Дашиъл Хамет
Кльощавият (30)

XXX

Влезе Мими, придружена от лекаря.

— О, здравейте — обърна се тя малко сковано към Маколи и се ръкува с него. — Това е доктор Грант, мистър Маколи, мистър Чарлс.

— Как е болният? — попитах аз.

Доктор Грант се изкашля и рече, че според него на Гилбърт му нямало нищо сериозно, всичко било от последствията от нанесения побой, лек кръвоизлив, разбира се, трябвало да си почива. Изкашля се отново, каза, че му било много приятно да се запознае с нас, и Мими го изпрати до вратата.

— Какво е станало с момчето? — попита Маколи.

— Уайнънт го изпратил за зелен хайвер в апартамента на Джулия и там се натъкнал на по-суров полицай.

Мими се върна от антрето.

— Каза ли ви мистър Чарлс за ценните книжа и чека?

— Имам писмо от мистър Уайнънт, в което ме уведомява за това.

— Тогава няма да имам никакви…

— Проблеми? Поне аз не виждам защо. Тя се поотпусна и погледът й се смекчи.

— И аз не виждам защо, но той — посочи ме тя с пръст — обича да ме плаши.

Маколи се усмихна вежливо.

— Мога ли да ви попитам дали мистър Уайнънт е споменал нещо за намеренията си?

— Спомена, че щял да напусне града, но аз не го слушах много внимателно. Не си спомням да ми е казал кога си тръгва или къде заминава.

Аз изгрухтях, за да демонстрирам скептицизма си. Маколи се престори, че й вярва.

— А каза ли нещо за Джулия Улф, което да можете дл повторите пред мен, или за затрудненията си, или какво да е във връзка с убийствата? — продължи да пита той.

Тя настойчиво заклати глава.

— Нито дума, която да мога да повторя или да на повторя — просто не каза нищо. Попитах го, но нали знаете колко е трудно да изкопчи човек нещо от него, когато не желае сам да говори. Само изръмжа, и толкоз.

Аз зададох въпроса, който Маколи от учтивост се въздържа да й зададе:

— Тогава за какво говорихте?

— За нищо особено — за нас самите, за децата и най вече за Гил. Много искаше да се срещне с него и го чака близо час да се върне. Пита и за Дори, но явно не се интересуваше много от нея.

— А спомена ли, че е писал на Гилбърт?

— Нито дума. Ако искате, мога да повторя целия ни разговор. Нямах представа, че ще дойде, не ми се обади дори отдолу. Просто на вратата се звънна, аз отворих и го видях, застанал на прага. Стори ми се поостарял и още по-кльощав. Казах нещо от рода на „Я, Клайд!“, той ме попита дали съм сама, казах „да“ и той влезе. После…

Звънна се и тя отиде да отвори.

— Как ти се струва? — попита ме Маколи.

— Когато започна да вярвам на Мими, надявам се да проявя достатъчно разум с нищо да не се издам.

Тя се върна с Гилд и Анди. Гилд ми кимна и се ръкува с Маколи, после се обърна към Мими и рече:

— Е, госпожо, ще трябва да ви помоля да ми разкажете…

Маколи го прекъсна:

— Разрешете ми първо аз да ви кажа нещо, лейтенанте. Моят разказ предхожда разказа на мисис Йоргенсен и…

Гилд махна с голямата си ръка към адвоката.

— Давайте тогава. — И седна на ръба на дивана. Маколи му разказа същото, което каза и на мен.

Когато спомена, че вече ми е предал случката същата сутрин, Гилд ми хвърли един огорчен поглед, но след това не ми обърна вече никакво внимание. Не прекъсна нито веднъж Маколи, който разказа всичко много ясно и сбито. Мими на два пъти понечи да каже нещо, но всеки път си затваряше устата и се заслушваше. Когато Маколи свърши, той подаде на Гилд писмото относно акциите и чека.

— Получих го тази сутрин по куриер.

Гилд го прочете внимателно, после се обърна към Мими:

— А сега е ваш ред, мисис Йоргенсен.

Тя му каза същото, което и на нас, за посещението на Уайнънт, като добавяше подробности в отговор на търпеливите му въпроси, но в обши линии се придържаше към разказа си — че бил отказал да говори за убийството на Джулия Улф или нещо във връзка с него, че като й дал акциите и чека, искал просто да осигури нея и децата, и макар да споменал, че напуска града, не казал къде отива и кога тръгва. Явно не й мигаше окото от това, че никой не й вярваше. Завърши усмихната с думите:

— Много е сладък в редица отношения, но е напълно откачен.

— Искате да кажете, че е клинично луд, нали? — попита Гилд. — А не просто откачен?

— Да.

— Защо така мислите?

— О, човек трябва да е живял с него, за да знае колко е луд — небрежно подхвърли тя.

Гилд обаче не беше удовлетворен.

— Как беше облечен?

— Кафяв костюм, кафяво палто и шапка, струва ми се, кафяви обувки и бяла риза, сива връзка с червени или кафеникави шарки.

Гилд кимна по посока на Анди.

— Кажи им.

Анди излезе. Гилд се почеса по брадичката и се намръщи замислено. Ние не сваляхме от него очи. Като спря да се чеше, погледна към Мими и Маколи, но не и към мен, и попита:

— Да познавате човек с инициали Д. У. К.? Маколи бавно поклати глава от ляво на дясно. Мими попита:

— Не, защо? Гилд ме погледна.

— Е?

— — Не са ми познати.

— Защо? — повтори Мими.

— Опитайте се да си спомните — настоя Гилд. — Най-вероятно е имал работа с Уайнънт.

— Преди колко време? — попита Маколи.

— Трудно е да ви отговоря сега. Може би преди няколко месеца, а може и години. Трябва да е бил доста едър, с едри кокали, голямо шкембе и може би куц.

Маколи пак поклати глава.

— Не си спомням такъв човек.

— Нито пък аз — обади се и Мими. — Но изгарям от любопитство. Кажете ни за какво се отнася всичко това.

— Разбира се, че ще ви кажа — извади Гилд една пура от джоба на жилетката си, погледна я и я върна пак на мястото й. — Под пода на лабораторията на Уайнънт има погребан такъв човек.

— Аха — казах аз.

Мими вдигна и двете си ръце към устата си, но не каза нищо. Очите й станаха кръгли и като стъклени. Маколи се намръщи и попита:

— Сигурен ли сте? Гилд въздъхна.

— Знаете, че това не е нещо, което да гадаем — уморено отвърна той.

Лицето на Маколи пламна и той се усмихна виновно.

— Извинете ме за глупавия въпрос. А как така го открихте?

— Ами мистър Чарлс все ми намекваше, че е редно да обърнем по-голямо внимание на лабораторията, и като преценихме, че той е човек, който по всяка вероятност знае много повече от онова, което говори, изпратих мои хора тази заран да проверят какво има там. И преди я бяхме претърсвали, без да намерим нищо, но този път им казах да търсят основно, защото мистър Чарлс е казал, че е редно да й обърнем повече внимание. И мистър Чарлс излезе прав. — Той ме изгледа с хладно недружелюбие. — Постепенно се натъкнали на едно ъгълче в циментения под, което им се сторило по-ново от останалата настилка, разбили цимента и открили тленните останки на мистър Д. У. К. Как ви се струва това?

— Според мен Чарлс е направил много сполучлива догадка — обади се Маколи и се обърна към мен: — Как се…

Гилд го прекъсна:

— Не биваше да го казвате. Като го наричате догадка, не отдавате дължимото на мистър Чарлс за проявената интелигентност.

Маколи се озадачи от тона на Гилд и ме погледна въпросително.

— Наказан съм в ъгъла, задето не предадох на лейтенанта тазсутрешния ни разговор — обясних му аз.

— И това покрай другото — потвърди Гилд. Мими се засмя и побърза да се усмихне виновно на Гилд, щом той я изгледа неодобрително.

— Как е бил убит мистър Д. У. К.?

Гилд се поколеба, сякаш не знаеше дали да отговори, после сви едрите си рамене.

— Не знам нито как, нито кога — все още. Не съм видял останките, или по-точно каквото е останало от тях, а като тръгвах насам, медицинският ни експерт още не беше приключил.

— Каквото е останало от тях ли, казахте? — повтори Маколи.

— Ъхъ. Бил е нарязан на парчета и заровен в негасена вар или нещо такова, така че, доколкото разбрах, от плътта не е останало много, но затова пък дрехите му са били поставени до него, свити на вързоп, и от тях се е запазило достатъчно, за да научим нещо. Имало е и част от бастун с гумен връх. Затова си помислихме, че може да е бил куц и… — Той млъкна, защото в стаята влезе Анди. — Е?

Анди поклати мрачно глава.

— Никой не го е видял нито да влиза, нито да излиза. Нали имаше един виц за някакъв, дето бил толкова кльощав, че трябвало да застане два пъти на едно и също място, за да хвърли сянка…

Аз се засмях — не на вица — и казах:

— Уайнънт не е чак толкова кльощав, но все пак достатъчно тънък — например колкото хартията на онзи чек или на писмата, които получавате.

— Това пък какво значи? — пламна Гилд н очите му станаха сърдити и подозрителни.

— Той е мъртъв. От много време е мъртъв, освен на хартия. Ловя се на бас, ако искате, че в онзи гроб сте открили неговите кости заедно с дрехите на куция дебелак.

— Сигурен ли си, Чарлс? — наведе се към мен Маколи.

— Какво се опитвате да ни пробутате? — изрепчи ми се Гилд.

— Пак ви казвам, че се ловя на бас. Кой ще си направи целия този труд с един труп, а след това ще остави недокоснати дрехите — онова, от което човек може най-лесно да се отърве?

— Но те не са недокоснати. Били са…

— Е да, разбира се. Иначе няма да изглежда правдоподобно. Редно е да се унищожат частично и да се остави от тях точно толкова, колкото да ви подскажат нещо определено. Хващам се на бас, че инициалите са се виждали от пръв поглед.

— Не знам — рече Гилд вече не така разпалено. — Били са върху катарамата на колана.

Аз се засмях. Мими възкликна ядосано:

— Но това е пълен абсурд, Ник! Как може това да е Клайд? Много добре знаеш, че той беше тук днес следобед. Знаеш, че…

— Шшт! Много е глупаво да продължаваш да му играеш по свирката. Уайнънт е мъртъв, децата ти са вероятните му наследници, а това значи повече пари, отколкото има тук в чекмеджето. Защо ти е част от плячката, като можеш да я докопаш цялата?

— Не знам какво говориш — прошепна тя. Беше страшно пребледняла.

— Чарлс мисли, че Уайнънт не е идвал тук днес следобед и че сте получили чека и акциите от някой друг, а може и да сте ги откраднали. Така ли е? — попита ме Маколи.

— Горе-долу.

— Но това е абсурд! — продължи да настоява Мими.

— Бъди разумна, Мими — сгълчах я аз. — Представи си, че Уайнънт е бил убит преди три месеца, а трупът му е бил предрешен като чужд. За него се знае, че е изчезнал нанякъде и е оставил на Маколи генерално пълномощно. Това значи, че имуществото му е завинаги собственост на Маколи или поне докато го ограби достатъчно, защото не можеш дори…

Маколи скочи на крака.

— Не знам какво се опитваш да кажеш, Чарлс, но ще…

— Спокойно — рече Гилд. — Нека си каже думата.

— Той е убил и Уайнънт, и Джулия Улф, и Нънхайм — уверих аз Мими. — Какво искаш? Да си следващата? Би трябвало да си дадеш сметка, дявол да те вземе, че щом като си му се притекла на помощ с твърдението, че си видяла Уайнънт жив — защото това е слабото му звено, тъй като е единственият, който претендира да го е видял от октомври насам, — той няма да посмее да рискува да промениш изявлението си, още повече, че няма нищо по-лесно от това да те пречука със същия пищов и да стовари вината върху Уайнънт.

И за какво правиш всичко това? Заради онези жалки акции в чекмеджето, една нищожна част от онова, което ще прибереш в джоба си чрез децата, щом докажем, че Уайнънт е мъртъв.

— Ах ти, подлец такъв! — обърна се Мими към Маколи.

Гилд зяпна насреща й — това го изненада повече от всичко, казано дотук. Маколи понечи да мръдне, но аз не изчаках да видя какви са намеренията му и го фраснах по ченето с левия си юмрук. Ударът беше безупречен — стовари се здравата и събори Маколи, — но усетих парещ бодеж в лявата си страна и разбрах, че съм отворил раната от куршума.

— Какво чакате още? — изревах на Гилд. — Да ви го увия в целофан ли?