Елис Питърс
Вълче биле (9)

ГЛАВА ДЕВЕТА

Айфор ап Морган се изправи, пое си дълбоко въздух и сякаш се извиси с още половин глава, след което излезе напред и застана срещу своя неочакван посетител.

— Слушай, мъж — каза той с дълбокия си глас, самият той оръжие. — Аз съм стопанинът на този дом, а досега ти не си се обърнал към мен. Има канени гости, има и други, нечакани, но желани. Теб не те познавам, не съм те канил и не те приветствам с добре дошъл. Бъди така любезен да ми се представиш, ако имаш работа с мен или с някой друг под моя покрив. Иначе напусни тази къща!

Не можеше да се каже, че сержантът се сконфузи, тъй като постът му бе щит срещу каквито и да било лични унижения. Но той оцени по достойнство този смел човек и се отказа от дръзкото си нападателно поведение.

— Доколкото разбирам, ти си Айфор ап Морган. Аз съм Уилям Уордън, сержант на служба при Гилбърт Прескот, наместника на Шропшир, и преследвам Едуин Гърни по подозрение в убийство. Мое задължение е да го върна на всяка цена в Шрусбъри, където това обвинение е в сила, и аз ще изпълня своя дълг. Ти като старейшина в тази област също си подчинен на закона.

— Но не на английския закон! — възрази спокойно Айфор.

— На закона! Убийството си е убийство по всички закони. Убийство чрез отравяне, старче!

Брат Кадфел хвърли поглед към Едуин, който стоеше неподвижен и пребледнял. Момчето се пресегна, за да стисне възрастния човек за ръката в желанието си да го успокои, но любовта и благоговението, които изпитваше към него, бяха твърде силни, за да намери сили да довърши жеста си. Кадфел го направи вместо него и внимателно хвана кокалестата китка. Каквото и да кажеха и да стореха в този момент, момчето шеше да бъде отведено. След като пред къщата стояха трима и отзад още двама, кой можеше да ги спре? А човекът пред тях беше самоуверен и непреклонен. Той беше в състояние да търси дребнаво отмъщение заради няколко дръзки приказки, но щеше да си пази кожата, изправен пред началник като Берингар, който можеше да си позволи необясними скрупули по отношение на разни престъпници. За предпочитане бе да не настройват ненужно Уордън срещу себе си, след като малко проявено благоразумие можеше да защити Едуин по-успешно.

— Сержант, вие ме познавате и си давате сметка, че аз не вярвам това момче да е виновно в нещо, заради което трябва да отговаря пред закона. Но аз също ви познавам и знам, че ще направите всичко възможно, за да изпълните дълга си. Получили сте нареждане и ние нямаме право да ви пречим. Само ми кажете, Хю Берингар ли ви прати да ме търсите тук? Сигурен съм, че никой не ме следеше, когато излязох от Шрусбъри. Какво ви доведе до тази къща?

Сержантът нямаше нищо против да изтъкне собствената си съобразителност.

— Не, отче, след като вие си тръгнахте, изобщо не възнамерявахме да ви следим, защото смятахме, че се прибирате в манастира си. Но когато Хю Берингар си дойде с празни ръце от глупавото дирене покрай реката и разбра, че сте го търсили, отиде в манастира и там научи, че сте потеглили на север към Ридъкройсо. Хрумна ми, че имението на Бонел е съвсем близо до тези места. Тогава реших да поема нещата в свои ръце и взех тези момчета, за да разберем какво сте намислили. Управителят на имението изобщо не се усъмни, когато един офицер от Шрусбъри пристигна там и попита за отец Кадфел. Че защо? Или пък слугите? Казаха ни, че сте питали как се стига до няколко къщи оттатък хълмовете, и ето ни и нас. Тъй си рекох, появи ли се единият, другият ще е наблизо.

Значи никой не беше съобщил нарочно за беглеца. Това беше утешителна новина за Айфор ап Морган, който щеше да се почувства завинаги опозорен, ако някой негов роднина бе предал гост в собствената му къща. Тази вест бе важна и за Кадфел.

— Значи не Хю Берингар ви е изпратил? „Реших да поема нещата в свои ръце“, казахте. А той какво прави, докато вие вършите неговата работа?

— Спусна се надолу по реката заради някакви други глупости. Мадог Мъртвешката лодка му прати вест рано тази сутрин да слезе при Ачам и той тръгна обнадежден, въпреки че нищо няма да излезе и този път. Тъй че аз се възползвах да сторя каквото си бях наумил, и тази вечер ще му поднеса приятна изненада, когато отново се върне с празни ръце, а завари пиленцето, доведено от мен.

Това звучеше успокоително, защото явно очакваше с нетърпение да представи своя трофей, беше доволен от успеха си и надали щеше да тормози момчето.

— Едуин — каза Кадфел, — ще изпълниш ли онова, което ти кажа?

— Да — отвърна Едуин твърдо.

— Тогава тръгни спокойно с тях и не им създавай неприятности. Ти знаеш, че не си сторил нищо лошо, затова никой не може да те изкара виновен. Уповавай се в това. Когато те предадат на Хю Берингар, отговаряй спокойно на всичките му въпроси и му кажи цялата истина. Обещавам ти, няма да стоиш дълго в тъмницата — дано Господ не ме изоставя и ми помага, помисли си той. — Ако момчето ви даде дума, че ще тръгне доброволно и няма да се опитва да избяга, ще бъде излишно да го връзвате. Чака ви дълга езда, а вие ще бързате, за да стигнете преди здрач.

— Няма да му връзвам ръцете — каза Уордън с безразличие. — Онези двама мъже отвън са много добри с лъковете. Не му препоръчвам да се опитва да бяга.

— Няма да се опитвам — каза твърдо Едуин. — Обещавам. Готов съм! — той отиде при Айфор ап Морган и му се поклони почтително. — Дядо, сполай ти за добрината. Макар да не съм ти истински роднина — а много ми се иска! — ще ме целунеш ли на раздяла?

Възрастният мъж го хвана за раменете, приведе се и го целуна по бузата.

— Върви с Божията благословия и се върни свободен!

Едуин взе седлото и юздата си от ъгъла, където бяха прибрани, и излезе навън с гордо вдигната глава и вирната брадичка, а от двете му страни застана по един от хората на Уордън. Кадфел и старецът го проводиха няколко крачки, но после изостанаха и продължиха да наблюдават през отворената врата как малкото шествие се събира и потегля — най-отпред сержантът, момчето между двамата въоръжени конници, които яздеха съвсем близо до него, а отзад двамата стрелци. Вече застудяваше, въпреки че още беше светло. Щяха да стигнат в Шрусбъри по тъмно и за Едуин уморителното пътуване щеше да завърши в някоя каменна килия в крепостта на Шрусбъри. Но ако е рекъл Господ, нямаше да е за дълго. Два-три дни, ако всичко вървеше добре. Добре за кого?

— Какво иде кажа сега на моя внук Майриг — попита тъжно старецът, — когато дойде отново и види, че съм оставил да отведат госта ми?

Кадфел затвори вратата, след като за последен път мярна кестенявата глава на Едуин и слабата му фигура. Макар и добре сложен за възрастта си, между грубите мъжаги той изглеждаше невероятно дребен и беззащитен.

— Кажи му — отвърна той след дълъг размисъл, — че няма защо да се страхува за Едуин, тъй като накрая истината ще излезе наяве и той ще бъде свободен.

 

Сега му оставаше да изтърпи един ден бездействие и понеже през това време не можеше нищо да направи за Едуин, редно беше поне да превърне времето за чакане във време за добри дела. Хубаво беше брат Барнабас, който се възстановяваше много бързо, още малко да се въздържа от по-тежка работа и да си седи на топло, а брат Саймън също имаше право на почивка, още повече че на следното утро Кадфел отново щеше да замине. Освен това двамата можеха да спазят всички основни служби за деня, все едно че си бяха у дома, в „Свети първоапостоли Петър и Павел“.

През деня имаше предостатъчно време за размисъл, докато хвърляше зърно на кокошките, доеше кравата, почистваше стария дорест кон и местеше овцете на друго пасище по-нагоре по хълма. Едуин сигурно вече е в тъмницата, но дано поне да бе имал дълъг и успокоителен разговор с Хю Берингар, надяваше се Кадфел. Дали Мартин Белкот вече знаеше, че момъкът е заловен? Дали Едуай беше разбрал, че цялото препускане за заблуда на преследвачите е било напразно? И Рихилдис… дали Берингар бе сметнал за нужно да я посети и да я уведоми за залавянето на сина й? Сигурно щеше да го стори най-любезно и внимателно, но нищо нямаше да е в състояние да облекчи болката й.

Всъщност Кадфел повече се притесняваше за стареца, за Айфор ап Морган, оставен съвсем сам след мимолетното изживяване, в което бе почувствал доверието и благоговението на това неопитно младо същество като видение, въплъщаващо собствената му, изплувала от миналото младост. Необузданата жизненост, която бе накарала Едуин да въстане и да поведе война срещу Жерваз Бонел, бе пленена и укротена от Айфор ап Морган и превърната в доброволно служене на дълга. Ние всички сме жертви и наследници на ближните си.

— Утре — каза Кадфел, докато тримата вечеряха около мангала, който пращеше от смолистите цепеници и изпускаше син, виещ се пушек, ароматен като в сушилнята му в Шрусбъри — ще изляза много рано.

Областният съд щеше да се събере още по съмнало, за да приключат делата навреме и хората да се приберат по светло.

— Ще гледам да се върна привечер, за да прибера овцете в кошарата. Този път не ме питате къде отивам.

— Не, братко — съгласи се кротко брат Саймън. — Видяхме те, че си много умислен, и решихме да не те притесняваме с въпроси. Ако желаеш, сам ще ни кажеш каквото трябва да знаем.

Това беше дълга история, която те, тук в това уединение и в своя безметежен свят, изпълнен с мир и покой, изобщо нямаше да разберат. По-добре бе да не им казва нищо.

 

Стана преди разсъмване, яхна коня и потегли по същия път както преди два дни към брода, където бе свил, за да прекоси потока и да се отправи към къщата на Айфор. Сега обаче продължи направо по долината на Кънлейт, докато премина един дървен мост. От там до Лансилин оставаше малко повече от миля. Слънцето изгря, забулено, но ярко. Градчето беше вече на крак и изпълнено с хора, които се събираха пред дървената църква. Всяка къща сигурно бе подслонила за през нощта приятели и роднини от други части на областта, тъй като тукашните хора едва ли наброяваха и една десета от насъбралото се множество. Кадфел вкара коня си в конюшнята до църковния двор, където имаше каменно корито с вода и нахвърлено сено, и се присъедини към мудната процесия от мъже, които влизаха в църквата. Вън на пътя привличаше погледите с черното си бенедиктинско расо, каквото тук рядко се мяркаше, но вътре можеше съвсем спокойно да се скрие в някой отдалечен ъгъл. Не искаше да го забележат прекалено рано.

Беше доволен, че Айфор ап Морган не се появи сред старейшините, които бяха дошли да съдействат на правораздаването — дълг на съседи, които познаваха земите и участниците в спора. Свидетелските показания на тези познати и уважавани мъже бяха за предпочитане пред доводите на официалните правници, въпреки че много от тях също щяха да присъстват. Не успя да видя и Кънфрит ап Рийс, преди тримата съдии да заемат местата си и първото отложено дело да бъде обявено. После, когато ищецът се изправи отпред заедно с двамата си свидетели, Кадфел го разпозна до брат му. Оуайн беше по-млад, но много приличаше на него. Хайуел Файкан, обвиняемият, беше жилав мургав мъж, войнствено наперен, със своя група свидетели зад гърба си.

Председателстващият съдия съобщи решението на съдебния състав. Те бяха ходили да огледат на място спорните имоти и бяха направили измервания, които да съпоставят със старите чертежи. По тяхна преценка Хайуел Файкан наистина бе преместил ъгловия граничен камък, така че да загради няколко ярда от имота на съседа си, но бяха установили освен това, че след като беше открил измамата, Оуайн ап Рипс сам бе отвърнал със същото, премествайки с един ярд напред цяла ограда на междата, обезщетявайки се за загубата. Присъдата гласеше белезите да бъдат върнати на предишните им места и двете страни да бъдат обложени с незначителна глоба. Както се и очакваше, Оуайн и Хайуел си стиснаха дружелюбно ръцете, когато чуха решението. Сигурно по някое време през деня щяха да изпият заедно икономисания остатък от предполагаемите глоби. Идната година играта щеше да започне отново, Кадфел добре познаваше тази национална забава.

Разгледаха се още два спора за межди. Единият завърши приятелски, другото решение предизвика известна горчивина у губещата страна, но все пак бе прието. Една вдовица бе предявила иск към рода на мъжа си за парцел земя и спечели делото със свидетелските показания на шест-седем съседи. Предобедът преваляше и Кадфел, докато непрекъснато хвърляше поглед към вратата, започна да се чуди дали не бе сбъркал. А ако бе изтълкувал погрешно всичко? Тогава щеше да се наложи да започне отначало, Едуин щеше да се оказке сериозно застрашен и единственото му упование щеше да остане Хю Берингар, чието управление щеше да свърши със завръщането на Гилбърт Прескот от кралските коледни пиршества.

Благодарната вдовица точно се оттегляше със своите свидетели, поруменяла и щастлива, когато вратата на църквата се отвори широко. Дневната светлина плисна върху събралото се множество и остана така, докато една многочислена група влизаше в притбора. Кадфел извърна глава, както сториха поне половината присъстващи, и видя Майриг да пристъпва към откритото пространство отпред, където се изправи със седмина достолепни старци зад гърба си.

Беше облечен, както забеляза Кадфел, със същата памучна дрехи и тесни изопнати панталони, с които го бе виждал досега. Несъмнено това бяха дрехите му за празник и ги бе сложил за пред областния съд, както и тогава, при посещението в манастира. Единственото му друго облекло вероятно бе работното. И ленената кесия, завързана с кожени ремъчета за колана му, бе същата, зърната от Кадфел в лечебницата, където се беше потрудил, несъмнено само от добрина и без всякаква изгода, да прогони болките от ръждясалите стави на стареца. Такива кесии струват пари и траят дълго. Едва ли притежаваше втора такава.

Този широкоплещест и як мургав младеж, съвсем обикновен и приличен на чийто и да е син или брат, сега изобщо не изглеждаше обикновен. Беше застанал в средата на свободното пространство леко разкрачен, с ръце покрай тялото, но стегнати, сякаш всяка бе готова да измъкне някакво оръжие, въпреки че едва ли бе взел и ловджийски нож на това място, дваж по-свято, защото бе едновременно и църква, и съд. Беше измит и гладко обръснат, а процедената светлина открояваше всяка черта на кокалестото му, излъчващо сила лице, леко пребледняло и изопнато. Очите му бяха като горящи светилници, потънали в дълбоки кухини. Изглеждаше отчайващо млад и в същото време безкрайно стар и обладан от неутолим копнеж.

— Преди съдът да се е оттеглил — високо и ясно прокънтя гласът му, — имам една тъжба, която не търпи отлагане.

— Възнамерявахме да обявим край на това заседание — обади се кротко главният съдия. — Но ние сме тук, за да служим на правдата. Представи се и кажи за какво става въпрос.

— Казвам се Маприг, син на Ангарад, дъщеря на Айфор ап Морган, познат на всички мъже тук. По линия на същата тази Ангарад аз съм син на Жерваз Бонел, който, преди да умре, беше собственик на имението Молили. Тук съм, за да предявя претенции за това имение в правото си на единствен син на Жерваз Бонел. Явявам се, за да представя доказателства, че тази земя е уелска и попада под уелския закон, както и че съм син на този човек и единствено дете, което той някога е зачевал. Моят иск за имението Молили е по уелското право, а според него синът е син, все едно дали е заченат в брак, или извън него, при условие че бащата го е признал — той си пое дъх, а бледите изопнати черти на лицето му се изостриха още повече. — Ще ме изслуша ли съдът?

От трепета и ропота, които изпълниха църквата, сякаш дори стените от тъмно дърво настръхнаха. Тримата съдии се размърдаха и се спогледаха, но запазиха възхитително самообладание. Главният заяви със същия овладян тон:

— Ние сме длъжни и ще изслушаме всеки, който се яви в този съд с нетърпяща отлагане тъжба, както и да е поднесена тя, със или без съвет от адвокат, но за да е всичко по закон, делото може да изисква известно отлагане. Като имаш предвид това, можеш да говориш.

— Тогава ще започна със земята на Молили. Тук заедно с мен са четирима уважавани мъже, познати на всички присъстващи. Те имат земи, съседни на имението, и общите им граници ограждат девет десети от него. Само останалата една десета граничи с английска земя. И както всички знаят, цялото имение е от уелската страна на граничния насип. Нека моите свидетели да дадат показания в подкрепа на думите ми.

Най-старият каза просто:

— Имението Молили е на уелска земя и откак аз съм на тоя свят, по уелско право на два пъти са се водили дела, свързани с него, макар че бе собственост на англичани. Истина е, че имаше и други дела, гледани в английски съд и решавани според английския закон, но самият Жерваз Бонел на два пъти идва в този съд и се жалва по уелския закон. По моему уелският закон никога не е губил своята сила в която и да е част на тази земя и независимо от това, чия собственост е, тя спада към областта Кънлейт.

— И ние тъй мислим — каза вторият от старейшините.

— На едно мнение ли сте всички? — попита съдията.

— Да.

— Има ли тук някой, който ще каже друго нещо?

Станаха няколко човека, които също подкрепиха ищеца. Единият си спомни, че е бил страна в спор с Бонел последния път, когато делото било за някакъв загубен добитък. Делото му било гледано в същия този съд от други съдии, но сред тях и един от сегашните. Посоченият съдия си спомни случая, без нужда да бъде подсещан повече.

— Съдът приема свидетелските показания на съседите — каза главният съдия, след като потърси мнението на останалите с поглед и кимване. — Няма спор, че въпросната земя се намира в Уелс, и всеки ищец, който предяви иск за нея, се подчинява на уелския закон. Продължавай!

— А по втория въпрос — каза Майриг и навлажни устни, пресъхнали от напрежение — аз заявявам, че съм син на Жерваз Бонел, негов единствен син и единствено дете. Моля онези, които ме познават от люлката, да дадат показания за моите родители и нека всеки тук, който знае истината, да се изкаже в моя подкрепа.

Този път много от присъстващите в църквата станаха един след друг, за да потвърдят: Майриг, син на Ангарад, дъщеря на Айфор ап Морган, бил роден в имението Молили, където неговата майка била слугиня и всички знаели още преди раждането му, че е забременяла от господаря си. Това никога не е било тайна. Впоследствие Бонел хранил и подслонявал момчето.

— Тук изниква една трудност — каза главният съдия. — Не е достатъчно всички да казват, че един мъж е бащата, защото пак може да не е баща. Дори да е издържал детето, това не значи само по себе си, че то е негово. Трябва да се докаже, че самият баща с признал детето за свое. Това е потвърждението, което родът изисква, за да бъдат предоставени на един младеж всички права, това е и потвърждението, необходимо преди наследяването на някаква собственост.

— Няма никаква трудност — заяви Майриг гордо и извади от пазвата си един навит пергамент. — Ако съдът желае да прегледа това, ще види, че в този договор, когато се учех на занаят, Жерваз Бонел ме е нарекъл свой син и е сложил отдолу собствения си печат — той излезе отпред и подаде пергамента на писаря, който го разви и го прочете внимателно.

— Така е, както казва. Това е договор между Мартин Белкот, майстор дърводелец от Шрусбъри, и Жерваз Бонел за един младеж на име Майриг, който да бъде обучен на дърводелство и дърворезба. Платено е и му е отпусната издръжка. Печатът е в ред, младокът е посочен като „моя син“. Няма никакво съмнение, той е бил признат от своя баща.

Майриг пое дълбоко въздух и застина в очакване. Съдиите се съвещаваха полугласно със сериозни лица.

— Съгласни сме — заяви председателстващият, — че доказателството е неоспоримо, че ти си онзи, който казваш, че си, и имаш право да предявиш иск за земята. Но се знае, че е съществувал договор, който не е бил изпълнен, имотът да бъде предаден на манастира в Шрусбъри, и въз основа на това още преди злочестата смърт на човека манастирът прати в къщата управител, който пое грижата за имението. При тези обстоятелства един иск от страна на законно признат син е с изключителна правна тежест, но предвид усложненията трябва да бъде придвижен по законен ред. Има и английски сюзерен, който трябва да се вземе предвид, а също и евентуални искове, които манастирът би могъл да предяви по силата на това, че въпреки неподписания договор Бонел е заявил недвусмислено своята воля. Ще трябва да заведеш дело за собственост, затова те съветваме незабавно да си наемеш адвокат.

— Моите уважения — каза Майриг, още по-блед, с по-бляскави от всякога очи и отпуснати до тялото ръце със стиснати юмруци, сякаш вече бе напълнил шепи с лелеяната земя, — но в уелския закон има едно условие, според което аз мога да придобия собственост още сега, преди гледането на делото. Единствено синът има право на това, а аз съм син на този човек, който вече не е между живите. Позовавам се на „додадънхъд“, неотменимото синовно право, правото да приема огнището на своя баща. Дайте ми съгласието на този съд, за да отида с тези старейшини, които подкрепят моя иск, и да вляза в къщата, която ми принадлежи по право.

Брат Кадфел бе така повлиян от силата на тази всепоглъщаща страст, че за малко щеше да пропусне най-важния момент. Уелската му кръв забушува в неволна симпатия към такъв копнеж и любов към земята, която произходът на Майриг му отреждаше, а по нормано-английския закон неговото раждане му отнемаше. В този момент от младежа струеше почти благородническо излъчване, а неподправената сила на страстния му копнеж завладя свидетелите и дори самия Кадфел.

— Решението на съда е, че твоят иск е основателен — съобщи сериозно главният съдия, — и правото ти да влезеш в тази къща не може да ти бъде оспорено. От формални съображения трябва да го поставим на гласуване, тъй като предварително не е представено никакво възражение. Ако сред присъстващите има някой, който иска да изложи доводи против такова решение, нека да стане и да говори.

— Да — каза Кадфел, като с мъка се изтръгна от обзелото го вцепенение. — Тук има човек, който трябва да каже нещо, преди това решение да влезе в сила. Има една непреодолима пречка.

Заизвръщаха се глави, заточиха се вратове, завъртяха се очи, замятаха се погледи — стъписани или любопитни. Съдиите огледаха редовете на присъстващите, за да открият откъде идваше този глас, тъй като Кадфел не беше по-висок от мнозинството свои сънародници и дори тонзурата му бе подобна на много други, дело на времето, а не на манастирски ножици. Майриг рязко обърна глава, лицето му внезапно се смрази и пребледня, а погледът му се изпразни. Гласът го бе пронизал като кинжал, но той не успя да го познае, а бе така заслепен, че не можеше да забележи дори раздвижването, което предизвика Кадфел, докато си проправяше път, за да излезе пред тълпата.

— Вие сте от бенедиктинския орден, така ли, отче? — попита озадачен главният съдия, когато набитата фигура в расо се изправи на пътеката.

— Не! — каза брат Кадфел. Сега стоеше съвсем близо до Майриг. Пелената от изненада и недоумение се бе вдигнала от черните блестящи очи и те го разпознаха безпогрешно. — Тук съм, за да говоря от страната на Жерваз Бонел.

Майриг направи усилие да каже нещо, но гърлото му се сви и не можа да отрони нито дума.

— Не ви разбирам, отче — каза съдията търпеливо. — Обяснете какво искате да кажете. Споменахте за някаква непреодолима пречка.

— Аз съм уелсец — каза Кадфел. — Одобрявам и подкрепям правото на Уелс, което гласи, че синът е син, все едно дали е роден в брачно съжителство, или извън него, и че той има същите права, въпреки че английският закон може да го нарече незаконороден. Да, един извънбрачен син може да бъде наследник… но не и син, убил своя баща, както е сторил този човек.

Очакваше бурни възгласи, а вместо това настъпи такава мъртва тишина, каквато до този миг сякаш не бе чувал. Тримата съдии седяха втрещени, с обле-щени очи, като че ли вкаменени, а и всички в църквата бяха така стъписани, че не смееха да си поемат дъх. Докато се отърсят от зашеметяването си и се обърнат крадешком, почти със страх да погледнат Майриг, той вече бе успял да възвърне цвета на лицето си и самообладанието си, макар и не без усилие. По челото и високите му скули бе избила пот, а мускулите на врата му бяха изопнати като тетива на лък, но той отново се владееше, можеше да гледа своя обвинител в лицето, съумя да се сдържи да не се нахвърли отгоре му, дори да се извърне с достойнство и да погледне съдиите с красноречив протест срещу едно обвинение, което гордо отхвърляше с презрително мълчание. И вероятно, раз-съждаваше Кадфел мрачно, в църквата има хора, които ще приемат за даденост, че аз съм пълномощник, изпратен от моя орден да предотвратя или поне да забавя предоставянето на Молили в ръцете на законния му собственик. С всички средства и колкото и да е низко, дори като обвиня един невинен в убийство.

— Това е много тежко обвинение — каза главният съдия, като се мръщеше заплашително. — Ако говорите сериозно, сега трябва да го докажете или да оттеглите думите си.

— Ще го докажа. Моето име е Кадфел, монах в Шрусбъри. Аз съм билкарят, приготвил маслото, с което бе отровен Жерваз Бонел. Намесена е моята чест. Онова, което облекчава и лекува, не бива да се използва като оръжие за убийство. Бях извикан при умиращия и сега съм тук да изисквам справедливост заради него. Позволете ми, ако обичате, да ви разкажа как настъпи тази смърт.

Той представи фактите съвсем честно, спомена ограничения кръг от присъстващи в онзи момент, от които единствен извънбрачният син на пръв поглед не е имал изгода от тази смърт.

— Майриг, както ни се струваше тогава, нямаше какво да печели, но ние с вас току-що разбрахме колко много е залагал всъщност. Договорът с моя манастир не беше подписан, а според уелския закон наследникът е той. Само че тогава ние не знаехме, че подобно позоваване е възможно. Нека ви разкажа историята му така, както аз я виждам. Откакто е станал мъж, той е наясно, че по уелския закон неговото положение на наследник е неоспоримо. Стигало му е да изчака смъртта на баща си като всеки друг син, за да предяви претенции за наследството. Дори завещанието на Жербаз Бонел след втория му брак, чрез което той прави свой наследник доведения си син, не е тревожело Майриг, защото как може подобен иск да се противопостави на правото му на единствен роден син? Но нещата се променят, когато бащата решава да дари имението на манастира срещу подслон, храна и грижа, както обикновено се прави при такива дарения. Аз твърдо вярвам, че ако договорът беше подписан веднъж завинаги, всичко щеше да приключи благополучно, този човек щеше да се примири със загубата си и никога нямаше да стане убиец. Но тъй като моят игумен бе повикан в Лондон, при това със сериозни основания да се предполага, че на негово място може да бъде назначен друг, той не можеше да подпише договора, а това съответно е възродило надеждата на Майриг и го е накарало отчаяно да търси някакво средство, за да се осуети завинаги подписването му. Защото, ако манастирът придобие законно право на собственост чрез окончателно сключване на споразумението, неговото положение пред закона става безнадеждно. Как би могъл да се бори с монасите от Шрусбъри? Те имат достатъчно влияние, за да направят така, че делото да се гледа в английски съд, а според английския закон — признавам го със съжаление и срам — деца като Майриг са ощетени и не могат да бъдат наследници. Твърдя, че чистата случайност, и то възникнала като резултат от добро дело, му е подсказала къде да намери средството за убийство, и го е изкушила да го използва. Много жалко, защото по природа той не е убиец, но сега носи бремето на своята вина и нито е редно, нито е възможно да добие право на собственост върху плода на своето престъпление.

Главният съдия се облегна назад с тежка въздишка и погледна Майриг, който бе изслушал всичко това със замръзнало лице и сковано тяло.

— Ти чу и разбра какво е обвинението срещу теб. Желаеш ли да кажеш нещо в отговор?

— Излишно е — заяви Майриг, мъдър в своето отчаяние. — Това са само думи. Няма никакви доказателство. Да, аз бях в къщата, както ви каза той, със съпругата на баща ми, с нейния син и двамата прислужници. Но това е всичко. Да, случайно се отбих в лечебницата и разбрах за маслото, което беше споменато. Но къде е нишката, която ме свързва с това деяние? Аз бих могъл да разкажа тази история за всеки от домашните през онзи ден и при същата липса на доказателства, но няма да го сторя. Хората на наместника от самото начало настояват, че извършител е доведеният син на баща ми. Не казвам, че това е истина. Само заявявам, че няма доказателство, което да ме посочва като виновник за разлика от останалите.

— Напротив — обади се брат Кадфел, — има такова доказателство. И нещо дребно прави това престъпление още по-печално, тъй като е единственото доказателство, че деянието съвсем не е било резултат на необуздан порив, извършено в момент на гняв, за да дредизвика впоследствие дълбоки угризения. Защото онзи, който е взел от моето масло от вълче биле от лечебницата ни, трябва да си е носил шише, в което да го сложи, после да го скрие, за да не го видят, и веднага щом остане сам, да се отърве от него. А мястото, където е намерено то, после ще покаже, че шишето не е могло да бъде оставено там от момчето Едуин Гърни, доведения син на Бонел. От всеки друг от домашните, но не и от него. Как се е движил той, е известно. Хукнал е навън от къщата право към моста и оттам в града, както може да се докаже от свидетели.

— Само думи, и то измамни думи! — обади се Майриг, добил малко самоувереност. — Защото това шише не е намерено, иначе щяхме да разберем от хората на наместника. Това е нескопосано скроена лъжа само за да бъде представена пред този съд.

Естествено, той не знаеше, не знаеха и Едуин, и Хю Берингар, тайната беше известна само на Кадфел и на брат Марк. Слава Богу, че брат Марк намери шишето и отбеляза мястото. Него поне не го подозираха, че е нечий продажен шпионин.

Кадфел бръкна в торбата си, извади оттам шишето с криво гърло от зелено стъкло и разгърна кърпата, в която бе внимателно увито.

— Напротив. Ето го! — и той рязко протегна ръка, тъй че шишето се озова току пред ужасеното лице на Майриг.

Мигът на болезнен срив бе преодолян храбро, но Кадфел го забеляза, след което вече нямаше и сянка от съмнение. Никакво! Обзе го мъчителна тъга, защото харесваше този млад мъж.

— Това — каза Кадфел, обръщайки се с лице към съдиите — бе намерено не от мен, а от един невинен послушник, който знаеше твърде малко за случая и няма никаква изгода от евентуална лъжа. Открил е шишето и е отбелязал мястото в леда, сковал воденичния яз под прозореца на вътрешната стая на същата онази къща. В това помещение Едуин Гърни нито за миг не е оставал сам и не би могъл да го изхвърли незабелязано. Огледайте го, ако обичате. Но внимателно, защото от едната страна има засъхнала ивица от маслото, а утайката вътре все още се вижда съвсем ясно.

Майриг проследи как ужасният предмет, увит в кърпата, мина през ръцете на тримата съдии, след което заяви с мъчително спокойствие:

— Дори и да приемем казаното за истина — защото този, който е намерил шишето, не присъства тук, за да го потвърди лично, — ние бяхме четирима и през останалата част от деня всеки от нас спокойно може да е влязъл за момент във вътрешната стая. Наистина, аз бях единственият, който си тръгна, защото трябваше да се върна в работилницата на моя майстор в града. А те останаха там, всички, които живеят в онази къща.

Въпреки своята възхитителна и ужасна дързост той не можа да овладее прозвучалата нотка на оправдание. Знаеше го и се страхуваше — не за себе си, а за обекта на всепоглъщащата си страст, за земята, на която беше роден. Брат Кадфел изведнъж се почувства обзет от неподозирано вътрешно раздвоение. Време бе да приключи с един последен удар, все едно дали щеше да доведе до успех, или провал, но той не можеше повече да понася това разцепване на съзнанието си. А Едуин беше в затворническа килия — нещо, което дори Майриг все още не знаеше и което би могло да го успокои, но в същото време да го разчувства и да го натъжи. Нито веднъж през онзи дълъг следобед Майриг не бе направил опит да хвърли подозренията върху Едуин дори когато сержантът му посочи начина.

— Измъкнете запушалката — почти се сопна на тримата съдии Кадфел в желанието си да приключи по-бързо. — Обърнете внимание на мириса, той все още е достатъчно силен, за да бъде разпознат. Трябва да ми повярвате, че именно това е средството, причинило смъртта. Виждате как се е стекло от външната страна на шишето. Било е запушено припряно след извършеното престъпление, защото тогава всички действия са били припрени. Във всеки случай някой е носел това шише у себе си през цялото време, докато служителите на наместника бяха там. В това състояние, изцапано отвътре и отвън, то навярно е оставило мазно петно, което не се изтрива лесно, и силен мирис… да, виждам, че го долавяте — той се извърна към Майриг и посочи към грубата ленена кесия, която висеше на колана му. — Доколкото си спомням, ти носеше това онзи ден. Нека съдиите сами да я огледат със стъкленицата в ръце и да видят дали не е лежала там час, може би два или дори повече и дали не е оставила своя отпечатък и мирис. Хайде, Майриг, свали кесията си и я дай!

Майриг наистина посегна към ремъчетата, сякаш в слисано покорство. В този миг Кадфел си помисли, че може би там вътре просто нямаше какво да се намери, макар и самият той ни най-малко да не се съмняваше, че шишето наистина е било скрито там през целия онзи безкрайно дълъг и мъчителен следобед, в който Бонел бе издъхнал. Малко самообладание и дързост и единствената крехка улика срещу Майриг би могла да се пръсне като балон и от нея да не остане нищо освен разпръснати капчици подозрение също като влагата, която спуканият мехур оставя върху ръката. Но не можеше да бъде сигурен, нямаше как! А дори и след огледа да се окажеше, че по кесията няма никакви белези, това пак нямаше да го оправдае напълно, но пък намереха ли някой шев, потъмнял от маслото и все още с онази остра миризма, това означаваше окончателна присъда. Пръстите, които почти бяха издърпали първия ремък, внезапно се стегнаха в юмрук и отказаха да продължат.

— Не! — отсече той дрезгаво. — Защо трябва да се подлагам на това унижение? Той е човек на манастира, пратен тук да осуети моя иск.

— Искането му е разумно — отсече строго главният съдия. — Ще дадеш кесията само на този съд и на никой друг. Всякакво подозрение, че ние можем да имаме изгода от твоето злепоставяне, е изключено. Съдът изисква да дадеш кесията на писаря.

Писарят, свикнал нарежданията на съдиите да се изпълняват безпрекословно, тръгна доверчиво с протегната ръка. Майриг не посмя да рискува. Внезапно се обърна и скочи към отворената врата, разпръсквайки възрастните люде, които бяха дошли да подкрепят неговия иск. Миг по-късно вече беше навън в светлината на зимното утро. Втурна се напред като подгонен елен. Зад гърба му избухнаха възгласи, половината от присъстващите в църквата се изсипаха навън и погнаха беглеца, макар че след първоначалния порив продължиха да го преследват с известна неохота. Видяха как Майриг прескочи каменния зид на църковния двор, продължи да тича към края на гората, която покриваше хълма, и в следващия миг се скри между дърветата.

В полупразната църква настъпи тягостно мълчание. Старците се спогледаха безпомощно и дори не понечиха да се присъединят към хайката. Тримата съдии се съвещаваха тихо и напрегнато. Кадфел стоеше клюмнал от изтощение, което сякаш го бе лишило от енергия и мисъл, но накрая пое дълбоко въздух и вдигна поглед.

— Това не е признание, нито пък е имало официално обвинение или какъвто и да било иск, предявен срещу него. Но е достатъчно доказателство за невинността на едно момче, което сега е в тъмницата на Шрусбъри като заподозрян в същото престъпление. Нека кажа онова, което може и трябва да се каже за Майриг: той не знаеше, че Едуин Гърни е заловен, сигурен съм в това.

— Сега не ни остава никакъв избор, освен да го преследваме — каза главният съдия. — Но, разбира се, записът от този съд ще бъде изпратен най-любезно на наместника в замъка Шрусбъри, и то незабавно. Това удовлетворява ли ви?

— Напълно. Изпратете също, ако обичате, шишето, за което ще даде свидетелски показания един послушник на име Марк, тъй като той именно го намери. Изпратете всичко на Хю Берингар, заместника на Гилбърт Прескот, който изпълнява неговата длъжност в момента, и имайте добрината да предадете записа единствено на него. Иска ми се да си тръгна, но все още имам работа, която ме задържа тук.

— Ще е нужно известно време, докато нашите писари подготвят необходимите преписи и ги заверят. Но записът ще бъде доставен най-късно утре вечер. Мисля, че вашият затворник вече няма от какво да се страхува.

Брат Кадфел благодари, излезе от църквата и се озова насред градеца, гъмжащ от разстроени съседи, които горчиво поклащаха глава. Вестта за току-що разигралите се събития вече се беше разнесла и сигурно прехвърляше хълмовете чак до другия край на Кънлейт, но дори мълвата не се носеше толкова бързо, колкото Майриг, защото през този ден никой повече не го видя. Кадфел изведе коня си от конюшнята, възседна го и потегли. Умората, която го бе налегнала, сега бавно преминаваше в отчаяна горчивина, а тя от своя страна — в мрачно, но изпълнено с признателност спокойствие. Той яздеше по обратния път съвсем бавно, защото имаше нужда да размисли, но най-вече — да даде възможност на някой друг да размисли, и то спешно. Подмина къщата на имението Молили с един-единствен печален поглед. Историята нямаше да свърши тук. Прекрасно си даваше сметка, че краят все още предстоеше.

 

— Навреме си идваш, братко — рече Саймън, докато стъкмяваше мангала с още цепеници за вечерта. — Каквато и да е била работата ти, вярвам, че Господ ти е помогнал.

— Така си беше — отвърна Кадфел. — А сега е твой ред да си починеш и да оставиш другата работа на мен. Прибрах коня в обора, почистих го и го нахраних. Не е изтощен, защото не го напрягах. След вечеря ще имам време да затворя курника и да се погрижа за кравата, както и достатъчно светлина, за да вкарам бременните овце в хамбара, защото ми се струва, че тази нощ ще стегне мраз. Странно, денят тук на тези хълмове е с половин час по-дълъг, отколкото в града.

— Твоите уелски очи, братко, просто възвръщат нормалното си зрение. Малко са нощите тук, в които човек не би могъл спокойно да прекоси дори планинските тресавища, ако познава добре тези места. Само в гората винаги е много тъмно. Веднъж разговарях с един брат, който идваше от север, едно червенокосо мъжище, което говореше такъв език, че едва го разбирах… шотландец. Та той рече, че в неговата далечна страна имало нощи, когато слънцето, едва що заходило, пак изгрявало от другата страна на небето и човек спокойно си виждал пътя, защото винаги било светло. Но аз не знам дали не си измисляше — с копнеж заключи брат Саймън. — Никога не съм ходил по-далеч от Честър.

Брат Кадфел се въздържа да му спомене за собствените си пътувания, за които сега си спомняше с невероятното задоволство на човек, намерил най-сетне покой. В интерес на истината той се бе наслаждавал на бурите не по-малко, отколкото на покоя, ако неговото изобщо някога би могло да се нарече покой. И двете си имаха своето време и място.

— Много ми е хубаво при вас — каза той и това поне бе самата истина. — Тук въздухът мирише също като в Гуинед. А и хората наоколо искат да им приказвам на уелски и това много ме радва, защото в Шрусбъри го говоря много рядко.

Брат Барнабас ги покани на вечеря — саморъчно омесен хубав хляб, овесена каша, козе сирене и сушени ябълки. Вече дишаше без затруднение и крачеше из къщата неуморен и енергичен.

— Нали виждаш, братко, вече съм съвсем здрав и готов за работа. Ти ме изцери и тази вечер мога сам да прибера овцете в кошарата.

— Не — каза Кадфел твърдо, — решил съм аз да свърша тая работа, след като цял ден се измъквам. Ти ни се радвай, докато хапваме от твоя хляб. Това изкуство не го умея, но поне имам благоприличието да си го призная и да бъда благодарен на майсторството на другите.

В Ридъкройсо вечеряха рано, тъй като в нормален ден още от зори работеха на открито. Все още беше здрач, изтокът — дълбока ясна синева, западът — бледо зарево, когато Кадфел излезе навън и изкачи билото на по-близкия хълм, за да прибере овцете, вече натежали със своите бъдещи рожби. Бяха няколко, но скъпоценни, от време на време даже раждаха близнета и при добра грижа оцеляваха и двете агнета. Кадфел откри дълбоко и спокойно удовлетворение в живота на овчаря. Животните рядко биваха убивани, най-вече при болест, нараняване, немощ или от страх, че стадото не може да бъде изхранено през зимата. Вълната и млякото им бяха по-скъпи от месото, тъй че те изживяваха своя естествен живот, растяха сред ласки и привързаност, доверчиви и разбирани, дори получаваха имена. Овчарите си имаха своя общност, която се състоеше от кротки, упорити, мълчаливи хора, които не вършеха убийства, кражби или разбойничества, не нарушаваха законите, не се жалваха и не подклаждаха бунтове. И все пак, помисли си той, докато се катереше по хълма с широки леки крачки, не бих могъл за дълго да бъда овчар. Ще ми липсват всички неща, които ненавиждам, цялото онова многообразие от добро и зло, неотделимо от човешката природа. И веднага се върна към битките, завоеванията и жертвите през този ден.

Когато се изкачи на билото, се изправи неподвижно, за да се полюбува на настъпващата нощ, с ясното съзнание, че вероятно се вижда от доста голямо разстояние. Небето над него беше бездънно и необятно, тъмносиня пелена, обсипана със звезди, така плахи и нежни, че можеха да се видят само с крайчеца на окото, а прекият поглед незабавно ги прогонваше. Той сведе очи към скупчените, оградени с каменни стени кошари и сгушените една в друга тъмни постройки, без да може да реши със сигурност дали нещо не помръдва леко при ъгъла на хамбара. Овцете, свикнали вечно да им се угажда, се събираха доброволно около него, готови да се приберат за вечерта в запарената, наситена с мирис на вълна топлина на кошарата. Докато вървяха, заоблените им хълбоци и кореми се полюшваха доволно. Посред спускащия се здрач само някой случаен отблясък от време на време осветяваше смущаващия жълт втренчен поглед в очите им.

Когато накрая се размърда и почна да се спуска по хълма, те го последваха послушно на пъргавите си тънки крака, скупчваха се, блъскаха се една в друга, а мекият топъл и застоял мирис от руната им ги обгръщаше в лек подвижен облак. Той ги преброи, повика една-две изоставащи от първескините, които щяха да се агнят за пръв път. Макар и своеволни, при вика му веднага дотърчаха. Сега вече всички бяха около него.

Ако не смяташе себе си и малкото си стадо, нощта беше застинала и неподвижна, с изключение на онова мигновено трепване, мярване на някакво живо същество, което беше доловил между постройките долу. За щастие брат Саймън и брат Барнабас го бяха послушали и с удоволствие бяха останали в топлата къща, където до това време вече сигурно клюмаха около мангала.

Той смъкна овцете при голямата празна кошара, за да ги прибере на топло. Широките врати се отваряха навътре, той ги бутна и вкара стадото. За през нощта имаше и пълна ясла, и корито с вода. Не им трябваше светлина, за да намерят пътя. Беше тъмно и ухаеше на суха трева и детелина, примесени с тежкия мирис на овче руно. Планинските овце не даваха дългата къдрава вълна на равнинните, но имаха много гъсто късо руно, от което излизаше почти толкова, макар и не така ценена вълна. Освен това чудесно се приспособяваха към пасища, които техните разглезени посестрими от равнината не можеха да използват. Заслужаваше си да се гледат дори само заради сиренето.

Кадфел нахока последната и най-вироглава овца, вкара я в кошарата и влезе след нея. Пристъпи напред и за момент мракът отне зрението му. Усети внезапното присъствие зад гърба си и замръзна на място. Мускул не трепваше по тялото му. Студеното острие, опряно в гърлото му, не го накара дори да трепне. Не му се случваше за пръв път, пък и той не беше такъв глупак, че да предизвика злоба или страх, особено когато бе дошъл подготвен.

Една ръка го сграбчи изотзад и притисна неговите към тялото му. Той не направи никакъв опит да се дръпне или да окаже съпротива.

— Когато ме съсипа, отче — прозвуча в ухото му дрезгав задъхан глас, — нима си помисли, че ще замина сам за царството на мрака?

— Очаквах те, Майриг — отвърна брат Кадфел тихо. — Затвори вратата! Спокойно, няма да помръдна. Не ни трябват свидетели.