Елис Питърс
Вълче биле (6)

ГЛАВА ШЕСТА

Сборът на следното утро обещаваше да бъде скучен както обикновено, но след като приключи четенето на брат Андрю, се стигна до въпроса за къщата. Брат Кадфел, кротко задрямал зад своята колона, наостри уши, когато брат Матю обяви, че манастирът бил пълен с пришълци и трябвало да се направи място за конете на високите гости, очаквани тепърва, тъй че се налагало да прехвърлят част от манастирските животни от централните конюшни на друго място. Закъснели търговци гледаха да се възползват от меката есен след тежкото лято на обсади и размирици и все още бяха по пътищата, макар да бързаха да се приберат за празника. Благородници с имения в графството търсеха усамотение и покой край домашното огнище, далеч от сраженията и разкола на юг. Беше си чиста истина, че конюшните бяха претъпкани, а големият двор с всеки изминал ден ставаше все по-пъстър и оживен от множеството пристигащи и заминаващи.

— Освен това не е решен въпросът за коня, който принадлежеше на господаря Жерваз Бонел — каза брат Матю. — Покойният трябва да бъде погребан днес. Нашето задължение да осигуряваме място в конюшнята и зоб приключи, въпреки че, доколкото знам, случаят остава открит, докато не се изясни въпросът с неговата смърт и собствеността върху имота му. Но вдовицата безспорно няма право на обор и зоб за коня. Дъщеря й е омъжена в града и може да се погрижи за животното. Дотогава, разбира се, ние трябва да го приберем някъде, но няма защо да заема място в главните конюшни. Мога ли да разчитам на одобрението ви да го закарам с нашия работен добитък в обора под сеновала при конския пазар?

Не, брат Матю нямаше да получи одобрението на Кадфел! Той седеше, крайно възмутен и раздразнен, ядосан по-скоро на собствения си неудачен избор на убежище, отколкото на практичния ум на Матю. И все пак как можеше да го предвиди? Толкова рядко се налагаше да се използва този обор освен за действителното му предназначение по време на конските тържища и панаира на Петровден. А сега как щеше да стигне до Едуин навреме, за да им попречи да го открият, което за него щеше да се окаже пагубно? Посред бял ден и с неизбежните духовни задължения, които ограничаваха движението му?

— Там оборът е достатъчно добър — съгласи се приор Робърт. — Преместването може да стане незабавно.

— Ще наредя на конярите. Освен това, отче, съгласен ли сте конят на вдовицата на Бонел да отиде с другите?

— Разбира се! — след като вече изглеждаше съмнително дали изобщо ще успее да сложи ръка на имението Молили, Робърт бе изгубил предишния интерес към семейство Бонел, въпреки че нямаше намерение да отстъпва без бой.

Неестествената смърт и последиците от нея не му даваха мира като трън, забит в плътта му, и той с радост би преместил не само коня, а и цялото домакинство, стига да намереше достатъчно благовиден предлог. Не искаше името на манастира да се свързва с убийство, не желаеше хората на наместника да слухтят сред гостите му или дъхът на печалното премеждие да тегне над светата обител като зловоние.

— Ще се наложи да навлезем в правни усложнения, свързани с недовършеното споразумение, което обаче неизбежно отпада, докато новият игумен не го подпише и подпечата. Но, естествено, преди погребението на господаря Бонел не бива да се предприемат никакви действия. Конят обаче спокойно може да се премести. Съмнявам се, че оттук насетне вдовицата ще бъде в състояние да го използва, но това засега не е наша грижа.

Той вече съжалява, помисли си Кадфел, че в първоначален порив на състрадание и съчувствие бе разпоредил гробът на Бонел да бъде в напречния кораб на църквата, но сега беше под достойнството му да оттегли жеста си. Слава Богу, Рихилдис щеше да намери възможната утеха в едно тържествено и достойно погребение, тъй като всички дела на Робърт неизбежно носеха печата на величавост. Жерваз бе положен в параклиса на църквата и щеше да остане там до падането на нощта. Това щеше да я успокои. Монахът бе сигурен, че Рихилдис чувства някаква вина към мъртвеца. И всеки път, щом самотата я сграбчеше, тя щеше да подхваща безкрайната изтощителна игра: само ако… ако не го бях приела… ако бях успяла някак да оправя отношенията им с Едуин… можеше да е жив и здрав до днес!

Кадфел престана да слуша безсмисления разговор за възможна покупка на още земя, за да се увеличи гробищната площ, и насочи мислите си към своя собствен, доста по-неотложен проблем. Нямаше да бъде невъзможно да си намери някоя работа във Форгейт точно по времето, когато конярите щяха да местят конете, и послушниците нямаше да се питат къде отива. Освен това можеше да изведе Едуин от неговото убежище в монашески одежди на бенедиктинец, както и го беше въвел, стига да избереше подходящия момент. Добре, но къде? Несъмнено не към манастира. В една или две къщи по пътя към „Свети Джайлс“ имаше хора, които го бяха викали при болест, беше се грижил за децата им, когато имаха треска. Може би заради него щяха да се съгласят да подслонят един момък, въпреки че мисълта да ги намеси не му харесваше особено. Имаше и друга възможност. В края на този отрязък от пътя се намираше приютът за прокажени „Свети Джайлс“, където младите братя често отслужваха част от своето послушничество в грижа за клетниците. Там можеше да се уреди нещо, за да се укрие едно преследвано момче.

Изведнъж Кадфел чу някой да произнася името му и това рязко го изтръгна от мислите. От другата страна на залата, колкото може по-близо до приор Робърт, брат Джером се бе изпъчил в цял ръст. Мършавата му фигура излъчваше престорено смирение, очите му бяха полупритворени в свята благо-честивост. И точно той току-що бе произнесъл името на брат Кадфел с отблъскваща загриженост и любов!

— … не казвам, отче, че има нещо нередно в поведението на нашия скъп и дълбоко уважаван брат. Моля за помощ и напътствия единствено заради неговата душа, защото той е в опасност. Отче, научих, че много отдавна, още преди да откликне на своето благословено призвание, брат Кадфел е имал светски отношения от любовен характер с дамата, която понастоящем се явява господарката Бонел и гостенка на тази обител. След смъртта на нейния съпруг той отново е влязъл в общение с нея, без това да бъде по негова вина, о, не говоря за вина, тъй като брат Кадфел е бил повикан да помогне на един издъхващ човек. Но да помислим, братя, на колко коварно изкушение може да бъде подложено благочестивото рвение на един брат, когато неочаквано отново се окаже тъй близо до своята отдавна забравена и отминала любов според разбиранията на този свят!

Ако се съдеше по вирнатата глава и източения врат, които му позволяваха да погледне още по-отвисоко изложения на опасност брат, приор Робърт наистина разсъждаваше над чутото. Както и самият Кадфел — първоначално с учудване и негодувание, впоследствие бързо заменени от хладна неприязън и разбиране. Той бе подценил както безочливостта на брат Джером, така и неговата злоба. Това грамадно месесто ухо трябва да се е притискало доста страстно към голямата ключалка на вратата на Рихилдис, за да е чуло толкова много.

— Твърдиш ли — попита недоверчиво Робърт, — че брат Кадфел е влизал в запретен разговор с тази жена? По какъв повод? Ние всички тук знаем, че той бе до смъртното ложе на господаря Бонел и направи всичко, което бе по силите му, за да спаси нещастника, и че горката съпруга тогава също е присъствала. Нямаме основание да го корим за това, негово задължение е да бъде там, където се нуждаят от него.

Брат Кадфел, към когото до този момент не се бе обърнал никой, остана да седи в мрачно мълчание и ги остави да продължат, тъй като нападението очевидно бе също толкова неочаквано за Робърт, колкото и за самия него.

— О, не, никой от нас не би оспорил това — съгласи се Джером любезно. — Негов християнски дълг беше да окаже помощ според възможностите си, което и стори. Но както научих, снощи нашият брат отново е посетил вдовицата и е разговарял с нея. Без съмнение, за да успокои и да утеши опечалената. Но няма защо да обяснявам какви опасности се таят в едно такова посещение, отче. Да пази Господ от мисълта, че мъж, някога сгоден и загубил своята бъдеща съпруга, предпочела друг, непременно ще се отдаде на ревност на стари години, след като вече се е отрекъл от света, когато отново срещне предмета на някогашните си чувства. Не, излишно е дори да го обсъждаме. Но няма ли да е по-добре, ако все пак нашият обичен брат бъде отстранен и от изкушенията на спомена? Говоря като човек, който взема присърие неговото добруване и духовно здраве.

Говориш, помисли си Кадфел, скърцайки със зъби, като човек, дето най-накрая се е сдобил с оръжие срещу оногова, когото безрезултатно е мразил от години. И, прости ми, Господи, но ако можех сега да извия този мършав врат, щях да го сторя с истинска наслада!

Той се изправи и излезе от своето закътано място.

— Аз съм тук, отче приоре, разпитайте ме за моите действия, ако желаете. Брат Джером проявява болезнена чувствителност по отношение на моето призвание, което ни най-малко не е застрашено.

Приор Робърт продължи да го гледа твърде замислено за удоволствие на Кадфел. Без съмнение той би се възпротивил на всяко предположение за непристойно поведение на някой от своите подчинени и би ги защитавал пред света заради самия себе си, но нищо чудно да посрещне с радост една възможност за ограничаване на самостоятелните действия на човек, който неизменно му създаваше напрежение, сякаш намираше в откритата, практична, сговорчива и търпелива независимост на Кадфел някакво скрито желание за глумене и забава.

Той не беше глупав и едва ли бе пропуснал да забележи как му се внушаваше косвено, че когато срещнал някогашната си любима, омъжена за друг, Кадфел се е поддал на ревността до такава степен, че се е изкушил да премахне своя съперник със собствените си ръце. Кой в края на краищата знаеше по-добре от него свойствата на растенията и билките или пък пропорциите, в които трябва да се използват за добро или за зло? Да не дава Господ някой да си го помисли, бе казал Джером набожно, и привидно отхвърляше идеята, ала всъщност изкусно я бе натрапил на присъстващите. Робърт едва ли щеше да приеме сериозно подобна мисъл, но пък и нямаше да я порицае у Джером, който беше безкрайно раболепен към него и му служеше безпрекословно. Нито пък можеше да се твърди със сигурност, че подобно деяние е напълно изключено. Кадфел лично бе приготвил маслото от вълче биле и отлично знаеше какви са свойствата му. Дори не му се налагаше да си го набавя тайно, имаше го при себе си; и ако го изпратеха спешно при болен на смъртно ложе, кой би могъл да докаже, че не той е сложил отровата, чието действие уж се е опитвал да предотврати? А аз видях Елфрик да прекосява двора, помисли си Кадфел, и можех много лесно да го спра, за да си разменим някоя дума, да вдигна капака от любопитство към пикантния мирис, да разпитам за кого го носи, след което да прибавя, още малко подправка, вече собствено производство. Моментно отклоняване на вниманието и всичко би било съвсем възможно. Колко лесно е да насочиш към някого подозрение, което не може да се опровергае!

— Истина ли е, братко — попита Робърт важно, — че господарката Бонел е твоя близка позната от младостта ти, още преди да положиш обет?

— Да — отвърна Кадфел без заобикалки, — ако под близка имате предвид обичана. Преди да потегля на кръстоносен поход, ние се сгодихме, макар и тайно от всички. Това се случи преди повече от четирийсет години и оттогава не я бях виждал. Омъжила се е в мое отсъствие, а след завръщането си аз надянах расото — колкото по-малко думи, толкоз по-добре.

— Защо не спомена нито дума за това, когато пристигнаха в нашата обител?

— Аз не знаех коя е господарката Бонел, докато не я видях. Името не ми говореше нищо, бях чувал само за първия й брак. Повикаха ме в къщата, както знаете, и отидох най-добронамерено.

— Признавам, че е така — отстъпи Робърт — Не съм забелязал нищо нередно в поведението ти там.

— Аз не намеквам, отче приоре — побърза да го увери Джером — че брат Кадфел е сторил нещо, което заслужава порицание… — многозначителният завършек добави безмълвното „и все пак“, но брат Джером не стигна чак дотам, че да го изрече на глас. — Безпокоя се само да бъде предпазен от капаните на изкушението. Дяволът се проявява дори чрез християнска любов.

Приор Робърт продължаваше тежко и съсредоточено да изучава с поглед Кадфел и ако изражението му все още не издаваше явно порицание, то вдигнатите вежди и разширените ноздри вече недвусмислено изразяваха неодобрение. Никой обитател на неговия манастир нямаше право да общува с жена освен при изпълнение на задълженията си като Божи служител или при уреждане на светски дела.

— Отивайки при един болен, без съмнение ти си постъпил съвсем правилно, братко Кадфел. Истина ли е обаче, че си посетил тази жена и снощи? Каква е причината, ако е така? Ако се е нуждаела от утеха тук има и енорийски свещеник. Преди два дни причината да отидеш там е била основателна за разлика от снощи.

— Отбих се — започна Кадфел търпеливо, защото припряността е лош съветник, а и нищо не би могло да унижи брат Джером толкова, колкото незаинтересованото снизхождение, — за да задам някои въпроси, които биха могли да осветлят смъртта на съпруга й… нещо, което вие, отче приоре, както и аз, и всички тук, би трябвало от все сърце да желаем да се изясни час по-скоро, за да се възстанови покоят в нашата обител.

— Това е работа на наместника и неговите сержанти — каза Робърт рязко, — а не твоя! Доколкото разбирам, няма съмнение относно вината и трябва само да бъде хванат момъкът, извършил това злодеяние. Не ми харесва извинението ти, братко Кадфел.

— С подобаващо покорство — отвърна брат Кадфел — почитам вашата преценка, което не означава, че трябва да презирам моята собствена. Смятам, че съмнение има и че истината няма лесно да бъде разкрита. А моето основание нямаше характера на предлог, това бе самата причина, поради която отидох в къщата. Оръжието, причинило смъртта, бе приготвено от мен масло, чието предназначение е да успокоява и да уталожва болката, тъй че нито тази обител, нито аз като брат на това място ще намерим покой, преди истината да излезе наяве.

— В изявлението ти личи недоверие към блюстителите на закона, чиято работа за разлика от твоята е да защитават справедливостта. Това е пренебрежително отношение и аз го порицавам! — всъщност имаше предвид, че иска да откъсне бенедиктинския манастир „Свети първоапостоли Петър и Павел“ от противното злодеяние, извършено досами стените му, и бе твърдо решен да намери средство, с което да предотврати резултатните действия на една съвест, така неудобна за собствените му цели. — По моя преценка брат Джером е прав. Наше задължение е да се уверим, че няма да ти бъде позволено от неведение да кривнеш в опасна за духа ти посока. Оттук нататък повече няма да се срещаш с господарката Бонел. И докато се реши къде ще живее тя за в бъдеще и напусне сегашното си обиталище, ще ограничиш себе си в пределите на манастира и действията си до преките си задължения, свързани с работа и богослужение единствено между стените на нашата обител.

Нямаше какво да се прави! Доброволно положените клетви за подчинение не могат да се отхвърлят, когато станат неудобни. Кадфел склони глава в… не, поклон не би била точната дума. По-скоро напомняше младо яко биче, свело застрашително рога в готовност за битка, и каза мрачно:

— Ще спазвам разпорежданията, които са ми наложени, както повелява моят дълг.

 

— Но ти, млади човече — каза той на брат Марк в сушилнята половин час по-късно зад здраво залостената врата, та да не пропуска навън гневните изблици на безсилие и бунт по-скоро от страна на Марк, отколкото неговите собствени, — ти не си принуден да спазваш подобни заповеди.

— Точно това си мислех — отвърна брат Марк, набрал кураж, — но се опасявах, че вие ще се възпротивите.

— Бог ми е свидетел, че не бих те забърквал в собствените си грехове — въздъхна Кадфел, — ако не беше толкова спешно. А може би не бива… Може би е редно да се оправя сам, но при толкова много обстоятелства против…

— Той! — каза дълбокомислено брат Марк, смъквайки тънките си глезени от пейката. — Притежателят на онова, което не е стъкленица и което все още не сме намерили? Доколкото разбирам, за него това е раздяла с детството. В Евангелието недвусмислено е речено, че трябва да се грижим за децата…

Кадфел му хвърли ласкав, преценяващ и изпълнен с любов поглед. Това дете беше с около четири години по-голямо от другото, а в неговото детство след смъртта на майка му, оставила го тригодишен, грижата се бе изчерпвала с някой подхвърлен къшей или неохотно предоставен подслон. Другото момче е било обичано, глезено, през целия си живот предмет на възхита и обожание до последните месеци на противоречия и настоящата заплаха.

— Той е енергичен и способен момък, но разчита на мен. Аз се грижех за него и му нареждах как да постъпва. Ако беше оставен на себе си, едва ли щеше да се оправи…

— Само ми кажете къде да отида и какво да направя — подкани го нетърпеливо Марк, възстановил до голяма степен ведрото си настроение. — Всичко ще направя.

И Кадфел му каза:

— Но чак след голямата литургия. Не бива да отсъстваш, защото в противен случай има опасност да опетниш доброто си име. А ако се случи беда, стой настрана и се пази, чуваш ли?

— Чувам — отвърна брат Марк и се усмихна.

 

До десет часа на следното утро, когато започваше голямата литургия, на Едуин вече му бе дошло до гуша от подчинение и послушание. Никога не бе оставал бездеен толкова дълго, откак за пръв път непокорно се бе изкатерил навън от креватчето си и бе изпълзял на двора, за да го дръпне в последния миг ръката на разгневената Рихилдис изпод колелетата на каруцата. И въпреки това заради брат Кадфел все още чакаше търпеливо, както бе обещал, и само в най-непрогледния мрак посред нощ бе посмял да излезе, за да се поразтъпче и да огледа пътеките около конското тържище, както и безмълвния и пуст отрязък от Форгейт и широкия друм, който водеше за Лондон. Но се прибра в сеновала дълго преди небето на изток да изсветлее, и сега седеше на едно празно буре, люлееше крака, подритваше с пети бурето и гризеше една от ябълките на Кадфел, обзет от желание нещо да се случи. През процепите на сеновала вече се процеждаше прихлупеният, сумрачен, наситен с аромата на сено ден.

Ако желанията са молитви, тази на Едуин предизвика рязък и почти незабавен отклик. Вече беше свикнал с конете, преминаващи по пътя, и с гласовете на хората, които понякога вървяха пеш, тъй че не отличи с нищо ленивия тропот на копита и подвикванията, които се приближаваха откъм града. Но внезапно огромните двукрили порти долу се отвориха рязко, тъй че тежките им крила се блъснаха в стените, и чаткането на копита по застланата с плочи площадка отпред премина в приглушен тропот по пръстения под точно отдолу.

Едуин застина, напрегнат и неподвижен, и се заслуша с наострени уши. Един кон… два… още няколко, по-леки и по тегло, и по стъпки… дребни пъргави копита… може би мулета. И с тях най-малко двама коняри, а нищо чудно да бяха трима-четирима. Той замръзна на мястото си, не смееше нито да помръдне, нито да отхапе от ябълката. Ако възнамеряваха просто да приберат добичетата в обора за през деня, не беше толкова опасно. Трябваше само да седи тихо и да не напуска скривалището си, докато не си тръгнат.

В средата на пода имаше тежък капак, за да могат конярите при нужда да се качват в сеновала, без да им се налага да излизат навън или да носят друг ключ. Едуин слезе от бурето, отиде до капака, легна предпазливо на пода и опря ухо о цепнатината. Нечий млад глас нареждаше гальовно на някакъв неспокоен кон и Едуин долови потупване по врата и гърба.

— Успокой се, хубавецо! Я какъв си наперен. Старият е разбирал от коне, дума да няма. Сега тоя се скапва от бездействие. Жалко е да го гледаш как се похабява…

— Вкарай го вътре и ела да ми помогнеш за мулетата — нареди сърдито нечий рязък глас.

Последваха стъпки напред-назад, докато настаняваха добичетата. Едуин се изправи безшумно и навлече върху дрехите си бенедиктинското расо, защото, ако за зла участ го видеха около тази постройка, това щеше да бъде единственото му прикритие. Въпреки че май всичко щеше да мине благополучно. Той се върна на подслушвателския си пост точно навреме, за да чуе трети глас, който каза:

— Сложете им сено. Ако тук долу не стига, горе има достатъчно.

Значи все пак щяха да нахлуят в неговото убежище. Вече чуваше как някой слага крак на стълбата. Едуин скочи припряно, без повече да се старае да пази тишина, и претърколи тежкото буре, на което седеше, така че да застане с отвора надолу, и здраво затисна с него капака, защото по всяка вероятност резетата бяха от другата страна. Чу как някой с резки движения се опитваше да ги освободи от ръждясалите жлебове. Звукът бе достатъчно силен, за да заглуши обръщането на бурето. Едуин седеше върху бурето и му се искаше да е три пъти по-тежък. Но не е лесно да изтласкаш някаква тежест над главата си и, изглежда, той се оказа достатъчен. Капакът под него леко се повдигна, но нищо повече.

— Не помръдва — извика ядосан глас отдолу. — Някой глупак го е залостил от другата страна.

— Какви ти резета отгоре! Напрегни се малко, човече, не си чак толкова хилав.

— Сигурно са хвърлили нещо тежко върху капака. Казвам ти, че не помръдва — и заблъска ядно, за да покаже, че е прав.

— Я слез долу и остави един истински мъж да свърши работата — изрече презрително грубият глас.

Разнесе се обезпокоително стържене на по-тежки стъпки по пречките и стълбата изскърца. Едуин притаи дъх и напрегна всеки мускул, за да увеличи тежестта си. Капакът се разклати, но не се повдигна. Конярят, който натискаше отдолу, изпръхтя и изруга.

— Аз какво ти разправях, Уил! — изграчи другият глас с очевидно задоволство.

— Ще трябва да заобиколим и да влезем отвън. Добре, че взех двата ключа. Уот, ела да ми помогнеш да мръднем там, каквото затиска капака, и да нахвърляме долу сено.

Той не подозираше, че няма нужда от ключ, тъй като вратата изобщо не бе заключена. Гласовете бързо заглъхнаха надолу по стълбата, стъпките прозвучаха отпред, извън вратата на конюшнята. Бяха двама и щяха всеки миг да го открият. Дори нямаше време да се зарови в сеното, ако това изобщо бе някакво скривалище, щом идваха с вилите. Но след като бяха общо трима, по-добре беше да се изправи срещу един, отколкото срещу двама! Със същата бързина Едуин търколи бурето си, този път към вратата, и здраво я затисна. После се хвърли към капака и го дръпна с все сила. Той се вдигна веднага и момчето политна назад, но успя да се задържи и бързо се мушна през отвора. Нямаше време да затвори капака след себе си, цялото му внимание беше насочено надолу.

Конярите се оказаха четирима! Двама все още бяха между конете и въпреки че единият бе с гръб към него и с вилата хвърляше сено в яслите чак в дъното на дългата конюшня, другият — слаб, мършав човек с разчорлена посивяла коса, в този миг излизаше от едно ограждение почти под стълбата.

Беше късно да измисля нещо друго и Едуин не се поколеба. Смъкна се от отвора, изправи се, както беше стъпил на стълбата, и се хвърли върху коняря. Доловил внезапното движение, мъжът рязко вдигна глава, когато Едуин се стовари отгоре му с развети черни поли на расото. Събори го на земята, но другият успя да извика. Ако в първия момент дрехата на момчето се бе оказала някакво предимство, в следващия миг стана точно обратното. Другият мъж се обърна от изненадания вик на другаря си и само за миг остана слисан пред този бенедиктински монах, който се надигаше от пода. Стискаше с една ръка полите на расото си, а с другата се пресягаше към вилата, която неговата жертва бе изпуснала. Никой от монасите, които бе виждал конярят, не би постъпил по този начин. Той скочи ядно напред, но веднага бе спрян от остриетата, които ловко се насочиха към стомаха му. В това време обаче събореният също се размърда и се изправи със залитане на крака, при това точно между беглеца и широко отворената врата.

Оставаше само един изход и Едуин се възползва от него. С насочена напред вила той отстъпи заднишком в най-близкото ограждение. Едва когато за момент отклони вниманието си от своите противници, забеляза коня до себе си, същия, който бил така неспокоен според младия коняр и се съсипвал от бездействие. Високото, изпълнено с енергия животно, кафявочервеникаво на цвят, с по-светла грива и опашка и с бяло петно на челото потропваше с копита, възбудено от суматохата, но щом забеляза Едуин, протегна муцуна към косата му и тихо изцвили до ухото му. Беше извърнало глава от яслата към свадата, и пред него пътят бе сбободен. Едуин го позна и го прегърна през врата с радостен вик:

— Руфъс… о, Руфъс!

Пусна вилата, вкопчи се в дългата грива и се метна на високия му гръб. Какво значение имаше, че беше без седло и юзди, след като в дните, преди да се почувства низвергнат от собственика му, бе яздил този кон безброй пъти! Той го смушка с пети, стисна колене и пришпори своя въодушевен съучастник в устремно бягство.

Конярите бяха готови да нападнат Едуин, ала щом разбраха, че само се е предрешил като монах, вече не изгаряха от желание да препречат пътя на Руфъс. Той изхвърча от ограждението като стрела и двамата с такава бързина отскочиха встрани, че по-възрастния падна по гръб върху една бала сено и за втори път се просна на пода в цял ръст. Едуин се сниши, притиснат към гърба на коня, вкопчи се в светлата грива и зашепна несвързани думи на благодарност и подкана в опънатите назад уши. Конят изтрополи навън и се озова на триъгълната площ отпред, където по инстинкт Едуин използва колене и пети, за да го обърне с опашката към града, и го пусна в галоп по главния друм.

Двамата, които се бяха качили по задната стълба, доста се поизмъчиха, докато отворят вратата, като накрая установиха, че колкото и да беше странно, тя изобщо не беше заключена. Чувайки тропот на препускащи копита, те се втурнаха да надникнат навън към пътя.

— Господ да ни е на помощ! — ахна Уот, опулил очи. — Един от братята! Какво ли е станало, че толкова бърза?

В този миг вятърът изду качулката на Едуин и я свали на раменете му, откривайки разчорлена русолява коса и момчешко лице. Уил се разкрещя като бесен и се втурна надолу по стълбата:

— Видя ли? Нито има тонзура, нито е монах! Това е момчето, което наместникът търси. Кой друг ще се крие в нашия сеновал?

Но Едуин бе вече далеч, а в цялата конюшня нямаше кон, който да се мери с Руфъс, за да могат да го догонят. Младият коняр беше прав, животното наистина беше оклюмало и се дърпаше уплашено, защото имаше нужда от движение, и сега, пуснато на воля, препускаше неудържимо. Вече оставаше само едно препятствие по пътя към свободата. Едуин съвсем бе забравил предупреждението на Кадфел в никакъв случай да не хваща пътя за Лондон, тъй като при „Свети Джайлс“, където свършваха предградията, може би щеше да има пост, който проверява всички преминаващи. Спомни си го едва когато в далечината пред себе си видя четирима ездачи, подредени във верига, които се приближаваха в лек раван. Стражата току-що се беше сменила и това явно бяха освободените от дежурство, които се прибираха в крепостта.

Нямаше да може да си пробие път през тази стегната редица, а черното расо нямаше да ги заблуди дори за миг, надянато от ездач, който препуска така бясно. За Едуин имаше една-единствена възможност. С глас и колене той закова на място своя негодуващ кон, после го обърна и го пришпори обратно в същия бесен галоп. А доста зад себе си чу ликуващ вик, който му подсказа, че вече по петите го преследват хайка въоръжени мъже, решили на всяка цена да го хванат, напълно убедени, че са по петите на злосторник, още преди да са сигурни в неговата самоличност.

 

След голямата литургия брат Марк бързо прекоси конското тържище, натоварен с поръката да се вмъкне незабелязано в сеновала, за да не може после някой да се кълне, че бил влязъл един, а излезли двама. Приближи се до обора точно навреме, за да чуе суматохата и виковете и да види как Едуин, възседнал своя въодушевен кон, се носеше в галоп обратно към града, предрешен в расо с развети поли и качулка, сгушил глава в буйната грива. Марк не познаваше Едуин Гърни, но нямаше съмнение, кой бе този бясно препускащ смелчага, както и бе ясно, уви, че бе пристигнал твърде късно със своето тайно поръчение. Дивечът бе открит, макар и все още неуловен. Но брат Марк вече не можеше да стори нищичко, за да му помогне.

Главният коняр Уил, истински храбреи, бързо извади най-добрите коне, останали от поверените на грижата му, и точно се мяташе на седлото, когато видя, че ръждивокафявият кон се носи като светкавица в обратна посока. Втурна се напред, за да му пресече пътя, макар и без особени изгледи за успех. Смелостта на коня му обаче се оказа недостойна за неговата собствена, добичето се стресна и сви встрани при вида на източения врат на носещия се бясно Руфъс. Един от другите коняри хвърли вила към чаткащите копита, но доста несръчно и Руфъс просто отскочи встрани, без да намалява скоростта, профуча покрай тях и продължи устремно към града.

Уил можеше да последва, макар и с малка надежда за успех, подвяващата се жълтеникава опашка, но в този момент се разнесе тропотът на преследвачите, които бързо се приближаваха, и той с радост ги остави сами да се справят. В края на краищата беше си тяхна работа да арестуват злодеите, а каквото и друго да бе сторил този лъжемонах, поне беше сигурно, че е откраднал един кон, собственост на вдовицата Бонел, оставен сега на грижите на манастира. Кражбата трябваше да бъде докладвана незабавно. Той препусна след галопиращите стражи, махайки с ръка да забавят, след което и тримата му другари се присъединиха към тях и всеки разказа по своему какво се бе случило.

Наоколо вече се бе събрала немалка тълпа. Минувачи с охота бяха дотичали да разберат каква е тази суматоха, стичаха се и хора от околните къщи. Докато стражите разговаряха с конярите, за да научат подробности, няколко деца се бяха приближили крадешком да чуят и да видят какво става, и това донякъде забави възобновяването на гонитбата. Майки, последвали рожбите си, препречваха пътя по цяла минута. Но нямаше никакво разумно обяснение за факта, че в последния момент, когато вече потегляха, конят под командира на стражата внезапно изцвили възмутено, изправи се на задните си крака и за малко не хвърли ездача си, който, изненадан, загуби още няколко минути, докато се справи с вироглавия кон и изкомандва хората си да преследват беглеца.

Брат Марк, който точеше врат заедно с останалите любопитни, видя как стражата се понесе към града, убеден, че дорестият кон бе имал достатъчно време да изчезне. Останалото зависеше от Едуин Гърни. Марк събра ръце в широките си ръкави, дръпна качулката си напред над смиреното лице и тръгна обратно към портите на манастира с твърде противоречиви вести. По пътя изхвърли втория камък, който бе взел до хамбара. В чифлика на чичо си от четиригодишна възраст бе работил само за къшей хляб. Вървеше след ралото с малка торбичка, пълна с камъни, за да плаши птиците, които идваха да кълват зърното. Трябваха му две години, за да открие, че всъщност съчувства на гладните птички и не иска да им причини нищо лошо. Но стана безпогрешен стрелец, който и досега не бе загубил своите умения.

 

— Значи го проследи до моста? — попита тревожно Кадфел. — А стражата там изобщо не го видя? И хората на наместника го изпуснаха?

— Изчезна яко дим — докладва брат Марк със задоволство. — Изобщо не е влизал в града. Според мен не е свил по някоя от пътеките преди моста, защото няма как да е бил сигурен, че няма да го видят. Мисля, че се е шмугнал покрай овошките към брега, където овошките все пак предоставят някакво укритие. Но какво ще прави после, нямам представа. Само че не го хванаха, това е сигурно. Ще дебнат близките му в града, ала там няма да намерят нищо — лицето му сияеше въпреки тревоженото изражение на Кадфел. — Нали ще докажете неговата невинност? Тогава защо се тревожите — опита се да изрече нещо успокоително Марк.

Беше си предостатъчна тревога някой дотолкова да зависи от доказването на истината и от влиянието на брат Кадфел върху съдбата, но, изглежда, тазсутрешните събития не бяха стреснали младия Марк и поне това беше добре.

— Бъди ми гост за вечеря — каза брат Кадфел с признателност — и после си почини. Много можеш да постигнеш с вяра като твоята. Вече съм убеден, че ако хвърлиш камък по някаква цел, непременно ще улучиш. Който те е кръстил, ти е предсказал бъдещето. (Mark (англ.) — цел, прицел, мишена — бел. прев.) И като отворихме дума за това, каква е собствената ти цел? Епископ ли искаш да станеш?

— Папа или кардинал — шеговито отвърна брат Марк. — Не по-малко.

— О, не! — каза брат Кадфел убедено. — По-горе от епископ пастирското призвание се разпилява.

 

През целия ден хората на наместника търсиха Едуин Гърни навред в града, където смятаха, че може да е подирил подслон, след като се е промъкнал по някакъв начин през моста. Не откриха следа от него там и пратиха стражи да завардят пътищата, които водеха извън полуострова. В тясната примка, очертана от Севърн, Шрусбъри имаше само два моста — единия към манастира и Лондон, по който би трябвало да е влязъл в града, и друг, към Уелс, от който ветрилообразно на запад се разклоняваха няколко пътя.

Вече бяха убедени, че беглецът ще се опита да тръгне към Уелс, защото това бе най-краткият път за спасение от тяхното правосъдие, въпреки че и там бъдещето му щеше да бъде доста рисковано. Тъй че бе пълна изненада, когато неколцина от хората на наместника, които се движеха покрай реката откъм манастира без особена надежда да попаднат на следа, бяха заговорени от развълнувано девойче на единайсетина години. То изтича към тях от нивите, за да попита, останало почти без дъх, дали е истина, че човекът, когото търсят, бил облечен в монашеско расо и яздел ръждивокафяв кон с жълта грива и опашка. Да, видяла го преди малко как се измъква предпазливо от горичката и се отправя на изток, сякаш искал да пресече реката при следващата извивка, да заобиколи и да излезе на широкия път за Лондон малко след „Свети Джайлс“. Тъй като беглецът първоначално бе препуснал точно натам, за да се натъкне на стражата, думите й прозвучаха убедително. Очевидно се бе спотайвал известно време някъде с надеждата, че преследвачите ще поемат в противоположна посока. Сега се бе почувствал в безопасност и бе потеглил отново. Момичето каза, че може да се е насочил към брода при Ъфингтън.

Те й благодариха сърдечно, пратиха един човек обратно да докара подкрепление и бързо се отправиха към споменатия брод. А Алис, която продължи да ги наблюдава скришом, пак така бързо се върна на пътя и моста. Никой не обръщаше внимание на единайсетгодишните момичета, които минаваха оттам.

Отвъд брода в Ъфингтън преследвачите за пръв път мярнаха своята плячка. Момъкът яздеше почти спокойно по тесния път към Ъптон. Но внезапно се обърна и щом ги видя, препусна като светкавица. Цветът и стойката на коня не можеха да се сбъркат и преследвачите искрено недоумяваха защо ездачът все още не се бе разделил с краденото си расо, което отдавна представляваше по-скоро улика, отколкото преимущество, тъй като всички в околността много лесно можеха да го разпознаят по него.

Неусетно времето напредна, следобедът превали и полека-лека почна да се смрачава. Преследването продължаваше вече часове. Изглежда, момчето познаваше всички гъсталаци и отбивки по пътя. Успя на няколко пъти да им се отскубне или да ги подмами в неочаквани и опасни места. Неведнъж излизаше от пътя, за да навлезе в заблатени ливади, а един дебел тежковъоръжен конник дори се строполи в смрадно тресавище. Друг път ги отвеждаше из разни затънтени пущинаци, където скоро ставаше невъзможно да се открие какъвто и да било проход. Освен това един кон си удари крака на камък и окуця. Беглецът прекара преследвачите си през Ачам, Каунд и Кресидж, като от време на време ги изгубваше, докато накрая Руфъс остана съвсем без сили и се препъна в гората отвъд Актон. Преследвачите заобиколиха момчето, нахвърлиха се отгоре му, задърпаха го за расото, за качулката и накрая го докопаха. Събориха го на земята, завързаха му ръцете и заради това, че ги бе разигравал толкова време, му хвърлиха един як бой, който той понесе философски и безмълвно. Помоли ги само да изминат разстоянието обратно до Шрусбъри със спокоен ход, тъй като конят му бе съвсем грохнал.

Опита се от конопения колан на расото си да стъкми юзда, която щеше да го улесни, но войниците му я отнеха за по-сигурно, от страх, че може да скочи дори и с вързани ръце, да хукне и да се шмугне в потъващата в мрак гора. Така след продължително пътуване те докараха своя пленник в Шрусбъри и късно вечерта минаха през портата на манастира. Откраднатият кон можеше незабавно да бъде върнат там, откъдето бе взет, и тъй като засега това бе единственото явно доказано престъпление на обвиняемия, поне докато останалите му деяния бъдат разгледани, мястото му бе в тъмницата на манастира. Там можеше спокойно да бъде оставен да си клати краката, докато правосъдието се приготви да му отправи по-сериозни обвинения за други, по-сериозни простъпки, попадащи под властта на наместника.

 

Приор Робърт, любезно уведомен, че издирваният момък е хванат и доведен в манастира, където трябвало да остане в тъмницата поне една нощ, се чувстваше раздвоен между задоволството, че скоро ще отпаднат косвените подозрения относно смъртта на господаря Бонел и ще може изкъсо да подхване правните въпроси около наследството, и раздразнението, че му се налага, макар и временно, да приюти престъпник на собствена територия. Но нали на другата сутрин щеше да последва арест за убийство, така че неудобството не бе чак толкова голямо.

— И сега този младеж е в стражницата при портите, така ли? — попита той войника, който бе донесъл вестта.

— Да, отче. При него са двама от манастирските пазачи и ако благоволите, можете сега да му отправите обвинение, а сутринта наместникът ще ви освободи от отговорността за него. Ако искате, елате да го разпитате за коня. Дори и без кражбата на коня нападението срещу конярите е достатъчно сериозно прегрешение.

Приор Робърт не беше недосегаем за човешкото любопитство, нито пък имаше нещо против да хвърли един поглед на младия демон, който бе отровил пастрока си и бе разиграл хората на наместника из половината графство.

— Ще дойда — каза той. — Църквата не бива да обръща гръб на грешника, а само да осъжда греха.

В малката постройка при портата момчето седеше на една пейка срещу приветливия огън свито, сякаш да се защити от целия свят, но въпреки синините и посърналостта си изобщо не изглеждаше уплашено. Манастирските пазачи и хората на наместника го бяха обградили, гледаха го мрачно и му задаваха въпроси, на някои от които той благоволяваше да отговори лаконично. Войниците на наместника бяха целите прашни и изкаляни от преследването, а един-двама — дори поожулени и насинени. Блестящите очи на момчето се местеха от човек на човек и дори устните му сякаш потрепнаха в спотаена усмивка, когато погледът му се спря на онзи, който бе паднал в тресавището при Каунд. Бяха му съблекли взетото на заем расо и сега момчето изглеждаше слабо и русокосо, със светла гладка кожа и лешникови очи. Приор Робърт бе малко изненадан от младостта и от приятната му външност: наистина дяволът можеше да приема привлекателен образ!

— Толкова млад и вече грешен! — каза той на глас. Репликата не беше предназначена за момчето, а изречена на прага, докато Робърт влизаше, но на четиринайсетгодишна възраст слухът е остър. — И така, момче — каза приорът, като се приближи, — ти си смутителят на нашето спокойствие. Много неща ти тежат на съвестта и се опасявам, комай вече е късно дори за молитва да имаш време да се поправиш. И все пак ще се помоля за теб. Вече си достатъчно голям, за да знаеш, че убийството е смъртен грях.

Момчето го погледна право в очите и каза, като налягаше на всяка дума:

— Не съм убиец.

— О, дете, каква е ползата повече да се отрича известното? По същия начин би могъл да заявиш, че не си откраднал коня от нашия хамбар тази сутрин и пред очите на четирима слуги и много други хора.

— Не съм откраднал Руфъс — отвърна момчето рязко и твърдо. — Той е мой. Беше собственост на втория ми баща, а аз съм негов наследник, тъй като договорът му с манастира не е подпечатан, а завещанието, което ме прави негов наследник, остава в сила. Как ще открадна нещо мое? От кого?

— Ужасно момче! — възмути се приорът, който се наежи при такава дръзка защита и още повече при смътното подозрение, че този пакостник въпреки тежкото си положение дръзваше да се глуми. — Мисли какво говориш! Покай се, докато все още имаш време. Не си ли проумял, че убиецът не може да получи наследство от своята жертва?

— Казах го и ще повторя, не съм убиец. Отричам, кълна се в душата си, в олтара, в каквото поискате, никога не съм причинил зло на втория си баща. Затова Руфъс е мой. А когато завещанието влезе в сила, Руфъс, Молили и всичко останало наистина ще бъдат мои. Не съм извършил никакво престъпление. Каквото и да сторите или да кажете, няма да ме накарате да приема. Нито пък — добави той и очите му внезапно заблестяха — ще успеете да ме изкарате виновен.

— Добронамереността ви отива нахалос, отче приоре — изръмжа началникът на караула. — Той е един твърдоглав млад негодник, който заслужава да увисне на бесилото! — но повелителният поглед на Робърт го накара да се въздържи да цапардоса по главата безочливия нахалник. — Не мислете повече за него, той не заслужава притесненията ви. И не се безпокойте, слугите ще го затворят на сигурно място в килията. После правосъдието ще се погрижи за него.

— Да му дадат нещо за ядене — каза Робърт, все пак не без състрадание, спомняйки си, че това момче цял ден бе водило за носа преследвачите си — и нека леглото му да е твърдо, но сухо и достатъчно топло. А ако омекне и помоли… Момче, чуй ме и хубаво си помисли за спасението на душата си. Искаш ли, преди да заспиш, някой от братята да ти поговори и да се помоли заедно с теб?

Момчето вдигна поглед, в който внезапно блесна искрица, която можеше да бъде приета като надежда за покаяние, но приличаше по-скоро на пакостливо пламъче, и каза с престорена смиреност:

— Ще ви бъда много признателен, ако дойде брат Кадфел.

Беше сторил достатъчно и беше време да се погрижи за собственото си положение. Очакваше името да предизвика гримаса, както и стана, но Робърт бе предложил милост и сега нямаше как да се отметне или да постави условия. Той величествено се обърна към вратаря, който се навърташе на прага:

— Помоли брат Кадфел веднага да дойде тук. Можеш да му обясниш, че го викам, за да даде съвет и напътствия на един затворник.

Вратарят тръгна. Наближаваше часът за уединениние и повечето от братята сигурно се пареха в топлилнята, но брат Кадфел го нямаше там, както и брат Марк. Вратарят ги намери в сушилнята, където този път не бъркаха разни тайнствени лекове, а просто седяха омърлушени и си говореха тихо и тревожено. Новината за пленника оше не бе стигнала дотук. Ако беше през деня, щеше вече два пъти да е обиколила и най-затънтените кътчета на манастира. Всички знаеха, естествено, как бе минал денят на караула, но все оше не всички бяха разбрали с какво бе завършил.

— Брат Кадфел, викат те в постройката при портите — обяви вратарят, който само надзърна вътре от прага. И когато Кадфел го погледна с изненада, добави: — Има там един момък, който иска да му бъдеш духовен съветник, макар че ако питаш мен, той много добре владее духа си и дори се репчи на приор Робърт. Няколко конници от хората на наместника пристигнаха към края на вечернята с един затворник. Да, най-накрая хванаха младия Гърни.

Значи такъв все пак бе краят въпреки молитвите на Марк, въпреки безрезултатните му терзания и уповавания.

Кадфел се изправи с тъжна готовност.

— Идвам от сърце. Сега цялата битка е в наши ръце, а времето е малко. Горкото момче! Но защо не са го отвели направо в града? — докато всъщност тази дребна милост го зарадва, тъй като със забраната да излиза извън стените на манастира само чистата случайност му предостави възможност за кратка среща.

— Единственото сигурно обвинение, което могат да му отправят, е кражбата на коня, който е яздил тази сутрин, а той е предоставен на нашите грижи и за това ще го съди манастирът. Утре заран ще го отведат с обвинението в убийство.

Брат Марк тръгна след тях и ги последва до стражницата унил и притеснен, неспособен да каже дума. Той чувстваше в сърцето си, че това е грях, грехът на отчаянието — отчаяние не за него самия, а за истината, за справедливостта и правотата, както и за бъдещето на окаяното човечество. Никой не го бе молил да помага, но той тръгна сам и пряко всичко, една душа, отдадена на кауза, за която всъщност знаеше твърде малко, ако не се смятаха младостта на главния участник и абсолютното доверие, което брат Кадфел имаше в него. Това му стигаше.

Кадфел влезе във вратарската стаичка с натежало сърце, но не отчаян: не можеше да си позволи този разкош. Завари присъстващите в пълно мълчание и те като един извърнаха към него поглед. Робърт бе зарязал своите добронамерени, но и високомерни увещания, хората на закона бяха прекратили опитите да изкопчат някакво признание от своя затворник и доволни, че са го оставили на сигурно място, вече мислеха за постелите си в крепостта. Кадфел видя въоръжени мъже, наобиколили слабо момче в селски дрехи от домашноткан груб плат, гологлав и без връхна дреха въпреки мразовитата нощ. Седеше нащрек на една пейка до стената, поруменял от огъня, и изглеждаше, колкото и да бе невероятно, почти доволен. Очите му срещнаха погледа на брат Кадфел и проблеснаха — ясни, зеленикави, с тъмни дълги мигли. Косата му бе светлокестенява като дървесината на обработен дъб. Беше слабичък, но висок за годините си. Изглеждаше уморен, сънен, мръсен, целият в синини, но зад бляскавия поглед и сериозното изражение вътрешно той се кискаше, в това нямаше никакво съмнение.

Брат Кадфел го изгледа продължително и онова, което разбра, за момента му стигаше, за да не се тревожи особено за другото, което все още не бе разбрал. Първо огледа кръга от бойници и после се взря в приор Робърт.

— Отче приоре, признателен съм ви, че пратихте да ме повикат, и с радост поемам определеното ми задължение да направя каквото мога за затворника. Но трябва да ви кажа, че тези господа имат някаква грешка. Не подлагам на съмнение онова, което имат да кажат за залавянето на този момък, но ги съветвам най-искрено да го разпитат как и къде е прекарал сутрешните часове, след като според разказите е избягал от обора на манастира яхнал кон, принадлежащ на господарката Бонел. Смея да ви уверя — каза той сериозно на недоумяващите хора, — че сте хванали не Едуин Гърни, а неговия племенник Едуай Белкот.