тресеше. Последвалият пристъп разтърси едрото тяло и отслаби още повече бездруго немощния пулс. Наистина бе твърде късно за Жерваз Бонел. Кадфел се отказа и остави гърчобете да преминат, тъй като се страхуваше да не го убие със собствените си ръце.

— Подайте ми млякото с яйцата.

Той много бавно и внимателно сипа от течността в устата на умиращия, оставяйки я от само себе си да потече в стесненото гърло — в такива малки количества нямаше опасност да го задави. Макар да бе твърде късно и сместа вече да не можеше да предотврати въздействието на отровата върху хранопровода, поне можеше да образува облекчаващ слой върху язвите и да успокои страшните болки. Той изливаше търпеливо течността с лъжицата, капка по капка, а всички край него бяха притаили дъх и се бе възцарила мъртва тишина.

Едрото тяло се бе свило и изглеждаше някак смалено в леглото, пулсът биеше все по-слабо и по-слабо, изцъклените очи се замъгляваха. Бонел лежеше неподвижен. Мускулите на врата му повече не направиха усилие да преглътнат, но останаха изпъкнали и вдървени. Краят настъпи внезапно и безшумно, просто дишането и пулсът спряха.

Брат Кадфел върна лъжицата в купата с мляко и приклекна назад на пети. После вдигна поглед към кръга от стъписани объркани лица и за пръв път успя да ги разгледа отблизо: Майриг, в чиито ръце се тресеше купата с неприятно съдържание, Елфрик, пребледнял и мрачен, който гледаше втренчено към леглото през рамото на брат Едмънд, момичето — брат Марк бе казал самата истина, действително беше много хубаво с русата коса и черните очи — стоеше вцепенено, твърде сащисано, за да заплаче, и притискаше малките си юмруци към устата, а вдовицата, господарката Бонел, която някога бе носила името Рихилдис Бон, бе обърнала мраморно лице към леглото с поглед, вперен в онова, което бе останало от съпруга й, и очите й бавно се наливаха със сълзи.

— Повече нищо не можем да сторим за него — каза брат Кадфел. — Отиде си.

Всички изведнъж рязко се раздвижиха, сякаш внезапен порив на вятъра ги бе разлюлял. Сълзите на вдовицата преляха и потекоха по застиналото й лице — тя сякаш все още бе твърде замаяна, за да проумее какво ги бе причинило. Брат Едмънд докосна ръката й и внимателно каза:

— Ще имате нужда от помощници. Много съжалявам, всички съжаляваме. Някои задължения ще поемем ние. Докато бъдат уредени формалностите, ще го положим в нашия параклис. Аз ще се разпоредя да…

— Не — каза Кадфел, докато се изправяше с мъка на изтръпналите си нозе, — това още не може да бъде сторено, Едмънд. Тук не става въпрос за естествена смърт. Преждевременната кончина бе предизвикана от отрова, която починалият е погълнал с храната по време на скорошния обяд. Тук има работа за наместника и не бива да разместваме или да пипаме каквото и да било, преди хората му да прегледат всичко.

За миг настъпи смутено мълчание. После Елфрик каза с дрезгав глас:

— Но как е възможно? Не може да бъде! Всички ядохме едно и също. Ако е имало нещо в храната, трябваше да порази всички ни.

— Истина е! — каза с треперещ глас вдовицата и се разрида.

— От всичко ядохме освен от малкото блюдо — намеси се слугинята.

Гласът й звучеше детински и уплашено, ала и решително. Момичето веднага се изчерви, съзнавайки, че е привлякло вниманието към себе си, но продължи без колебание:

— Онова, което му изпрати приорът.

— Но то бе част от личния обяд на приора — каза ужасен Елфрик. — Брат Петръс ми каза, че получил нареждания от него да задели една порция и да я изпрати на господаря с пожелания за здраве, за да възвърне апетита му.

Брат Едмънд хвърли уплашен поглед към Кадфел и прочете в очите му същата зловеща мисъл, която бе споходила и него самия. Побърза да каже:

— Ще отида при приора. Да се молим на Бога да не го е постигнала и него зла участ. Ще изпратя да кажат на наместника. Братко, моля те, стой тук, докато се върна, и се погрижи никой да не пипа нищо.

— Така и смятам да направя — мрачно отвърна Кадфел.

Веднага щом възбуденото шляпане от сандалите на брат Едмънд затихна, Кадфел подкани вцепенените обитатели на къщата да отидат във външната стая — далеч от спарения въздух в спалнята, пропит със зловонията на повръщано, пот и смърт. Да, и на още нещо… едва доловимо, ала постоянно присъствие дори сред смесицата от силни миризми: нещо, което Кадфел чувстваше, че може да определи, ако за момент бе в състояние да помисли спокойно.

— Нищо не може да се направи — каза той със съчувствие. — Не бива да предприемаме каквото и да било, преди да ни позволят. Налице е смъртен случай и трябва да бъде намерена причината за него. Но няма нужда да стоим тук и да се разстройваме още повече. Да отидем в другата стая и да седнем спокойно. Ако има вино или бира в тази кана, дете, донеси на господарката си една чаша, погрижи се и за себе си. Седнете и се успокойте, доколкото можете. Манастирът ви е приел и сега ще ви подкрепя според възможностите си.

Все още замаяни, те се подчиниха мълчаливо. Само Елфрик се озърташе безпомощно. Погледът му постоянно се спираше на парчетата счупени паници и на безпорядъка, който цареше върху масата. В един миг може би си спомни за обичайните си задължения на слуга и попита с треперещ глас:

— Дали да не изчистя?

— Не, не пипай нищо. Седни и се успокой, момко. Пратеникът на наместника трябва да огледа всичко. След това ще оправим.

Той ги остави за момент и се върна в спалнята, като затвори вратата след себе си. Странният мирис сега бе почти неосезаем поради преобладаващата спарена смрад на повръщано, но той се наведе към лицето, чиито сгърчени устни бяха разтегнати в мъртвешка усмивка, и отново долови познатия мирис, този път по-силно. Носът на Кадфел може и да изглеждаше груб, сплескан и опърлен от слънцето, ала обонянието му бе чувствително като на елен.

В тази спалня нямаше друго, което да му подскаже нещо. Върна се при отчаяната групичка в съседната стая. Вдовицата седеше, здраво стиснала шепи в скута си. Тя клатеше глава все още невярваща и тихо си повтаряше: „Как можа да стане? Как?“ Момичето, което не бе отронило нито една сълза, сега седеше до нея и в израз на ревностна грижа я бе прегърнало през рамо с нещо повече от обикновената привързаност на слугиня към господарка. Двамата младежи крачеха притеснени и навъсени напред-назад, неспособни да стоят на едно място. Кадфел остана в прикритието на сумрака и огледа с проницателни очи отрупаната маса.

Била е сложена за трима. Имаше три чаши, една на мястото на господаря, където до масата наместо пейка без облегалка на пода лежеше стол, преобърнат в локва бира — вероятно така си стоеше от мига, в който Бонел бе получил първите пристъпи и бе станал на крака, блъскайки се в предметите наоколо. Голямата чиния с основното ястие се намираше в средата на масата. В нея още се виждаха лоясващите остатъци. Храната в една от дървените паници почти не беше докосната. Останалите бяха прилежно изчистени от съдържанието им. Петима души — не, очевидно шестима — бяха яли от това ястие, но пострадалият бе само един. На масата стоеше и купата. Кадфел я разпозна, беше от посудата на игумен Херибърт — същата, която бе зърнал върху подноса на Елфрик, когато прислужникът прекосяваше двора. В нея бяха останали съвсем оскъдни следи от соса: явно дарът на приор Робърт е бил високо оценен.

— Значи никой освен господаря Бонел не е ял от това блюдо? — попита Кадфел, като се наведе и започна съсредоточено и продължително да души ръба на купата.

— Никой — отвърна с треперещ глас вдовицата. — Това беше любезна проява на внимание в знак на особено благоволение към съпруга ми.

И той бе изял всичко. С ужасни последици.

— А вие тримата, Майриг, Елфрик… и ти, дете, все още не знам името ти…

— Олдит — отвърна момичето.

— Олдит… Вие тримата ядохте в кухнята, така ли?

— Да. Аз се погрижих допълнителното ястие да остане топло, докато господарите приключат с другото, и тогава да го поднеса. Елфрик винаги яде там. А Майриг, когато идва на гости… — тя се спря само за миг и бледа руменина обагри страните й, — … ми прави компания.

Ето значи накъде духаше вятърът. Е, какво чудно, момичето беше наистина много красиво!

Кадфел влезе в кухнята. Прислужничката поддържаше тенджерите и паниците в безупречен ред. Всички бяха добре излъскани. Момичето бе толкова оправно и сръчно, колкото и хубаво. От двете страни на мангала имаше висока рамка, която да поддържа желязната скара над въглищата. Несъмнено купата бе стояла там, докато Бонел е привършвал основното ястие. До стената бяха опрени две пейки, встрани от вратата, недалеч от огъня. На полицата под отворения прозорец се виждаха три неизмити дървени паници.

В стаята зад него мълчанието бе потискащо и страшно, тегнеше във въздуха като зла поличба. Кадфел отиде до отворената врата на кухнята, спря на прага и се загледа навън към пътя.

Слава Богу, засега нямаше да има втори смъртен случай, още по-угнетителен от първия: с твърде силно чувство за лично достойнство, за да тича, ала дарен от Господа с толкова дълги нозе, че брат Едмънд едва смогваше да го настига, по пътя откъм манастира се задаваше приор Робърт. На лицето му бе изписано величествено възмущение, полите на расото му се развяваха.

 

— Изпратих един послушник в Шрусбъри — каза приорът, обръщайки се към домашните на починалия Бонел, — за да извести наместника за случилото се, тъй като ми бе казано — госпожо, съжалявам за постигналата ви загуба! — че смъртта не е настъпила естествено, а е причинена от отрова. Този ужасен случай, макар безспорно да хвърля сянка върху нашата обител, е станал извън стените на манастира и не попада в пълномощията на игуменския съд — поне за това той бе благодарен. И имаше основание! — Със смъртта на съпруга би имат право да се занимават единствено светските власти. Но ние трябва да им окажем помощ, доколкото е по силите ни. Това е наш дълг.

Независимо че се държеше благородно с вдовицата и подбираше думите си на състрадание и обещанията за помощ и подкрепа в печалните задължения по погребението, приорът не можеше да прикрие възмущението и яда си. Как можа такова нещо да се случи под негово попечение, толкова скоро след като бе заел мястото на игумена, и то точно чрез дара, който лично бе изпратил в израз на особена благосклонност! Надеждата му бе да утеши опечалената с достатъчно тържествено погребение, а може би и с някое по-закътано местение за гроб около църквата, стига да се намереше такова, да прехвърли правната отговорност в ръцете на наместника, където й бе и мястото — и колкото се може по-скоро да прати случая в забвение. На прага на спалнята той отстъпи назад в отвращение и потрес и припряно отдаде почит към мъртвия с една доста кратка и смутолевена молитва, след което побърза да затвори вратата. В известен смисъл обвиняваше всички, че му бяха натрапили това изпитание и неудобство. Ала най-много негодуваше срещу ината на Кадфел да твърди, че било отравяне. Това принуждаваше манастира, ако не друго, поне да проучи обстоятелствата около нещастния случай. Още повече че съществуваше и въпросът с все още неподпечатаното споразумение. Изведнъж си представи ужасен как Молили му се изплъзва от ръцете. Сега, при положение че Бонел е мъртъв, а договорът не е узаконен, всъщност кому принадлежеше този богат имот? Дали нямаше набързо да бъде върнат обратно на вероятен наследник?

— Братко — каза Робърт, като сведе поглед покрай дългия си капризен нос към Кадфел, който бе с една глава по-нисък, — ти твърдиш, че му е била дадена отрова. Преди едно толкова страшно предположение да бъде изказано пред хората на наместника, вместо да се допусне възможността за случайна употреба или внезапен и смъртоносен пристъп, какъвто може да сполети дори хора, радващи се привидно на цветущо здраве… бих желал да чуя основанията ти за подобно твърдение. Откъде знаеш? По какво съдиш, че е било отравяне?

— По естеството на признаците — отвърна Кадфел. — Починалият е почувствал изтръпване и парене на устните, устата и гърлото. По-късно те са се вдървили, поради което вече не е можел да преглъща и дишането му се е затруднило. Последваха парализа на цялото тяло и отслабване на сърдечния пулс. Очите бяха изцъклени. Преди време съм наблюдавал същото, а тогава разбрах какво бе погълнал нещастникът, защото продължаваше да стиска шишето. Може би си спомняте, случи се преди няколко години. Един пиян колар по време на панаира се бе вмъкнал в сушилнята ми и решил, че си е намерил силна напитка. Тогава успях да го спася, защото, пристигнах веднага след като бе изпил отровата. Сега същите признаци са налице и аз зная от какво са причинени. Мога да определя по миризмата на устните му и по остатъците от яденето, което е погълнал на обяд — блюдото, което бие сте му изпратили.

Дори и приор Робърт да бе пребледнял при мисълта за това, какво можеше да се крие зад тези думи, промяната остана недоловима, защото лицето му винаги изглеждаше с цвят на слонова кост. В интерес на истината не беше страхливец и попита направо:

— Каква е тази отрова, щом си толкова сигурен в преценката си?

— Едно масло, което приготвям за разтриване на болни стави. И може да е взето или от запаса, който държа в сушилнята, или само от още едно място, където давам от него, от нашата лечебница. Отровата е от вълче биле, известно още като самакитка. От корените му става чудесен обезболяващ мехлем, но ако се приеме вътрешно, е изключително отровно.

— Щом ти знаеш да приготвяш лекове от това растение — изрече приор Робърт с леден глас, — едва ли си единствен. Значи не е задължително отровата непременно да е дошла от манастирските запаси.

— Съмнявам се — продължи да упорства Кадфел, — тъй като познавам достатъчно добре миризмата на моя лек, а тук усещам точно синапа и дебелеца, които добавям към вълчето биле. Виждал съм как действа, и смятам, че признаците са налице. За мен няма никакво съмнение, ще го кажа и на наместника.

— Добре е — каза Робърт със същия леден тон — човек да познава творението си. В такъв случай ти можеш да останеш тук и да разкажеш на негова светлост Прескот или на пратениците му каква е според теб истината. Но първо аз ще поговоря с тях, сега нося отговорност за спокойствието и реда в нашата обител. После ще ги изпратя тук. Когато получат удовлетворение, че са събрали всички възможни факти, прати да кажат на нашия брат енфермериена. Той ще се погрижи тялото да бъде приведено в пристоен вид и пренесено в параклиса. Госпожо — произнесе той тихо и с доста по-различен тон, обръщайки се към вдовицата, — не бива да се безпокоите, че случилото се по някакъв начин ще повлияе на пребиваването ви тук. Няма да добавяме неудобства към злочестината, която ви сполетя. Поднасям ви най-искрените си съболезнования. Ако имате нужда от нещо, изпратете слугата си при мен.

После се обърна към брат Едмънд, който крачеше напред-назад с печално изражение:

— Ела с мен! Искам да видя къде се съхраняват тези лекарства и доколко са достъпни за неупълномощени лица. Брат Кадфел ще остане тук.

След което си тръгна пак така величаво, както бе пристигнал. И със същата бърза крачка, тъй че енфермериенът отново трябваше да подтичва след него. Кадфел го проследи с поглед. Той разбираше поведението на приора. Случилото се наистина бе пагубно за Робърт, току-що заел високото си положение, и той щеше да направи всичко възможно, за да потули истината, като представи случая за злощастна, ала съвсем нормална смърт, настъпила вследствие на внезапно неразположение. Като се имаше предвид несключеното споразумение, дори и да успееше, приорът пак щеше да си има достатъчно затруднения. Ала щеше да направи всичко възможно, за да премахне скандалното подозрение за убийство, или ако се стигнеше дотам, щеше да се погрижи престъплението да се превърне в неразрешима загадка, като се припише на неизвестен злодей, дошъл отвън. Кадфел не го винеше, ала творението на собствените му ръце, създадено, за да успокоява болката, бе използвано, за да отнеме човешки живот, и това не можеше да се отмине току-тъй.

Монахът се обърна с въздишка към опечалените и срещна тъмния блестящ поглед на вдовицата, сега незамъглен от сълзи. Очите й, приковани в него, сияеха така многозначително, че за миг сякаш бяха смъкнали бремето на двайсет години и много грижи от плещите й. Вече бе доловил, че колкото и да беше потресена, не бе съкрушена от загубата, но това беше друг въпрос. Господарката на осиротелия дом се бе превърнала в седемнайсетгодишната Рихилдис, която бе оставил зад гърба си. Бледа руменина обля страните й, устните й трепнаха в колеблиба сянка от усмивка. Гледаше го тъй, сякаш двамата споделяха някакво знание, недостъпно за всички останали, и само присъствието на други хора в стаята не й позволяваше да проговори.

Истината му се разкри само след миг недоумение и силно го смути. Точно сега едва ли можеше да се случи нещо по-ненавременно. На тръгване приор Робърт го бе назовал по име — а неговото рядко се срещаше по тези краища — и бе разкрил истината на жената, която може би вече бе започнала да се чуди над избледнелите в съзнанието й нотки на гласа и движенията на тялото, мъчейки се да си припомни човека, комуто са принадлежали.

Оттук насетне неговата безпристрастност и непредубеденост щяха да бъдат поставени на изпитание. Рихилдис не само го бе познала, тя му пращаше настойчиви мълчаливи знаци на благодарност, доверие и непоклатима увереност, че може да разчита на подкрепата му — и то в степен, за която той не смееше и да помисли.