Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Thin Man, 1934 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Жечка Георгиева, 1985 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Дашиъл Хамет
Големият удар. Сто и шест хиляди долара възнаграждение за предаване на убиец. Прокълната кръв. Малтийският сокол. Кльощавият. Опърленото лице
Разкази. Американска. Първо издание
Народна култура, София, 1985
Превела от английски Жечка Георгиева
Рецензент Мариана Неделчева
Редактор Мариана Неделчева
Художник Стефан Десподов
Художник-редактор Николай Пекарев
Технически редактор Езекил Лападатов
Коректор Евелина Тодорова
Литературна група — XII. 04 9536612711/5637-211-85
Дадена за набор април 1985 г. Подписана за печат юни 1985 г. Излязла от печат юли 1985 г. Формат 84×108/32 Печатни коли 46,50. Издателски коли 39,06. УИК 40,77 Цена 5,28 лв.
Печат: ДП „Димитър Благоев“, София
Dashiell Hammett. The Thin Man
Penguin Books Ltd, Hammondsworth, Middlesex, England, 1980
Dashiell Hammett. The Maltese Falcon
Pan Books Ltd, London 1975
История
- —Добавяне
XIV
Същата вечер двамата с Нора отидохме на една премиера в „Рейдио Сити Хол“, след един час решихме, че представлението ни е писнало, и си тръгнахме.
— А сега накъде? — попита жена ми.
— Няма значение. Искаш ли да открием къде се намира този „Пиджирън Клъб“, за който спомена Морели? Стъдси Бърк ще ти хареса. Навремето беше касоразбивач. Твърди, че разбил касата на хейгърстаунския затвор, докато излежавал там едномесечна присъда за неприлично поведение.
— Хайде — съгласи се тя.
Спуснахме се по Четиридесет и девета улица и след като разпитахме двама шофьори на таксита, две вестникарчета и един полицай, открихме заведението. Портиерът ни осведоми, че не познавал никакъв Бърк, но щял да провери. Стъдси дойде при нас.
— Как си, Ник? Хайде, влизай.
Беше среден на ръст мъж с могъщо телосложение, вече понапълнял, но не отпуснат. Трябваше да има поне петдесет години, но изглеждаше с десетина по-млад, Лицето му беше широко, симпатично грозно, със следи от шарка. Косата му беше с неопределен цвят и в оскъдно количество, а челото му въпреки плешивостта не изглеждаше високо. Гласът му представляваше басово ръмжене.
Ръкувахме се и му представих Нора.
— Жена ти значи! Бре-бре! Да не повярва човек! Трябва да отпразнуваме случая с шампанско. Инак ще трябва да се биеш с мен.
Уверих го, че до бой няма да се стигне, и тримата влязохме вътре. Заведението имаше уютно занемарен вид. Заварихме само трима клиенти — явно бяхме попаднали на пауза между два притока на посетители. Седнахме до една ъглова масичка и Стъдси инструктира келнера кое шише с вино да ни донесе. След това ме огледа внимателно и чак тогава кимна.
— Женитбата ти се е отразила добре — почеса се той по брадичката. — Отдавна не съм те виждал.
— Доста отдавна — съгласих се аз.
— Навремето той ме пъхна в пандиза — съобщи той на Нора.
Тя зацъка съчувствено с език.
— Биваше ли го като детектив?
Стъдси намръщи малкото чело, с което разполагаше.
— Така разправят хората, но аз лично не знам със сигурност. Мен ме пипна в резултат на чиста случайност — посегнах с дясната ръка вместо с лявата.
— Защо ми изпрати този шантав Морели? — попитах аз.
— Нали ги знаеш чужденците — направо са истерични. Откъде да знам, че ще направи такава дивотия? Беше се притеснил, че ченгетата ще му лепнат убийството на тази Улф, и като прочетохме във вестника, че и ти си забъркан в делото, аз му рекох: „Ник никога няма да продаде майка си, а ти все трябва да поговориш с някого“, и той каза „добре“. Какво си правил, че си го ядосал? Да не си му се изплезил?
— Оставил се да го забележат на влизане в хотела, а след това мен изкара виновен. Как ме откри къде съм?
— Има си приятели, а и ти не се криеше, нали?
— Бях само от една седмица в града, а никъде във вестниците не пишеше къде съм отседнал.
— Така ли? — страшно заинтригувано попита Стъдси. — Къде си сега?
— Живея в Сан Франциско. Та как ме откри Морели?
— Хубав град. От години не съм стъпвал там, но града си го бива. Не мога да ти кажа, Ник. Това си е негова работа.
— Само че ти ми го изпрати.
— Е да, така е. Като се изключи това… Но пък, от друга страна, нали разбираш, исках да припечелиш нещо — най-сериозно додаде той.
— Сърдечно съм ти благодарен.
— Откъде да знам, че ще му хвръкне чивията? Във всеки случай нали не те рани кой знае колко?
— Възможно е, но и полза от това нямах никаква, а освен това… — Млъкнах, защото пристигна келнерът с шампанското. Опитахме го и казахме, че е много хубаво. Беше доста лошо. — Мислиш ли, че той е убил момичето?
Стъдси заклати отрицателно глава с голяма сигурност.
— Изключено е.
— Не е от хората, дето чакат дълго да ги убеждаваш, преди да стрелят.
— Знам, тези чужденци са доста истерични, но той беше тук през целия следобед.
— Целия?
— Целия. Мога да се закълна. Горе имаше малко празненство и знам със сигурност, че не е мърдал оттук. Не те будалкам — може да се докаже.
— Тогава какво толкова се беше разтревожил?
— Откъде да знам? Нали и аз това се питам. Ама нали ги знаеш тези чужденци…
— Ъхъ. Истерични са. А дали не е изпратил някое свое приятелче да намине да я види?
— Имам чувството, че си си съставил погрешно мнение за това момче — заяви Стъдси. — Познавах момичето. Понякога идваше тук заедно с него. Връзката им не беше никак сериозна. Съвсем не беше луд по нея, та да има защо да я пречука. Всичко си беше о’кей.
— И тя ли беше наркоманка?
— Не знам. Виждал съм я да взема понякога наркотици, но колкото да му прави компания.
— С кои други си я виждал?
— Не ги познавам — рече той с безразличие. — Имаше един мърльо — името му е Нънхайм, — който си падаше по нея, но поне не съм видял да постигне нещо.
— Ето значи откъде е взел Морели адреса ми.
— Не ставай глупав. Морели изобщо не му обръщаше внимание, най-много от време на време да го избудалка. За какво му е на Нънхайм да съобщава в полицията, че Морели е познавал момичето? Да не ти е приятел?
Помислих малко.
— Не го познавам, но чух, че от време на време вършел някоя и друга работа за полицията.
— Хм. Благодаря.
— За какво ми благодариш? Нищо не съм казал.
— Така е. Я кажи сега: за какво е целият този шум? Нали Уайнънт я е убил?
— Много народ е на това мнение, но аз лично залагам сто долара на твоите петдесет, че не е той.
Стъдси поклати глава.
— Не се хващам на бас с теб за неща, от които си вадиш хляба, но — лицето му светна — ще ти кажа какво ще направя и ако искаш, можем да заложим преди това. Нали помниш, че когато ме опандизи, аз наистина замахнах първо с дясната ръка и оттогава все се питам дали ще можеш пак… Та някой път, като се оправиш с ръката, какво ще кажеш да опитаме…
— Не, вече не съм във форма — засмях се аз.
— Аз самият нали ме гледаш как съм затлъстял — настоя Стъдси.
— То онова си беше чиста случайност — ти беше изгубил равновесие.
— Просто се опитваш да ме отклониш — намуся се той и добави по-замислено: — Макар че тогава и Ти си го получи. Е, щом като не щеш… Дайте да ви напълня чашите.
Нора реши, че иска да се прибере вкъщи рано и трезва, така че оставихме Стъдси в неговия „Пиджирън Клъб“ малко след единайсет. Той ни изпрати до таксито и енергично ни раздруса ръцете.
— Много ми беше приятно — увери ни той на раздяла.
Ние не му останахме длъжни по учтивост, след което се прибрахме. Нора каза, че Стъдси е страхотен.
— Половината от нещата, които говори, изобщо не ги разбирам.
— Добро момче е.
— Ти така и не му каза, че си зарязал детективската работа.
— Защото щеше да си помисли, че се опитвам да му погодя някакъв номер — обясних аз. — За член на подземното общество ченгето си остава завинаги ченге и аз по-скоро бих го излъгал, отколкото да го оставя да си помисли, че го лъжа. Имаш ли цигари? Той ми има доверие по своему.
— Истината ли говореше, като каза, че според теб Уайнънт не я е убил?
— Не знам. Май че да.
В „Норманди“ ме чакаше телеграма от Маколи от Алънтаун:
ЧОВЕКЪТ ТУК НЕ Е УАЙНЪНТ И НЕ Е ПРАВИЛ ОПИТ ЗА САМОУБИЙСТВО.