Елис Питърс
Вълче биле (11)

ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА

Беше хубава Коледа, не помнеше досега толкова сияйна и ведра. Обикновеният труд на открито беше благодат след силно напрежение и той не би го заменил за тържествения и относителен разкош на манастира. Новините, които пристигнаха от града, преди първият сняг да засипе пътищата, добавиха ликуваща нотка в приятното коледно многогласие, което си направиха три пламенни, но неопитни гласа и три изпълнени с доволство сърца. Хю Берингар съобщи, че не само е получил запис от съдебното заседание в Ланселин, но и че дарът, изработен от Едуин с най-добри намерения за помирение, бил намерен изхвърлен на плитчина недалеч от Ачам и, макар и доста повреден, бил разпознат. Момчето бе върнато на любящата му майка и всички в къщата на Бонел можеха да си отдъхнат спокойно, след като виновникът вече се знаеше. Пояснението, че конят, с който си служеха манастирските пастири, е изчезнал поради осъдителния пропуск на брат Кадфел да залости вратата на обора, бе посрещнато с неудоволствие от манастирския сбор и след завръщането щеше да му бъде наложена някаква форма на разплата.

Колкото до беглеца Майриг, обявен из Поуи за издирване за убийство, въпреки хайките той бе изчезнал безследно. Никой не го беше виждал от съда в Лансилин и следата започваше да изстива. Дори изповедта му, записана и изпратена от един свещеник, обитаващ някаква отшелническа хижа в Пенлин, не насочи преследвачите по по-прясна диря, тъй като се оказа, че е заминал преди време неизвестно накъде. А Оуайн Гуинед едва ли щеше да позволи набези в собствената си територия, за да бъдат преследвани престъпници, срещу които той нямаше оплаквания и чието бягство властите просто не е бивало да допускат.

Всъщност всичко си беше много добре. Кадфел се чувстваше щастлив сред овцете, оглушал за околния свят. Беше си заслужил правото на кратко уединение. Съжаляваше само, че първият дълбок сняг му попречи да навести Айфор ап Морган, комуто дължеше известна утеха, ако такава изобщо съществуваше. Макар и крехка, Кадфел я смяташе за необходима, както и Айфор, а старите хора са много издръжливи.

В коледната утрин им се родиха три агънца, от които две близнета. Внесоха ги в къщата заедно с майките и ги обградиха с грижи, защото тези невинни същества деляха обща съдба с младенеца. Брат Барнабас, вече напълно оздравял, ги вземаше в широкия си скут, прегръщаше ги ласкаво с огромните си ръчища и така се гордееше с тях, сякаш ги бе създал от собствената си плът. Всички бяха много щастливи заедно в скромното си тържество, преди брат Кадфел да ги остави и да потегли обратно за Шрусбъри. Вече на двайсет мили околовръст едва ли можеше да се намери по-здрав човек от Барнабас и той нямаше повече нужда от лечител.

Три дни след празника, когато снегът се бе слегнал в бързо топяща се лапавица, Кадфел се качи на мулето и се отправи на юг към Шрусбъри.

 

Пътуването продължи цял ден, защото не хвана направо за Озуъстри, а се отби, за да посети, макар и със закъснение, Айфор ап Морган, преди да про-дължи на изток от Кройсо Бак и да хване главния път южно от града. Онова, което си казаха, си остана само между тях. Но когато Кадфел си тръгна, на душата му вече беше по-леко. Айфор отново остана сам, но сега и неговата душа бе някак по-разведрена.

Заради това отклонение мулето на Кадфел изтрополи по уелския мост почти по здрач, влезе в Шрусбъри и мина по неравните улици, които гъмжаха от хора и живот след празниците. Нямаше време да се отбива при семейство Белкот, за да сподели радостта им, това щеше да остане за друг ден. Разбира се, Едуай отдавна бе освободен от честната му дума да не напуска дома и сега сигурно бе със своя неразделен вуйчо някъде по работа, на игра или поредна лудория. Бъдещето на Молили все още бе в неизвестност, оставаше надеждата, че правниците няма да успеят да го съсипят с данъци, преди някой да е получил законно право на собственост.

При завоя на главната улица пред него изникна дъгата на реката, а когато излезе на открито, премина през портите и се насочи към подвижния мост, чезнещият ден сякаш наполовина възвърна светлината си. Тук Едуин бе забавил за момент своя бяг, за да изхвърли с омерзение приготвения дар. Пред Кадфел се откри равният път, отдясно бяха къщата, в която вероятно все още живееше Рихилдис, и мътната сребриста повърхност на воденичния яз. Следваха стената на манастира, западното крило и вратата на голямата църква, а вдясно — малката стражница до портите.

Той влезе и спря учуден от блъсканицата и шума, които го посрещнаха. Вратарят стоеше отпред, излъскан като за епископско посещение, а големият двор бе изпълнен с братя, миряни и иноци, които търчаха насам-натам или се събираха на групи, разговаряха развълнувано на висок глас и оглеждаха нетърпеливо всяко живо същество, което влизаше през портите. Пристигането на Кадфел също създаде раздвижване, което замря с обидна бързина веднага щом бе разпознат. Дори послушниците бяха навън, шепнеха си възбудено и жужаха до стената на стражницата, а пътниците се тълпяха при вратата на крилото за гости. Недалеч брат Джером бе кацнал на високия камък, откъдето ездачите се качваха и слизаха от конете си, и се разпореждаше наляво-надясно, като същевременно за миг не изпускаше от очи портата. В отсъствието на Кадфел той, изглежда, бе станал още по-надут и досаден.

Кадфел слезе, готов да отведе в конюшнята своето добиче, но не беше сигурен дали мулетата все още не бяха настанени в обора при тържището за коне. В този момент от полюшващото се развълнувано множество наоколо изскочи брат Марк и с радостен вик се спусна към него:

— О, Кадфел, колко се радвам да ви видя! Такива неща стават! Мислех си, че ще изпуснете всичко, а вие пристигате точно навреме. Чухме за съда в Лансилин… Добре дошли отново у дома!

— Виждам, че съм добре дошъл — отвърна Кадфел, — ако това посрещане е за мен.

— Моето е за вас! — възкликна пламенно брат Марк. — А това наоколо… Разбира се, няма откъде да сте чули. Очакваме игумен Херибърт. Един от коларите ходи до „Свети Джайлс“ преди малко и каза, че спрели за нещо в лечебницата. Току-що се върна и каза. Брат Джером чака, за да изтича и да съобщи на приор Робърт веднага щом се появят при портите. Ще пристигнат всеки момент.

— И нищо не се знае? Дали Херибърт все още е игумен? — попита Кадфел мрачно.

— Не знаем. Но всички се страхуват… Брат Петръс ги бълва едни в своята магерница и се кълне, че щял да напусне ордена. А Джером е непоносим! — той се извърна, за да изгледа досадника свирепо, доколкото благото му открито лице бе способно на подобно изражение, и забеляза, че брат Джером бе слязъл от своя камък и търчеше презглава към игуменските покои.

— Явно вече идват! Виж… приорът!

Робърт се зададе тържествено от покоите, които си бе присвоил, безупречен в одеждите си, внушителен на ръст, извисяващ се над всички надничащи глави. С изражение на неземно смирение, благост и набожност бе готов да посрещне своя предстоятел с лицемерна почит и да приеме поста си с престорено смирение. Всичко това той можеше да изпълни безупречно и с величаво достойнство.

През портала бавно влезе Херибърт, дребен, топчест, мил старец с не особено впечатляваща външност, който се тръскаше като чувал върху гърба на своята бяла ослица, изцапан, кален и уморен от продължителното пътуване. Лицето и стойката му носеха отпечатъка на понижението и оттеглянето, но въпреки това изглеждаше весел и доволен, като човек, смъкнал от плещите си тежък товар, изправен, за да си поеме дъх. Смирен по природа, Херибърт беше несъкрушим. Личният му писар и конярите му следваха на почетно разстояние, но плътно до него яздеше висок, сух и жилав бенедиктинец с обветрено лице и проницателни сини очи, който го гледаше, както си помисли Кадфел, с нещо като със сдържана обич. Нов брат в манастира може би.

Братята се суетяха и напрегнато си шепнеха, а приор Робърт се носеше плавно като солиден кораб между хаотични вълни и щом Херибърт докосна с нозе земята, веднага протегна към него ръце:

— Отче, най-сърдечно добре дошли у дома! Всички до един се радваме да ви видим отново сред нас и, надявам се, с благословия и потвърждение за предишния пост…

Трябва да му се признае, помисли си Кадфел критично, че рядко лъже така нагло, както този път и може би дори не си дава сметка, че лъже. Добре де, а какво би казал самият той или който и да е в подобно положение, превъзбуден от предчувствието за собственото си повишение? Трудно можеш да заявиш някому в лицето, че го чакаш да си отиде и че отдавна е трябвало го стори.

— Наистина, Робърт, радвам се, че отново съм сред вас — каза Херибърт сияещ. — Но трябва незабавно да уведомя всички тук, че вече не съм игумен, а само ваш брат. Беше преценено, че ще бъде най-добре, ако друг поеме поста, и аз се подчинявам на това решение и се завръщам у дома да служа вярно като прост брат и под твоите напътствия.

— О, не! — прошепна брат Марк отчаян. — О, Кадфел, виж той щръкна още повече!

И наистина, сякаш сребристата глава на Робърт се вирна още по-високо, като че ли вече му бяха нахлузили митрата. Но в същия този миг една друга глава се извиси до неговата: невъзмутим и почти незабелязан, непознатият бе слязъл от коня си и сега застана до Херибърт. Ореолът от тъмни прави коси около тонзурата му бе почти недосегнат от сивота и все пак той бе поне връстник на Робърт, а продълговатото му умно лице с остри черти бе не по-малко високомерно, макар и не така представително.

— Представям на всички ви — произнесе Херибърт почти гальовно, — брат Радулфъс, определен от легатския съвет да оглавява от днес нататък нашето братство. Приемете новия си игумен и го почитайте, както аз, брат Херибърт от този манастир, вече се научих да го правя.

Настъпи пълна тишина, а после бурно раздвижване, въздишки и усмивки, които преминаха по множеството, изпълнило големия двор. Брат Марк стисна ръката на Кадфел и задуши в рамото му онова, което иначе можеше да прозвучи като радостен възглас. Брат Джером видимо се сви като спукан мехур и придоби характерния си вид — сгърчено лице с жълто-кафяв цвят. Някъде от задните редици се разнесе отчетлив грак, сякаш боен петел тържествено оповести смъртта на противника си, въпреки че веднага бе потиснат и никой не можа да разбере кой бе неговият източник. Много беше възможно да е бил брат Петръс, готов да хукне обратно към своята магерница и да впрегне всичките си тенджери и тигани в предана служба на новодошлия, цапардосал приор Робърт по носа в мига на неговото най-върховно извисяване.

Самият приор нямаше нито фигурата, нито осанката на своя секретар, за да понесе удара като него, а и заради обичайния цвят на лицето му трудно можеше да се каже, че е пребледнял. По-късно поведението му в този миг бе обсъждано многократно. Брат Денис, хоспиталиерът, твърдеше, че Робърт политнал назад така застрашително, че просто като по чудо не се проснал възнак на земята. Вратарят пък разказваше, че мигал на парцали и няколко минути след това останал със стъклен поглед. Послушниците, след като обмениха мнения, бяха единодушни, че ако можеше да се убива с поглед, редиците им щели да бъдат сполетени от масова гибел и жертвата нямало да бъде новият игумен, а старият, който с така искрено заявеното си бъдещо подчинение пред Робърт като приор го бе накарал да повярва в лелеяното повишение само за да срути илюзиите му в следващия миг. Брат Марк съвсем честно заяви, че само моментно вкаменяване и последвало необуздано подскачане на адамовата ябълка на приора, докато преглъщал жлъчта, издавали чувствата му. Разбира се, той бе принуден да направи тези героически усилия да се овладее, тъй като Херибърт продължи благо:

— А на вас, отче игумене, представям брат Робърт Пенант, който ми бе образцов помощник като приор и който, убеден съм, ще Ви служи със същата самоотвержена преданост.

 

— Беше великолепно! — възкликна по-късно брат Марк в сушилнята, където с известно притеснение разказа накратко за времето, в което бе поел стопанисването, и изпитваше искрено облекчение и радост от отмяната. — Но сега ме е срам. Беше злобно от моя страна да изпитам такова удоволствие от нечие поражение.

— О, хайде, престани! — каза брат Кадфел разсеяно, който изпразваше дисагите си и вадеше бурканчетата и шишетата. — Не посягай толкова бързо към ореола. Имаш достатъчно време да изпиташ наслада, макар и малко злобна понякога, преди да улегнеш и да заживееш като светец. Наистина беше прекрасно и почти всички присъстващи искрено се забавляваха. Хайде да не бъдем лицемери!

Брат Марк изостави скрупулите си и се усмихна с охота.

— Но все пак, след като отец Херибърт можа да го срещне без капчица злоба и с такава привързаност…

— Брат Херибърт! А ти не си справедлив към себе си — каза Кадфел с обич. — Изглежда, все още си трогателно неопитен. Нима смяташ, че всички тези така добре подбрани думи бяха случайни? „Като прост брат под твоите напътствия…“ Би могъл спокойно да каже „сред Вас“, защото само миг преди това говореше на всички ни. И със същата „самоотвержена преданост“, наистина! Да, съвсем същата! А като се съди по външния вид на новия ни игумен, Робърт ще трябва доста да почака, докато постът се освободи.

Брат Марк смъкна крака от пейката и зяпна слисан.

— Нима искаш да кажеш, че се е държал така нарочно?

— Ако е искал да ни предупреди, нищо не му пречеше да прати някой от конярите един ден по-рано, нали? Или поне някой от „Свети Джайлс“ предпазливо да съобщи вестта. И на четири очи! Многострадална душа е той, но днес потърси дребно отмъщение — после се трогна от изумлението, изписано върху лицето на брат Марк. — Какво си се втрещил така! Никога няма да станеш светец, ако отричаш частицата от дявола в себе си. Само си помисли какво благодеяние бе това за душата на приор Робърт.

— Като му показа суетата на амбицията ли? — осмели се да предположи брат Марк неуверено.

— С поуката, че не бива да слагаш тигана на огъня, докато рибата е в морето. Хайде тръгвай сега за топлилнята и разбери какви са слуховете, а аз ще дойда след малко. Първо трябва да разменя две-три думи с Хю Берингар.

 

— Е, всичко свърши, и то по възможно най-сполучливия начин — каза Берингар, разположил се удобно до мангала с чаша греяно вино от запасите на Кадфел. — Всичко е документирано и приключено, а цената можеше да бъде много по-висока. Между другото тази твоя Рихилдис е много добра жена. Беше истинско удоволствие да й върна момчето. Не се съмнявам, че той ще дотърчи веднага щом разбере, че си се прибрал, и това няма да се забави, защото възнамерявам да се отбия у тях по обратния път към града.

Последваха само няколко прями въпроса и съшо толкова на брой, но съвсем не така прями отговора. Разговорът им често беше толкова забулен, колкото бяха спокойни и непринудени отношенията им, но двамата се разбираха чудесно.

— Чух, че сте загубили кон, докато сте били в онези погранични краища — каза Берингар.

— Меа culpa! ((лат.) — Грешката е моя — бел. ред.) — призна си Кадфел. — Излязох от кошарата и забравих да залостя вратата.

— Горе-долу по същото време съдът в Лансилин е изпуснал един беглец — отбеляза Хю.

— Нали не вините мен за това? Аз им го посочих, а те не можаха да го опазят.

— Предполагам, че по един или друг начин ще ви накарат да изплатите цената на коня.

— Сигурно е, че утре този въпрос ще се обсъжда на сбора. Няма значение — отвърна спокойно брат Кадфел, — след като никой тук не може да изисква от мен цената на човека.

— Не е изключено това да стане още на следващия сбор, а цената да се окаже твърде висока — но зад трептящия пушек на мангала мургавото лице с остри черти се усмихваше. — Кадфел, приятелю, имам една новина за вас, която все още не съм ви съобщил. Мине се, не мине ден и пристига поредното чудо от Уелс! Вчера получих вест от Честър, че един ездач, който не си казал името, влязъл в един от оборите на манастира „Бейдгелърт“, оставил там коня си и помолил братята да го приберат в конюшнята, докато се появи възможност да бъде върнат на бенедиктинските братя от кошарите в Ридъкройсо, откъдето бил взет. В Ридъкройсо още не знаят за това, защото при тях вече бил паднал първият сняг и пратеникът, доколкото разбирам, не е могъл и до днес да измине разстоянието. Но конят е там, жив и здрав. Който и да е бил непознатият — отбеляза невинно Хю, — трябва да го е оставил най-много два дни след като избягалият злодей е направил самопризнания в Пенлин. Вестта пристигнала от Бангор по море до Честър с една от крайбрежните лодки. Тъй че, изглежда, ще ви бъде наложена по-кратка епитимия, отколкото заслужавате.

— „Бейдгелърт“ значи? — повтори Кадфел замислено. — И е продължил пеша вероятно. Накъде според вас се е отправил, Хю? Към Кланог или към Кайъргъби и оттам през морето в Ирландия?

— Защо не в килиите на „Бейдгелърт“? — предположи Хю, като се подсмихваше, отпивайки от виното. — След като сте кръстосали света, вие самият сте предпочели такова убежище.

Кадфел замислено се почеса по бузата:

— А, не. Рано му е! Едва ли ще реши, че вече се е разплатил.

Хю се засмя отривисто и дрезгаво, остави чашата си, стана и сърдечно потупа Кадфел по рамото.

— Трябва да тръгвам. Събера ли се с вас, всеки път се улавям, че укривам закононарушение.

— Някой ден може и така да свърши — каза Кадфел сериозно.

— Със закононарушение? — Хю му хвърли поглед през рамо, все така усмихнат.

— С отдаване на Бога. Не един или двама са извървели пътя от едното до другото, Хю, и меЖдувременно са били полезни на света.

 

На следващия ден следобед Едуай и Едуин се появиха на прага на сушилнята сресани и издокарани, и двамата някак стъписани от собствената си благопристойност, поне в началото. В хрисимото си държание изглеждаха толкова еднакви, че Кадфел трябваше постоянно да се вглежда за кафявите и за пъстрите очи, та да ги различава. Изказаха със звънки гласове своите сърдечни благодарности и поне за момента между двамата цареше пълна хармония.

— Тези тържествени премени — отбеляза Кадфел, като наблюдаваше двамата с предпазлива благосклонност — едва ли са в моя чест.

— Игуменът прати да ме повикат — обясни Едуин и очите му се разшириха от благоговение. — Мама ме накара да си облека най-хубавите дрехи. Той дойде с мен само така, иначе не е поканен.

— А той пък взе да се препъва на прага — не закъсня да му го върне Едуай — и почервеня като кардиналска шапка.

— Не съм!

— И още как! Ето, сега пак! — и наистина страните на момчето бързо станаха кървавочервени.

— Значи игумен Радулфъс те повика — повтори Кадфел. — А какво мислите за новия ни игумен?

Никой от двамата нямаше да си признае, че е бил втрещен. Размениха си предупредителни погледи и Едуай каза:

— Беше много откровен. Но не съм убеден, че ми се иска да стана послушник тук.

— Той каза — съобщи Едуин, — че това е въпрос, който трябва да се обсъди с майка ми и с познавачите на закона, но че имението не може да принадлежи на манастира, договорът е невалиден и ако завещанието е законно и графът на Честър го одобри като сюзерен, Молили ше бъде мое, а докато стана пълнолетен, манастирът ще държи там свой управител, а пък игуменът лично ще бъде мой застъпник.

— И ти какво отговори?

— Благодарих му, какво друго? Кой знае по-добре как се управлява едно имение? Мога да науча от тях всичките умения. Двамата с майка ми искаме да се върнем там колкото може по-скоро, веднага като спре да вали сняг — радостната възбуда на Едуин не помръкна, но за момент той стана сериозен. — Брат Кадфел, беше ужасно… за Майриг… Не мога да разбера…

Да, за младите беше трудно да разберат и почти невъзможно да простят. Но там, където бе имало симпатия и доверие, въпреки всичко оставаше да тлее неподправена сърдечност, която нямаше нищо общо с отвращението и ужаса, породени от отровителя.

— Нямаше да отстъпя Молили без бой — каза Едуин, решен да бъде откровен докрай. — Но ако той бе станал собственикът, мисля, че нямаше да оспоря правото му. А ако надвиех аз… не знам! Само че той никога нямаше да се съгласи на половината, нали? Въпреки това съм доволен, че се измъкна. Може да е грях, но се радвам и толкоз!

Ако беше грях, той не беше сам в него, но Кадфел не спомена нищо по този въпрос.

— Отец Кадфел, щом се върнем в Молили, имам намерение да навестя Айфор ап Морган. Когато го помолих, той не ми отказа благословията си и ме проводи с целувка. Мога да му бъда като внук.

Слава Богу, че не направих тази грешка да му го предложа аз, помисли си Кадфел с нежност. Младите най-много мразят да бъдат призовавани да извършат някое добро дело, след като вече сами са взели добродетелно решение.

— Добре си го намислил — каза той сърдечно. — Айфор ще ти се зарадва. Ако заведеш и Едуай, кажи му как да ви различава. Неговите очи може да не са така силни като моите.

Двамата се усмихнаха на думите му.

— Той все още ми е длъжник заради пердаха, който отнесох заради него, както и за нощта, прекарана в тъмницата. Тъй че имам намерение да ходя в Молили, когато си поискам.

— Аз пък изтърпях две нощи — възрази Едуин, — и то на много по-лошо място.

— Ти ли? Отърва се без пукната синина, гледаше си удоволствието, Хю Берингар се погрижи за теб, тъй че не ми ги разправяй!

И Едуай закачливо заби показалец в корема на Едуин, той пък му подложи крак и го просна на пода. Двамата се развикаха и се сборичкаха. Кадфел известно време ги гледаше благо, после сграбчи по една шепа гъста къдрава коса и ги разтърва. Двамата се изтърколиха встрани и после се изправиха прилежно. Все така сияеха, но видът им вече далеч не беше безупречен.

— Вие сте много шумни събеседници — каза Кадфел, но много добродушно, — дано Айфор ап Морган по-бързо се отърве от вас. Ти вече си господар на имение, млади човече, или ще станеш, щом навършиш пълнолетие. Тъй че по-добре почвай да овладяваш задълженията си. Това ли е примерът, който един вуйчо трябва да дава на своя племенник!

Едуин престана да се оправя и изтупва, внезапно придоби сериозно изражение и се изправи с широко отворени очи.

— Аз наистина мислих какво ми предстои да правя. Все още знам толкова малко и трябва да се уча… но казах на игумена… че не ми харесва и никога не ми е харесвало, дето вторият ми баща предяви иск срещу Елфрик и го превърна в крепостен, докато той си е свободен по рождение също като предците си. Попитах го дали сега мога да върна свободата на един човек, или трябва да стана пълнолетен и лично да встъпя във владение. Той ми отвърна, че можело сега да стане, ако той самият, игуменът, поръчителствал за мен. Искам Елфрик да си е свободен чобек. Освен това мисля, че… те двамата с Олдит…

— Аз му го казах — намеси се Едуай, отръска се за момент като куче и пак се настани на пейката. — Казах му, че Олдит харесва Елфрик. И само той да се освободи, двамата веднага ще се оженят. Елфрик е образован, познава Молили и от него ще излезе чудесен управител, когато манастирът издаде имението.

— Значи ти си ми казал, тъй ли? Като че ли аз не знаех, че тя го харесва. Само че Елфрик никога няма да признае чувствата си към нея. И какво изобщо ти разбира главата от имения, дърводелски чирако?

— Повече, отколкото твоята някога ще разбира от дърво, дърворезба и майсторство, баронски чирако!

И се започна отново. Двамата се вкопчиха в мечешка прегръдка, притиснати в ъгъла на пейката, Едуай сграбчи русоляво-червеникавата грива на Едуин, а той от своя страна заби пръсти в ребрата му и го накара да се превива от смях. Кадфел хвана двамата и ги изтика към вратата.

— Марш навън! Стига вече! Намерете си някоя мечешка бърлога! — дори в собствените му уши думите му прозвучаха някак глупаво назидателни.

Пред вратата те се пуснаха с изненадваща лекота и прилепено се обърнаха, за да му се усмихнат. Изведнъж Едуин се сети и се обърна към него разкаян и припрян:

— Отче Кадфел, моля ви, елате да видите майка ми, преди да тръгнем. Тя ви умолява!

— Добре — съгласи се Кадфел, неспособен да отвърне другояче. — Непременно ще дойда!

Проследи с поглед как се отправиха към просторния двор и оттам към стражницата, отново увлечени в приятелско боричкане, вплели ръце, неясно дали в прегръдка, или в хватка. Странни същества са момчетата на тази възраст. В момент на опасност, когато е сериозно, са способни на героична храброст, вярност и всеотдайност, а след това, когато хармонията в собствения им свят бъде възстановена, се превръщат в лекомислени игриви палета.

 

Кадфел се прибра в сушилнята и залости вратата за останалия свят, дори за брат Марк. Вътре бе много тихо и мрачно заради стените от тъмно дърво и синкавия пушек от мангала. Много се нуждаеше тъкмо сега от този дом в обителта. Свърши се, както бе казал Хю Берингар, и то по възможно най-добрия начин. Едуин щеше да получи имението, Елфрик — свободата си и сигурно бъдеще — добро основание да си отвърже езика и да признае чувствата си на Олдит. Окажеше ли се твърде вироглав, тя щеше да намери начин да го подтикне. Брат Рийс щеше хубаво да си побъбри за роднините, а шишето с чудодейния ликьор и отслабналата памет щяха да замъглят празнотата, останала от един изгубен праплеменник. Айфор ап Морган щеше да живее със своята несподелена мъка, но и със скрита надежда, както и с един некръвен внук на няколко мили езда от дома му. А Майриг, на свобода някъде из широкия свят, трябваше да изтърпи своята дълга епитимия и отсега нататък да разчита на молитвите на другите. Тези на Кадфел вече не му трябваха.

Той се отпусна на пейката, където се бяха боричкали и заливали от смях момчетата, настани се удобно и си вдигна краката. Запита се дали би могъл да се позове на факта, че все още няма право да напуска пределите на манастира, докато Рихилдис не си тръгне за Молили, но си отговори, че това би било израз на малодушие, след като веднъж вече бе взел решение да не постъпва по този начин.

В края на краищата тя бе много привлекателна жена, дори и сега, а признателността й щеше да бъде особено приятно изкушение. Имаше безспорна съблазън даже в мисълта за един разговор, който неизбежно щеше да съдържа „Помниш ли?…“ като постоянен рефрен. Непременно щеше да отиде. Не му се случваше често да се наслади на удоволствието от споделени спомени.

И бездруго след седмица-две цялото домакинство щеше да се премести в Молили, на безопасно разстояние. След това едва ли щеше да вижда Рихилдис често. Брат Кадфел въздъхна дълбоко, може би със съжаление, може би с облекчение.

Е, какво пък! Току-виж всичко било за добро!