Елис Питърс
Вълче биле (3)

ГЛАВА ТРЕТА

Седалището на Гилбърт Прескот, наместник на Шрусбъри, откак през лятото градът бе паднал в ръцете на крал Стивън, се намираше в шрусбърийската крепост, превърната в твърдина на краля, и сега оттам управляваше усмирените вече поданици. Ако заместникът му беше в града, когато се получи съобщението на приор Робърт, Прескот вероятно щеше да изпрати него в манастира. Това щеше да бъде голямо облекчение за Кадфел, който имаше доверие в проницателността на Хю Берингар. Ала младият мъж бе далеч, в собственото си имение, така че в къщата до воденичния яз пристигна един сержант, съпроводен от двама войници с тежко въоръжение.

Сержантът бе едър брадат мъж с плътен глас, ползваше се с пълното доверие на наместника, разполагаше с необходимите пълномощия и с готовност и авторитет действаше от негово име. Когато влезе в къщата, той се обърна към Кадфел като представител на манастира, откъдето бе дошло съобщението, и монахът му разказа как се бяха развили събитията от мига, в който бе повикан. Сержантът вече бе говорил с приор Робърт и той, естествено, му бе съобщил, че подозрителното ястие е било пратено от собствената му магерница по негово лично нареждане.

— И сте напълно сигурен, че става въпрос за отрова? Била е точно в това блюдо, а не в някое друго?

— Да — отвърна Кадфел, — мога да се закълна в това. Следите са оскъдни, ала дори една съвсем малка капка от соса върху устните предизвиква след малко парене и изтръпване. Лично го изпитах. Няма никакво съмнение.

— Ала приор Робърт, който е изял остатъка от птицата, слаба Богу, е жив и здрав. Значи отровата е сложена в яденето някъде по пътя между магерницата на игумена и тази маса. Разстоянието не е голямо и се изминава бързо. Ти ли, млади човече, носиш ястията от кухнята до тази къща? И днес стори същото, така ли? Спира ли някъде по пътя, разговаря ли с някого? Оставя ли някъде подноса?

— Не съм — веднага отвърна Елфрик. — Ако се забавя или храната е изстинала, ми искат обяснения. Изпълнявам задълженията си съвсем точно. Днес също.

— А тук? Какво направи с подноса, когато пристигна?

— Даде го на мен — намеси се Олдит тъй бързо и решително, че Кадфел отново я погледна с интерес. — Остави го на пейката до мангала и аз сложих купата на скарата, за да е топла, докато поднесем основното ястие на господаря и господарката. Каза ми, че приорът я пращал като дар за господаря Бонел. След като им отнесох всичко, и ние седнахме в кухнята да хапнем.

— И никой ли не забеляза нещо нередно в яребицата? Нещо в мириса, във вида й?

— Беше богато залята със сос и ухаеше хубаво. Не, нищо й нямаше. Господарят я изяде, без да почувства нищо особено, и чак по-късно устата му започна да изтръпва и да гори.

— И мирисът, и вкусът на отровата — потвърди Кадфел в отговор на беглия поглед, който му отправи сержантът — могат да бъдат добре прикрити в подобен сос. Смъртоносното количество не е толкова голямо.

— А ти?… — обърна се към Майриг сержантът. — И ти ли беше тук? От домакинството ли си?

— Вече не — веднага отвърна той. — Бях от имението на господаря Бонел, но сега работя при майстора дърводелец Мартин Белкот в града. Днес дойдох в манастира, за да навестя един мой стар вуйчо в лечебницата, както ще ви каже и братът енфермериен. И понеже бях наблизо, реших да намина и тук. Влязох в кухнята точно когато Олдит и Елфрик се готвеха да хапнат, та поканиха и мен. Ядох с тях.

— Имаше достатъчно — каза Олдит. — Братът магер не се скъпи.

— Значи вие тримата обядвахте тук заедно. И от време на време разбърквахте яденето в купата? А тук се хранеха… — сержантът прекрачи прага на вътрешната стая и за втори път огледа остатъците от обедната трапеза — господарят Бонел и господарката ви, естествено.

Не, не беше глупав, можеше да брои и бе забеляза отсъствието на един човек и сякаш единодушната уговорка между всички да прикрият очевидния факт, че паниците са шест.

— Но масата е била сложена за трима. Кой е третият?

Нямаше как, някой трябваше да отговори и Рихилдис се примири да го направи. С привидна охота и без да показва каквото и да било смущение от неуместното си обяснение, тя отвърна:

— Синът ми. Но той си отиде доста преди на мъжа ми да му прилошее.

— Без да си довърши обяда? Тук ли седеше?

— Да, тук — отбърна с достойнство Рихилдис и не пожела да каже нищо повече.

— Мисля — каза сержантът с привидно търпелива усмивка, в която се усещаше скрита заплаха, — че е по-добре да седнете и да ми разкажете по-подробно за този ваш син. Както чух от приор Робърт, съпругът ви е бил на път да дари земите си на манастира срещу подслон и пожизнена издръжка за двама ви. След случилото се тук изпълнението на това споразумение, изглежда, ще бъде принудително отложено, тъй като договорът все още не е подпечатан. Е, за един наследник на тези земи, ако има такъв, разбира се, би било много изгодно да премахне съпруга ви преди окончателното влизане на договора в сила. Бихте ли ми разяснили следната загадка: как успя съпругът ви да лиши от наследство собствения си син?

Ясно беше, че тя не искаше да каже повече от онова, което й повеляваше дългът, ала бе достатъчно мъдра, за да знае, че упоритата съпротива може да предизвика само подозрения. Затова отвърна смирено:

— Едуин е мой син от първото ми венчило. Жерваз нямаше никакви родителски задължения към него. Можеше да се разпорежда със земите си, както пожелае — това не бе всичко и тя съзнаваше, че ако премълчи, а след това истината излезе наяве от устата на някой друг, щеше да стане далеч по-зле. — Въпреки че преди това бе направил завещание, в което сочеше Едуин за наследник, нищо не му пречеше да промени решението си.

— Аха! Значи е имало наследник, когото договорът с манастира би лишил от собственост и за когото би било изгодно въпросният документ да не се подпечата. А времето за евентуалното му разваляне е било ограничено… само няколко дни или седмици, докато новият игумен влезе в пълномощията си. О, не си мислете, че съм сляп! Смъртта на всеки би могла да бъде удобна за някого, а в определени случаи — и за повече хора. Възможно е и други да са имали изгода. Ала ще се съгласите с мен, че безспорно синът ви е един от тях.

Тя прехапа треперещи устни и замълча за миг, докато се успокои. После отвърна с достойнство:

— Аз не противореча на разсъжденията ви. Знам само, че синът ми никога не би пожелал имението на такава цена, колкото и да му се иска да го притежава. Той учи занаят, за да бъде независим и сам да решава бъдещето си.

— Но днес е бил тук. И както изглежда, си е тръгнал доста неочаквано. Кога дойде?

Намеси се Майриг:

— Заедно с мен. Момчето чиракува в дърводелската работилница на Мартин Белкот, при когото работя. Майсторът е негов зет. Пристигнахме заедно тази сутрин. Аз бях дошъл да посетя стария си вуйчо в лечебницата, а той ме придружаваше, както и предния път.

— Значи сте дошли заедно в тази къща. През цялото време ли бяхте заедно? Преди малко каза, че си влязъл в кухнята. Така каза: аз, а не ние.

— Той дойде преди мен тук. Скоро му омръзна… съвсем млад е още, не го свърташе до леглото на стареца, с когото си говорехме само на уелски. А майка му беше тук и го очакваше, за да се видят. Тъй че тръгна преди мен. Когато пристигнах, вече бе седнал на масата.

— И е станал от нея почти без да докосне обяда си — каза замислен сержантът. — Защо? Хм, доста особена трапеза: младеж идва да сподели обяда с човека, който го е лишил от наследство! За пръв път ли се виждаха, откакто манастирът бе изместил младия Едуин в завещанието на пастрока му?

Явно се чувстваше на вярна следа, за което не можеше да бъде упрекван, тъй като тя издаваше достатъчно силна миризма, способна да изкуши и най-неопитното пале, а този мъж далеч не бе такъв. Какво ли щях да кажа аз, ако бях на негово място, питаше се Кадфел, при едно толкова красноречиво съвпадение на обстоятелствата? Младеж, който спешно се опитва да осуети сключването на споразумението, докато все още не е съвсем късно, се намира в къщата тъкмо преди да се случи нещастието, и то пристигнал от лечебницата, в която знае, че може да се намери смъртоносното средство, защото е ходил там и по-рано. Рихилдис бе вперила в сержанта огромните си предизвикателни очи и в същото време хвърляше към Кадфел отчаяни погледи в безмълвна молба да й помогне, защото в противен случай скъпоценното й чедо затъваше в блатото! Монахът на свой ред също така безмълвно й отвърна, че тя трябва незабавно да разкаже всичко, дори онова, което можеше да бъде използвано като улика срещу сина й, защото само по този начин би могла да опровергае голяма част от обвиненията, които щяха да му бъдат отправени.

— Да, за пръв път — каза Рихилдис. — Тягостна среща, но Едуин дойде заради мен. Не защото се надяваше мъжът ми да промени решението си, а само за мое успокоение. Майриг от доста време се опитваше да го убеди да дойде и днес бе успял. Много съм му благодарна за това. Само че съпругът ми не посрещна добре момчето. Подиграваше му се, че е дошъл да спечели благоволението му и да си получи обратно обещаното имение… защото то наистина му бе обещано… Да, сдърпаха се! И двамата са сприхави и накрая си казаха тежки думи. Тогава Едуин побягна навън, а мъжът ми хвърли след него една чиния, парчетата й са там, до стената. Това е всичко, попитайте слугите ми. Попитайте и Майриг, и той видя всичко. Синът ми избяга, от къщата и навярно се е върнал в Шрусбъри, в дома на сестра си и нейното семейство, който сега чувства като свой дом.

— Чакайте да се разберем — каза сержантът спокойно. — Твърдите, че момчето е избягало през кухнята, така ли… където седяхте вие тримата? — начинът, по който обърна глава към Олдит и младите мъже, беше рязък и напрегнат, далеч не спокоен. — Значи е минал покрай вас и е напуснал къщата, без изобщо да се спира?

За момент тримата се поколебаха, като всеки крадешком хвърляше несигурни погледи към другите двама, а това беше грешка. Накрая Олдит отговори смирено от името на всички:

— Когато започнаха да си крещят и да хвърлят разни неща, тримата скочихме и се втурнахме в другата стая, за да се опитаме да успокоим господаря… или поне да…

— Да бъдат с мен и да ме утешат — намеси се Рихилдис.

— И останахте в стаята, след като момчето си отиде… — сержантът бе доволен, че е познал. Лицата им потвърдиха предположението му, макар и несъзнателно. — Така си и мислех. Иска се време, за да успокоиш много ядосан човек. Значи никой от вас не е видял дали младежът се е спрял в кухнята, никой от вас не би могъл да твърди, че той не се е забавил там известно време, за да подготви отмъщението си, сипвайки отровата в сготвената яребица. Тази сутрин е бил в лечебницата, при това за втори път. Нищо чудно да е знаел откъде да вземе това масло и как действа то. Може да е дошъл на този обяд, готов или за мир, или за война, но мир не е успял да постигне.

Рихилдис поклати енергично глава.

— Вие не го познавате! Той искаше преди всичко аз да съм спокойна. Освен това почти веднага Елфрик хукна след него, за да се опита да го върне. Тичал след него почти до моста, но не могъл да го настигне.

— Вярно е — потвърди Елфрик. — Изобщо не е имал време да се спира, сигурен съм. Тичах след него като хала и виках, но той дори не се обърна.

Сержантът гледаше недоверчиво.

— Колко време е необходимо, за да се изпразни малка стъкленица в непокрита гозба? Едно завъртане на лъжицата в соса! И кой би разбрал? А когато господарят ви най-сетне се е успокоил, дарът на приора без съмнение му е дошъл като балсам за нараненото самолюбие и той го е изял с удоволствие.

— Но откъде би могло момчето да знае — намеси се брат Кадфел предпазливо, — че блюдото, оставено в кухнята, е предназначено единствено за господаря Бонел? То едва ли би рискувало да причини зло на майка си.

Ала сержантът вече бе надушил твърде отблизо плячката си, за да се обезсърчи от подобен довод. Той изгледа Олдит така, че въпреки своята решителност девойката леко побледня.

— При една толкова особена семейна сбирка не ми се струва вероятно девойката, натоварена с поднасянето на ястията, да е пропуснала възможността да разведри с приятна вест господаря си! Когато влезе в стаята, не му ли съобщи за любезния жест на приора, не поласка ли самолюбието му и не му ли намекна за предстоящото удоволствие?

Тя сведе поглед и прегъна крайчеца на престилката си.

— Смятах, че това може да подобри настроението му — отвърна отчаяно.

Сержантът разполагаше с всичко, от което се нуждаеше — или поне така си мислеше, — за да залови убиеца незабавно. Той огледа за последен път бъркотията наоколо и каза:

— Е, мисля, че можете вече да разтребите. Видях каквото трябваше да видя. Братът енфермериен с готовност ще ви помогне да се погрижите за мъртвеца. Ако имам допълнителни въпроси, трябва да съм сигурен, че ше ви намеря тук.

— Че къде другаде да сме? — попита мрачно Рихилдис. — Какво възнамерявате да правите? Поне ще ме уведомите ли какво ше стане, ако… ако ви се наложи… — тя не можа да намери подходящите думи. Изпъна назад все още стегнатите си гъвкави рамене и каза с достойнство: — Синът ми няма нищо общо с това злодеяние и вие скоро ще го разберете. Та той е още дете, не е навършил петнайсет години!

— Дърводелската работилница на Мартин Белкот значи…

— Знам я — каза единият от войниците.

— Добре! Води ни там и ще видим какво има да ни каже тоя момък.

Те се обърнаха и тръгнаха уверено към вратата. Брат Кадфел намери за уместно да набразди поне с една вълничка гладката повърхност на тяхното самодоволство:

— Остава въпросът за съда, в който е пресипано това масло. Който и да го е откраднал, все едно дали от лечебницата, или от моята сушилня, трябва да е донесъл малко стъкло, в което го е бил налял. Майриг, ти видя ли нещо такова у Едуин тази сутрин? Дошли сте заедно от дъскорезницата. В джоб, кесия или кърпа дори едно мускалче не би останало незабележимо…

— Нищо такова не видях — отвърна решително Майриг.

— А освен това, макар и добре запушено, това масло лесно прониква навсякъде. Дори една-единствена капка да се е процедила или задържала по ръба, веднага оставя петно и характерен мирис. Внимателно оглеждайте облеклото на всеки, който може да има нещо общо с това престъпление.

— Нима ме учите как да си върша работата, отче? — попита сержантът със снизходителна усмивка.

— Споменавам определени особености, свързани с моята работа, които могат да ви бъдат от полза и да ви предпазят от заблуда — отвърна спокойно Кадфел.

— С ваше позволение — подхвърли сержантът през рамо на излизане от къщата — мисля, че първо ще заловим виновника. Пипнем ли го веднъж, съмнявам се, че ще имаме нужда от учените ви съвети.

И той продължи, следван от двамата войници, по късата пътечка към главния път, където бяха вързани конете.

 

Късно същия следобед сержантът и хората му стигнаха до работилницата на Мартин Белкот, която се намираше на улица „Уайл“. Майсторът — едър хубав мъж на около четирийсет години — вдигна поглед от работата си и жизнерадостно, без всякаква изненада или тревога ги запита по каква работа са дошли. Веднъж-дваж бе изпълнявал поръчки за гарнизона на Прескот, затова появата на хората на наместника в дъскорезницата му изобщо не го смути. Хубава жена с кестенява коса, очевидно съпругата му, надникна любопитно през вратата откъм къщата. За да разгледат новодошлите, оттам открито и без страх едно по едно изскочиха и три дечица: сериозно момиче на единайсетина години, истинска малка стопанка, строга и благопристойна, дребно набито момченце на около осем и една приказна фея на не повече от четири годинки с дървена кукла под мишница. Вратата на къщата остана отворена, а сержантът заговори гръмко и властно:

— При вас живее един чирак на име Едуин. Той ми трябва.

— Да, тук живее — също така гръмогласно отвърна Мартин, като се изправи и избърса ръце от лепкавия лак. — Едуин Гърни, по-малкият брат на съпругата ми. Ама сега го няма. Отиде да види майка си в къщата й във Форгейт. Трябваше вече да се е прибрал, но вероятно тя го е задържала. Каква работа имате с него?

Все още бе съвсем спокоен, все още не знаеше нищо.

— Напуснал е къщата на майка си преди повече от два часа — каза сухо сержантът. — Оттам идваме. Не искаме да те обидим, приятелю, ти казваш, че не е тук, но мое задължение е да проверя. Ще ни позволиш ли да обходим къщата и двора?

Спокойствието на Мартин се изпари буквално за миг. Той свъси мрачно вежди. Съпругата му, чиято коса имаше цвят на букова кора, отново се показа на вратата в дъното, а хубавото й благо лице внезапно стана хладно и враждебно, в тъмните й очи се мярна напрежение. Малкото дете произнесе строго, с гласа на естествената справедливост, противостояща на закона: „Лош човек!“, и никой не го смъмри.

— Щом казвам, че го няма тук — заяви Мартин с безизразен глас, — бъдете сигурен, че е истина. Но можете и да проверите. В къщата, работилницата и двора не се крие никой. А сега ми кажете вие какво криете? Това момче е мой роднина по линия на жена ми, а и чиракува при мен по своя воля. Еднакво ми е скъп и като зет, и като помощник. Защо го търсите?

— В къщата на Форгейт, където е бил тази сутрин — натърти сержантът, — господарят Жербаз Бонел, пастрокът му, който му бил обещал да му остави в наследство имението Молили, а сетне променил решението си, лежи отровен в спалнята си. Търся този момък Едуин, защото е заподозрян в убийството му. Това достатъчно ли е?

За най-големия син в това щастливо до този миг семейство последните думи бяха повече от достатъчни. Досега той бе подслушвал от съседната стая и чу ужасните, необясними новини. Значи служителите на закона бяха по петите на Едуин, а той отдавна трябваше да се е върнал, все едно как бе минало посещението в дома на неговата майка! Едуай бе започнал да се безпокои и докато родителите му не се съмняваха, че всичко е наред, момчето подозираше, че става нещо лошо. И преди сержантът и войниците да тръгнат из къщата, той се измъкна през задния прозорец, изкачи се по камарата трупи в двора и прескочи стената с пъргавината на катерица. После с леки безшумни стъпки хукна към склона, който се спускаше надолу към реката, мина през една от тесните странични врати в крепостната стена, отворени сега, когато за града отново бяха настъпили мирни времена, и излезе на стръмния бряг недалеч от манастирското лозе. Някои от търговците и занаятчиите в града, които се нуждаеха от просторни складове, бяха оградили парцели тук, за да съхраняват стоката си. Сред постройките беше и бараката на Мартин Белкот, в която той сушеше дървения материал. Това бе отдавнашно тяхно скривалище. В него момчетата намираха убежище, когато се случеше единият или пък и двамата да си докарат неприятности. Тук трябваше да дойде Едуин, ако… о, не, не ако бе убил, това беше глупост!… но ако се бе почувствал отритнат и оскърбен, ако бе силно огорчен или освирепял от ярост. Ярост, достатъчна, за да убие, но той не би го направил. Не беше такъв.

Едуай тичаше, без да спира, сигурен, че не са го проследили. Свърна рязко, шмугна се през вратичката в огражденията на баща си и се препъна в краката на свъсения, гневен, разплакан и безкрайно уязвим Едуин.

Той — може би заради следите от сълзи по лицето си — тутакси скочи на крака и здравата халоса Едуай, който не закъсня да му върне удара със същото негодувание. В моменти на напрежение първата им работа беше да се сбият. Което означаваше само, че са наежени и нащрек, и ако някой решеше да им се меси в такива случаи, можеше и да отнесе дружен пердах. Запъхтян, Едуай разказа за случилото се на своя слисан, недоверчив, ала накрая убеден и стъписан слушател. Двамата седнаха, събрали глави, и трескаво заумуваха какво да правят.

 

Елфрик се появи в билковата градина час преди вечерня. Кадфел бе пристигнал преди не повече от половин час, след като се увери, че тялото на покойника е измито, приведено в пристоен вид и отнесено в параклиса, къщата на починалия — разтребена, а обезумелите членове на домакинството — оставени на воля да блуждаят, да си задават въпроси и да скърбят кой както намери за добре. Майриг се беше върнал в работилницата, за да разкаже на майстора и семейството му дума по дума какво се бе случило, доколкото това можеше да им донесе някакво успокоение или да им послужи за предупреждение. Кадфел предполагаше, че хората на наместника вече са заловили младия Едуин… Мили Боже, та той дори бе забравил името на човека, за когото се бе омъжила Рихилдис — Белкот бе само неин зет.

— Господарката Бонел ви кани — каза сериозно Елфрик — да си поприказвате насаме. Умолява ви в името на старата ви дружба да не я лишавате от приятелството си точно сега.

Кадфел не се изненада. Даваше си сметка, че е стъпил на блатиста почва въпреки отминалите четирийсет години, но нищо не можеше да направи. Младостта му, една немалка част от миналото му, благодарение на която бе станал онова, което представляваше като човек, бе свързана с Рихилдис и сега когато тя се нуждаеше от помощ, той нямаше друг избор, освен да й се отплати щедро.

— Добре — отвърна Кадфел. — Ти върви, аз ще дойда след петнайсетина минути.

Отвори му Рихилдис. Нямаше следа нито от Елфрик, нито от Олдит — господарката им се бе погрижила двамата с Кадфел да могат да разговарят в пълно уединение. Във вътрешната стая всичко беше почистено и подредено, нямаше и помен от царящия по обед хаос, дървената маса бе избутана встрани. Рихилдис седна на големия стол на починалия си съпруг и покани Кадфел да се настани на пейката до нея. В стаята бе полутъмно, настъпващият мрак се разсейваше от самотното пламъче на светилника. Единствената друга светлина идваше от очите й, от тъмните й блестящи очи, които с всеки миг той си припомняше все по-ясно.

— Кадфел… — започна тя неуверено и после отново замълча. — Само като си помисля, че наистина си ти! Навремето чух, че си се върнал, а после ни вест, ни кост. Смятах, че си се оженил и вече имаш внуци. Днес всеки път, когато те поглеждах, напрягах паметта си да си спомня откъде те познавам… И когато вече бях започнала да се отчайвам, чух името ти!

— А ти — каза Кадфел, — ти също се появи неочаквано. Изобщо не предполагах, че Юърд Гърни е починал… ето сега си спомних името му… А още по-малко, че си се омъжила повторно.

— Преди три години — отвърна тя и от гърдите й се изтръгна въздишка, която можеше да бъде и от мъка, и от облекчение за неочаквания край на този втори брак. — Жерваз не беше лош човек, просто годините му бяха повече, имаше си своите особености и бе свикнал да му се подчиняват. Съпругата му бе починала отдавна и оттогава живееше все сам, нямаше и деца. Поне не от брака си. Дълго настояваше, аз бях самотна и накрая той ми обеща… Нямаше законен наследник и ми обеща, че ако се омъжа за него, ще остави всичко на Едуин. Неговият сюзерен даде официално съгласие за това. Трябва да ти разкажа за семейството си. Родих дъщеря, Сибил, само година след като се ожених за Юърд, но после, не знам защо, годините минаваха, а второ дете не идваше. Може би си спомняш, Юърд имаше работилница в Шрусбъри, беше майстор дърводелец и дърворезбар. Добър занаятчия беше, добър стопанин и добър съпруг.

— Щастлива ли беше? — попита Кадфел, благодарен на Бога, че долавя в гласа й радостни нотки. Времето и разстоянието бяха проявили благосклонност и към двамата и в крайна сметка ги бяха довели там, където им се полагаше да бъдат.

— Много щастлива! Не можеше да ми се падне по-добър съпруг. Но други деца нямахме. Когато Сибил стана на седемнайсет години, се ожени за калфата на Юърд, Мартин Белкот. И той е добър момък и, слава Богу, тя също е щастлива съпруга, каквато бях и аз! Е, две години по-късно момичето забременя. Чувствах се тъй, сякаш се бях върнала в младостта си… първото внуче… Винаги е така! Толкова се радвах, докато се грижех за нея, и си мечтаех за бебето, а и Юърд се гордееше не по-малко от мен! Държахме се, сякаш бяхме отново младоженци. И не знам как стана, обаче когато Сибил беше в четвъртия месец, изведнъж разбрах, че и аз съм бременна. След толкова време, на четирийсет и четири години… беше някакво чудо! В крайна сметка и двете родихме момчета и въпреки че имат разлика от четири месеца, спокойно могат да минат за близнаци… при това вуйчото е по-малък от племенника. Много си приличат, и двамата са се метнали на мъжа ми. А откакто проходиха, са като братя, че и повече… диви като вълчета. Тъй че това са синът ми Едуин и внукът ми Едуай. Още не са навършили петнайсет години. Заради Едуин търся помощта ти, Кадфел. Кълна ти се, той не е способен да извърши нещо лошо, а човекът на наместника твърдо вярва, че синът ми е сипал отровата. Ако го познаваше, Кадфел, щеше да разбереш, че това е лудост!

От нейните любящи майчини уста звучеше като чиста истина и все пак на този свят има и синове, ненавършили четиринайсет години, които премахваха бащите си, за да си разчистят пътя. При това Бонел не бе роден баща на Едуин, а и между двамата не бе царяла Бог знае каква любов.

— Разкажи ми — каза той — за втория си брак и за сделката, която сте били сключили със съпруга ти.

— Ами Юърд се спомина, когато Едуин беше на девет години. Мартин пое работилницата и започна да я стопанисва също както съпругът ми преди него. Юърд го бе научил. Всички живеехме под един покрив, докато един ден не пристигна Жерваз, за да поръча облицовка за къщата си, и ме хареса. Беше хубав мъж, здрав и много мил… Обеща ми, че ако се омъжа за него, ще направи Едуин свой наследник и ще му остави Молили. По това време на Мартин и Сибил им се бяха родили още три деца, Мартин имаше доста гърла да изхранва, а аз реших, че така ще уредя живота на Едуин.

— Но не си успяла! — каза Кадфел. — Обяснимо е. Мъж в напреднала възраст, който никога не е имал деца, и жизнено подрастващо момче… нормално е било да се спречкат.

— За единия косено, за другия стригано — призна тя с въздишка. — Вярно е също, че Едуин беше донякъде разглезен. Свикнал беше на свобода, правеше каквото си иска, и непрекъснато тичаше при Едуай както винаги дотогава. Жерваз му натякваше да не се събира с простия народ и със занаятчиите, смяташе, че не са дружина за един млад бъдещ наследник на имение, а това нямаше как да се хареса на Едуин, който обичаше роднините си. Двамата всеки ден се караха. Когато Жерваз го биеше, Едуин бягаше в работилницата при Мартин и оставаше там с дни. Дори да го заключеше, той или пак бягаше, или си отмъщаваше по друг начин. Накрая Жерваз му каза, че и бездруго простият занаят му харесвал, шляел се с всякакви нехранимайковци в града, та да отидел и сериозно да се хванел като чирак в някоя работилница, щом за друго не го бивало. А Едуин, макар че много добре разбираше с какво го заплашва Жерваз, се хвана за думите му и постъпи точно както мъжът ми бе казал в яда си. Това вече съвсем изкара Жерваз от кожата му. Зарече се, че ще дари имението си на манастира срещу договор и ще дойде да живее тук. „Той нехае за земите, които исках да му оставя, защо трябва да ги стопанисвам за такъв неблагодарник?“ Така и стори на часа: както беше още ядосан, написа споразумението и започна приготовленията да дойдем тук още преди Коледа.

— А момчето как го прие? Сигурно изобщо не е предполагало, че ще се стигне дотам?

— Така е. Втурна се при мъжа ми разкаян, ала и изпълнен с негодувание. Закле се, че обича Молили, че никога не се е отнасял с нехайство към имението и че ще се грижи добре за него, ако го наследи. Но съпругът ми не искаше да отстъпи, въпреки че всички го молихме. Освен това Едуин бе ожесточен, защото бе получил обещание, а обещанията трябва да се спазват. Но стореното — сторено и вече никой не бе в състояние да накара съпруга ми да отмени решението си. Едуин не беше негов роден син, затова него никой не го попита; пък и щеше да бъде излишно… той не би се съгласил! Момчето побягна обратно при Мартин и Сибил извън себе си от яд и мъка. Оттогава не го бях виждала… Ох, де да не се беше появявал и днес! Но дойде и ето сега хората на наместника го гонят като престъпник, способен да убие мъжа на собствената си майка! Такова нещо не може да му дойде на ум, Кадфел, кълна ти се! Но ако го отведат… О, дори мисълта за това ми е непоносима!

— И откакто си тръгнаха, нямаш никаква вест, така ли? Новините бързо идват, досега щеше да се е разбрало, ако са го намерили.

— Засега нищо. Но къде другаде може да е отишъл? Той не е знаел, че трябва да се крие. Избяга оттук, без да подозира какво било писано да се случи след заминаването му. Просто се обиди от враждебното посрещане.

— Тогава може да не е искал да се прибира в такова състояние, а първо да се успокои. Хората често се крият, докато им мине ядът. Разкажи ми какво точно се случи на този обяд. Изглежда, Майриг е действал като посредник и се е опитал да го предума да се помири с пастрока си. Спомена нещо за някакво друго посещение…

— Не при мен — каза тъжно Рихилдис. — Двамата отишли в манастира да отнесат аналоя, който Мартин направи за параклиса на Света Богородица, и Майриг взел момчето със себе си, за да го запознае със стария монах, негов роднина. Опитал се да го убеди да дойде тук, но Едуин не пожелал. Майриг е добър, той направи всичко, каквото можеше. Днес успял да склони Едуин да дойде, а то виж какво стана! Жерваз тържествуваше. Посрещна много зле момчето ми — присмиваше му се, че е дошъл като просяк да моли за имението. А това е последното нещо, което ще направи Едуин. Готов е по-скоро да умре! „Значи укроти се най-сетне — рече му Жерваз. — Е, ако паднеш на колене и ме помолиш да ти простя за непокорството, кой знае, може и да склоня. Хайде, моли се за имението!“ И продължи все така, а накрая Едуин избухна, че никога нямало да превие гръб пред едно злобно дърто чудовище… Но Жерваз не беше такъв — въздъхна тя отчаяно, — а само твърдоглав и сприхав. Не мога да ти опиша всичко, което си накрещяха един на друг. Но днес за негова чест Едуин търпя доста преди да избухне. Много искаше да се сдържи заради мен, ала му дойде много. Накрая си каза всичко, при това доста високо, и Жерваз хвърли по него една паница, че и чаша след това. Тогава в стаята дотичаха Олдит, Елфрик и Майриг, за да ми помогнат да го успокоим. А Едуин изхвърча навън… Това е всичко.

Кадфел помълча за миг, потънал в размишления около останалите членове на домакинството. Струваше му се, че ако се стигне до убийство, горделивият Едуин по-скоро би прибягнал до пестник или кама, но не и до отрова. Вярно, момчето бе ходило два пъти в лечебницата с Майриг и вероятно бе видяло къде държат лекарствата, имаше мотив за действие, не му е липсвала възможност, но не притежаваше характера на отровител: потаен, мрачен и коварен. Не, това не се връзваше с младеж, отгледан и възпитаван в прямота, искреност и собствено достойнство. Но освен него имаше други.

— Момичето, Олдит… отдавна ли е при вас?

— Тя ми е далечна родственица — сепна се позасмяна Рихилдис. — Знам я от дете. Прибрах я, когато преди две години остана сираче. Като дъщеря ми е.

Така и бе предположил от грижовното отношение на Олдит към нея, докато чакаха хората на властта.

— А Майриг? — попита Кадфел. — Чух, че навремето, преди да отиде на работа при зет ти, и той бил от домакинството на господаря Бонел.

— Майриг ли… неговата майка, родом от Уелс, прислужвала в Молили. И както често става, забременяла от господаря си и родила незаконно дете. Да, той е истински син на Жерваз. Първата му съпруга е била бездетна и Майриг е единственият му син, освен ако няма още едно-две деца някъде из графството. Той се отнасял добре с Ангарад до смъртта и и се беше погрижил за Майриг, беше го взел на работа в имението. В началото, когато се оженихме с Жерваз, ме притесняваше — призна си тя. — Толкова добър момък, чувствителен, всякога готов да помогне. И не ламтеше за онова, което принадлежеше на баща му… трябва да му е било много тежко. Не че някога се е оплаквал! Но аз го попитах дали не иска да научи някакъв занаят, с който да се издържа, и той каза, че иска. Убедих Жерваз да го пусне на работа при Мартин. И го помолих — тук гласът й леко потрепера — да наглежда Едуин, след като избяга от нас, и да се опита да го сдобри с Жерваз. Не се надявах синът ми да отстъпи, защото и той е доста опак и може сам да си намери път в живота. Просто исках да се върне. По едно време ме обвиняваше, че когато е трябвало да избирам между двамата, съм избрала съпруга си. Но аз се бях омъжила за този човек… И го съжалявах… — за момент гласът й изневери и тя замълча. После продължи: — Радвам се за Майриг, той остана приятел и на двама ни.

— Разбирал се е доста добре и с мъжа ти, нали? Между тях не е имало лоши чувства…

— Не, ни най-малко! — тя бе смаяна от въпроса. — Погаждаха се добре, никога не са се спречквали. Жерваз беше много великодушен с него, макар че не му обръщаше особено внимание. А му дава и добра издръжка… даваше му! О, как ще преживява сега, ако престане да я получава? Ще трябва да се посъветвам с хора, които познават закона, аз самата не разбирам…

Изглежда, нямаше нищо подозрително около Майриг, макар той чудесно да е знаел как да се сдобие с отровата. Същото важеше и за Елфрик, който бе идвал в сушилнята и бе видял къде стои лекарството. Който и да спечелеше от смъртта на Бонел, Майриг само губеше. Незаконните синове на едрите земевладелци бяха твърде много на този свят. Един извънбрачен син, подхванал обещаващ занаят и обезпечен парично, всъщност беше късметлия и нямаше причини да се оплаква. А това бе сериозно основание да скърби за смъртта на баща си.

— А Елфрик?

Мракът навън се бе сгъстил още повече и сега пламъчето на светилника озаряваше двамата по-ярко. Сериозното овално лице на Рихилдис излъчваше бледо сияние, очите й бяха кръгли като пълни месечини.

— Елфрик е друга работа — каза тя. — Съпругът ми не беше лош човек и не се е стараел да взема повече от онова, което му се полага законно. Ала законът понякога е несправедлив. Бащата на Елфрик се родил свободен като теб и като мен, но бил изтърсакът в един съвсем малък чифлик, едва стигащ да изхрани и един син. И вместо да го подели с брат си, когато баща им се споминал, оставил му всичко и се главил при съпруга ми да обработва един вилански парцел, останал без наследници. Приел по своя воля да изпълнява обичайните повинности на крепостник, без да се отказва от свободата си. Елфрик на свой ред бил по-малкият син на баща си и постъпил като слуга в домакинството на съпруга ми, когато семейството на брат му се увеличило достатъчно, за да стопанисва земята самостоятелно. И когато реши да даде имението на манастира и се наканихме да се пренасяме тук, Жерваз избра тъкмо него да вземе за слуга, защото беше най-сръчният от всички. Елфрик не искаше да дойде и каза, че ще си търси друго място, за да си вади хляба, но тогава Жерваз се обърна към съда и той постанови, че момъкът е вилан, понеже и брат му, и баща му изпълнявали обичайната повинност срещу предоставената им земя. Така Елфрик стана крепостен, макар че баща му се е родил свободен човек. Тежко го понася — каза печално Рихилдис. — Никога не се е чувствал вилан, беше свободен мъж, който си вършеше работата срещу заплащане. Това става с мнозина: не са и помисляли, че могат да бъдат закрепостени, и им идва изневиделица.

Мълчанието на Кадфел я жегна. Той си мислеше, че поне още един човек е имал причини да бъде страшно разгневен на Бонел, знаел е как да се сдобие с отровата и от всички заподозрени е имал най-голяма възможност да я използва незабелязано. Ала съзнанието на Рихилдис бе заето от печалната картина, която току-що бе нарисувала, и тя взе умисленото мълчание на Кадфел за упрек към покойния й съпруг. Там, където не бе останала любов, тя храбро търсеше поне справедливост.

— Грешиш, ако смяташ, че вината е само в едната страна. Жерваз бе убеден, че е в правото си, а законът го подкрепи. Не съм чувала да е измамил някого, но държеше да си получи онова, което смяташе, че му се полага. А Елфрик сам си утежнява положението. Жерваз никога не го тормозеше, защото момъкът си беше работлив по природа, но когато загуби свободата си, се заинати, нарочно превръщаше работата си в робски труд и при всяка възможност изтъкваше положението си на крепостен. Това не е раболепие, а дързост, той все едно дрънчеше с оковите си. По този начин наистина оскърбяваше господаря си и мисля, че двамата започнаха да се ненавиждат. Освен това и Олдит… Не й е казал думичка, но аз зная. Гледа след нея, сякаш са му изтръгнали сърцето. Но какво може да предложи той на свободно момиче като нея? Дори и Майриг е къде-къде по-добра партия, а и той се зазяпва по нея. Казвам ти, Кадфел, толкова неприятности и тревоги имах с това домакинство. И сега какво ме сполетя! Помогни ми! Кой друг, ако не ти? Помогни на сина ми! Вярвам, че можеш, стига да пожелаеш.

— Мога да ти обещая — отвърна Кадфел, след като известно време мисли съсредоточено, — че ще сторя всичко, което е по силите ми, за да открия убиеца на съпруга ти. Длъжен съм да го направя все едно кой е. Това ще те удовлетвори ли?

— Да! — отвърна тя. — Аз зная, че Едуин е невинен. Ти все още не си сигурен в това, но сам ще се увериш!

— Добро момиче! — възкликна сърдечно Кадфел. — Ето такава те помня открай време. И дори сега, преди да съм научил онова, което ти вече знаеш, мога да ти обещая още нещо. Ще помогна на сина ти, доколкото мога, независимо дали е виновен, или не, но без да крия истината. Това стига ли?

Тя само кимна. Внезапно на лицето й се изписа мъка — не само от преживяванията през този ужасен ден, а и от много други преди него.

— Имам чувството — каза нежно Кадфел, — че търде много си се откъснала от собствените си корени, като си се омъжила за собственик на имение.

— Така е! — промълви тя, сълзите най-накрая бликнаха и тя се разрида съкрушена на рамото му.