Дашиъл Хамет
Кльощавият (4)

IV

Същия следобед изведох Аста на разходка, обясних на двама души, че породата й се нарича шнауцер, а не е мелез между шотландски и ирландски териер, отбих се в бара на Джим за една-две чашки, натъкнах се на Лари Кроули и се върнах в „Норманди“ заедно с него. Нора тъкмо приготвяше коктейли за семейство Куин, Марго Инес, някакъв мъж, чието име така и не разбрах, и Доръти Уайнънт.

Доръти пожела да разговаря с мен, така че отнесохме коктейлите си в спалнята.

Там тя пристъпи направо към въпроса.

— Ник, смяташ ли, че баща ми я е убил?

— Не, защо?

— Ами… Полицията е на мнение… Тя му беше любовница, нали?

Кимнах с глава.

— Така беше, когато работех за него. Тя се загледа в чашата си.

— Той ми е баща. Никога не съм го харесвала. Аз и мама не харесвам. — Вдигна поглед към мен. — И Гилбърт не харесвам.

Гилбърт беше брат й.

— Не се притеснявай. Колко хора не си харесват роднините…

— А ти харесваш ли ги?

— Роднините си ли?

— Не, моите. — Тя се намръщи. — И престани да разговаряш с мен, като че ли съм още дванайсетгодишна!

— Не е това причината — обясних аз. — Просто взех да се напивам.

— Отговори ми на въпроса. Поклатих глава.

— Ти беше добро дете, само дето те бяха разглезили. А що се отнася до останалите — мога да живея и без тях.

— Къде сме сбъркани всичките? — попита тя по-скоро реторично, но сякаш много й се искаше да получи отговор на въпроса си.

— Всеки различно. Твоят… Харисън Куин отвори вратата.

— Ела да поиграем пинг-понг, Ник.

— След малко.

— И доведи това красиво дете.

Той изгледа Доръти похотливо и излезе.

— Едва ли познаваш Йоргенсен — продължи тя.

— Познавам един Нелс Йоргенсен.

— Завиждам ти, че не познаваш този, когото имам предвид — Кристиан. Същинско сладурче. Но и мама е една — развежда се с лудия, за да се ожени за жиголо. — Очите й се навлажниха. Сподави хълцането си и попита: — Какво да правя, Ник?

Гласът й беше като на изплашено дете.

Аз я прегърнах през рамо и взех да издавам утешителни звуци — поне си мислех, че са утешителни. Тя се разрида на ревера ми. Телефонът на нощната масичка иззвъня. В съседната стая бяха надули радиото. Чашата ми беше празна.

— Зарежи ги — посъветвах я аз. Тя отново се разхълца.

— Не можеш да зарежеш себе си.

— Тогава не знам какво всъщност искаш.

— Не ме дразни, моля те — смирено прошепна тя.

Нора, влязла заради звънящия телефон, ме погледна въпросително. Аз й направих физиономия над главата на момичето.

Щом Нора каза „ало!“, Доръти бързо се отдръпна от мен и се изчерви.

— Аз… извинете — заекна тя. — Не исках… Нора й се усмихна съчувствено.

— Не ставай глупава — рекох аз.

Момичето извади носната си кърпичка и взе да си бърше очите.

— Да, ще проверя дали си е вкъщи — каза Нора по телефона. — Кой го търси, моля? — Тя закри слушалката с ръка и се обърна към мен: — Някой си Норман. Ще говориш ли с него?

Казах, че не знам, и поех слушалката.

— Ало?

Малко груб, дрезгав глас попита:

— Мистър Чарлс ли е на телефона? Мистър Чарлс, научих, че преди време сте работили за Трансамериканското детективско бюро.

— С кого говоря?

— Казвам се Албърт Норман, мистър Чарлс. Името ми едва ли ви говори нещо, но бих искал да ви направя едно предложение. Убеден съм, че ще…

— Какво предложение?

— Не ми е възможно да го обсъждам по телефона, мистър Чарлс, но ако ми отделите половин час, обещавам…

— Извинете ме, но страшно съм зает и…

— Но, мистър Чарлс, става дума за…

Чу се остро изпукване — можеше да бъде изстрел или шум от падането на тежък предмет, или нещо друго.

— Ало, ало! — развиках се аз, не получих отговор и затворих телефона.

Нора беше завела Доръти пред огледалото и я утешаваше с пудра и руж.

— Някой се опита да ми продаде застраховка — казах аз и отидох в хола да си налея чашка.

Броят на гостите се беше увеличил. Разговарях с някои. Харисън Куин стана от канапето, където седеше заедно с Марго Инес, и ми рече категорично:

— А сега пинг-понг!

Аста скочи и ме сръга в корема с предните си лапи. Аз спрях радиото и си забърках коктейл. Мъжът, чието име не бях дочул добре, се обади:

— Щом избухне революцията, първата им работа ще е да ни изправят до стената и да ни разстрелят.

Тази мисъл, изглежда, му доставяше удоволствие. Куин се доближи до мен да си допълни чашата. Погледна към вратата на спалнята.

— Къде откри това русо дете?

— Люлял съм го на коляното си.

— Кое коляно? Може ли да го погаля?

Нора и Доръти излязоха от спалнята. Забелязах върху радиото следобедното издание на вестника и го отворих. Заглавията крещяха:

Джулия Улф е била любовница на гангстер Артър Нънхайм идентифицира трупа От Уайнънт няма и следа.

Нора прошепна на ухото ми:

— Поканих я да вечеря с нас. Бъди мил с детето — много е разстроено.

Нора е на двадесет и шест години.

— Както кажеш.

Обърнах се. Доръти се смееше на някакъв виц, който Куин й разказваше.

— Но ако се забъркаш в чужди неприятности, не чакай от мен да те утешавам — продължих аз.

— Няма. Ти си голям сладур, макар и да си глупавичък. И тук не е място за четене — отне ми тя вестника и го пъхна зад радиото.